Морският вълк - Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.

Впечатляващ вариант за корица. Източник.

Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?

Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.

"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)

Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.

Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.

По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.

Герой на нашето време - Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.

Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?

"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.

Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).

"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

Хусарят - Артуро Перес-Реверте

Бях решил да прочета друга книга, но тази ми изникна случайно в един кащон на пл. Славейков и то тъмко в деня след като представих тук накратко "Деветата порта" от същия автор. Зарязах останалите два романа, които чета, защото реших да усетя напълно разликата между един млад и един вече зрял писател.

"Хусарят" е първия роман на Артуро Перес-Реверте, написан между два негови военни репортажа, чийто действие ни пренаса в времената на Наполеоновите войни. Френските войски вече са окупирали цяла Испания и за неин крал е поставен Жозеф Бонапарт - брат на Наполеон I. Испанската съпротива обаче е организирала голям бунт, който може би ще освободи страната им и ще върне законният наследник на престола където му е мястото - начело на държавата.

Главният герой - младши лейтенант Фредерик Гюлнц, хусар от френската армия и току-що завършил военното училище ще участва в първата си битка някъде там в Испания, срещу няколко хиляди въоръжени до зъби селяни, който се борят за своята свобода. Романът проследява единствено това стражение, което ми се струва, че исторически не се е сътояло или поне не успях да намеря точен паралел. Действието започва от вечерта преди "големия ден" и завършва на сутринта след него, когато всичко е вече приключило.

Наистина си личи, че Перес-Реверте още е млад като автор. Няма го онзи умел и завършен стил, който демострира в "Деветата порта". Този тук е много по-изчистен. Без подробности и енциклопедични познания в текста. Няма ги дръзките експерименти. Не, не че тук испанският автор не се е спавил добре, просто стилът не е същия като този, за който писах предния път. Честно казано, докато четях началото на романа си казах, че е написан наивистично. Речта на героите, мислите им, действията им изглеждат неествествени, нереално идеализирани и може би прекалено морални. Скоро обаче разбрах каква е целта на Реверте. Първите няколко глави трябва да са такива. Последващите обаче са повече от реалистични. До брутализъм. Вихърът на битката и резултатът от нея са изполени на показ без да се крие нищо. Как войната превръща младежите с идеализирани представи за нея, за славата и честа и за живота като цяло в хора с реални и естествени разбирания за всичко това. Как един-единствен ден може да те направи мъж.

Баталното повествование е невероятно. Напоено е с динамика, от която усещаш тръпки. Винаги съм смятал, че описанията на бойни сцени е нещо много трудно, тъй като много действие е събрано на едно място. Реверте се е справил чудесно. Имах чувството че съм някъде там и наблюдавам всички сцени на живо.

Артуро Перес-Реверте

Повърхностният размисъл върху "Хусарят" може да накара читателят да помисли, че основния мотив на автора е да покаже безсмислието на войната. Една изтъркана идея, която се появява в творчеството на много писатели, художници и пр. Ако се погледне по внимателно на нещата обаче... изводът ще бъде друг. Артуро Перес-Реверте е испанец. Той обаче избира да покаже войната от френската страна като не спестява жестокостите, които се извършват и от двете страни в конфликта. Това не е случайно. Той възхвалява героизма на собствения си народ, показвайки, че за французите завладяването на Испания е нещо напразно. Сляпо следване на пътя, по който ще бъде утолена жаждата за власт на един безумец - Наполеон Бонапарт. Нещата обаче не стоят така за испанците. Войната за тях е свещена и справедлива, защото бранят собствените си земи. Това е отлично пресъздадено и може да се докаже с много споменати в сюжета събития, но които ще предпочета да спестя, за да не ви развалям четенето на книгата. Вие можете да ги откриете и сами. По този начин авторът е използвал интересен трик. Ако влезеш "на страната" на лошите и не ги представиш като съвсем лоши (защото излагаш нещата от тяхна гледна точка) ще демострираш реалистичност на повествованието (дори тя да липсва, а тук си я има, както споменах). В същото време, ще се измъкнеш от патоса и хиперболизацията, с които иначе би увенчал добрите в историята. Но няма да намалиш тяхната слава, нито че излезе, че възхваляваш лошите. Това е много добър похват при историческите романи, върху който писателите и читателите с интерес могат да размишляват много дълго. Нашите съвременни автори изглежда са слепи за подобни нелоши идеи. Вероятно не четат колегите си. Вместо това изпадат в една или друга крайност, стигайки до безумия: осмиване на национални герои и собствения си народ или пък прекалената му идеализация.

Книгата напомня на приключенски роман от XIX в., но носи трилърови и натуралистични елементи, които са присъщи за модерното изкуство и които старите автори обикновено ни спестяват. Така, че ако харесвате Александър Дюма-баща или пък началото на "Пармският манастир" от Стендал, което предхожда любовните преживявания на Фабрицио дел Донго, то "Хусарят" е тъкмо като за вас. Ако си падате по история и военното дело пак няма да сбъркате с това заглавие.