Ру. Разказ за най-древните люде - Змей Горянин

"На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава."
- Змей Горянин

Като малък съм чувал мистериозното име "Змей Горянин" един-два пъти. Тогава ми беше много интересно и любопитно кой се крие зад него. Бях попаднал на прочутия псевдоним в някакво сборниче от началното училище. Не пишеше нищо освен самия него и, че използвалият го писател бил известен с творбите си за деца. Помня точния момент, когато разгръщах синята книжка на малкия бял чин. Попитах учителката, но тя ми каза, че това е стар автор, който не се изучава. Тя говореше пренебрежително за този човек. Аз и отвърнах, че и Вазов е стар, но учим "Аз съм българче". Отговорът беше, разбира се, че не можем да сравняваме някакъв си Змей Горянин с дядо Вазов. Псевдонимът обаче ме човъркаше. Исках да разбера кой е този човек. В него имаше нещо магично. Ами ако е бил вълшебник? Или истински змей!? Прибрах се вкъщи и попитах баща си. Той ми каза, че не знае за този автор, защото не са го споменавали в училище. Попитах дядо и той ми подсказа, че Змей Горянин е стар автор, който е писал исторически романи и детски книжки. Той обаче нямаше нищо в огромната си библиотека от него. Е, на следващия ден проверих в училищната... но и там нямаха нищо от Змей Горянин. Накрая отворих една стара социалистическа енциклопедия.

"Горянин, Змей - псевдоним на Светлозар Димитров. Фашистки автор и великобългарски шовинист."

Какво означават тези слова за едно дете, родено в ранните зори на демокрацията? Нищо. Знаеш само, че "фашист" е нещо лошо. Тогава тази дума още се употребяваше сравнително честно и носеше един всеизвестен специфичен заряд.

Трябваше да минат години преди да разбера, че Змей Горянин е бил един от най-добрите ни творци, които са умеели да смесват в едно твърде силен подтекст и приключения. Да, той е останал в границите на онази литература, която някои наричат "несериозна" - исторически романи с приключенски характер, творби за деца, стихове, но нима първото не е писал самия Александър Дюма - баща, а второто и третото - десетки други гении на писменото слово?

Змей Горянин (1905-1958)

Стилът на стария Змей е прелестен - изчистен, без нищо излишно, сладкодумен, добродушен, изпълнен с дух, който те грабва веднага. Повечето му истории са чудесни за деца и младежи, защото носят и добри поуки, които възпитават духа на младия човек и го правят здрав, силен, пречистен.

"Ру. Разказ за най-древните люде" е цикъл от пет малки разказчета. В тях Змей Горянин представя за младите читатели своя възглед за началото на човечеството. Ру е първобитен ловец. Скот, прехранващ се с каменна брадва и кремъчен нож, окичващ се със зъби от глигани. Той живее малко по-разумно от другите диви същества: храни се, диша, спи, поддава се на нагона да ловува. Да, това е Ру. Той е не е човек. Той е животно в човешки облик. Но разказите не са посветени само на Ру. Те са и за "най-древните люде". Повествованието на старият Змей е за превръщането на маймуната в човек. Човекът с животинска психика започва да мисли, да чувства, да създава. От вечно гладен звяр става алтруист готов да сподели храната си. Вълкът за всички други люде създава род и спечелва спътници за цял живот. Убиецът започва да спасява животи. Непреклонният пред съдбата на близките си, изгражда съвест и уважение към тях.

Именно затова Змей Горянин е добър автор за всеки малък читател. Той може да те научи какво е да бъдеш човек.

... и някога същият този безобиден и дори благотворен творец е бил забранен, само защото за няколко месеца е работил в Дирекцията за национална пропаганда. Книгите му са иззети от всички библиотеки и унищожени, а на него е забранено да публикува. Осъден на вечна забрава от червените тирани, той намира убежище в манастира "Седемте престола", където продължава да твори сам за себе си. Оформя стихосбирките и сборниците си без чужда помощ като дори ги изрисува и подшива със собствената си ръка. Надеждата в сърцето на твореца е една: някога червената мъгла ще се разсее и посланията му отново ще намерят път към публиката.

Една от саморъчните стихосбирки на Змей Горянин,
които никога не са били издадени в печатен вариант.

Това обаче никога не се случва. "Ру. Разказ за най-древните люде" е една от малкото художествени книги на Змей Горянин, издадени след средата на 40-те години на XX в. Всъщност... Господи... ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА. А авторът е нещо, което винаги е липсвало в нашите училищни програми: някой който умее да пише за увлекателни приключения като Р. Л. Стивънсън и сър Артър Конан Дойл, и също като тях вкарва в произведенията си прекрасен ненатрапчив подтекст и поука. Един забравен гений.

Тъжно. Змей Горянин никога не се е предал на съдбата си. Не се е оставил да бъде влачен от нея, но изглежда ние сме го предали. Надявам се, че някога ще изкупим греховете си. В този смисъл кратката история на Ру е една твърде ценна за всяка библиотека малка книжка.

Ще завърша с едно пророческо четиристишие на писателя:

"Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг."

Още покъртителна информация за Змей Горянин. И още малко.

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Очаквах продължението на тази детска книжка да се казва "Още по-голямото приключение на още по-малкото таласъмче", но някак нямаше логика таласъмчето да се смалява, вместо да расте... макар от предната книга да е минала само седмица. Е, от моето представяне на първото приключение изтече почти година и сега е крайно време да напиша нещо и за втората книжка.

Да си бавачка не е лесно, драги ми читателю. Трябват ти много, много умения: да си кукловод, главен архитект по строене на замъци от карти, майстор сладкар, магистър по редене на пъзели, оцветяванкограф, доктор по игрология и още какво ли не... но има и по-лесен начин: да разтвориш тази шарена книжка и да се разходите заедно с детето в нейния магичен свят.

И така аз бях бавачка (или бавач?!) на едно малко момиченце и приключенията на Таласъмчо ми свърши прекрасна работа.

"А-а-а колко приказна книжка!", бяха първите ѝ думи щом я видя и започна яростно да разлиства, за да разгледа картинките, които между другото са също толкова изпипани като в първата част. Даже веднага ви прикачам любимата картинка на малката Радостина:

Тя я описа с едно "при-и-и-и-ка-а-а-а-зно-о-о-о". Явно тази дума за едно дете е голям комплимент :) Едва ли може да предположите колко я гледахме и какви аргументи изтъквахме докато изберем кое таласъмче на нея е най-сладко. Накрая решихме, че най-"миличко" е оригиналното с керемидената козина, а първи негов подгласник е бялото с кафяво петно около окото.

Освен, че качеството на илюстрациите е същото, авторът е запазил стила и "механиката" на книжката. Отново имаме едно приказно начало, което води малките и големите читатели към няколко избора. Типично за книгите-игри развитието на сюжета е въпрос, който детето решава (или пък възрастният, който няма търпение да разбере какво става). Тук обаче отделните елементи, или епизоди, са по-дълги от онези, които може би помните от първата част, а самата книжка също е по-дълга. Дам... приключението на Таласъмчо наистина е още по-голямо. 

С Радостинка бързо прочетохме първата глава и после трябваше да решим на къде да потеглим. Практически това са си три книжки в едно изящно детско томче. Към коя от трите да се впуснете ще решите след тази глава:

1. Пътешествие до Африка, което може да се обърне с главата надолу (или краката нагоре). Аха. В Африка е топло дори да нямаш къде да се подслониш, но ако случайно кривнеш малко на север може и да я подминеш.

2. Морско приключение с Рачо Капитана! То води до неочаквани случки, изпълнени с дружелюбни пирати, съкровища и подводни градове.

3. И накрая: разходка в страната на сънищата, където можеш да си "изсънуваш" каквото пожелаеш и да се озовеш при някои познайници от първата част, а също едно доста лакомо бебе солетено чудовище (на мен това ми стана любимата част).

Опа... плюшен Таласъмчо с тумбеста структора
на коремчето.

Радостинка веднага ме повлече към лодката "Параход" и заедно с Рачо заплавахме към едно безкрайно голямо море, после, както си пътувахме, на авторът му щукна нещо и като махна с ръка направи половината море от мляко със захар, "Ехааа! Аз искам от какао!". Добре че бяхме приготвили предварително какао с кексчета, защото последваха някои глави, изпълнени със сладки приключения.

След няколко такива невероятни действия на автора в книгата, кой се превръща в истински супер герой и направо ти се приисква да се запознаете, но не се безпокойте, дори него ще срещнете, стига да поискате.

Историята се върти все около неща, които са любими на децата: странни, мили и шарени животинки, пирати, сладкиши, плюшени животни, циркови представления, пухкави и добронамерени чудовища, коледните празници и пр. Може би това ще накара детето да се интересува от книжки и по-нататък. При всеки вариант за край на историята има и поука, която ще научи малчугана на нещичко: ако намери чужда вещ да провери дали не е на някого, да не преяжда със сладкиши и какво ли не. Аз харесах най-много края на гл. 20: "И Таласъмчо разбра, че понякога само с думи не става, пък дори и вълшебни. И че най-голямото вълшебство трябва сам да си го направиш."

Изключително ще се радвам ако Никола Райков успее да научи не само българските деца, но и тези по целия свят на някои от тези поуки. Може би детските книги шлифоват част от съзнанието ни в най-ранна възраст. Ако това е вярно как би могло нещо написано с такава любов и доброта да не ни направи по-човечни като възрастни?

Няколко бройки от англоезичното издание на първата книжка.
Изрових ги от фейсбук ;)

Накрая, нека ви оставя и една препратка. Преди време авторът е махнал с ръка и е направил книжката от хартиена електронна... и безплатна. Ако искате да я прочетете на детето си без да я купувате, заповядайте!

Ах, да, щях да забравя. В случай, че искате да видите истински таласъм, потърсете в пералнята и около нея. Обикновено живеят в близост. Ние погледнахме, но не открихме нищо, защото таласъмчетата се крият добре... или може би нашето беше отишло на някое голямо приключение.

Интересно дали ни очаква "Най-голямото приключение на малкото таласъмче"?

Очаквайте още: "Кралят демон" - Крис Бънч, "Лирически балади" - Уърдсуърт и Колдридж

Патрул за ада 2 в 1 - Блонд и Уейн

Преди време писах за "Таласъмчето" на Никола Райков, но реших да пробвам с още една книга-игра. Едно време (... тази фраза означава, че малко годините се трупат, няма как), прочетох няколко книги-игри. Всъщност 2 или 3. Бяха забавни, но не ме грабнаха така, както направиха с някои други, които останаха обсебени от тях за няколко години.

Реших да им дам шанс сега. 20 години след като вече не са мода. Аз винаги съм бил старомоден, така че нямаше проблем с вътрешното ми чувство за достойнство.

Защо тази? Не знам. Сериозно. Не подбирах. Реших да взема просто едно заглавие и да го прочета пък каквото стане.

Е, ако обичате хумора и космическите приключения, може да се включите и вие. Но първо се престрашите да изхарчите 11 лв., което си е надута цена за книга-игра от 150 стр., която се прочита за няколко часа... да, да, разбира се, зависи колко бързо четете и колко запален почитател сте.

"Патрул за ада 2 в 1", както се разбира от името, е разделена на две части:

В първата заемате ролята на капитан Тобиас Джърк, полицай в Галактическата република, който заедно с патрула си от общо трима човека е натоварен от полк. Полковник да залови най-великия и полу-легендарен престъпник във Вселената: Езъл Мухата.

Признавам, имаше някои интересни идеи. Даже повече от няколко. Авторите са използвали всички познати клишета от научната фантастика: във филмов и литературен смисъл, за да изградят пародията си. Майтапите са забавни и свежи, без да присъстват грубости, което си е рядко на нашия пазар (особено ако авторите са българи). Прилича на тънкия хумор от семейните комедии или този на Удхаус. Някъде успя да ме "усмихне". Не се засмях никъде. Съжалявам. На едно-две места почти се случи, но никога не стана наистина. Предполагам, че ако си на по-малка възраст ще се спукаш от смях. Да кажем на 14-16. Много е подходяща някъде в този диапазон. Въпреки това и на мен ми беше забавно и не съжалявам, че и отделих време.

... но както и да е. Имаше достатъчно атрактивни приключения като например междугалактическо първенство по плетене, бой с циклопи, прокълнати космически кораби и пр.

Много повече обаче ми хареса втората част. Там героят е същият, но действието се развива 20 години по-късно и този път е преследван от своя архивраг. Освен всичко Тоби се е превърнал в истински плондер от незравословния живот и гледане на кеч. Тази критична маса обаче може да се използва подобаващо от читателя в най-различни случаи. Например, за да затиснете смъртоносно противниците си. Почти се засмях на момента, в който трябваше да направя всичко възможно, за да учеля бутон на аларма с плюнка или пък на хиляди щури преживелици около забавленията в местния ъдъграунд - грузински танци със саби, китайски боеве с нинджи, турски скадкарници... турски сладкарници на светлинни години... хах... и то през 3134 година. Наистина имаше страхотни и много свежи идеи.

Книгата има един голям недостатък в липсата на избор. Не, че не е наличен, но винаги всички възможни пътища са задънени, без един, който води в правилната посока, евентуално понякога има и заобиколен път, но това не е нито навсякъде, нито пък често. Мисля, че като за книга-игра това я прави малко... неигрова и не достатъчно "интерактивна", както феновете на "жанра" обичат да се изразяват. От друга страна, благодарение на това качество е лесна и пригодна като за начало - ако не сте играли други книги-игри.

Разбирам, че ревюто е кратко, но наистина няма какво повече да кажа освен, че беше забавно приключение от тип "става за убиване на време", но със скъпи билети.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!

Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.

За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

Книга за гробището - Нийл Геймън

"Книга за гробището" излезе още през изминалата година, но по някакви причини ми попадна едва преди около месец и някак реших да я прочета. Не знам какво точно ме привлече към това заглавие. Дали беше корицата, изрисувана с готически мотиви? Дали беше нещо на подсъзнателно ниво, което я свързваше с "Книга за джунглата" на Киплинг? Не съм сигурен, но и отговорът на този въпрос няма особено значение. По-важно е какво открих вътре в творбата.

Нийл Геймън ни представя една детска книжка с осанка на готически роман и привкус на ужас, която разказва за многобройните приключения на малкия Никой Оуенс. След загубата на семейството си, все още невръстният Ник е осиновен от духовете на изоставеното старо гробище, които се наемат с нелеката, а и неприсъща за тях, задача да го отгледат. Убийците на родителите му обаче все още дебнат извън гробището и очакват всяка сгодна възможност да се отърват и от него.

Книгата е пълна с разнолики герои - и по външност и по характер. Вампири, върколаци, мумии и духове, вещици и древни същества, заключени в магическите си гробници, тролове и страховити нощни духове - всички те съжителстват заедно. Повечето обаче не са опасност за Ник, защото той има Свободата на гробището и е част от него, както и останалите му обитатели.

Геймън не успя да ме уплаши, но предполагам, че ако читателят е още в детските си години, може и да изпита полазването на студени тръпки по гърба си. Страхът обаче изобщо не е основният елемент на книгата, целта и е да бъде една магическа приказка в стила на споменатата "Книга за джунглата", от която авторът е силно повлиян (той го и признава в послеслова). Не само основната идея, почива на класиката на Киплинг, но и някои от персонажите на Геймън могат да се свържат с познатите ви от детството. Бас хващам, че Сайлъс - безшумния вампир и наставник на Никой Оуенс е превъплъщението на Багира от джунглата.

В заключение ще кажа, че не бях чел детска литература от летата между учебните години на малките класове. Явно това въобще не беше грешка. "Книга за гробището" ми припомни далечните времена, когато света беше изпълнен с какви ли не чудесии. Носталгия по детството. Да, точно така. Забравих да го кажа - ако сте вече пораснали ще изпитате именно това. Предполагам то е гарантирано при прочита на всяко заглавие, което познавате от безвъзвратно изгубените си години на безгрижен малчуган. Припомних си и още едно чувство, което за последно бях изпитал през споменатия период - да ми стане тържно за героите в края на книгата, защото приключението ми с тях завършваше.