Призрак по избор - сър Артър Конан Дойл

Сър Артър Конан Дойл е известен предимно с историите за Шерлок Хоумс. Това важи особено за България и цяла Източна Европа, тъй като ужасът е бил низвергнат от социалистическата критика. "Жанрът" е бил считан за вулгаризация на готиката и по-низш като литература. Според официалната доктрина: "След "Франкенщайн или новият Прометей" на Мери Шели "готическият роман" се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повторят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите "занаятчии", които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. (...) Разбира се, художествените открития на "готиците" ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото." (Цанков, Г. - "Следи от копитата на дявола", В: "Готически романи", Нар. култура, С. 1986, с. 32) Това отвратително, обидно и дълбоко погрешно мнение, което е резултат не толкова от познаването на класическия хорър, а на официалната политическа доктрина, е било господстваващо в продължение на 45 години сред критиката и все още обладава умовете на мнозина. Дори се е считало, че ужасите предизвикват нервни болести, психически проблеми и подтикват към извършване на престъпления. Нещата се затоплят едва към края на режима, но от печат излизат само някои по-безобидни истории.

Сега издателите от време на време пускат по нещо от цялото онова огромно сладководно море, което не сме изпили - хилядите класически истории на ужаса, неиздадени никога на български език. Но стига толкова с този мой лекционен курс.

Бързам да ви кажа, че сборничето с разкази "Призрак по избор" има амбициозната цел да събере всички "свръхестествени" (издателите ни все още се боят от думата "ужас") истории на д-р Дойл. Книжката се базира на ето това англоезично издание, но за разлика от него включва само 10 от 18 разказа и по тази причина е негов съкратен вариант. Разбира се, прочутият шотландец (а не "ирландец", както по някаква причина пише в епилога на книгата) има още много къси произведения за духове, таласъми, върколаци и какви ли не мрачни същества, които не са включени в нито една от двете книги, за които стана дума.

Не е нужно да викате истински призраци. Може просто да прочетете книга като тази :)

Подбраното в сборника, с малки изключения, не е съвсем онова, което бихте нарекли "пълнокръвни" разкази. Това са десет прекрасни истории за привидения, прокълнати предмети и псевдонаука, които бихте си разказвали някоя вечер, когато токът е спрял. Вярно, случва се все по-рядко в наши дни, но... е можете да угасите лампата или да отидете на палатка в гората. Историите доста приличат като вид и усещане на онези в "Нови хиляда и една нощ" на Р. Л. Стивънсън и ужасите на Уошингтън Ървинг. В тях пътуването е по-важно от финала. По тази причина напомнят и на писаното от Х. Ф. Лъвкрафт. Някои от сюжетите тук са загатнати в творчеството на последния, което е типично за него. Той обикновено взима идеи от своите литературни кумири и ги развива по своему.

Основните теми са типични за свръхестествения ужас от края на XIX в.: псевдонауки, хипноза, привидения и сенки, древни предмети с особена сила и значение

... и мрачни легенди.

... като тази за "Кафявата ръка", която сър Артър Конан Дойл е научил от свои колеги, практикували медицина в Индия. В нея престарял английски лекар ампутирал китката на млад индиец, който обаче се споминал скоро след операцията... и решил да поиска ръката си обратно. Звучи интригуващо, нали? Същото може да се каже за "Насилникът от Брокас Корт", където при пълнолуние край малка пътна отсечка се подвизава мистериозен мъж, който предизвиква странстващи пътници на боксови двубои. Опасната тайна, която се крие зад грозноватото му лице е пропита с кръв, бой и безбройни победи. Дали изобщо има някой, който може да му се опълчи?

Много от героите на д-р Дойл са лекари също като него. Авторът обича да използва реалии и... не-съвсем-реалии, с които е добре запознат. По тази причина не е пропуснал една от любимите си теми - спиритуализмът. През XIX в. призоваването на духове е било широко разпространено забавление, на което са се отдавали хиляди, а може би и милиони, подпийнали компании и други, запленени от всякакви любопитни истории за отвъдното. "Игра с огъня" налива масло именно в тази тема. Френски медиум гостува при свои приятели в Англия и заедно с тях ще си направи опасен спиритуалистичен експеримент, който ще хвърли всички в пълен потрес.

Сър Артър Конан Дойл е събирал снимки, които доказват съществуването
 на привидения. Тази е една от тях. Източник (вж. там за още).

В "Фиаското в Лос Амигос" Дойл ни разказва за една интересна псевдонаучна теория. Намесени са осъден на смърт престъпник, електрически стол, най-мощната електроцентрала на света и... тайната на неуязвимостта. Мощното развитие на науката през XIX в. е размило границите между разпространените фолклорни вярвания и рационалното. Преходът между двете е твърде рязък и това кара много викториански автори да ги преплитат в произведенията си.

Два от разказите не са толкова страшни, колкото хумористични. "Големият експеримент в Кайнплац" на пръв поглед изглежда на изтъркан комедиен холивудски сюжет, но ви уверявам, че когато е писан, това съвсем не е било така. Срещаме се с първообраза на една камара произведения на киното и литературата, в които странни експерименти или стечения на обстоятелствата ще ви накарат да се събудите в чуждо тяло... и да си мислите какво ли върши в същото време вашето. Като агностик сър Артър е вярвал в съществуването на свръхестествени сили, но е считал, че те не могат да бъдат обяснени с човешкото познания и вероятно този негов възглед е родил споменатия сюжет.

Титулният разказ "Призрак по избор" разглежда по смешен начин темата за новобогаташите. Като всеки истински английски патриот, Дойл се прекланя пред божественото право на благородните фамилии да държат властта в свои ръце. Тук един забогатял гражданин се опитва да уреди живота по аристократичному и да заприлича на ърл или пък маркиз. Е, да си купиш замък и пищно обзавеждане е лесно, можеш да платиш на някой да ти нарисува герб и фалшиви портрети на предците ти от времената на Вилхелм Завоевателя до наши дни, дори ще има кой да ти съчини родова история за пари, но... ами какво правим с фамилния призрак?! Всеки благородник има призрак в имението си! Дойл е непоклатим в мнението си: кръвта вода не става. Селянинът ще си остане такъв, той не би могъл да бъде аристократ и няма как да си купи истинска история, с каквато разполага един благородник.

Кадър от филма Мумията (1932), който до началото на двехилядните става първообраз
 на десетки други холивудски продукции. Източник.

Сър Артър Конан Дойл е бил запален по египтологията. Именно по тази причина се увлича в разкази като интересната и трагична любовна история в "Пръстенът на Тот", която, заедно с още няколко негови разказа, е послужила като основа на класическия филм "Мумията" от 1932 г. (авторските права са сдали багажа, заповядайте). Дойл е създател дори на тази известна поредица, а не просто на "Джурасик парк" (чрез "Изгубеният свят") и "Шерлок Хоумс". Но, не, това не е просто изтърканата тема за оживяващата мумия. Нищо подобно. Тя е само дребен елемент, който е загатнат в цялостното пано на повествованието, възкресяващо цял Древен Египет в рамките на двадесеттина страници. 

Невероятните истории за прокълнати старини са повече от една. "Сребърната брадвичка" е разказ за огромна колекция от антики, една изчезнала сребърна брадва и безжалостен убиец, който извършва престъпленията си без всякакъв мотив.

В сборника са включени и два разказа изпълнени с намеци за садо-мазо, връзване и камшици. "Хоръристи"... к'во да ги прайш. Все такива неща са им в главата. "Джон Барингтън Каулс" е може би най-доброто произведение. Едноименният герой е обсебен от жена, която има пълна власт над мъжете около себе си... буквално... Има ли нужда ви казвам у кого ще е вината, ако един от двамата мистериозно... изчезне, се поболее, изпадне в нервен срив? Нашата привлекателна героиня е енигма, изпълнена с ярост и страст. Тя забелязва всичко и обича да наказва онези, които са в нейна власт, за прегрешенията им. Е... кой знае, камшичните удари може би са по-сладки, когато ги получаваш от жена, облечена в семпла черна рокля, покриваща снежнобялото ѝ тяло като змийска кожа..., а може би не :) Разказът е повлиял Х. Ф. Лъвкрафт да напише "Нещото на прага", както и още няколко други писатели.

Сър Артър Конан Дойл (1856-1930) като доброволец във
Втората англо-бурска война (1899-1902). Източник.

В "Кожената фуния" се разкрива тайната на старинен предмет с неизвестно предназначение. Тя ни отвежда към ужасите на средновековните мъчения за изтръгване на самопризнания и екзекуции. Този разказ също ми допадна много, заради интригуващата мистерия, която се разплете пред очите ми.

И накрая, любимият ми цитат от книгата е "Брюнетките трябва да се редуват с блондинки". Е, разбира се, авторът го е казал в напълно различен контекст, а извадено от него това изречение пробужда същото недоразумение, което изникна в главата ви като го прочетохте. :)

Майтапът на страна, книгата е добра.

Немски сказания - братя Грим

Като малки са ви чели приказките на братя Грим, нали? Разбира се, само че в онзи преразказан вариант за деца. Истинските са твърде жестоки и сурови, за да се харесат на повечето малчугани.

Знаете ли, че в истинската "Спящата красавица" принцът не е в първа младост и консумира няколко пъти любовта си към принцесата докато тя спи? Знаете ли, че в това време тя ражда няколко деца насън? Знаете ли, че след като принцът най-накрая решава да я събуди с целувка, тя не изпитва особено желание да се омъжи за него, но вече се чувства задължена? Интересно, струва ми се, че не сте чували тези подробности.

Знаете ли, че в истинския финал на "Синята брада", главната героиня увисва на кука за месо, а злодеят просто затваря вратата на тайната си стаичка зад своята поредна жертва?

За съжаление повечето оригинали на тези приказки никога не са излизали на български език. Ще се наложи да ги четете на немски, май има и английско издание, но не съм сигурен. Ако обаче искате да се докоснете до част от духа им, можете да го направите чрез двата тома "Немски сказания", които предлага изд. "Алтера". Това е втората голяма и важна публикация на известните германски братя след приказките.

Книгите представляват един огромен куп истории, общо 585, които са подредени тематично. Една част от събраните легенди са исторически и обясняват произхода на древни немски племена, животът на крале, князе и пр. Например, знаете ли защо лагобардите (бг.: дългобради) са останали известни с това име? Защото като водили война, боговете се скарали помежду си, докато отсъждали на кой да дарят победата. Накрая решили да я предоставят на тези, които имали по-дълги бради. Съпругата на главния бог обаче издала това на лангобардките, които отрязали косите си и ги залепили на лицето си все едно са бради. Лангобардите, разбира се, победили.

Има много истории за духове, дяволи, чудовища които са наистина ужасни. Има истории за магически пивници, за тайни изби, които джуджетата държат под руините на древни градове, планини и крепости и допускат в тях само най-добрите хора на земята, за да споделят виното им. Едно от най-прекрасните сказания е за чифт вълшебни халби, в които бирата никога не пресъхва, освен ако не издадеш, че ти ги е подарило едно определено джудже. Ако си достатъчно глупав да го направиш като главния герой... ще останеш на сухо. Какво да се прави :) Има цял цикъл сказания за русалки, за гноми, за магьосници, за обсебени от духове замъци... просто не можете да си представите. По-магически определено е първият том. Във втория се залага на историческите легенди, макар че това разделение не е въведено съвсем последователно.

В някои от историите ще видите първообразите на приказките. Те обаче са само загатнати. "Сказанията" са твърде различни. Те са много по-първични и недообработени. Те са по-сурови. Те са точно онези истории, които хората са си разказвали край огньовете късно вечер, с които са плашили непослушните деца и, да... някои съвсем не са смешни, а наистина брутални и ужасни: огромно същество, което живее в реката, отвлича млади жени, сношава се с тях и после те раждат изроди, които избиват близките си. Други легенди обаче са просто очарователни: двойка малки човечета искат да направят сватбеното си тържество в кухнята ви. Ще ги пуснете ли? Ако го направите после те ще ви подарят вълшебен пръстен, осигуряващ богатство на целия ви род до девето коляно и нататък, стига да го пазите.

Ако сте приживели едни определени смутни времена от средата на
90те, със сигурност помните тези приятелчета.

С други думи тези два тома са истинска съкровищница за вдъхновени и забавление. Изключително ценни книги, които винаги могат да ви предоставят по някоя кратка история. Тя ще ви свърши не една-две услуги: може да ви разтовари, може да ви даде почва за размисъл, може да ви накара да напишете или разкажете нещо на някой друг.

Накрая. Много интересен и приятен превод на Цочо Бояджиев. Запазил е духа на сказанията. Изглеждат все едно са били разказани на български език.

Проблемно е обаче книжното тяло. Меката корица просто не е приемлива за нещо такова. Изданието няма да издържи дълго, освен ако не го дадете на книговез, което си има своите предимства и недостатъци. Вярно е, че има издание и с твърди корици, но се то продава само в комплект с цялата поредица... а това са много пари. Като изключим тази подробност имаме две страхотни книги, които са гордост за всяка библиотека.

От "Алтера" ми подшушнаха, че може би ще излезе и трети том. Той ще събира още около 120 истории, които братята са публикували поотделно. Нещо ми подсказва обаче, че сигурно никога няма да го видим. Все пак надеждата умира последна.

Избрано - Робърт Луис Стивънсън

Отдавна не ми се беше случвало някоя книга да ме увлече до толкова, че трескаво да нямам търпение след всеки ред да премина към следващия. Духът на този сборник е напълно обсебващ и страстният читател изпитва тръпки, които полазват пръстите му, щом прелиства страниците. "Избрано" на Р. Л. Стивънсън е върховно изживяване за всеки, който обожава старите необикновени истории на английските класици от XIX в, което носи очарованието на Викторианската епоха.

Чели сте "Островът на съкровищата" и това ви е създало някаква представа за твореца, евентуално сте посягали и към нещо, което е било включено към този най-известен негов роман. Но трябва да знаете, освен със своите приключенски истории, Стивънсън е много прочут и с една своя повест. Става дума за бележитата

"Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд". Това е произведение, което мнозина знаят, или са чували или познават като мотив от друго изкуство (най-често киното), но обикновено не са чели и съответно не го свързват с името на автора. А с тази кратка история Робърт Луис Стивънсън остава завинаги класик на ужаса. И като става дума за ужас, това е нещо много по-голямо, велико и заслужаващо внимание от повечето съвременни заглавия в тази област. Авторът ни въвлича в дебрите на тайнствена мистерия, която свързва по някакъв начин учтивият, възпитан и уважаван Хенри Джекил, д-р по медицина и д-р по право, и коварният, груб и садистичен мистър Едуард Хайд. Докато единия извършва обществено полезна дейност и работи за науката, помага на болните и се ползва с огромен авторитет на добър християнин и джентълмен, другият се е отдал на порока и върши предимно злодеяния. Старите другари на Джекил се безпокоят за здравето му и проблемите, които неговото приятелството със свирепия Хайд може би ще донесе. Но те не подозират истината, която ще разкрият твърде скоро.

Кой е мистър Хайд? А кой д-р Джекил? Къде е коренът на злото и къде този на доброто? Кое от двете е по-силно. Имаме ли право на избор между двете? Стивънсън ни занимава със същността на човешката душа... или може би души. Добри ли са хората по природа, както смята Кант, или пък зли, както счита Томас Хобс? И колко души може да съжителстват в едно човешко тяло? Порокът може да се окаже по-силен от нас, но ако се изкушим да му се поддадем, спасение няма. Прав е авторът, и всеки, който се огледа наоколо - във външния свят, ще види това. Жаждата за елементарни удоволствия не ще доведе до нищо добро.

Именно, защото разглежда в дълбочина важни морални и философски въпроси, освен да запленява читателя с невероятен сюжет и тайнственост, ужасът на старите майстори е много по-добър от този на повечето по-нови автори.

Англоезично издание на "Клубът на
самоубийците"

Умишлено оставям за сега вторият разказ от подборката и се пренасям на следващия цикъл от три разказа "Клубът на самоубийците". Оригинално той излиза в том първи на книгата "Нови хиляда и една нощ" (издавана е и на български с друг превод), който включва два сбора от общо седем циклични разкази, написани по подобие на Шехерезадините приказки. Тази първа част, която единствена в включена в "Избрано" се състои от три истории в рамките на една по-голяма. Първата е тази за "Младежа със сметановите сладкиши". Там Стивънсън ни представя за пръв път двамата си главни герои - принц Флоризел Бохемски и полковник Джералдин, негов предан слуга и приятел, които обичат да се дегизират като обикновени хора и да се забавляват по елементарен начин, неприсъщ за високото им положение, като се хранят с неизискани ястия в запуснати ресторанти, посещават занемарени барове, за да пийнат по едно и т.н. Така разнообразяват монотонността на багреницата с нови цветове от големия град. По този начин те срещат споменатия отчаян от живота младеж, който решава да ги заведе до Клубът на самоубийците - местно тайно общество, което помага на онези, които не им стиска, да отнемат живота си. Какво обаче се случва там няма да  ви разкажа, за да не развалям удоволствието от четенето. Ето я и основната идея:

"Аз отричам, че любовта е силна страст. Страхът е силната страст. С него трябва да си играете ако искате да усетите пълна радост от живота."

Цитатът е на един от героите. Този възглед е напълно погрешен и това ще бъде убедително доказано от автора. Страстта към нещо може да пребори всеки инстинкт за самосъхранение.

В "Историята на доктора и пътния куфар", който е продължение на предния разказ, се говори за млад американец, окрилен от републикански идеи, които авторът иронизира изключително елегантно. Монархията винаги е била някак нормалното стечение на нещата, докато републиката - по-скоро натрапник. Особено за един британец. Това е само между другото, а истинската сюжетна линия ни води към едно пътешествие с много перипетии. От трън, та на глог е мотото, което тук следва нашият герой и добре, че е Негово Височество принц Флоризел, да му помогне.

Старото издание на "Нови хияда и една нощ",
което включва част от целата "колекция".

"Приключението с двуколката" пък е завършекът на цикъла, който и дава отговори на всички въпроси, които не са били доизяснени в предходните две части. Началото е много тайнствено и дори малко забавно, обратът към средата е напълно непредсказуем, а финалът много философски: "Животът на човека изглежда толкова малък, когато го отнемаш, и толкова голям, когато го употребиш за нещо, добро или зло."

В тези три истории е много интересен изворът на място на действието. Кой би предполагал, че обикновеният прашен, претъпкан и голям град може да се превърне в такава джунгла от приключения, в която не знаеш какво те дебне. Изглежда, че ако си в светът на Стивънсън е не по-малко интересно да бъдеш пират и търсач на съкровища, от турист или лекар в Лондон.

Жалко, че липсва и вторият цикъл от четири разказа, в който главните герои са същите.

Последният разказ в този сборник е "Крадецът на трупове" и сякаш почива на известният Дантев цитат, че "най-горещите места в ада са предназначени, за онези, които по време на големи морални изпитания са запазили неутралитет." Двамата асистенти на известен професор-анатом, знаят мрачна тайна за труповете, които той използва в експериментите си, макар той самия да не е наясно с нея. Единият от тях си мълчи, ще си замълчи ли и другият и как ще отговори провидението на взетата от него позиция? Хората са вълци и овце и в повече случаи, вълците успяват, защото се хранят с останалите и заемат позициите, които те са изпуснали, но понякога кариерата не си струва и е по-добре да си останеш сред стадата преживни, вместо да си пилиш зъбите.

Франсоа Вийон

"Подслон за през нощта" оригинално излиза с втория том на "Нови хиляда и една нощ", но пък не е включен в онова стара издание, което споменах по-горе. Между другото е и дебютна творба за автора. Оставих го за накрая, защото това е един малко по-особен разказ. Той е просто форма за мотивите, които Стивънсън излага чрез него. Това е произведение, което, по мое мнение, масово се тълкува погрешно от читателите си. Главен герой е реалната историческа личност и френски поет Франсоа Вийон (1431-1463) и за да разбере човек какво се случва, не е зле да познава малко от биографията му. Та той се родил в бедно семейство, но благодарение на един свещеник, който го взел под крилото си, получил много добро образование - завършил Сорбоната и станал магистър по изкуства. Той имал голям талант в поезията и бил обещаващ млад мъж. Вместо да се възползва от това обаче, Вийон предпочел да се отдаде на разгулен живот и се замесил в престъпления - най-вече убийства и кражби и накрая бил наказан с изгнание от Париж, като оставил само малко литературно наследство. Именно на това стъпва авторът. Той ни показва, че един човек с огромни заложби и шанс в живота може да не седне където по право му е мястото, а вместо това, воден от консуматорската си същност, да се стреми към пари, храна и женски ласки за нощта. За какво са му на Вийон неговите десет пръста? Не и за да пише, макар че понякога го прави. Те му носят пари, но по друг начин. Той пилее талант в името на лесния живот. Читателят може да се учуди ако открие, че всички негови мисли и думи са насочени към тези дребни щастия. Той дори пише "Балада за пържената риба", не тъжи за мъртвия човек, а за това, че той не е успял да доизхарчи последните си пари и т.н. Във втората половина на историята среща благородник, с който води продължителен разговор, като двамата застават на противоположни страни, единият на консуматорското общество, който гълта всяко дребно животинско удоволствие, и сам забравя, че умът му може да бъде използван и за нещо добро, а другият опитва да защитава честта и доблестта. Вийон така и не го разбира, той не може да бъде променен той ще пропилее до край таланта си.

Робърт Луис Стивънсън (1850-1894)

Книгата е върховна и нужна на всеки, който харесва ужасът и класиката на XIX в. Робърт Луис Стивънсън е абсолютно непредвидим и намеренията си. Обикновено авторите не могат да ме изненадат особено с един или друг ход, но този играе партиите си зашеметяващо.

Иначе жалко, че корицата е толкова зле направена, изтърква се за секунди. Преводът е добър, но тук там имам леки забележки, по-скоро козметични и относно звученето на някои фрази, на места има и неточности във връзка с юридическата терминология (среща се само на едно място), която е объркана, но това би подразнило само читател, който е наясно с тази област на познанието. Също, транскрипцията на едно-две френски имена е погрешна. Нужен е бил редактор със зорко око.

Хайде стига, стана тя дълга и широка. Съмнявам се, че сте стигнали чак до тук, постовете в един блог трябва да са по-кратки.

Деветата порта - Артуро Перес-Реверте

Здравейте отново, след месец и половина отсъствие, поради независещи от мен причини, се връщам на линия, за да описвам книгите, които чета. Беше ми тъжно за блогчето... по-скоро за книгите през тези страшно натоварени и скучни 40-50 дена. Обратното броене обаче приключи и бих искал да ви представя "Деветата порта" на испанския автор Артуро Перес-Реверте.

Може би познавате книгата от нейната едноименна холивудска екранизация с участието на Джони Деп в главната роля. Ако е така не бива да се отричате от нея. Филмът е доста различен и набляга само на една от няколкото ѝ сюжетни линии. Така че само ще спечелите ако я прочетете, въпреки, че част от нея ще ви бъде позната.

Историята се развива около Лукас Корсо. Самотник, които обича да пие джин в големи количества и упражнява доста интересна професия - ловец на ценни книжни издания с колекционерска стойност, за които някои биха платили десетки хиляди. Една такава книга ще му донесе неочаквано приключение - "Деветте порти от царството на сенките", която крие мистериозна тайна. Отпечатана от безизвестния в днешно време испански печатар Аристиде Торча през далечната 1666 г. и веднага след това заклеймена от Инквизията, иззета и унищожена, а нейният издател - изгорен на кладата. Заедно с нея се появява и напълно запазен ръкопис на "Анжуйското вино" - гл. XII от известния роман на Александър Дюма - баща "Тримата мускетари". Корсо трябва да провери автентичността и на двете реликви. И не само това. Читателят с интерес ще проследи и разкриването на други загадки. Можели книгата на Торча наистина да призовава дявола? Какво е клубър "Дюма"? Има ли изобщо дявол и къде се крие той? Има ли нещо общо между него и Дюма?

Испанското издание с неговото оригинално
заглавие "Клубът Дюма"

Авторът има уникален стил. Такъв, какъвто никъде другаде не бях срещал. Словетните му експрименти са доста забавни и биха представлявали интерес особено за тези от вас, които искат да усвоят различни творчески трикове. Все пак, за един писател, начинаещ или не, всяка книга би могла да случи като учебник.

Перес-Реверте вплита в романа си и своята огромната обща култура. Книгата съдържа изключително интересна информация за велики автори, най-вече Александър Дюма - баща, и неговият прочут "мускетарски цикъл", на които има посветени десетки страници, изпълнени с какви ли не любопитни факти. Кой например е прототипът на Д'Артанян? Сам ли е писал романът си Дюма? Колко любовници е имал? И не малко подробности около животът му с тях. Ще научите и много за книгопечатането в отминалите времена, което поне на мен беше интригуващо. Има и някои неща за Наполеон Бонапарт и т.н. Всички тези подробности внасят силна доза реализъм в книгата. Толкова голяма, че аз откровено се чудех дали книгата на Торча не е съществувала наистина (въпреки че съм напълно наясно, че това е невъзможно).

Извън тази "научна" част на стила му, авторът има и много добри умения в изграждането на героите си. Всъщност, изключителен ми се стори начинът, по който той описва онова, което минава през главите на мъжете, когато са запленени от някоя жена. Всичко в тази част изглеждаше толкова автентично, че просто не може да бъде. Нито твърде първично и плътско, нито пък прекалено идеализирано и платоническо.  Виждал съм такъв успех по този фронт само на още едно място - Жак Казот и неговият "Влюбеният дявол", където читателят почти може сам да се влюби в неговата героиня. Впрочем, освен Дюма и този автор определено има някакво влияние над Реверте. По тази причина горещо ви препоръчвам преди да се спрете на "Деветата порта" да сте чели поне "Тримата мускетари" и "Влюбеният дявол", защото иначе може ви се развали четенето им.

Джони Деп в ролята на Лукас Корсо

Автентично е преставена и любовта на човека към книгите. Какво значи да си вглъбен в тях? Да изпитваш тръпка при допира и мириса им. Тези почти любовни чувства, вълнения и трепети са представени така както вероятно бихте си представили погледът на алкохолик към бутилка леденостудена... мастика. Не се преструвайте. Знаете, че е така. Книгоманията не е много по далече от пристрастяването към наркотиците. Просто не се притеснявайте да се отдадете до край на зависимостта си..., поне не е чак толкова вредна за здравето. Всеки си има своите мании.

Друго позитивно качертво на Артуро Перес-Реверте е неговото чувство за хумор, което той умело демострира, точно където му е мястото, за да разведри атмосферата. Струвами се дори, че нотка ирония има в по-голямата част от книгата.

Не може обаче да се мине и без недостатъци. За съжаление към края авторът е решил да раздвои основната сюжетна линия на две с идеята да изненада читателя. Аз поне не останах изигран, защото успях да почуствам какво ще се случи. Това не значи обаче, че този негов похват няма да ви впечатли и да се окажете с пръст в устата, когато Перес си изиграе коза. За съжаление мен не ме вкара в капана, което и ме накара да се чувствам разочарован от повествованието в предпоследните..., да кажем, 40 страници.

Странно е, че на книгата, а и на автора като цяло, не е обърнато достатъчно внимание по читателските блогове.

Трябва да отправя и една малка похвала към издателство еднорог, които са издали една книга с много добро качество, каквото вече рядко се среща на нашия пазар. Добра хартия, корици, илюстрации и всичко останало. Благодаря ви!

Преображение - Мери Шели

Този блог следва да преживее истинско преображение, ако искам някой да го чете... така че...

Мери Шели е от онези автори, които напълно незаслужено са известни на широката публика само с едно свое произведение. Разбира се, говоря за "Франкенщайн". За такива автори е типично нашите издатели да отлагат до последно разпространяването на други заглавия освен безспорният хит. Не ги виня, правят го с пълно право.

Мери Шери, не беше издавана преди 1981 г., защото ни развратяваше с пагубно западно влияние. В последствие (1981) с либерализацията на режима се появи "Франкенщайн или новият Прометей". След 1989 г. друго не последва. Едва преди няколко години се появи книжката, която ще ви представя, а през 2012 новото издание на най-значимия ѝ роман.

По тези причини малко изобщо знаят, че голямата Мери Шели е писала и нещо друго освен своето най-прочуто произведение. Дори малко знаят, че именно тя му е автор.

Сборникът "Преображение" съдържа три разказа от творчеството на тази представителка на готиката. За съжаление едва три..., всички останали страници са заети с черно-бели фотографии, които са интересни, но не са текст, което щеше да е по-добре. По тази причина високата корична цена на изданието не е съвсем оправдана - цели 10 лв.! Тъй като обаче купувачи няма (казах ви, че отлагат с право), електронната книжарница на Booktrading ви я предлага на нищожната цена от 2 лв.! Уверявам ви, че единствената причина за липсата на интерес е неизвестността на включените творби, които обаче са прекрасни.

1. "Преображение" - едноименният разказ представя история, която ни учи, че достойството не е най-важното нещо на света. По-добре е да те води собственото ти сърцето, отколкото гордостта. Непреодолимо чувство за чест кара един млад мъж да провали живота си и да сключи сделка с Дявола. Не за душата му обаче, а за неговото тяло. Но дали е бил Сатаната? Ами ако е ангел, който е решил да му върне ума в главата?

2. "Безсмъртният смъртен" - тук ще усетите сянката Франкенщайн. Сякаш този разказ е подготвил авторката за безсмъртното ѝ произведение. Корнелий Агрипа е изобредил елексир с  интересно въздействие над човешкото тяло. Какво би станало ако някой го изпие? Какво е да си на 323 години? За какво би мечтал един безсмъртен човек? Той би се надявал животът му да има край (нима до тук не ви напомня някои дилеми от Франкенщайн?). Когато го четох си спомних, че боговете от гръцките митове завиждали на хората, за дето са тленни. По-добре ли е, че сме създадени такива? Всеки се ражда веднъж, ако и не умира поне веднъж... нещата остават незавършени. Сякаш осъденият да живее вечно е несъвършен! Философската същност на творбата е безспорна. Тя надига десетки подобни въпроси в ума читателя. Ако харесвате идеята, препоръчвам да прочетете и "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг, водещото в разказа е същото.

3. "Лошото око" - единственият разказ, в който няма нищо свръхестествено. Приключение на Балканския полуостров от XIX в., за което Шели се е вдъхновила от разказите на своя приятел Лорд Байрон за Гърция, Албания и турците. Авторите от тази епоха често се запленяват по нашата част от Европа, която по това време е доста екзотичен примес от европейски и ориенталски традиции. "Лошото око" ни учи, че не всеки със зловеща слава е задължително опасен, че злото може да причини само зло и за в бъдеще, но и че всеки може да се поправи. Че кръвтта вода не става е другият водещ мотив. За съжаление разказът е с предвидим развой, което обаче не го прави слаб. Ако сте романтик и обичате историите с добър край, значи "Лошото око" ще ви хареса най-много.

Това от мен. Книгата е страхотна. Чете се за много кратко време поради обема си. Мери Шели е невероятна, готическата литература също. Хвалби, хвалби, хвалби... Просто я прочетете, струва едни 2 лв., които иначе ще изхарчите за някой боклук в кварталния магазин, на репа за вестници или кой знае. Инвестицията си струва. Ще я държа в библиотеката си до в ляво от "Франкенщайн" и избраните съчитения на Едгар Алън По. Това си е почетно място.


Очаквайте още: Кървави книги, Том 2 - Клайв Баркър, Ако няма брегове - Ивайло Петров, др.

Книга за гробището - Нийл Геймън

"Книга за гробището" излезе още през изминалата година, но по някакви причини ми попадна едва преди около месец и някак реших да я прочета. Не знам какво точно ме привлече към това заглавие. Дали беше корицата, изрисувана с готически мотиви? Дали беше нещо на подсъзнателно ниво, което я свързваше с "Книга за джунглата" на Киплинг? Не съм сигурен, но и отговорът на този въпрос няма особено значение. По-важно е какво открих вътре в творбата.

Нийл Геймън ни представя една детска книжка с осанка на готически роман и привкус на ужас, която разказва за многобройните приключения на малкия Никой Оуенс. След загубата на семейството си, все още невръстният Ник е осиновен от духовете на изоставеното старо гробище, които се наемат с нелеката, а и неприсъща за тях, задача да го отгледат. Убийците на родителите му обаче все още дебнат извън гробището и очакват всяка сгодна възможност да се отърват и от него.

Книгата е пълна с разнолики герои - и по външност и по характер. Вампири, върколаци, мумии и духове, вещици и древни същества, заключени в магическите си гробници, тролове и страховити нощни духове - всички те съжителстват заедно. Повечето обаче не са опасност за Ник, защото той има Свободата на гробището и е част от него, както и останалите му обитатели.

Геймън не успя да ме уплаши, но предполагам, че ако читателят е още в детските си години, може и да изпита полазването на студени тръпки по гърба си. Страхът обаче изобщо не е основният елемент на книгата, целта и е да бъде една магическа приказка в стила на споменатата "Книга за джунглата", от която авторът е силно повлиян (той го и признава в послеслова). Не само основната идея, почива на класиката на Киплинг, но и някои от персонажите на Геймън могат да се свържат с познатите ви от детството. Бас хващам, че Сайлъс - безшумния вампир и наставник на Никой Оуенс е превъплъщението на Багира от джунглата.

В заключение ще кажа, че не бях чел детска литература от летата между учебните години на малките класове. Явно това въобще не беше грешка. "Книга за гробището" ми припомни далечните времена, когато света беше изпълнен с какви ли не чудесии. Носталгия по детството. Да, точно така. Забравих да го кажа - ако сте вече пораснали ще изпитате именно това. Предполагам то е гарантирано при прочита на всяко заглавие, което познавате от безвъзвратно изгубените си години на безгрижен малчуган. Припомних си и още едно чувство, което за последно бях изпитал през споменатия период - да ми стане тържно за героите в края на книгата, защото приключението ми с тях завършваше.