Морският вълк - Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.

Впечатляващ вариант за корица. Източник.

Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?

Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.

"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)

Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.

Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.

По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.

Последният череп на маркиз дьо Сад - Жак Шесекс

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад скандализира обществото с особените си философски идеи и разпуснат сексуален живот от близо два века. След като преди 10-20 години неговите възгледи за света от патология се превърнаха в здравомислие, не бих казал, че някой изобщо би се възмутил поне от чисто философската страна на нещата. Не съм сигурен обаче, че четящите дьо Сад разбират напълно какво ни казва в творбите си - основата под онова, което откриваме на повърхността (атеизъм и детайлни описания на всякакви сексуални извратености и нормалности, според собственото ви възприятие за нещата) е критика на обществения договор, възхвала на естественото състояние и оправдаване на престъпната душа, принизяване на човека към животното. Не искам да се оправдавам за нищо от това, което пиша. Маркизът е бил гений, макар и по своему, но не съм сигурен, че е бил съвсем прав в някои от разсъжденията си. Доводите му често са доста добри, премерени и правилни. Другаде обаче той стига твърде далеч в критиките си към идеите на Русо и Монтескьо и вижданията им за човешкото общество, а те определено са разсъждавали в по-правилна насока. Все пак мястото му в световната философия е важно, а в съвремието ни - определящо и водещо. Но нека си поговорим за идеите на смия дьо Сад по-обстойно другаде...

... така или иначе това не е негова книга, а книга за него и... неговия последен череп. Четири години след смъртта на известния... сладо... садомазострастник (що се отнася до г-н дьо Сад в тази дума не можете да вложите онова, за което се мислите, трябва да стигнете по-далеч, да, по-далеч, независимо за какво се сещате в момента), та, четири години след като почива, неговият череп е изровен, за да бъде изследван. След това преминава през ръцете на десетки колекционери, почитатели, учени, философи, гении и ненормални (малко документална история на черепа). Реликвата и нейната история е вдъхновила много творци, преди да бъде безвъзвратно изгубена. Може би най-известният пример е един разказ на ужаса от Робърт Блох. На Жак Шесекс изглежда не му е достигнала скандалността, който доби, защитавайки "правата не педофилите" и е решил допълнително да си създаде авторитет на стар развратник като опита да имитира Маркиза.

... не бих казал, че успява.

Предполагаема снимка на истинския череп. Източник.

В първата част книгата му е посветена на последните дни от живота на Маркиза, през които той е затворен в лудница, но продължава да се забавлява по своя си начин, изпълнен с всякакви сексуални... действия. Извратени и по-нормални. Авторът прибавя в образа на героя си щрихи на полу-фантастично същество, което го прави по-мистериозен, но истинската цел е да го свърже с преизподнята. Така го въздига в нещо като син на дявола и антипод на Христос, който е дошъл да учи човеците на разврат и чиято плът и кръв са екскрементите и урината, отделяна по време на извратените му сеанси със същества от другия пол.

Тази първа част остава на едно средно ниво. Образът на Маркиза не ми допадна, колкото, да кажем, във филма Quills (2000). Докато там беше устроумен, забавен, трагичен персонаж, който оставя твърде приятно впечатление, тук той е просто извратен и гнусен разплут старец. Винаги съм си представял истинския човек в първото амплоа. То му подхожда много повече.

За разлика от истинския Сад, Шесекс не умее да създава онази твърде особена атмосфера, в която съжителстват задълбочена философия и сексуална патология. Без тази симбиоза нещата не се получават толкова добре. Тук разсъжденията за живота, обществото, властта, страстите, изкушенията липсват, а картинните описания на разврат са просто гнусни, лишени от символиката и остроумието на Маркиза.

Жак Шесекс (1934-2009). Източник.

Втората част се развива след смъртта му и разказва историята на черепа, който преминава от ръка на ръка през два века чак до съвремието и носи със себе си духа на Маркиза. Тук ромът се фрагментаризира и се превръща в сбор от десетина кратки новели, които, поне на мен, ми бяха забавни. Те вече са написани в стил "дьо Сад" и си струват четенето. Използвайки добре повечето оръжия на сюрреализма Шесекс излага идеята, че Маркиза не може да умре. Неговата лудост и неговия гений винаги ще съществуват, ще преодоляват вековете, ще се загнездват в чужди умове и ще ги карат да грешат.

Книгата идеологизира маркиз дьо Сад. Превръща го в обект на някакъв особен индивидуален култ, който авторът и останалите герои в книгата следват. Те го усещат в себе си и му се подчиняват. Макар че идеята и интересна, може би дори добра, не съм сигурен, че един бележит "генерал" в редиците на атеистите би бил доволен от подобна възхвала. Не, убеден съм, че това не би му допаднало.

Романът си остава ценен, за всеки с интерес към личността и творчеството на маркиз дьо Сад.

Ето две интересни представяния на книгата тук и тук.

Фермата на животните - Джордж Оруел

Писмо от един обикновен читател към г-н Джорж Оруел, което щеше да бъде изпратено, ако последният бе между живите:

Уважаеми г-н Джордж Оруел,

пиша Ви това писмо, не безпричинно, а за да ви изкажа голямото негодувания, което изпитах при четенето на Вашето произведение "Фермата на животните".

Прочетох книгата Ви за първи път, когато бях дете, без разрешението на родителите ми. Тогава тя много ме натъжи, но въпреки това започнах да я препрочитам още на следващия ден, а после дори изгледах анимационната адаптация. Това ме направи още по-тъжен. Сега, след толкова години, отново отворих краткия Ви роман и го прочетох за трети път, а това върна детските ми спомени и сълзи.

Разберете, аз съм романтик. Въпреки че ме болеше при всеки от тези три прочита, аз продължавах до края. Вероятно съм правил това, защото винаги съм искал животните от книгата накрая да заживеят щастливо, и съм се надявал тайно, че някак това ще се случи. Естествено, това никога не става. Винаги ми се иска магарето Бенджамин да свали Наполеон от власт и да се превърне в справедлив монарх, а не да си остане символ на интелигентния човек, който мълчи умишлено в тоталитарното общество, за да запази живота си. Ще ми се също трудолюбивият кон Оувес да намери заслужена почивка на старини, а не да се прилича на изтерзан старец, чийто жизнени сокове са били изсмукани от човеконенавистен политически режим. Ах, накрая, препоръчвам ви да направите Наполеон и останалите прасета на винен кебап - вкусен е, макар и не особено здравословен, пък и те си го заслужават. Моля Ви да нанесете тези корекции, както бих настоявал пред Плутарх да изменят историческите си съчинения така, че въстанието на Спартак да успее и както бих накарал Апиан да направи от Картаген унищожител на Рим, а не негова жертва.

Прикачам към писмото тази твърде успешна корица по книгата Ви.
Източник.

Разбирам, че идеята Ви е да покажете определени обществени процеси в развитие, чрез цялата голяма и твърде явна метафора с животните, които свалят от власт човешкия си господар, започват да се самоуправляват като социална народна република (сравнявате народните републики с Фермата на животните), която твърде скоро се извращава в тираничен диктаторски режим, а накрая очите на жителите ѝ се замазват пред фалшива либерализация на политическата реалност. Оказва се, че целият този фарс, този експеримент е бил безсмислен за животните, че са можели да живеят добре още при здравата ръка на г-н Джоунс - вероятно символизиращ строг, но справедлив монарх. Да, г-н Оруел, разбирам всичко това, но съм роден и отраснал в държава, в която исторически всичко това се е случило, и виждам, че още през 1945 г., когато тук законната власт дори не е била официално и престъпно напълно премахната от разпространителите на червената чума, вие сте били наясно какво ще се случи. Не просто около тази дата, но и повече от 50 години по-късно, без да е нямало от къде да го знаете, след като светът разбира как се преминава от планова икономика към свободна стопанска инициатива една в началото на 90-те. Учебниците за това не е имало.

Не е нужно да ми обяснявате от къде се съобразили всички възможни проблеми, които биха настъпили в едно общество в следствие на един такъв сложен и пагубен социален експеримент, какъвто е комунизма. Няма защо и да ми казвате как сте събрали есенцията на този въпрос в едва стотина страници. Не се нуждая и от убеждения, че в "формата" на вашата "Ферма" нещата са показани и важат за всички човешки общества в новата и най-новата история. Аз зная това и смятам, че идеята Ви е брилянтна.

Тази също ми се видя подходяща. Още пропаганда от Фермата.

Ала защо не оставихте и малко място за позитивизъм? Аз мисля, че Вие сте хуманист и като такъв тайно, същото като мен, се надявате животните да унищожат Наполеон. Мисля го и дори съм сигурен. Защо тогава не го написахте? Може би посланието в книгата ви нямаше да изглежда толкова реално, но какво пък толкова? Или може би така сте поискал да шокирате и натъжите толкова читателите си, че те да не оставят място за Наполеон на този свят?

... обаче свинята Наполеон съществува. И в определени част на света още издава укази и декрети, още се кичи с ордени и медали, още експлоатира подчинените си, още живее в лукс, който другите творят за него, още търгува с истински души. Още властва. Прави го дори тук - в цяла Европа, но облича стремленията си в благоприлични фрази, високопарни изрази и "демокрация".

Моля Ви, г-н Оруел, дайте шанс на животните в романа си да променят тъжната си съдба. Макар и глупави, мисля че го заслужават. Докато не направите това, аз ще препрочитам книгата Ви периодично, ще се взирам в собственото ни общество и ще се надявам, че нещата ще се бъдат променени от самите герои. Ако Вие не го сторите, дано те го направят, въпреки че не им давате шанс в размишленията Ви. Аз вярвам в тях, макар че с нищо не оправдават доверието ми. Нужни са твърде много хора... пардон, магарета, като Бенджамин, за да научат останалите на истините в живота и да съкрушат Наполеон завинаги. Затова трябва да се четат книги.

С уважение,
Слави Ганев

П.С.
Благодаря Ви предварително!

П.П.С.

Анимацията никак не свършва чак толкова зле, колкото дистопичния Ви роман, но все пак ви благодаря, че сте го написали.

Герой на нашето време - Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.

Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?

"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.

Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).

"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

Дванадесетте стола - Илф и Петров

Гаврила чете за столове дванайсет,

Гаврила книгата прочете...

- из "Гаврилиада"

Хумористичната литература винаги ми е убягвала... не била достатъчно задълбочена, нямала интересен стил, смехът всъщност липсвал...

... а иначе имам някакво чувство за хумор. 

... оказа се, че е било така защото съм чел предимно западни хумористи, които са твърде далеч от предпочитанията ми. Падам си по истински български хумор. Не обаче по онзи гнусен балканизъм, който се развива в днешното ни изкуство, а по тънките и добродушни литературни забавления. Говоря за онзи смях, който българите обичаха преди да деградират до нивото на средния жител от Балканите. Този хумор отдавна не съществува, а вероятно и повечето не го предпочитат. Друго си е пошлото, просташкото, циничното, нихилизма...

"Дванадесетте стола" ми показват една друга страна на хумористичната литература, за която голяма част от българските читатели отдавна са забравили, че съществува. А изглежда тя може да бъде съчетана с дълбока вътрешна идея и да притежава наистина забавен сюжет, свързващ твърде любопитни сцени, които макар и абсурдни, изглеждат реалистични... Всяка една глупост в романа може би се е състояла наистина.

За разлика от изключително популярния в днешно време Удхаус, в заплетените приключения бившия предводител на дворянството Иполит Матвеевич "Писанчо" Воробянинов и неговият спътник - великия комбинатор Остап Бендер, "има някаква система". Смехът не е самоцел, той е оръжие, което освен, че разтегля усмивки по лицето ви, може и да предизвика мисли. Да ви насочи към определено мнение. Да ви разкрие дълбоките идеи, залегнали в авторовата мисъл.

Макар и хумористичен, романът няма да развали впечатлението ви за тоталната сериозност на руската литература и вниманието ѝ към детайла, което често стига до маниакалност.

Книгата сигурно е трудно разбираема ако не се познава социалния и културен контекст на времето, до което се отнася. Не знам как е постигнала успехът си извън рамките на бившите социалистически републики, но той е факт. На Запад романът е доста познат и уважаван. Предполагам, че там интересът е насочен към различните идиотски ситуации, в които изпадат героите и не толкова към детайлите, описващи съветското общество.

Статуя на великия комбинатор Остап Сюлейман-Берта-Мария Бендер - бей.

... та годината е 1927. Изминало е десетилетие от Болшевишката революция в Русия. Авторите ни представят едно странно общество, родено от червената чума. Времето е твърде особено. Страната е преживяла световна война, революция, национализация. Обикновеният човек е хвърлен от един слой на бурята в друг, подмятан от вълните. Колелото на историята е било смазано с кръв и е отвело всички оцелели в напълно различна епоха. Хаосът в обществото, пригодено да съществува в една съвсем различна обстановка, е неизбежен.

Тези първи десет години след "Революцията" в Русия, твърде много приличат на 90те в България: държавнически хаос, обществена анархия, масова параноя от политически репресии, съмнителни начини за изкарване на пари, морален крах, шествие на глупостта. За щастие това време в Русия е отминало. Отминало е и при нас. Това десетилетие на идиотията е данъка, което обществото плаща за моралните си прегрешения. 

Целият този държавнически абсурд поставя единицата в странни ситуации. Обикновените хора не са виновни, че се оказват принудени от обстоятелствата да действат странно.

... познавайки всички тези абсурди, които се наблюдаваха в българската действителност, до към края на 90те години, заемам радикалната позиция, че всичко в този роман изглежда твърде реално.

Двамата ни главни герои се впускат в един куп лудории, за да намерят брилянтите на някогашната дворянка мадам Петухова, които тя е успяла да скрие под тапицерията на един от столовите в гостната си по време на "Революцията". Разбира се, мебелите са национализирани и в неизвестност.

Един от смешните лозунги в книгата, който звучи твърде реален за отминалите времена.

И така, "господа съдебни заседатели, ледът се пука"! Столовете изкачат малко по малко, а в един от тях се крие несметно богатство.

"Дванадесетте стола" е литературен музей на комунизма. Или по-точно на прехода от нормалното общество към тази антиутопия. Първото ѝ издание на български е от 1937 г. и ако повече хора бяха размишлявали над подобни книги по-усърдно, може би червената чума нямаше никога да ни залее в исторически познатите ни мащаби.

Романът разглежда всички нива на съветското общество от онова време. Силно е иронизирана Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин и странните му възгледи за правото като например декриминализацията на измамата (поради, което симпатични мошеници като Остап Бендер вилнеят из страната) и извънсъдебният развод с напъждане.

Идиотските промени в законодателството се размиват в море от кухи и смехотворни комунистически лозунги, новите имена на улиците, партийни оргии в чест на идеологически празници, манипулирана журналистика, опашките за продукти от първа необходимост, честите подмятания за разликите с царските времена. Тъгата по тях никъде не е изразена пряко, но е очевидна. Говори се за някогашната по-качествена продукция, по-охолен живот, липса на престъпност, неподкупност на държавния апарат.

Дори прелестните дворци, превърнати в музеи и галерии, след като са били отнети от собствениците им, пробуждат носталгия. Героите се вълнуват много повече да видят как и къде е живял някой знатен техен сънародник, отколкото да гледат експонатите - също национализирани от предишните им притежатели. Като се замисля и ние имаме един такъв музей, който се посещава основно със същата цел.

Двойното издание на "Труд", включващо и втория роман
за Остап Бендер - "Златният телец".

"В Москва обичат да заключват вратите. (...) И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (...), се пускат в ход скрити врати от всички видове:

1. Бариери.

2. Прегради.

3. Обърнати пейки.

4. Забранителни надписи.

5. Въжета.

Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.

С тях се прегражда достъпът до нужния чиновник. (...)

Преградата се прилага на улицата.

Поставят я през пролетта на шумната улица (...) и в един мит тя опустява. (...)

Надписите понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани. (...)"

И т.н. Критиката над целия режим е пълна. Авторите умело я маскират като ирония единствено срещу НЕП, което им позволява да публикуват книгата, защото политическата идея на другаря Ленин е била заклеймена още през 1928 - годината, в която е публикуван романа - което я прави обект на подигравки.

 Илф и Петров. Ето как се пише роман съвместно от двама автори.

Макар и смешна, иронична, забавна, добродушна, книгата ме настрои носталгично. Защо е било нужно всичко това? За да живеем все още в пародия на онова общество, което някога сме имали? За да имаме държава власт, която е смешно подобие на онази преди нея?

Авторите все пак съзират и нещо положително в социалистическия строй. Виждането им за парите и собствеността е повече от ясно и показва колко близко до националсоциализма е бил комунизма: собствеността, макар и лична трябва да служи на цялото общество иначе притежанието ѝ се обезсмисля. Собственикът има задължение да е обществено полезен. Мрачната финална глава, съдбата на отец Фьодор и ироничната развръзка в самия край сочат именно в тази посока.

Всъщност това интересно правно гледище и до днес е част от Конституцията на Федерална Република Германия.

Безплатно в интернет е достъпен един непълен стар превод.

Манон Леско - абат Прево

Корица от първото издание на
романа.

Епохата на Просвещението ни е предоставила възможността да наблюдаваме някои интересни явления свързани с разбиранията на хората, преди Френската революция да я удави в кръв. И макар че едни съвременни автори предпочитат да осмиват тази ера като я описват чрез похватите на гротеската, смятам че някои от културните ѝ наследства са повече от достойни за уважение.

Самият абат Прево е едно твърде любопитно явление. По-скоро най-любопитно е това, което стои пред името му. Ако прочетете книгата, за която ще ви говоря по-нататък, "абат" едва ли ще е първото, което ще ви хрумне щом чуете "Прево". Авторът съвсем не притежава най-каноничната мисъл в християнския свят и няма да ви занимава особено с нравствени поучения. Не и в стила, който сигурно очаквате. В "Манон Леско" канонът е накъсан, пренареден, изстискан. Прево е много повече философ, отколкото абат.

Ах, Манон, Манон... Какво си ти? Метафора или жена? Съблазнителна красавица или отблъскваща блудница? Манон е просто от онези жени в диплите на чиито рокля искаш да скриеш лице, за да лазиш зад нея и да целуваш земята, където малките ѝ крачета стъпват.

Манон е бедната богата. Тя е примерът, че обикновените хора са вещи в ръцете на онези, които имат власт и в същото време символ на тяхната глупост. Абатът предвидливо прави изводите си по този основен за романа проблем още от самото начало: "Телесните и духовни качества са дадени на бедните като средство да се измъкнат от оскъдицата и мизерията. Едни получават своя дял от богатството на благородниците, като им доставят развлечение и ги изиграват, другите ги обучават и се опитват да ги направят достойни хора; действително те  рядко успяват, но не там се крие божията мъдрост - бедняците получават винаги плодовете на своите усилия, като живеят със средствата на богатите; и по какъвто и начин да се извършва това, глупостта на богатите и на благородниците е неизчерпаем източник на доходи за бедните." Манон живее по тези постулати. Тя забавлява богатите с тялото, ума, чувствата и прелестните си рокли. Това са мемоарите на една гейша от Париж, на която всеки може да плаща за удоволствието да е с нея. Въпреки това Манон не е проститутка, както сигурно сте решили. Тя би се справила в ролята си много по-добре от една "жрица на любовта", защото нейната любов се състои в почитта ѝ към лукса и разкоша, а тази любов е истинска, за разлика от онази, която би предоставила една платена проститутка на своя клиент. Това не е просто престорената обич на някоя компаньонка, възпитана добре в актьорското майсторство, нито гнусното отдаване под наем на нечие тяло, с което сводниците въртят своя бизнес. Манон наистина обича разкоша и ако ѝ го предоставите, ще обича и вас. Действително, чувствата ѝ към парите ви ще са много по-силни, но това ще ви вълнува слабо, дори да се замислите, защото само един неин поглед би отърсил умът ви от всякаква вменяемост.

Плакат от операта на Джакомо Пучини по романа.
Източник.

Манон е създала марксическия материализъм преди Маркс да се е родил. За пораждането на чувствата ѝ, е необходима материална основа.

Манон е престъпница. Тя е рецидивист. Тя е като "роденият престъпник" на Чезаре Ломброзо, който не може да се отърве от вредния си навик да си играе с всички мъже наоколо като с кукли на конци. Желанието на Манон за това е неудържимо. Дори да осъзнае грешката си, едва ли ще издържи ако пред нея се появи мъж с още по-голяма кесия, а вместо това ще се хвърли подмокрена на шията му, предвкусваща оргазмите от предстоящия разкош, който би могъл да ѝ осигури. Спечелете повече, осигурете повече и тя ще се върне при вас. Да, Манон не е обикновена лека жена. Тя иска да живее лесно и знае как да постигне това с невероятния си чар. Тя може да превърне принц в просяк, милиардер в милионер, знатен рицар в крадлив негодяй. Връзката с идеята на филма "Първороден грях" (2001) тук не може да убегне.

На български романът е публикуван в поредицата
"Световна класика" на "Народна култура".

Представете си сега, че сте един от тях - обожателите ѝ. Но не кой да е от стотиците, а тъкмо онзи, който ѝ е най-верен и който самата тя действително обича. Ето това, драги любители на книгите, е "Историята на кавалера де Грийо и Манон Леско", каквото е пълното име на романа.

Де Грийо е обсебен от Манон. На няколко пъти той успява да спечели сърцето ѝ с богатства и мечтае да го задържи завинаги. За разлика от нея, той е символ на безкористността. Този герой на абат Прево има особена мисия. Той трябва докаже, че любовта, дори в най-разпътните ѝ форми, не е грях. Да, разбрахте правилно, един абат е искал да предаде точно това нелогично на пръв поглед за него послание. Авторът изтъква, че добродетелта и любовта не се изключват взаимно, че жертвите, които някой прави в името на искрената си обич, са не по-малко тежки, важни и морално възвишени, от онези, които допуска заради добродетелите; че християнският рай за добродетелния, е осъщественото любовно мечтание за влюбения. Абат Прево се нагърбва с нелеката задача да разнищи из основи какво е любовта и стига до твърде любопитни изводи. Изглежда тя има един и същ механизъм с религията. Нима не е така? Ако хулим религията на един дълбоко вярващ човек, той едва ли би се отказал от нея, ако по същия начин клеветим любовта на някого, нима той ще отстъпи? Не би го направил. Ще остане сляп за недостатъците на своята любим(а). 

"Ние сме създадени така, че насладата е нашето щастие; това е единственото правилно разсъждение. На сърцето не са необходими дълги размисли, за да почувства, че от всички блаженства най-прелестни са любовните. (...) Вие, проповедници, които желаете да ме възвърнете към добродетелта, докажете ми, че не може без нея, но не скривайте от мен, че тя е сурова и тяготсна. Докажете, че любовните сладости са преходни, забранени, че ще бъдат последвани от вечни мъки и нещо повече дори - че колкото по-сладки и прелестни са те, толкова по-благосклонно ще ни възнагради небето, ако ги пожертваме. Но признайте, че докато в гърдите ни бият сърца, истинското блаженство е тук, долу на земята."

Абат Прево (1697-1763)

Е, господин абат, съвсем не очаквах нещо толкова дълбоко философско от вас. И макар романът да е твърде кратък за философско съчинение, това качество съвсем не е недостатък. Ако произведението беше по-дълго и съдържаше повече подробности от интимния живот на героите, щеше да се превърне в скучен и клиширан любовен роман, но така както е построен, "Манон Леско" притежава подтекст, измислица, любов и действие в подобаваща пропорция. Това можеше безпроблемно да бъде един безмозъчен любовно-еротичен роман, но за щастие притежава мозък и невероятна дълбина на философските разсъждения.

Абатът стига до крайния извод, че единственият начин за човек като Манон да се отдаде на истинска любов е ако всички богатства на този свят изчезнат, ако станат недостъпни. Безкористността е изтъкната като най-важната добродетел в любовта, независимо дали е плътска, платонична, приятелска, чисто човешка или друга. Стига да е безкористна всяка любов е благо.

"Манон Леско" вдъхновява мъжките сърца от векове. Изникнали са стотици опери, постановки, музикални произведения и други, изпълнени с еротика, женска красота и сладострастие. Вариациите са най-разнообразни:

... веднъж Манон е изискана дама, облечена в барокови тоалети, друг път предпочита да се въргаля в сатен, понякога напомня онези пластмасови кукли Барби, защото облеклото ѝ е твърде сладникаво и дори абсурдно, а има случаи, когато се появява в съвременния свят изпълнен с наркотици, секс и... виолини и използва клишета от съвременното кино за да съблазнява. Срещат се дори версии с порнографски сцени на живо, много голи тела, садо-мазо и камшици...

... да не пропусна и пресъздаването ѝ като играчка лего и давеща се в бижута съвременна жена.

Манон Леско може да бъде всичко това за вас, стига да имате достатъчно пари.

Цитатите са в превод на Пенка Пройкова.

Парфюмът - Патрик Зюскинд

Веднъж се запознах с крадец на колела. Няма да ви споменавам името му, защото то е твърде известно, пък и една тънка книжка написана в проза ми пречи. Ала мога да ви кажа всичко останало. Та запознах се с крадец на колела, който междувременно има проблеми с алкохола, занимава се с измами и още някои "по-интелигентни" престъпления. Извън тези си занимания обаче той е уважаван "обещаващ млад творец", "белег на новата интелигенция", "талант", който има купища почитателки повечето, от които готови да си легнат с него, стига да ги пожелае. Той има особена аура. Тя непрекъснато струи от него и не секва дори след като веднъж си го видял с потни, мръсни дрехи, вонящ на спирт и нарамил две прясно откраднати колела на гръб. Да, той беше точно този боклук, но продаваше и все още продава съмнителните си произведения с огромен успех. Живее на гърба на обществото с престъпленията си, но въпреки това всички го обожават, освен онези които завиждат на успехите му. Вероятно дори те го боготворят, но се срамуват да признаят.

Той е някъде там. Да, плът и кръв е и вие го обичате, но не знаете нищо за тайния му живот.

На какво се дължи тази харизма? Този неестествен аромат на обожание, който някои излъчват, омагьосвайки всички около себе си?

Тук имаме една тънка немска книжка, която е претърпяла четири издания на български език. Това, драги мои, е истинско изключение за нашето книгоиздаване, което можем да оправдаем единствено с огромен успех сред нашите читатели. Върху всички тези томове посветени на отвратителните зловония и прелестните аромани в нашето общество имаме изрисувана по една прекрасна червенокоса девойка, омаяна в сън, сякаш тя самата е полъх на парфюм.

Сред дългите изречения, обсипани с много прилагателни, изброявания и необичайни за обикновения език думи, сред тежкия, но увлекателен изказ, сред редовете на тази така типична за немската литература творба (тя направо крещи, че  е писана от германски автор) се спотайва младият Жан-Батист Грьонуй, роден в първата половина на XVIII в. във Франция и надарен с особен талант. Той умее да подуши всичко от прелестните цветя до развалена храна, от въздуха около него до водата, от камък в градината до свеж девичи дъх, чиято притежателка се намира на левги разстояние. Грьонуй е призван за парфюмерист, един от ония гении, благодарение на които науката достига своя златен век. Той свиква дотолкова с миризмите от дете, че за него става по-привично да използва носа си като ориентир, вместо очите. Той може да потъне в мрака на подземна изба и да открие бутилката която търси по сорт и реколта само осланяйки се на своето обоняние.

Кутията от филма по книгата.

... но в същото време той - Грьонуй е едно долно същество. Той не е човек, а скот. Гений, но и животно, което се осланя на носа си като див звяр. Другите сетива за него се намират на заден план. Той мисли чрез носа си, а един човек, който разчита само на това низше сетиво не може да бъде одухотворен. Зюскинд прилага обратна психология към своя герой. Авторът не придава човешки качества на животно или предмет, а вместо това превръща човек в животно. Жан-Батист сякаш е лишен от мисли. Той просто действа, тласкан от нагона на миризмите, определящ жизнените му необходимости. Това е човекът с малко "ч", който се изражда от самата си поява на белия свят щом е обграден с твърде много плът и тлен и твърде малко дух. Той не може да разбере какво е "справедливост", "обич", "мисъл", "Бог", "душа", не може да разпознае нищо безплътно, защото няма как да го подуши. Противното е присъщо за хората, но много от нас, също като Грьонуй не познават истинското значение на тези думи. Светът напоследък ражда прекалено много такива същества - човеци, които не са хора. Две трети от света са онези, които следват Жан-Батист Грьонуй, без да го познават. Може би защото е литературен герой и няма как да го подушат.

Сред миазмите на бавно течащото действие в романа се разгръща кратката история на един живот. Тя протича толкова мудно и с такова сладкодумие, че сякаш е полъх на някаква миризма. Една съвсем тънка миризма.

Грьонуй от грозен младеж ще стане невзрачен, незабележим за никого гений на парфюмерийното изкуство, който ще бълва шедьовър след шедьовър без името дори да достигне ушите на отвратителното консуматорско общество благодарение, на което се изхранва. Но и той е подготвил една изненада...

... едно велико творение, чрез което чудовището възнамерява да се превърне в човек. Или поне да си надене човешка кожа на гърба. Той иска да създаде парфюм на обичта. На онази харизма, която ни кара да обожествяваме и величаем като общество всякакви луди, престъпни елементи, мошеници, пошли и грозни индивиди. Всичката онази измет, която въпреки истинската си същност достига висините на човешкото общество.

Въпреки, че някои изтъкват невероятна дълбочина на повествованието, което Зюскинд насища с философия, основния мотив на романа винаги се свежда до една основна идея - историята за гнилия орех, който изглежда добре отвън, но иначе не става за ядене. Как се приема един човек ако гние черупката му и как ако изгнила е само душата му. Колкото и да е добър в това Зюскинд не можете да откриете в книгата многопластовите идеи на автори като Балзак, Достоевки, Гогол и пр. класици. Авторът на "Парфюмът" остава много зад тях. А поуката за гнилите орехи винаги ще бъде актуална и вероятно ще стане обект на още хиляди произведения, защото има хиляди хора, които... да кажем, се прехранват с кражби на колела и нелегално разпространение на метилов алкохол, а извън това се занимават с безпаметни пиянски оргии, но междувременно са "обещаващи млади творци". Въпреки всички опити някои да ни напомни за истинската същност на тези индивиди ние така и не се уверихме напълно в правотата на прочутата народна поговорка. Живеем в свят където много от гнилите хора са силни и обичани, а ядливите - хвърлени в боклука. В този смисъл гротеската, която Зюскинд влага във всички описания е твърде уместна, защото целият свят е просто една гротеска. Безсмислие. 

Карта на пътуванията на главния герой. Източник.

В човешките общества малкото хора, които стават "за ядене", които могат да бъдат "погълнати", за да се извлекат полезните им свойства, да се "абсорбира" положителното от тях биват отхвърляни. "Ти си това, което ядеш". Когато Грьонуй искаше да бъде човек, да се учи, да дарява красота, той остана незабелязан, неизвестен, а бе себе си. От престарелите комати, с които се храни, обществото на хората винаги изрязва здравото, изрязва дори коравото и гълта мухала с наслада. Човеците са отвратителни, а най-ужасни сред тях са ония чудовища, от които те сами създават. Също като създанието на д-р Франкенщайн те мразят своя единствен родител - обществото, но и не могат без него. Те искат да го убият от омраза, но и го обичат толкова много, че биха погинали заедно с него.

Най-ужасно остава онова чудовище, което се спотайва зад маска на човек.

Единственият грях на Зюскинд е, че избира да постави сюжета в миналото. Така читателите му отново ще решат, че това не важи за тях, че предците им са били по-глупави и са допуснали съответните грешки, които няма как да състоят днес. Че Грьонуй няма как да съществува сега. Авторът също пропагандира някои от ония пороци, които сам Грьонуй притежава без да осъзната. Героите са абсурдни, което е похват за гротеската, но според мен романът щеше да е в пъти по-въздействащ на сетивата и психиката, а и щеше да предаде много по-ефективно посланието си, ако действието се развиваше в съвременния свят. Вместо това авторът за пореден път осмива като по-глупави хората преди него или поне така изглежда. Така и един писател не разбра, че всички онези човеци от предни епохи не са по-различни от днешните.

Романът има изцяло линеен сюжет, което не е отрицателна черта и може да ви вдъхне надежда ако не можете да измислите заплетени линии на някое собствено произведение, стига това да ви притеснява - все пак "Парфюмът" е доста успешна книга. Финалът изглежда почти абсурден. Тъй като с методите на реализма той не би могъл да се постигне без да звучи странен, Зюскинд е прибягнал до последната надежда на всеки писател - deus ex machina. Това прави нещата внезапни, прекалено невероятни и неестествени, което изглежда неуместно спрямо почти реалистичния сюжет до този момент. Фантастичното начало става прекомерно силно.

Книгата може да се прочете безплатно тук.

Шагренова кожа - Оноре дьо Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.

Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.

Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.

Десет малки негърчета - Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъка Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)