Демонични песни - Ф. Пол Уилсън

Веднъж в терариума на една зоологическа градина наблюдавах как хамелеонът сменя цветовете си. Зеленото се превърна в оранжево, а черното в червено, после цветовете се измениха в синьо и зелено, след това в жълто и бяло... тогава си помислих на шега, че ако си взема подобно гущерче за домашен любимец сигурно доста лесно ще го изгубя :)

Ако обаче имах хамелеон щях да го кръстя Уилсън, защото тия дни наблюдавах как един писател със същото име умее да криви стила, жанра, атмосферата и душата на творбите си до неузнаваемост. Не всички автори излизат от коловозите си, някои обаче успяват да го направят и потеглят с пълна пара извън тях. Доказателството е настоящата малка книжка, която издателство "Гаяна" представи на българските читатeли в първите месеци на годината.

Локомотивът "Ф. Пол Уилсън" тегли във всички посоки. Кой иска да се качи, за да провери? Ще ви пусна една пробна обиколка.

Начална гара: "Демонична песен" - започваме пътешествието си далеч назад в миналото през Първата епоха, когато на земята още са живели вещици, дракони, могъщи магове и свирепи герои, които са размахвали легендарни мечове, възпети от прочути бардове. Авторът ни запознава с двама от тримата си най-известни герои: Глекен и Расалом, които се изявяват още по-ярко в романите "Пазителят на меча" и "Проклятието", които ИК "Бард" издаде във времена, които днес изглеждат далечни поне колко класическата античност. Е, този кратичък разказ е предисторията на едно приятелство, което Уилсън описва в поредица от шест тома (споменатите два са единствените издадени от тях).

Атмосферата е мрачно фентъзи, пропито с мъгла и неясноти. Светът е тайнствен като в сън. Отвсякъде мирише на гениалния Робърт Хауърд и неговия чутовен Конан. Уилсън със сигурност се е вдъхновил от тях. Глекен е натоварен с мисия да погуби всесилен магьосник, който трови една цяла област от кралство. Наградата е 10 000 жълтици.

Хареса ми основната идея на автора. Каквото и да опитваш, прекалено високите цели са непостижими и безсмислени за повечето от нас.

Първият роман от поредицата, чиято "нулева"
част е "Демонична песен"

Следваща спирка: "Майстор Джак: Домашни поправки" - споменах, че три са най-известните герои на Уилсън. Джак, майсторчето, е трети в списъка. Бих казал, че е хитър, остроумен и харизматичен поне колкото Джонатан Деветте Пръста на г-н Майналовски. Освен всичко е антигерой и няма как да не допадне на всички онези от вас, които имат слабост към гадните копелета (като онзи тип, който натиска главата на Лео ди Каприо обратно под водата в последната сцена на "Титаник"... ах, такъв май-нямаше, но винаги ми се е искало да има). Maister Джак е момче за всичко с принципи. Да, той е наемник, но скруполите му го карат да приема само случаи, в които ще е сигурен, че ще защити справедливостта.

Разказите за Джак са тип агент 007 с малко криминале, но наистина малко, "Хорейшу" го няма, затова не го търсете. Ах, и много трилър.

Тук нашият човек ще получи оферта да отстрани един рядко гаден насилник, който редовно издевателства над съпругата си. Много ми е трудно да напиша още без да разваля четенето на някой, затова ще кажа само, че финесът който демонстрира героят в решенията си показва и този, с който Уилсън може да размишлява. Нужни са ти съответните рам-памет и мегахерцове в главния мозъчен процесор, за да се справиш с този разказ. За мен всички "обръщалки" в сюжета бяха едно прекрасно изживяване.

Продължаваме напред към гара с кратък престой: "Моля те, не ме наранявай" - внимавайте, тук влакът на Уилсън потегля твърде скоро. Разказът е написан само в пряка реч, което го прави изключително четивен и доста бегло го оприличава на кратко сценично произведение. Между другото, както повечето творби на автора, е подходящ за филмиране.

Та, тук имаме млада дама и джентълмен, които се усамотяват след вечер на бара. Госпожицата е малко пияна, той може би повече. Тя обаче крие някои тайни, които алкохолът ще я накара да му сподели, а те съвсем не са приятна изненада.

Отново хамелеонът Уилсън се променя със замах. Тук той се опира само на речта на героите и чрез нея показва всички техни емоции и действия. Е, не се справя умело колкото Елин Пелин (това е негов специален похват), но ме навежда на мисълта, че начинаещите писатели могат да вземат този мини-разказ за пример. Драги, ако някой от вас чете, упражнявайте се да пишете такива текстове, после можете да вмъквате елементи от този похват в речта на героите си. Това ги прави по-пълнокръвни.

Уилсън представя една от книгите си за майстор Джак.

"Ноемврийска игра" е продължение на "Октомврийска игра" от маестро Рей Бредбъри и представлява брилянтен до изящество психологически ужас, който наистина може да ви стресне. Тук умаме затвор и заключен в него баща, който е извършил ужасяващо убийство, спомените за което не спират да го преследват. Почти до края читателят не схваща напълно дали главният герой е умопомрачен или с всичкия си. За мен това е най-добрия и въздействащ разказ в книгата. Мрачна лирика. Точно това е "Ноемврийска игра" на Уилсън. Отново, стилът е толкова различен, че все едно принадлежи на някой друг.

Авторът няма да ви остави шанс ако вече сте си намерили място в неговия влак. Той ще ви завлече накъдето пожелае, защото просто едва ли ще поискате да слезете преди да го е направил. "Когато беше прекрасен" е свръхестествена история за неудачник, който намира неочакван нов шанс в живота си и се възползва от него с пълни шепи. Идеята прилича малко на "Джекил и Хайд" от Р. Л. Стивънсън, но тук като че ли мистър Хайд изобретява д-р Джекил, а не обратното.

Основната идея се разкрива най-добре с перифраза на една известна наша поговорка: по дрехите посрещат... и по дрехите изпращат.

Съжалявам, но и тук ще се огранича с малко, защото просто не става да разкрия повече, без да разваля четенето на някой. Уилсън гради историите си с неочаквани обрати, които са вплетени в сюжета. Моето многословие би ги направило предвидими.

"Сънища" е вдъхновен от готическия роман "Франкенщайн" на ирландката Мери Шели. Луд учен, мистицизъм, странни и зловещи експеримент, мрачна дъждовна атмосфера. Това е модернизирана готика със силно въздействие над читателя.

Всяка вечер странни сънища спохождат младо момиче. Сънища, които са толкова живи, че приличат на реалност. Реалност, от която да те побият тръпки и в която можеш да правиш каквото пожелаеш, без да имаш угризения. Ще се поддадеш ли?

Във всички разкази авторът показва едно обаятелно чувство за човечност и морал, включително и някаква деликатна привързаност към християнски ценности, която не е натрапчива, нито фанатична, а чисто хуманистична. Може би тя най-силно е разгърната в "Зарод". Тук авторът осъжда поп културата и стремежът да си винаги в крак с модата, желанието ако се наложи дори да изоставиш човешката си същност, за да бъдеш желана компания. За мен разказът е в чист реализъм. Той е страхотен пример как може да се пише готика в съвременния свят и за него. Едновременно с това, общото чувство в историята е и някак саркастично. Да убиеш животно, за да се облечеш в кожата му в миналото е било въпрос на оцеляване, днес е просто нещо, което блазни сетивата, повдига самочувствието, извисява те над другите. Е, струва ли да получиш всичко това, ако единственият начин е да носиш дрехи от човешка кожа?

Кадър от филма по "Среднощна меса".

"Среднощна меса" е най-дългото произведение в книгата. Повестта е типичен постапокалиптичен ужас с вампири за радост на всички онези като мен, които не понасят новият сълзлив и любвеобилен образ на тези твари. Някога те бяха свирепи кръвопийци, които не можеха да изпитват чувства, които нямаха душа и обичаха правят мръсно на човешкия род. Днес са способни силно да любят, но не и да мразят. Е, върнете се назад във времето със "Среднощна меса", когато вампирският жанр още не беше опорочен и се подчинявяше на типичните за него постулати: сияещи кръстове, свещени църкви, ужасяващи нощи, изпълнени с кръв, смърт и дебнещи сенки, отчаяни хора, борещи се за живота си, безсрамни колаборационисти и безстрашен свещеник, който решава да се опълчи на вампирските орди, но и... юдейският равин, който иска да му помогне. 

Богословски трилър с вампири. Какво повече може да иска човек? В тази книга обикаляш всички жанрове, които познаваш : )

"Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн" - тук завършваме пътуването си. Връщаме се при майсторчето. Това е единственият разказ, който не ми хареса особено, защото е подчинен изцяло на порядките на екшъна. Сюжет има, но не е кой знае какво и като че ли основната цел е да постави на изпитание изобретателността на Джак. Тук имаме магазин при обир със заложници. Нашият любимец трябва да се справи с банда главорези без верния си пистолет. Скоро обаче на всички ще им стане ясно, че майсторът винаги е въоръжен с ума си и това му е предостатъчно.

Имайте предвид, че преди всяка творба има кратка история на написването и, която понякога е доста интересна, но друг път разкрива някои елементи от сюжета, поради което препоръчвам да се чете след съответния разказ, за който се отнася.

Накрая, начинът, по който можете да си поръчате книгата е малко криминален. Ако искате да се сдобиете с нея, пуснете имейл на dracus@abv.bg или пробвайте през фейсбука на издателството. Надявам се след време да си направят сайт и нещата да станат малко по лесни :)

Очаквайте в следващите седмици: "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" - Никола Райков, "Спартак" - Хауърд Фаст, "Градска готика" - Брайън Кийн

Гешев остава жив след 9.IX.1944 г. - Иван Бутовски, Петя Минкова

Царство България си е отишло безвъзвратно. Цялото му материално и духовно наследство е било унищожено. Последната независима държава на българите не съществува от близо 70 години.

Когато чета за нея винаги има какво да ме изуми. Девета икономика в Европа, първа по ръст в света. Тогава на всеки пост, дори по-нисък, е имало извънредно подготвени и образовани личности, които са давали всичко от себе си за благоденствието на страната.

Обичам да чета за някогашната ни родина. Обичам да научавам отново и отново как от тя започва да се създава молекула по молекула в края на XIX в. и как зародишът ѝ расте малко по-малко в първите години от новото столетие. Грандиозният финал обаче са 30-те и 40-те години, когато Царството изживява своя апогей. Тогава творят най-надеждните му дъщери и синове. Можем само да си мечтаем, те да бяха продължили работата си до ден днешен, защото споменатият зенит не е нищо особено в сравнение с потенциала, който е можел да се разгърне през следващите десетилетия.

Книгата, на която е посветен този пост, разказва за начина, по който е бил абортиран плодът на българската нация. Методът, прилагането на който е сломило духа ни, унищожило е вярата ни, премахнало е общите ни цели, отнело ни е волята за развитие и творчество. Той ни е превърнал в днешното си уродливо малформирано отроче, което съвсем неправилно наричаме "българското общество" (та такова по-скоро не съществува).

Тук е коренът на нихилизма.

Тук е краят на историята.

Колелото спира да се върти.

Едва от малкото доказано автентични снимки на Никола Гешев.
Образът му е противоречив. Можем да го приемем за герой,
избягъл от ада, или пък предател, който е имал необходимото оръжие
да изкара още много хора от там. Може би цял народ. Истината остава скрита.

Никола Гешев (1896 - ?) е бил интересна личност. Безкрайно умен и логичен в постъпките си изключително надежден кадър, за какъвто днешните тайни служби могат само да се надяват. Личността му буди огромен интерес дори днес - повече от 70 години след като е слязъл от сцената и е прекратил обществената си роля. Най-малкото доказателство за това е, че четох тази книга във влака и големите червени букви на корицата, които съставят името му, привличаха всички погледи наоколо. Цялото купе реши да ми я поискаха за малко, а после се появиха хора и от съседното. Накрая няколко души си записаха заглавието и авторите.

Шантава работа.

Изследването на двамата журналисти Бутовски и Минкова се спира на различни архивни, гласни и други доказателства, които потвърждават факта: Никола Гешев, известният началник на "царските тайни служби", е останал жив след 9 септември 1944, а не е убит на турската граница ден по-късно, каквато е била официалната версия на тогавашната власт.

Това, разбира се, не е сензация. Данни за тези обстоятелства изтекоха още отдавна, а догадки е имало винаги. Най-малкото как би могъл да праща тайно писма на роднините си до 1984 г. от фалшиви адреси из целия свят :)

Хубава идея е, че книгата се опитва да вкара читателя в мозъка на Гешев. Да научи как е разсъждавал, какви идеи е поддържал и що за нрав и мироглед е притежавал. Наред с това няколко глави са посветени на цялостната обстановка в страната и описват една нищожна част от червения терор и зверствата, които са били извършените след черната дата. Авторите ни запознават и с онова, което Гешев е имал на разположение към този момент. Така много по-лесно можеш да погледнеш през неговите очи и да видиш дали планът му за бягство е бил възможен.

Ким Филби, двоен агент, работил за Великобритания
и СССР, който може би има роля в бягството на Гешев.

Изследването на Бутовски и Минкова не е просто конспиративна теория, която на пръв поглед звучи правдоподобно. Тя е подкрепена с реални факти. Много от цитираните документи са приложени като фиксимилета и се четата от първа ръка. Вероятно това е най-ценната част от книгата. Можеш да надникнеш направо в секретните досиета и доноси, които отлежават в папките на Държавния архив.

Въпреки, че е посветена на Никола Гешев, чиято противоречива личност може да ви накара да го почитате като герой или го заклеймявате като предател, много по-въздействащо и интригуващо за мен бе съдържанието, което се спира на други известни личности, които се намесват в историята: Трайчо Костов, неговия живот, дело и смърт; британския таен агент Ким Филби; министър-председателят Богдан Филов; червените вождове Тодор Живков и Вълко Червенков; екзекуторът Лев Главинчев и много други, за които може би сте чували, а може би не. Последните няколко глави са посветени на семейството и потомците на Гешев, начинът по-който са преживявали след 9 септември и делата им преди тази дата. Вероятно най-интересните факти са, че Георги Гешев, брат на Никола Гешев, е първият български шампион по шах, а Емауил Гешев е основал футболния отбор Славия и е създател на българската пенсионна система от 30-те години (знаете ли, проучвал съм я от по-рано и е много по-надеждна от днешната, всъщност е била явление в световен мащаб и по тази причина днес неговият модел се прилага в Дания и още няколко европейски страни).

Големият български трудовоправник и основател на
ФК "Славия" Емануил Гешев. След 1944 г. е принуден
да живее в немотия в непознат за него град. Трудът на
живота му е бил заклеймен, въпреки безспорните качества,
които притежава.

Книгата е демонична. Докато четеш за реалните събития в нея те побиват тръпки, стига да можеш да си ги представиш и осъзнаеш, че наистина са се случвали, защото някои от тях са толкова чудовищни, че чак не ти се вярва да са били реални. Обстоятелствата обаче си остават такива. Искаше ми се да не е така, но написаното на тези 180 страници се е състояло. Ужасно е да разбереш или да си припомниш колкото много хора са били "наказани" единствено заради ума, вярата, политическите си разбирания, любовта към науката и изкуството... и как онези, които са ги премахнали, са доживели до спокойни старини в луксозните си домове. Много по-противно става, когато си помислиш за други факти, които не се споменават в тази книга: да си припомниш, че още съществуват градове, села и улици, които носят техните имена, че още стоят част от паметниците и възпоменателните им надписи, че някои хора дори ги възхваляват.

Да излезеш с пречупен кръст в Германия е престъпление. Да нарисуваш съпр и чук в България е нещо, на което ще се гледа с безразличие. Да преименуваш град, защото е бил кръстен на червен идеолог или да измислиш ново име на улица, която се нарича "Българска комуна" или нещо от сорта изглежда дребнаво. Някой би казал, че ако "Септември" спре да се изучава в училищата, това би било неуважение към твореца и историята. Ако свалиш портрета на Тодор Живков от входа на блока, някои съседи сигурно ще се подразнят. Да, може би всичко това е вярно, но промяна не би могло да има без тези дребни промени, защото те ще окажат огромно влияние на развитието ни като общност. В Нацистка Германия е имало улици и селища, които са носили имената на силните към момента, имало е и поети, които са ги възхвалявали. Сигурно някои от тях са пишели добре, може би дори шедьоври, също като Гео Милев, но въпреки това цялото духовно наследство на Третия Райх е било премахнато. Положителните резултати са налице от години. Това ме кара да се замисля, не е ли крайно време да стане същото и тук?

Но хора, ако четете историята ще видите, че българската нация отново се гради. Същите стъпки, които е направила в края на XVIII в. се извършват плахо и сега. Днешното поколение няма да види резултата от тях. Няма да разбере дали ще бъдат прекършени по същия начин. Колелото на историята пак ще се върти за нас.

Кратък откъс от изследването можете да прочетете тук.

Съжалявам, че днес прекалих с тези политически съждения, обикновено ги избягвам, но този път не успях, все пак книгата го изискваше, иначе нямаше как да я представя. Дано не съм ви подразнил.

Очаквайте в следващите няколко седмици: "Градска готика" - Брайън Кийн, "Демонични песни" - Ф. П. Уилсън, "Още по-голямото приключение на малкото талъсъмче" - Никола Райков

Мизъри - Стивън Кинг

Подхванах тази книга, защото исках отново да се почувствам като в ученическите си години - тогава завършвах всеки учебен ден с четене на ужаси и фентъзи на нощната лампа.

Време ми беше да забравя, че някога съм чел и друго на тоя свят...

Когато бях 12ти клас една от учителките ми по литература ме попита какви книги чета (нямам идея защо). Аз и казах, че ми допадат ужасите, а тя ми препоръча да хвърля едно око на "Мизъри", защото била натоварена с много силна филосовия. Не го направих, защото тогава още се намираше само старото издание на романа. В последствие ИК "Бард" пуснаха ново, но все забравях препоръката....

... накрая си спомних и успях да намеря заглавието преди да се е изчерпало напълно. Преди няколко дни, когато прочетох част от книгата, разбрах, че съм бил в ужасна грешка...

... трябвало е да прочета тази книга много порано...

... "Мизъри" е брутално-садистично-философка книга...

... и това я прави страхотна.

Бакман според снимката,
която Кинг е представял за негова.

Когато пише романа Стивън Кинг е планирал той да излезе под знаменития му псевдоним Ричард Бакман. Типичното за тези романи е напрежението, с което зареждат читателя (Все едно си стъпал на пръсти върху ръба на скала...), болката, която му внушават (..., покрита със счупени стъкла...) страхът, който всяват (... и гледаш надолу.).

Повечето книги на Бакман са земни. В тях липсва фантастичното (изключваме "Проклятието") и точно това ги прави най-ужасни. Чудовищата са истински и бродят между нас. Днес мина през пазара за клиграм чареши. Кой ти ги продаде? Не знаеш. Нямаш идея и с кой си се разминал по пътя. Спокойно, не искам да те параноизирам (нова дума!), но как би могъл да знаеш, каква са хората на улицата.

Ани Уилкс е някъде там. На улицата или другаде. Можеш да я срещнеш и дори да я попиташ за часа и тя да ти отговори, но никога няма да разбереш каква е всъщност, защото е хитруша.

Пол Шелдън е богат писател. Направил кариера благодарение на поредица мелодрамитични романи, посветени на Викторианската епоха и главната му героиня - Мизъри. Пол ненавижда най-известните си книги и жадува да се откъсне от превзетия свят на суета, любовни тиъгълници, гордост и предрасъдъци (простете ми, че ги наредих в този ред, Книжното момиче ме подучи. Обещах, че ще се оплача от нея ;). Пол иска да пише за себе си, но не може, защото почитателите, издателите и редакторите му не позволяват да излезе от калъпа. От това, което масовата публика обожава.

... а борбата на писателя с подобни пречки е сама по себе си унищожителна. Да не пишеш това, което желаеш и да загърбраш идеите, които наистина дават израз на цялата ти душа, е като да късаш живи късове от собственото си тяло.

Пол почти успява да излезе от сереотипа, когато среща Ани Уилкс - мила женица на средна възраст, която го спасява при автомобилна катастрова, пренася го в дома си, шинира смазаните му крака и го лекува на собствени разноски...

Сцена от театрална постановка по романа.

... Ани обаче иска нещо в замяна. Тя иска Пол да напише един още един роман за Мизъри специално за нея. О, да, тя иска Пол да твори само за нея. Само за Мизъри и само заради Ани, а последната има много начини да го принуди ако той не е съгласен.

Напрежението в книгата понякога може би идва в повече. Цялата гадост и ужас на ситуацията - също. Ако чета за вампири и се стресна ще си спомня, че вампири не съществуват. Ако чета за извънземни и се уплаща, ще си кажа, че дори да има друг живот в цялата огромна вселена, то той няма никаква връзка със Земята. Ако чета чудовището на Франкенщайн, веднага ще реша, че науката не е достигнала до подобно ниво и няма да го достигне докато съм жив. Ако чета за Ани Уилкс обаче, ще зная, че тя броди някъде навън, защото тя е просто откачалка, която властите не са прибрали. Именно това прави тази книга на Кинг един от най-ужасяващите му романи. То кара една книга от около 350 страници с едва две наистина детайлни и гнусни сцени на насилие да изглежда много по-страшна от десетки други заглавия на същия автор и е мотивирало самия него да отвърне по следния начин в едно свое интервю:

Въпрос: Кой от вашите герои имате най-малко желание да срещнете в реалността?

Кинг: Ани Уилкс. Медицинската сестра от "Мизъри". Защото тя щеше да бъде моят почитател № 1 и щеше да ме кара да пиша каквото пожелае. Ta това си е истински кошмар.

Here's... Annie! За този леденостуден поглед и цялостното си
представяне във филма по романа Кати Бейтс печели Оскар за най-
добра женска роля през 1990 г. 

Като съм почнал с цитатие искам да поставя тук още едно мнение. Това е коментар на потребитяля Darth Vader във форума "Тъмната кула" от темата посветена на книгата, който много точно обобщава авторовата идея:

"Една от любимите ми книги. Чел съм я отдавна и искам отново да си я припомня, но съм я дал на някой, който явно не бърза да я връща... :) Мисля, че ще открия още много неща там.

Имам малко по-различно тълкувание на този роман. В случая за мен Ани Уилкс е нещо друго. Тя е олицетворение на посредствеността и битката на добрия автор с нея. Израз е също на стремежа и натиска на пазарът и книгоиздаването да работиш по определени правила, схеми и да правиш касов продукт със съмнително качество. Пазарът и очакванията да те влачат и притискат. Борбата на твоята по-добра, съкровена,талантлива половина да прави и пише това, което е по сърце и душа. Не виждам никакъв ужас, макар книгата да е много въздействаща. Има битка на ценности, които в крайна сметка надделяват над уродливото чудовище посредственост и алчност, великолепно въплътени в Ани Уилкс. Определено ще прочета тази книга отново. :) "

Дали Пол ще намери изход от ситуацията? Да задоволи желанията както на Ани, така и своите собствени. Кинг дава отговор, но той е в книгата. Хубавото на книгите е, че ако те интересуват можеш да ги прочетеш. Тази все още се намира тук и там (на старо се вижда често, на ново я има например в книжарницата на "Бард" на пл. "Славейков" в София, както и на други места, качена е и безплатно в Читанката.). 

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?

И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.

Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.

Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.

Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.

Ах, искам да напиша пиеса по тази книга... толкова много.

Още от Достоевски: Бедни хора;

Немски сказания - братя Грим

Като малки са ви чели приказките на братя Грим, нали? Разбира се, само че в онзи преразказан вариант за деца. Истинските са твърде жестоки и сурови, за да се харесат на повечето малчугани.

Знаете ли, че в истинската "Спящата красавица" принцът не е в първа младост и консумира няколко пъти любовта си към принцесата докато тя спи? Знаете ли, че в това време тя ражда няколко деца насън? Знаете ли, че след като принцът най-накрая решава да я събуди с целувка, тя не изпитва особено желание да се омъжи за него, но вече се чувства задължена? Интересно, струва ми се, че не сте чували тези подробности.

Знаете ли, че в истинския финал на "Синята брада", главната героиня увисва на кука за месо, а злодеят просто затваря вратата на тайната си стаичка зад своята поредна жертва?

За съжаление повечето оригинали на тези приказки никога не са излизали на български език. Ще се наложи да ги четете на немски, май има и английско издание, но не съм сигурен. Ако обаче искате да се докоснете до част от духа им, можете да го направите чрез двата тома "Немски сказания", които предлага изд. "Алтера". Това е втората голяма и важна публикация на известните германски братя след приказките.

Книгите представляват един огромен куп истории, общо 585, които са подредени тематично. Една част от събраните легенди са исторически и обясняват произхода на древни немски племена, животът на крале, князе и пр. Например, знаете ли защо лагобардите (бг.: дългобради) са останали известни с това име? Защото като водили война, боговете се скарали помежду си, докато отсъждали на кой да дарят победата. Накрая решили да я предоставят на тези, които имали по-дълги бради. Съпругата на главния бог обаче издала това на лангобардките, които отрязали косите си и ги залепили на лицето си все едно са бради. Лангобардите, разбира се, победили.

Има много истории за духове, дяволи, чудовища които са наистина ужасни. Има истории за магически пивници, за тайни изби, които джуджетата държат под руините на древни градове, планини и крепости и допускат в тях само най-добрите хора на земята, за да споделят виното им. Едно от най-прекрасните сказания е за чифт вълшебни халби, в които бирата никога не пресъхва, освен ако не издадеш, че ти ги е подарило едно определено джудже. Ако си достатъчно глупав да го направиш като главния герой... ще останеш на сухо. Какво да се прави :) Има цял цикъл сказания за русалки, за гноми, за магьосници, за обсебени от духове замъци... просто не можете да си представите. По-магически определено е първият том. Във втория се залага на историческите легенди, макар че това разделение не е въведено съвсем последователно.

В някои от историите ще видите първообразите на приказките. Те обаче са само загатнати. "Сказанията" са твърде различни. Те са много по-първични и недообработени. Те са по-сурови. Те са точно онези истории, които хората са си разказвали край огньовете късно вечер, с които са плашили непослушните деца и, да... някои съвсем не са смешни, а наистина брутални и ужасни: огромно същество, което живее в реката, отвлича млади жени, сношава се с тях и после те раждат изроди, които избиват близките си. Други легенди обаче са просто очарователни: двойка малки човечета искат да направят сватбеното си тържество в кухнята ви. Ще ги пуснете ли? Ако го направите после те ще ви подарят вълшебен пръстен, осигуряващ богатство на целия ви род до девето коляно и нататък, стига да го пазите.

Ако сте приживели едни определени смутни времена от средата на
90те, със сигурност помните тези приятелчета.

С други думи тези два тома са истинска съкровищница за вдъхновени и забавление. Изключително ценни книги, които винаги могат да ви предоставят по някоя кратка история. Тя ще ви свърши не една-две услуги: може да ви разтовари, може да ви даде почва за размисъл, може да ви накара да напишете или разкажете нещо на някой друг.

Накрая. Много интересен и приятен превод на Цочо Бояджиев. Запазил е духа на сказанията. Изглеждат все едно са били разказани на български език.

Проблемно е обаче книжното тяло. Меката корица просто не е приемлива за нещо такова. Изданието няма да издържи дълго, освен ако не го дадете на книговез, което си има своите предимства и недостатъци. Вярно е, че има издание и с твърди корици, но се то продава само в комплект с цялата поредица... а това са много пари. Като изключим тази подробност имаме две страхотни книги, които са гордост за всяка библиотека.

От "Алтера" ми подшушнаха, че може би ще излезе и трети том. Той ще събира още около 120 истории, които братята са публикували поотделно. Нещо ми подсказва обаче, че сигурно никога няма да го видим. Все пак надеждата умира последна.

Альоша - Анри Троая

Напоследък не чета. Не мога. Сърце не ми дава. А наскоро и очите не ми даваха. Хвърлях по някой и друг поглед на тази книжка в метрото. Може да сте ме засекли там. Все пак е ярко червена и претрупана с комунистически символи.

За Анри Троая вече съм говорил на едно място. Повечето му книжки са кратки, но много... пълнокръвни. В 100-200 страници може да ви каже много повече от хора, които пишат томове. Напоследък "кухата" литература ми писна и реших да хвана нещо малко по-дълбокомислено.

Альоша е момче на 14 години, което живее в Париж. В семейство на изгнанници от собствената си държава. Сигурно сте чували за митичните белогвардейци, които са се сражавали срещу болшевишките орди, загубили са, а после са се разселили из целия свят.

Атмосферата на повестта е изпълнена с тъга по отминалото време на два почина. От една страна имаме скръбта на самите герои към законна царска Русия, от друга твоята собствена мъка, читателю. Романтичните времена на онези години винаги могат да ти липсват.

Върху историческото пано от смъртта на червения цар Ленин, размириците, които последват в СССР, бъдещото признаване на тази държава-мутант от западните сили и обречеността на руската имиграция, Троая ни разказва за младия Альоша и приятелството му с едно френско момче. Алексей мечтае да е французин, да има френско име, да говори френски без акцент, да бъде френски писател, да знае всичко за културата на тази страна. Той не се интересува от руското минало на родителите си, въпреки че те опитват да му го открият. От другата страна Тиери е начетен младеж, роден французин, но и с физически недъг. Приятелството на двете момчета е предопределено, защото и двамата са изхвърлени от обществото, поради различията си.

Повестта ни разказва за силата на кръвта, за любовта към родината, за непреклонността на изгнанника. Красивият език на автора описва една тежка и мъчна картина, в която личното е смесено и общия социален, културен и исторически контекст.

Изключителна е носталгията към царството, към истинската Русия, която е безвъзвратно изгубена.

По много причини повестта е близка до българската действителност. Случилото се в Русия е станало и тук, проблемите на Альоша са проблеми и за много български деца, които са откъснати от родината, заради родителите им емигранти. Проблеми, автентични и реални.

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски

Здравейте! Още ли сте тук? Забавих се с това представяне, защото времето в "Зелената котка" тече неусетно. Изглежда ти, че са минали няколко часа, а всъщност е цял ден. После се оказва, че си седял няколко месеца.

Какво е "Зелената котка"? Ами кръчма. Понеже не пия (истински нацист съм в това отношение), се разговорих с посетителите на чаша портокалов сок, докато патронесата на заведението - една нежна писана с тревен цвят, се увиваше около краката ми. После се прибрах вкъщи, прочетох тази книга, която изглежда е биографична за няколко от посетителите на таверната и реших да напиша нещо (сори, няма да го изкарам като разказ, макар че исках.).

"Усмивка в полунощ" е сборник... от разкази и от още нещо като разкази. Приличаха ми малко на новелите на Бокачо, доколкото са много на брой, кратки и в голямата си част са по-скоро истории, но не и разкази.

Свързани са или пряко или косвено, поради което е добре да се четат под ред. Някои няма да ги разберете поотделно. Безсмислено е да споменават всеки поименно. Много са. Изключително много, затова ще се задоволя с един общ преглед на нещата.

Повечето истории акцентират на "Зелената котка" и нейните посетители. Това не е обикновена кръчма, а вълшебна. Тя може да се появи във всяка епоха, свят или страна, вероятно не изниква само в Саудитска Арабия... Глупости! Разбира се, че може да се появи и там, но сигурно са и запечатали входа, все пак това е място, в което алкохолът, неприличните истории и майтапите избуяват като бурени след дъжд... или гъбите правеха така?! Без значение. Та ако сте уморени от ежедневието си тук, в някой прашен град като София или пък се намирате на досадна почивка с жената или... ракията е свършила, може да прекрачите прага на заведението и да си прекарате чудесно.

Като влязoх вътре аз твърдо заявих, че няма да пия. Както вече ви казах, Рей Макгавърн - съдържателят, ми наля една чаша с портокалов сок. След това седнах на единственото свободно място, където седеше някакъв тип, облечен изцяло в черно и със сребърен пръстен с пентаграма на ръката. Та той ми подари книжката и каза, че е биографията му. Беше написана от първо лице, а другаде напротив. Говорихме си няколко часа за какво ли не, а после се оказа, че са минали дни (времето тече неусетно там, предупредих ви вече). Тръгнах си с походка, която наподобяваше някоя оплетена шевица или пък възел. Явно г-н Магьосникът беше превърнал сокът в ром, а дори не бях разбрал.

Добре стига. Няма да е разказ-представяне, вече си обещах. Малко или много вече знаете основната идея. Всички герои са забавни чешити, които разказват своите истории в кръчмата или всичко им се случва в самата нея. Докато бях вътре видях как някакво момченце реши да се сбие с пиян Балрог. После ходихме с него да търсим внучки на магьосници, но това е различна история. Най-готиният пи(я)ч за мен беше Джонатан Деветте Пръста. Много прозорлив тип, който може с един замах да разгадае всички тайни на вселената.

Та, това което отличава книгата е дълбоката душевност на героите. Ново е за фентъзито. Там обикновено отделните персонажи са восъчни фигури, които леят кръв, алкохол и магия във всички посоки без много да му мислят.

Даже не съм сигурен, че четях фентъзи. Все едно беше реалният свят. Фантастичното е вплетено в познатото ни и обратното. Авторът е имал определени идеи, които произтичат от съвремието и ги е вплел в фантастичния свят на творението си. Това не е фентъзи, но не е и магически реализъм. Тук реалното е инструмент на нереалното, не обратното. В едно магическо пространство се използва... немагия, за да се покаже нещо, за което думите не стигат. Това е особен стил, който може би ще ви е малко странен отначало, ако сте свикнали с конвенционалното фентъзи. Всичко това се дължи на психологизма.

Ъм... значи имаме жанр, който не съществува, но все пак го има в тази книга. Фентъзи реализъм?! Може би ще се спра на това.

Извън тези полутеоритични бръщолевици искам да ви кажа нещо за хумора. Аз както винаги не мога да се смея на книги. Явно ми има нещо. Какво да се прави. Иначе всички възможни клишета и майтапи от фентъзитата бяха използвани много умело и то с един особен стил. И преди съм чел български автори, които искат, опитват (съзнателно или не) да звучат като западните писатели. Какво "и преди", новите български автори, почти изключително, само това правят. Честно казано повечето опити, които съм виждал завършват с неуспех. Тук обаче не е така. Имах чувството, че чета преводна книга (дори, когато се споменаваше България). Това не е българска литература, а западна. Дори виждах точно идиоматичните изрази и как са били преведени. В стила няма нищо, нищо българско. Казвам го нито като хвалба, нито като хула. Вие си решете дали ви харесва или пък не.

... след тази каша, която ви написах... май е време да си легна. Утре трябва да съм в "Котката". Не, не е по работа, просто се чудя какво ли ще се случи там.

Кървави книги Т.3 - Клайв Баркър

Преди време Книжното момиче ми каза, че има конкурс за ревю в "Сборище на трубадури", взех, че написах нещо. Избрах си тази книжка и се появи едно... особено същество, което е представяне на книга с художествен елемент. Нещо като разказ-ревю, в който главен герой е преводачът на "Кървави книги" - Иван Атанасов.

Вчера нещото се появи на техния сайт. Ако беше просто разказ щеше да носи името "Тайна на занаята". Разказва се за Иван Атанасов, който провежда няколко разговора с ревюиращия разказвач (може би се отъждествява с мен, но нямам претенции, е, вероятно съм аз). Разказвачът ще открие една страшна тайна, или може би забавна... Ако ви е харесъл Баркър, може би ще ви допадне този опит за нещо по... особено в ревютата, макар че не може да се мери и малко с него.

Конвенционалните ревюта малко ми омръзнаха, подготвям и второ подобно и може би още някои такива след време.

Така де. Няма да го публикувам тук. Ако искате да го прочетете, надникнете в сайта на "Трубадурите":

Точно тук!

Съжалявам за правописа. Имам грешки и ги виждам сега. Малко е тежко, но... уверявам ви, че зная как се пишат тези думи (ако искайте не вярвайте), като почна да пиша и губя внимание за всичко, дори как се пишат думите. Другото ми качество в тази дума е, че не мога да виждам грешки, просто чета думите винаги правилно :)

Имам и още един недостатък. Действието се развива набързо. За 1000 думи успях толкова, дано поне бива.

Патрул за ада 2 в 1 - Блонд и Уейн

Преди време писах за "Таласъмчето" на Никола Райков, но реших да пробвам с още една книга-игра. Едно време (... тази фраза означава, че малко годините се трупат, няма как), прочетох няколко книги-игри. Всъщност 2 или 3. Бяха забавни, но не ме грабнаха така, както направиха с някои други, които останаха обсебени от тях за няколко години.

Реших да им дам шанс сега. 20 години след като вече не са мода. Аз винаги съм бил старомоден, така че нямаше проблем с вътрешното ми чувство за достойнство.

Защо тази? Не знам. Сериозно. Не подбирах. Реших да взема просто едно заглавие и да го прочета пък каквото стане.

Е, ако обичате хумора и космическите приключения, може да се включите и вие. Но първо се престрашите да изхарчите 11 лв., което си е надута цена за книга-игра от 150 стр., която се прочита за няколко часа... да, да, разбира се, зависи колко бързо четете и колко запален почитател сте.

"Патрул за ада 2 в 1", както се разбира от името, е разделена на две части:

В първата заемате ролята на капитан Тобиас Джърк, полицай в Галактическата република, който заедно с патрула си от общо трима човека е натоварен от полк. Полковник да залови най-великия и полу-легендарен престъпник във Вселената: Езъл Мухата.

Признавам, имаше някои интересни идеи. Даже повече от няколко. Авторите са използвали всички познати клишета от научната фантастика: във филмов и литературен смисъл, за да изградят пародията си. Майтапите са забавни и свежи, без да присъстват грубости, което си е рядко на нашия пазар (особено ако авторите са българи). Прилича на тънкия хумор от семейните комедии или този на Удхаус. Някъде успя да ме "усмихне". Не се засмях никъде. Съжалявам. На едно-две места почти се случи, но никога не стана наистина. Предполагам, че ако си на по-малка възраст ще се спукаш от смях. Да кажем на 14-16. Много е подходяща някъде в този диапазон. Въпреки това и на мен ми беше забавно и не съжалявам, че и отделих време.

... но както и да е. Имаше достатъчно атрактивни приключения като например междугалактическо първенство по плетене, бой с циклопи, прокълнати космически кораби и пр.

Много повече обаче ми хареса втората част. Там героят е същият, но действието се развива 20 години по-късно и този път е преследван от своя архивраг. Освен всичко Тоби се е превърнал в истински плондер от незравословния живот и гледане на кеч. Тази критична маса обаче може да се използва подобаващо от читателя в най-различни случаи. Например, за да затиснете смъртоносно противниците си. Почти се засмях на момента, в който трябваше да направя всичко възможно, за да учеля бутон на аларма с плюнка или пък на хиляди щури преживелици около забавленията в местния ъдъграунд - грузински танци със саби, китайски боеве с нинджи, турски скадкарници... турски сладкарници на светлинни години... хах... и то през 3134 година. Наистина имаше страхотни и много свежи идеи.

Книгата има един голям недостатък в липсата на избор. Не, че не е наличен, но винаги всички възможни пътища са задънени, без един, който води в правилната посока, евентуално понякога има и заобиколен път, но това не е нито навсякъде, нито пък често. Мисля, че като за книга-игра това я прави малко... неигрова и не достатъчно "интерактивна", както феновете на "жанра" обичат да се изразяват. От друга страна, благодарение на това качество е лесна и пригодна като за начало - ако не сте играли други книги-игри.

Разбирам, че ревюто е кратко, но наистина няма какво повече да кажа освен, че беше забавно приключение от тип "става за убиване на време", но със скъпи билети.

Пустинният скорпион - Бранимир Събев

Понякога настъпват повратни моменти. Ето, събудих се. След повече от месец съм буден. Станах, огледах се и се разтъпках. Открих, че светът се е променил доста за времето, което проспах....


Реших да продължа с Бранимир Събев, след като привърших "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". По тази причина се хванах за "Пустинния скорпион", доколкото човек може да се хване изобщо за скорпион... и спазих традицията си да се улисам в четене. Предният път на два пъти си обърках метрото, сега тръгнах от вкъщи час по-рано... Е, "шефът" няма проблеми с ранобудните, поне си оползотворих всички "бонус" минути в четене, а след това видях, че съм забравил част от документите вкъщи. А това си беше мръсен номер от страна на Събев.

Сборникът прави впечатление, че... напомня по нещо на първия. Не, не, няма нищо общо сюжетно, идеите тук са си самобитни и отделни, не е и продължение, но отново е разнообразен стилово. Някъде човек се чуди дали е писал един човек. Един е, но предполагам отново през известен период от време. Споменавал съм вече, че младите автори подражават на известните.

Всъщност, това което ми направи ОГРОМНО впечатление е невъзможността на Бранимир Събев да избяга напълно от ужаса. Не "избяга" в пълния смисъл на думата, защото едва ли си го е поставял за цел, но дори в разказите, които не трябва да са хорър нещо се прокрадва. Сянката на ужаса е винаги там.

Сборникът започва с едноименния цикъл. Предпочетох да го определя така, защото това произведение не е повест - сюжетните линии не му стигат, не са и достатъчно детайлно разгледани, освен една, което е и водеща. Не е и разказ, защото в края на първата му част мисълта приключва завършено, прекъсва, и след това всички следващи части ни разказват отново за същия главен герой. Т.е. имаме няколко поредни разказа с много тясна връзка помежду си. Първата част на цикъла "Пустинния скорпион" ни запознава с Блъди Ред, странстващ стрелец в пост-апокалиптичен свят, който е силно вдъхновен от Дивия Запад и това, което познаваме от уестърните: коубои, конекрадци, стрелба с пищови, шапки с широки периферии, запуснати пустинни градове и кръчми, където изобщо не е безопасно. Една важна подробност обаче ни откъсва от обикновения уестърн - целият свят е изпълнен с ужасяващи твари, които тероризират оцелялото население на цялата планета. Това са слугите на Шериман - мрачният император на света, който го държи под ботуша си от векове. Последните останали на света членове от Братството на стрелците решават, че е време да се отърват от него и така започва приключението на Блъди.

Авторът показва силно въображение и добри идеи в изграждането на света си, някои от които почерпани от поредицата "Тъмната кула" на Стивън Кинг. Все пак този тук си е достатъчно оригинален и интересен. Личи си, че Събев доста се е забавлявал, докато е писал. Еуфорията се проявява в стила. На места той е доста динамичен, другаде преминава в сладкодумни описания. Все пак действието преобладава.

Можем да класифицираме историята като тъмно фентъзи, но в него има и много малко научна фантастика, наистина малко.

Очаквах повече. Количествено. Да, творбата е около 90 страници, но не и стигат. Не и според мен. Струва ми се, че паното е можело да бъде оше по-широко. Сюжетът е напълно линеен и героите в него са максимално улеснени да стигнат до края. Те срещат трудности по пътя, но откриват и необходимите механизми да ги преодолеят с лекота. По тази причина считам, че е можело нещата да се "забатачат" още повече. Можело е безпроблемно да се внесе пълна втора линия, дори трета. Искаше ми се, например, да разбера още за целия катаклизъм и защо света има свой мрачен владетел, но не стана съвсем ясно.

Единственото, което наистина не ми допадна особено беше прекалената хиперболизация на уменията, които имат стрелците. Бяха сякаш извадени от популярен американски екшън или може би уестърн. Не разбрах защо в края действаха поотделно...

"Кулата в леденото езеро" е фентъзи разказ, в който принц, елф и джудже ще опитат да спасят красива принцеса, затворена в омагьосана кула. По пътя си ще срещнат орди ходещи мъртъвци и всякакви други гадове, които им пречат. Отново авторът показва силно въображение и успява да измисли интересни решения като за един фентъзи свят: магията на белия мрак, различни вълшебни артефакти и пр. В разказа се прокрадва нишка хумор и като цяло е построен по типичните за едно фентъзи постулати. Историята изглежда като вдъхновена от киното и по-точно "Властелина на пръстените" и "Братя Грим" (2005). Особено вторият, ако сте го гледали, развръзката няма изобщо да ви изненада. Не знам дали е било съзнателно. Виждам и едно намигване към "Кръчма: Зелената котка" на Сибин Майналовски, което си е чиста закачка.

Стилът и идеята са по-наивни, което значи, че е го препращам към по-младата аудитория. В този смисъл сексуалното в описанието на принцесата не беше особено на място, предвид дотогавашния развой на нещата. Като цяло беше приятен за четене.

"Златин и змеят" е хумористичен разказ, вдъхновен от българския фолклор. Златин е местен юнак, осъден на вечен живот и бездетност. Той обаче ще намери своя син, макар и да не го е търсил. Много ми хареса идеята. Сюжетът също беше прекрасно построен с достатъчно обрати и непредвидими моменти.

На няколко пъти си сменях мнението за сексуалното в разказа. Някак не е каквото се очаква от нещо по темата. От друга страна има някакви мотиви в народните песни, а пък и в езическите времена, когато се е родил Златин, многоженството е било познато... така че накрая реших, че съм окей с това, но можеше да се мине и без него.

"Цикъл" - няколко кратки пътувания във времето с връзка помежду си. Няма кой знае какво за обяснение, аз не го схванах напълно. Посъветвах се и с други хора, някои прибавиха нещо към картината и можах да схвана, че героите... май се срещат помежду си в различни епохи, но явно никой не беше съвсем убеден какво точно се случва.

За мен "Бразая" е разказът с най-уникална и добра идея. Едно българско възрожденско селце, който е проплакало от набезите на същества, които изглеждат досущ като кукерите. Историята е мрачна и ако Бранимир и беше отделил повече внимание... ами достойна е дори за роман. Става и за сценарий на филм... "Кукери" или "Кукери 2: Завръщането", леле, "Кукери Тройца: Отмъщението на арапина с чалма"... макар да не гледам вече такива филми, на тези бих се натресъл в киното. Хареса ми много атмосферата. Да вкараш готически мотив във тази епоха и на споменатото място беше страхотно. Именно с разкази като "Бразая", които търсят българската митология и вплитат в нея ужасът, би могло един ден да се изгради "българска школа" в хорърът. Усетих обаче и яд - идеята заслужаваше много повече. Искаше ми се да е по-дълга и детайлна. И може би да покаже защо арапина е ключовото оръжие срещу съществата, някак не ми се видя особено специален в действията си.

Имаше и една грешка - така и не разбрах дали става дума за арабин или арапин, първото се среща изключително в авторовата реч, а второто - в тази на героите. За непросветените, арапин е чернокож, арабин е каквото си знаем и в днешно време. Героят би следвало да е арапин, но... ами не става ясно, макар че имаше някакъв намек за кожата му. Оставям тази мистерия на вас.

"Играта на боговете" - Марк Тулий Октавиус, известен като Арабик (име, което не би могло да съществува в Рим, тъй като третото име винаги е било прякор, а отделно Октавиус, никога не би могло да бъде такъв) е бивш военачалник на император Траян, който е преспал със съпругата му и ще са наложи да спечели живота се на гладиаторската арена. Две божества обаче са решили да променят хода на времето с партия "го".

Никога не съм си представял, че ще видя точно император Траян в ролята на злодей. Не е типичен, за разлика от Нерон, Калигула, Каракала и останалите. Разказът е исторически екшън, в който бойци от различни епохи се бият помежду си. Сюжетно не блести особено, но има добра идея и е забавен.

"Дракус" е доста кратичък разказ за турските нашественици на Балканите, които се впускат в нападения срещу Влад Набучвача, който обаче смята да ги изненада неприятно с интересен домашен любимец. Разказът има добър стил, добър сюжет, неочакван край. Развива се твърде набързо, защото е писан специално за конкурс, а там ограниченията в страници и думи са особено сурови.

"Битката за вселената" - макар на пръв поглед да не личи, този разказ е чадо на реализма. Започва с научно-фантастичен елемент, но ако не си падате много по този жанр като мен, не се отчайвайте. Тук няколко войника се бият за вселената с всевъзможни извънземни... върна ме към детството, когато на всеки ъгъл имаше гаражче с сегички и сонита.

"Жертвоприношение" е написан в "реалистична магия" и описва накратко целия съзнателен живот на млад български писател, който се издига до небесата благодарение на собствения си труд, малко късмет и... няколко жертвоприношения?! Личи си, че авторът е вплел някои автобиографични елементи. Сюжетът ще се понрави особено на онези, които си паднаха по ходенето на протести през последната година. Хареса ми повествованието, отново в стил Кинг. Ако познавате правото в тази държава... ами юридически куца, но хайде, това е художествен текст.

Ще ми се "Ще крача редом с теб" да е прелюдия към "Пустинния скорпион", но не мога да твърдя това. Говорим за Третата световна война, която се води между Изтока и Запада (не говорим за издателството). Това е нескончаем конфликт, погълнал цялата планета, от който няма измъкване. Главният герой е американски военен, който е заставен да се бие първо на Балкание, а после в Близкия Изток. Но в тази война няма да има победител...

Отново имаме ужас и научна фантастика. Хареса ми как са заедно са свързани войната, технологии и окултизъм. Прилича малко на някой от онези истории тип "върколаци и зомбита в съюз с Третия райх" или "летящите чинии на Хитлер".

В един момент Събев се опита да запише с перото на Хауърд Ф. Лъвкрафт, което беше сносен опит, но за съжаление неуспешен и според мен не му е направило добра услуга. Няма нищо срамно, да наподобиш Лъвкраф е трудно. Ако не с друго, последният е уникален именно с изключително специфичния си стил. Не мисля, че някой може да пише отново така. Х. Ф. Лъвкрафт не е вече между живите и ни е оставил неподражаемо наследство.

Като цяло книгата беше добра, но смятам, че първият сборник е по-добър. Там повечето разкази имаха и послание, което тук, обикновено, или липсваше, или беше само загатнато. Така и не видях разказ, който може да се мери с "Богословеният, вещицата и дяволът", който за мен е най-добрият сплатърпънк разказ писан на родна почва, а може би и най-добрия хорър разказ, който съм чел от български автор. В тази връзка, липсваше и прецизността към сексуалното. Няколкото описания, които бяха включени не ми се сториха толкова на място, можеше да се мине и без тях. Нямаше го и силният психологизъм от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Надявам се в бъдеще Бранимир да насочи усилията си на 100% към ужаса, където го бива най-много. Нуждаем се от поне няколко постоянни автори в тази сфера, иначе жанрът никога няма да се развие на родна почва. Да имаме неговоро присъствие наоколо е добро начало и обещаващо бъдеще.