Страноприемницата - Явор Цанев

Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)

Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.

"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".

Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.

Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?

И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.

На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.

Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна".

Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.

Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:

"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."

Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.

Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.

"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.

Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.

В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.

С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.

Вино за мъртвите - Явор Цанев

Живея обикновен живот като повечето от вас. Работя, когато трябва. Уча щом се налага. Заделям пари при необходими разходи. Пътувам. Пълня хладилника и използвам съдържанието му. Следя Бундеслигата понякога. Седя вгледан в нищото и не мога да мисля от умора.

Ежедневие като това на много други хора.

Понякога "поемам дъх и издишвам напиращото в мен". Припомних си как да го правя след като прочетох до край "Вино за мъртвите". Научих как да облъхнеш с магическия си дъх естественото, обкръжаващото те, сякаш си поел магията на този свят и си я издишал на друго място, изпълнено с най-тривиалното от живота. То ще поеме от дъха ти, за да се слее с него, ще стане част от самия теб. Ще се превърне в магия. В магията на реалността. В магията, която всички и всичко носят. Фантастичното е дори в обикновените животи, стига да го потърсиш. Дори да си помислиш за него може би няма да го откриеш веднага и това ще разколебае вярата в съществуването му у теб. Явор Цанев е търсач на магия. Той може да ти помогне.

"Вино за мъртвите" те кара да помислиш, че във всичко има смисъл. В живота на всеки и всичко сякаш се таи някаква по-висша сила, която го извисява над онова, което можеш да си представиш.

Вчера взех всичките платна на стар художник. Реализъм. Високи сгради, схлупени къщурки, жени в носии, овчари и орачи, дървени маси отрупани с храна, вази и цветя, облаци, пейзажи. Картини от всичко онова, което ни заобикаля. Подбрах онези в сиви тонове.  Наредих ги една до друга и помолих стария майстор да подчертае у всички по няколко линии с фосфоресцираща синя боя и те се превърнаха в магия. Също както във "Вино за мъртвите" много обикновени на пръв поглед случки са обгърнати с вълшебство. Една щриха понякога е достатъчно за да направи нещата различни, за да накара читателят да открие скрития смисъл и да допълни с въображението си случилото се. Тази магията не е самоцел, а доизказва неизказаното от автора. Тя допълва сюжета и внася нюанс в картината, която няма как да се опише с думи.

Доста интересна и оригинална маркетингова стратегия :)

Някои от творбите носят със себе си носталгия. Не, вие носите тази носталгия. Аз поне със сигурност. Носталгия по старата българска литература. "Вино за мъртвите" е нещо странно. Тя може да ви внуши, че е писана между двете световни войни, защото стилово... странно, но сякаш носи обаянието на миналото. Литературата ни прекъсна съществуването си малко след 1944 г., а после жалките остатъци след тази дата деградираха или се развиха, но не оставиха семе, което да покълне. Традицията изглежда беше прекършена и унищожена, което накара всичките ни нови автори да търсят вдъхновение от вън. Така новата ни литература нямаше нищо общо със старата...

... изглежда. Ала "Вино за мъртвите" ме кара да мисля, че някъде семената са покълнали. Независимо дали са семената на българската литература или българската култура. Това е книга, която няма как да съществува. Не съм сигурен, че тя е написана докато я описвам, а седи на масата до мен. Преди да я прочета вярвах, че подобна книга може са съществува само ако литературата ни не беше прекратявала съществуването си и започнала от начало. Явно тя съществува. Без значение дали е така или само ми се струва, разказите тук наследяват онова, което са писали големите български автори.

Добрите качества, които автора проявява в писането на къси разкази, са твърде неочаквани... Прекалено са мощни като за реалностите на днешната ни литература. Никога не съм вярвам, че български автор може да предизвика силни чувства у читателите си с толкова малко слова. Не знам дали това важи за всички. Знам, че важеше за мен.

Няма как да реша дали да опиша всичко или само онова, което ми хареса най-много. Мислех да ви разкажа за всичко и да поставя по една звездичка, на онова което ме удиви особено. Звездичките обаче станаха твърде много, затова ще измисля нещо друго.

Героите на Явор Цанев са мравки в реалността и свръхчовеци в литературата. Те са незабележими за всички, а тайно притежават велики способности, които ги правят необикновени. Слабите носят могъщи сърца, които ги превръщат в титани. Като в разказите "Обет" и "Реквием за такси", в които двама клетници си поставят за цел да спасят хиляди хора от гибел макар те самите да са просто вейки в света на хората. Историите им приличат почти на тази на Луи Пастьор, който започнал да унищожава болести една по-една. Причината? След като цялото му семейство умира от туберкулоза, той се заклева пред себе си да победи всяка болест на земята. "Стреляй пръв" е посветен на Каубоя - един симпатяга, който ми стана най-любимия герой в сборника. Местният хахо, въобразил си, че е шериф от филм се превръща в истински герой. Толкова много напомня Дон Кихот от едноименния роман. Хем тъжно, хем весело. Страхотен чешит :)

Скитникът-каубой.

Могъщи са и животните. Дори те имат съзнание, също като в разказите на Емилиян Станев и не са по-малко трогателни. "Кучето на клошаря", което е готово да помогне на своя стопанин в безнадеждна ситуация, "Гарванът" - едно слабо животно, което се бори за оцеляване, "Котакът" - вероятно най-трогателната история за животни в сборника. Този жанр малко или много прашасва по рафтовете на цялата литература. Кой вече пише за животни? Кой ги одухотворява? Ако не ги обичаш не можеш да го правиш. Авторът не ги превръща в хора, но показва мислите им... прекалено първични за да са човешки, но и прекалено добродушни... за да са на хора.

Старите легенди са вплетени в днешната реалност. Да, наистина! Старите български предания, които за последно живееха в творбите на Хайтов. "Като старите майстори" възкресява поверието за вградените в постройки сенки, "Кладенецът" разказва за тайнствените сили на лековитата вода и порокът на алчността. "Тука има - тука няма" е история, сякаш извадена от стара книга с български истории за свръхестествени преживявания, която е поставена в съвременен контекст. Легендите, митовете, популярните вярвания са слети с реалното. Те не го преобразяват, не го правят чиста фантазия, а добавят само щрих. "Фантастичното звучи твърде вероятно."

Магията е най-силна и почти взима превес над реализма в "Да попаднеш на разум", където космически кораб се разбива в смазана от войната Европа през 1943 г. Тук хуманизмът излиза на преден план и въпреки фантастичното начало имам чувството, че магията отново е само оръжие на автора, за да ни изкаже мнението си, да допълни думите си. До къде ни доведе разума и какво всъщност е той? Разумни ли са наистина хората? Разумът не е само умението ти да мислиш. Той е много повече.

По същия начин в "Хартиени фенери" магията отново се слива с реалността. Всеки човек е една вселена. Той е изгражда през целия си живот. Ражда се само с част от нея. Ами ако тя е по-различна от тази на всички останали?

"Дървото" и "Колелото" разказват приказката за старостта и борбата на човек с нея. Вечната жажда на хората да живеят. Никога няма да се начудя как някои автори вплитат фантазиите си толкова умело в заобикалящия ги свят. Всичко изглежда толкова естествено, макар да е невъзможно. Толкова ти се иска да е вярно, че се превръща в реалност.

Ако си герой на Явор Цанев бягството от смъртта е напълно възможно.

"Дестилация" е едно от любимите ми произведения в сборника. Някои казват, че думата "спирт" произлизала от латинското "spiritus" (дух). Т.е. спиртните напитки са нещо като вода с по-инак душа. Независимо дали вярвате в това, тук ракията наистина има душа. Тя може да се влее в някой и да му разкаже история, а тази история може да го остави без дъх... не само заради острия вкус.

"Селцето" също ще налее малко мъка в чашата. Завладяващата носталгия, която се завихря в главата ви ще бъде удавена в поредното невидимо море магия. Мисля, че това е и единствения разказ в книгата, който можете да прочетете безплатно в интернет.

Авторът ни намигва с много тънко и приятно черно чувство за хумор в "Старицата", където една бабка е обсебена от правенето на зимнина до маниакалност (накрая се смях с глас, нещо твърде нетипично за мен при четенето) и "Цигането", в което да си изтърсака в семейството ти носи всеобщата любов на семейството, но и твърде странни задължения. "Лешникът и катеричката" също си е голям майтап. Много ми приличат на шегите, които понякога пускат Хайтов и Ивайлов Петров в разказите си. Дребни, леки и твърде естествени. Не просташки, а чисто забавни. Типичен български хумор, ако мога да нарека така хумора на класиците ни. Само те са ме разсмивали наистина. Може би истинското му име е "български битов хумор" защото разказва за напълно обикновени ситуации и чисто житейски смешни истории, които могат да се случат всекиму... е, хайде, в "Цигането" има и нещо особено.

Реализмът обаче взима пълно надмощие и остава самостоятелен господар в много от разказите. Да опишеш невероятно една твърде обикновена история никак не е лесно. Да трогнеш някого с нея обаче е още по-трудно. Тези тук успяват да го направят, повярвайте ми, успяват. "Вино за мъртвите", в който магията отстъпва много, но все още се прокрадва, разказва накратко за един бездомник, който намира бутилка вино на гробищата и се приютява от виелицата в празен гроб. Отново, както виждате, наистина уникалното е, че един български автор се спира на твърде български сюжет, повлиян от българските обичаи (гробовете се преливат с вино). "Метрономът" ни учи, че уединението не е винаги съвсем полезно. Цялата история звучи на гротескно описание на една умираща връзка между мъж и жена. "Цената на спокойствието" ни показва, нещо в което винаги съм бил убеден, че няма по-глупава поговорка от "по-умният винаги отстъпва". Понякога просто не бива да отстъпиш. Не, че не можеш да го направиш, не трябва! И докато в тези няколко разказа магията още прави плахи опити да излезе наяве, някъде тя не успява. "Предложение, на което можеш да откажеш" е сигурно най-любимият ми разказ от всички в книгата. Разказва просто как един старец разговаря по телефона. Офертират го от кабелна телевизия. Да, наистина това е всичко, но след неочаквания финал останах поразен. Беше като гръм от ясно небе. Накара ме да прочета края още два пъти. "За любовта, парите и малката смърт" е друг мой фаворит. Една жена е избрала да напусне някого заради друг. По-точно заради парите му. Отново една твърде обикновена ситуация е представена така, сякаш е плод на поличба, а остава напълно възможна, макар и малко вероятна. Красива история.

"Понтонът", "Самовнушение" и "Плячка" са разкази натоваряни с дълбок психологически елемент. Те оставят читателя да размишлява дали случилото се в тях е истина или творение на болната психика на героите.

Знам, българските автори не обичат да ги оприличават на класиците ни. Но ако харесвате българска класика от 1930 до към края на 60-те години. Ако Ивайло Петров и Николай Хайтов ви разсмиват и си падате по нашенски легенди. Ако искате животните да живеят и чувстват като хора, както при Емилиян Станев. Ако обичате къси разкази тип "Елин Пелин" и магия вплетена в тях подобно на "Старопланински легенди" на Йовков... и ако бихте искали да четете тези автори, но да пишат все едно са живи днес "Вино за мъртвите" е нещо, от което трябва да опитате.

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Очаквах продължението на тази детска книжка да се казва "Още по-голямото приключение на още по-малкото таласъмче", но някак нямаше логика таласъмчето да се смалява, вместо да расте... макар от предната книга да е минала само седмица. Е, от моето представяне на първото приключение изтече почти година и сега е крайно време да напиша нещо и за втората книжка.

Да си бавачка не е лесно, драги ми читателю. Трябват ти много, много умения: да си кукловод, главен архитект по строене на замъци от карти, майстор сладкар, магистър по редене на пъзели, оцветяванкограф, доктор по игрология и още какво ли не... но има и по-лесен начин: да разтвориш тази шарена книжка и да се разходите заедно с детето в нейния магичен свят.

И така аз бях бавачка (или бавач?!) на едно малко момиченце и приключенията на Таласъмчо ми свърши прекрасна работа.

"А-а-а колко приказна книжка!", бяха първите ѝ думи щом я видя и започна яростно да разлиства, за да разгледа картинките, които между другото са също толкова изпипани като в първата част. Даже веднага ви прикачам любимата картинка на малката Радостина:

Тя я описа с едно "при-и-и-и-ка-а-а-а-зно-о-о-о". Явно тази дума за едно дете е голям комплимент :) Едва ли може да предположите колко я гледахме и какви аргументи изтъквахме докато изберем кое таласъмче на нея е най-сладко. Накрая решихме, че най-"миличко" е оригиналното с керемидената козина, а първи негов подгласник е бялото с кафяво петно около окото.

Освен, че качеството на илюстрациите е същото, авторът е запазил стила и "механиката" на книжката. Отново имаме едно приказно начало, което води малките и големите читатели към няколко избора. Типично за книгите-игри развитието на сюжета е въпрос, който детето решава (или пък възрастният, който няма търпение да разбере какво става). Тук обаче отделните елементи, или епизоди, са по-дълги от онези, които може би помните от първата част, а самата книжка също е по-дълга. Дам... приключението на Таласъмчо наистина е още по-голямо. 

С Радостинка бързо прочетохме първата глава и после трябваше да решим на къде да потеглим. Практически това са си три книжки в едно изящно детско томче. Към коя от трите да се впуснете ще решите след тази глава:

1. Пътешествие до Африка, което може да се обърне с главата надолу (или краката нагоре). Аха. В Африка е топло дори да нямаш къде да се подслониш, но ако случайно кривнеш малко на север може и да я подминеш.

2. Морско приключение с Рачо Капитана! То води до неочаквани случки, изпълнени с дружелюбни пирати, съкровища и подводни градове.

3. И накрая: разходка в страната на сънищата, където можеш да си "изсънуваш" каквото пожелаеш и да се озовеш при някои познайници от първата част, а също едно доста лакомо бебе солетено чудовище (на мен това ми стана любимата част).

Опа... плюшен Таласъмчо с тумбеста структора
на коремчето.

Радостинка веднага ме повлече към лодката "Параход" и заедно с Рачо заплавахме към едно безкрайно голямо море, после, както си пътувахме, на авторът му щукна нещо и като махна с ръка направи половината море от мляко със захар, "Ехааа! Аз искам от какао!". Добре че бяхме приготвили предварително какао с кексчета, защото последваха някои глави, изпълнени със сладки приключения.

След няколко такива невероятни действия на автора в книгата, кой се превръща в истински супер герой и направо ти се приисква да се запознаете, но не се безпокойте, дори него ще срещнете, стига да поискате.

Историята се върти все около неща, които са любими на децата: странни, мили и шарени животинки, пирати, сладкиши, плюшени животни, циркови представления, пухкави и добронамерени чудовища, коледните празници и пр. Може би това ще накара детето да се интересува от книжки и по-нататък. При всеки вариант за край на историята има и поука, която ще научи малчугана на нещичко: ако намери чужда вещ да провери дали не е на някого, да не преяжда със сладкиши и какво ли не. Аз харесах най-много края на гл. 20: "И Таласъмчо разбра, че понякога само с думи не става, пък дори и вълшебни. И че най-голямото вълшебство трябва сам да си го направиш."

Изключително ще се радвам ако Никола Райков успее да научи не само българските деца, но и тези по целия свят на някои от тези поуки. Може би детските книги шлифоват част от съзнанието ни в най-ранна възраст. Ако това е вярно как би могло нещо написано с такава любов и доброта да не ни направи по-човечни като възрастни?

Няколко бройки от англоезичното издание на първата книжка.
Изрових ги от фейсбук ;)

Накрая, нека ви оставя и една препратка. Преди време авторът е махнал с ръка и е направил книжката от хартиена електронна... и безплатна. Ако искате да я прочетете на детето си без да я купувате, заповядайте!

Ах, да, щях да забравя. В случай, че искате да видите истински таласъм, потърсете в пералнята и около нея. Обикновено живеят в близост. Ние погледнахме, но не открихме нищо, защото таласъмчетата се крият добре... или може би нашето беше отишло на някое голямо приключение.

Интересно дали ни очаква "Най-голямото приключение на малкото таласъмче"?

Очаквайте още: "Кралят демон" - Крис Бънч, "Лирически балади" - Уърдсуърт и Колдридж

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски

Здравейте! Още ли сте тук? Забавих се с това представяне, защото времето в "Зелената котка" тече неусетно. Изглежда ти, че са минали няколко часа, а всъщност е цял ден. После се оказва, че си седял няколко месеца.

Какво е "Зелената котка"? Ами кръчма. Понеже не пия (истински нацист съм в това отношение), се разговорих с посетителите на чаша портокалов сок, докато патронесата на заведението - една нежна писана с тревен цвят, се увиваше около краката ми. После се прибрах вкъщи, прочетох тази книга, която изглежда е биографична за няколко от посетителите на таверната и реших да напиша нещо (сори, няма да го изкарам като разказ, макар че исках.).

"Усмивка в полунощ" е сборник... от разкази и от още нещо като разкази. Приличаха ми малко на новелите на Бокачо, доколкото са много на брой, кратки и в голямата си част са по-скоро истории, но не и разкази.

Свързани са или пряко или косвено, поради което е добре да се четат под ред. Някои няма да ги разберете поотделно. Безсмислено е да споменават всеки поименно. Много са. Изключително много, затова ще се задоволя с един общ преглед на нещата.

Повечето истории акцентират на "Зелената котка" и нейните посетители. Това не е обикновена кръчма, а вълшебна. Тя може да се появи във всяка епоха, свят или страна, вероятно не изниква само в Саудитска Арабия... Глупости! Разбира се, че може да се появи и там, но сигурно са и запечатали входа, все пак това е място, в което алкохолът, неприличните истории и майтапите избуяват като бурени след дъжд... или гъбите правеха така?! Без значение. Та ако сте уморени от ежедневието си тук, в някой прашен град като София или пък се намирате на досадна почивка с жената или... ракията е свършила, може да прекрачите прага на заведението и да си прекарате чудесно.

Като влязoх вътре аз твърдо заявих, че няма да пия. Както вече ви казах, Рей Макгавърн - съдържателят, ми наля една чаша с портокалов сок. След това седнах на единственото свободно място, където седеше някакъв тип, облечен изцяло в черно и със сребърен пръстен с пентаграма на ръката. Та той ми подари книжката и каза, че е биографията му. Беше написана от първо лице, а другаде напротив. Говорихме си няколко часа за какво ли не, а после се оказа, че са минали дни (времето тече неусетно там, предупредих ви вече). Тръгнах си с походка, която наподобяваше някоя оплетена шевица или пък възел. Явно г-н Магьосникът беше превърнал сокът в ром, а дори не бях разбрал.

Добре стига. Няма да е разказ-представяне, вече си обещах. Малко или много вече знаете основната идея. Всички герои са забавни чешити, които разказват своите истории в кръчмата или всичко им се случва в самата нея. Докато бях вътре видях как някакво момченце реши да се сбие с пиян Балрог. После ходихме с него да търсим внучки на магьосници, но това е различна история. Най-готиният пи(я)ч за мен беше Джонатан Деветте Пръста. Много прозорлив тип, който може с един замах да разгадае всички тайни на вселената.

Та, това което отличава книгата е дълбоката душевност на героите. Ново е за фентъзито. Там обикновено отделните персонажи са восъчни фигури, които леят кръв, алкохол и магия във всички посоки без много да му мислят.

Даже не съм сигурен, че четях фентъзи. Все едно беше реалният свят. Фантастичното е вплетено в познатото ни и обратното. Авторът е имал определени идеи, които произтичат от съвремието и ги е вплел в фантастичния свят на творението си. Това не е фентъзи, но не е и магически реализъм. Тук реалното е инструмент на нереалното, не обратното. В едно магическо пространство се използва... немагия, за да се покаже нещо, за което думите не стигат. Това е особен стил, който може би ще ви е малко странен отначало, ако сте свикнали с конвенционалното фентъзи. Всичко това се дължи на психологизма.

Ъм... значи имаме жанр, който не съществува, но все пак го има в тази книга. Фентъзи реализъм?! Може би ще се спра на това.

Извън тези полутеоритични бръщолевици искам да ви кажа нещо за хумора. Аз както винаги не мога да се смея на книги. Явно ми има нещо. Какво да се прави. Иначе всички възможни клишета и майтапи от фентъзитата бяха използвани много умело и то с един особен стил. И преди съм чел български автори, които искат, опитват (съзнателно или не) да звучат като западните писатели. Какво "и преди", новите български автори, почти изключително, само това правят. Честно казано повечето опити, които съм виждал завършват с неуспех. Тук обаче не е така. Имах чувството, че чета преводна книга (дори, когато се споменаваше България). Това не е българска литература, а западна. Дори виждах точно идиоматичните изрази и как са били преведени. В стила няма нищо, нищо българско. Казвам го нито като хвалба, нито като хула. Вие си решете дали ви харесва или пък не.

... след тази каша, която ви написах... май е време да си легна. Утре трябва да съм в "Котката". Не, не е по работа, просто се чудя какво ли ще се случи там.

Патрул за ада 2 в 1 - Блонд и Уейн

Преди време писах за "Таласъмчето" на Никола Райков, но реших да пробвам с още една книга-игра. Едно време (... тази фраза означава, че малко годините се трупат, няма как), прочетох няколко книги-игри. Всъщност 2 или 3. Бяха забавни, но не ме грабнаха така, както направиха с някои други, които останаха обсебени от тях за няколко години.

Реших да им дам шанс сега. 20 години след като вече не са мода. Аз винаги съм бил старомоден, така че нямаше проблем с вътрешното ми чувство за достойнство.

Защо тази? Не знам. Сериозно. Не подбирах. Реших да взема просто едно заглавие и да го прочета пък каквото стане.

Е, ако обичате хумора и космическите приключения, може да се включите и вие. Но първо се престрашите да изхарчите 11 лв., което си е надута цена за книга-игра от 150 стр., която се прочита за няколко часа... да, да, разбира се, зависи колко бързо четете и колко запален почитател сте.

"Патрул за ада 2 в 1", както се разбира от името, е разделена на две части:

В първата заемате ролята на капитан Тобиас Джърк, полицай в Галактическата република, който заедно с патрула си от общо трима човека е натоварен от полк. Полковник да залови най-великия и полу-легендарен престъпник във Вселената: Езъл Мухата.

Признавам, имаше някои интересни идеи. Даже повече от няколко. Авторите са използвали всички познати клишета от научната фантастика: във филмов и литературен смисъл, за да изградят пародията си. Майтапите са забавни и свежи, без да присъстват грубости, което си е рядко на нашия пазар (особено ако авторите са българи). Прилича на тънкия хумор от семейните комедии или този на Удхаус. Някъде успя да ме "усмихне". Не се засмях никъде. Съжалявам. На едно-две места почти се случи, но никога не стана наистина. Предполагам, че ако си на по-малка възраст ще се спукаш от смях. Да кажем на 14-16. Много е подходяща някъде в този диапазон. Въпреки това и на мен ми беше забавно и не съжалявам, че и отделих време.

... но както и да е. Имаше достатъчно атрактивни приключения като например междугалактическо първенство по плетене, бой с циклопи, прокълнати космически кораби и пр.

Много повече обаче ми хареса втората част. Там героят е същият, но действието се развива 20 години по-късно и този път е преследван от своя архивраг. Освен всичко Тоби се е превърнал в истински плондер от незравословния живот и гледане на кеч. Тази критична маса обаче може да се използва подобаващо от читателя в най-различни случаи. Например, за да затиснете смъртоносно противниците си. Почти се засмях на момента, в който трябваше да направя всичко възможно, за да учеля бутон на аларма с плюнка или пък на хиляди щури преживелици около забавленията в местния ъдъграунд - грузински танци със саби, китайски боеве с нинджи, турски скадкарници... турски сладкарници на светлинни години... хах... и то през 3134 година. Наистина имаше страхотни и много свежи идеи.

Книгата има един голям недостатък в липсата на избор. Не, че не е наличен, но винаги всички възможни пътища са задънени, без един, който води в правилната посока, евентуално понякога има и заобиколен път, но това не е нито навсякъде, нито пък често. Мисля, че като за книга-игра това я прави малко... неигрова и не достатъчно "интерактивна", както феновете на "жанра" обичат да се изразяват. От друга страна, благодарение на това качество е лесна и пригодна като за начало - ако не сте играли други книги-игри.

Разбирам, че ревюто е кратко, но наистина няма какво повече да кажа освен, че беше забавно приключение от тип "става за убиване на време", но със скъпи билети.

Пустинният скорпион - Бранимир Събев

Понякога настъпват повратни моменти. Ето, събудих се. След повече от месец съм буден. Станах, огледах се и се разтъпках. Открих, че светът се е променил доста за времето, което проспах....


Реших да продължа с Бранимир Събев, след като привърших "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". По тази причина се хванах за "Пустинния скорпион", доколкото човек може да се хване изобщо за скорпион... и спазих традицията си да се улисам в четене. Предният път на два пъти си обърках метрото, сега тръгнах от вкъщи час по-рано... Е, "шефът" няма проблеми с ранобудните, поне си оползотворих всички "бонус" минути в четене, а след това видях, че съм забравил част от документите вкъщи. А това си беше мръсен номер от страна на Събев.

Сборникът прави впечатление, че... напомня по нещо на първия. Не, не, няма нищо общо сюжетно, идеите тук са си самобитни и отделни, не е и продължение, но отново е разнообразен стилово. Някъде човек се чуди дали е писал един човек. Един е, но предполагам отново през известен период от време. Споменавал съм вече, че младите автори подражават на известните.

Всъщност, това което ми направи ОГРОМНО впечатление е невъзможността на Бранимир Събев да избяга напълно от ужаса. Не "избяга" в пълния смисъл на думата, защото едва ли си го е поставял за цел, но дори в разказите, които не трябва да са хорър нещо се прокрадва. Сянката на ужаса е винаги там.

Сборникът започва с едноименния цикъл. Предпочетох да го определя така, защото това произведение не е повест - сюжетните линии не му стигат, не са и достатъчно детайлно разгледани, освен една, което е и водеща. Не е и разказ, защото в края на първата му част мисълта приключва завършено, прекъсва, и след това всички следващи части ни разказват отново за същия главен герой. Т.е. имаме няколко поредни разказа с много тясна връзка помежду си. Първата част на цикъла "Пустинния скорпион" ни запознава с Блъди Ред, странстващ стрелец в пост-апокалиптичен свят, който е силно вдъхновен от Дивия Запад и това, което познаваме от уестърните: коубои, конекрадци, стрелба с пищови, шапки с широки периферии, запуснати пустинни градове и кръчми, където изобщо не е безопасно. Една важна подробност обаче ни откъсва от обикновения уестърн - целият свят е изпълнен с ужасяващи твари, които тероризират оцелялото население на цялата планета. Това са слугите на Шериман - мрачният император на света, който го държи под ботуша си от векове. Последните останали на света членове от Братството на стрелците решават, че е време да се отърват от него и така започва приключението на Блъди.

Авторът показва силно въображение и добри идеи в изграждането на света си, някои от които почерпани от поредицата "Тъмната кула" на Стивън Кинг. Все пак този тук си е достатъчно оригинален и интересен. Личи си, че Събев доста се е забавлявал, докато е писал. Еуфорията се проявява в стила. На места той е доста динамичен, другаде преминава в сладкодумни описания. Все пак действието преобладава.

Можем да класифицираме историята като тъмно фентъзи, но в него има и много малко научна фантастика, наистина малко.

Очаквах повече. Количествено. Да, творбата е около 90 страници, но не и стигат. Не и според мен. Струва ми се, че паното е можело да бъде оше по-широко. Сюжетът е напълно линеен и героите в него са максимално улеснени да стигнат до края. Те срещат трудности по пътя, но откриват и необходимите механизми да ги преодолеят с лекота. По тази причина считам, че е можело нещата да се "забатачат" още повече. Можело е безпроблемно да се внесе пълна втора линия, дори трета. Искаше ми се, например, да разбера още за целия катаклизъм и защо света има свой мрачен владетел, но не стана съвсем ясно.

Единственото, което наистина не ми допадна особено беше прекалената хиперболизация на уменията, които имат стрелците. Бяха сякаш извадени от популярен американски екшън или може би уестърн. Не разбрах защо в края действаха поотделно...

"Кулата в леденото езеро" е фентъзи разказ, в който принц, елф и джудже ще опитат да спасят красива принцеса, затворена в омагьосана кула. По пътя си ще срещнат орди ходещи мъртъвци и всякакви други гадове, които им пречат. Отново авторът показва силно въображение и успява да измисли интересни решения като за един фентъзи свят: магията на белия мрак, различни вълшебни артефакти и пр. В разказа се прокрадва нишка хумор и като цяло е построен по типичните за едно фентъзи постулати. Историята изглежда като вдъхновена от киното и по-точно "Властелина на пръстените" и "Братя Грим" (2005). Особено вторият, ако сте го гледали, развръзката няма изобщо да ви изненада. Не знам дали е било съзнателно. Виждам и едно намигване към "Кръчма: Зелената котка" на Сибин Майналовски, което си е чиста закачка.

Стилът и идеята са по-наивни, което значи, че е го препращам към по-младата аудитория. В този смисъл сексуалното в описанието на принцесата не беше особено на място, предвид дотогавашния развой на нещата. Като цяло беше приятен за четене.

"Златин и змеят" е хумористичен разказ, вдъхновен от българския фолклор. Златин е местен юнак, осъден на вечен живот и бездетност. Той обаче ще намери своя син, макар и да не го е търсил. Много ми хареса идеята. Сюжетът също беше прекрасно построен с достатъчно обрати и непредвидими моменти.

На няколко пъти си сменях мнението за сексуалното в разказа. Някак не е каквото се очаква от нещо по темата. От друга страна има някакви мотиви в народните песни, а пък и в езическите времена, когато се е родил Златин, многоженството е било познато... така че накрая реших, че съм окей с това, но можеше да се мине и без него.

"Цикъл" - няколко кратки пътувания във времето с връзка помежду си. Няма кой знае какво за обяснение, аз не го схванах напълно. Посъветвах се и с други хора, някои прибавиха нещо към картината и можах да схвана, че героите... май се срещат помежду си в различни епохи, но явно никой не беше съвсем убеден какво точно се случва.

За мен "Бразая" е разказът с най-уникална и добра идея. Едно българско възрожденско селце, който е проплакало от набезите на същества, които изглеждат досущ като кукерите. Историята е мрачна и ако Бранимир и беше отделил повече внимание... ами достойна е дори за роман. Става и за сценарий на филм... "Кукери" или "Кукери 2: Завръщането", леле, "Кукери Тройца: Отмъщението на арапина с чалма"... макар да не гледам вече такива филми, на тези бих се натресъл в киното. Хареса ми много атмосферата. Да вкараш готически мотив във тази епоха и на споменатото място беше страхотно. Именно с разкази като "Бразая", които търсят българската митология и вплитат в нея ужасът, би могло един ден да се изгради "българска школа" в хорърът. Усетих обаче и яд - идеята заслужаваше много повече. Искаше ми се да е по-дълга и детайлна. И може би да покаже защо арапина е ключовото оръжие срещу съществата, някак не ми се видя особено специален в действията си.

Имаше и една грешка - така и не разбрах дали става дума за арабин или арапин, първото се среща изключително в авторовата реч, а второто - в тази на героите. За непросветените, арапин е чернокож, арабин е каквото си знаем и в днешно време. Героят би следвало да е арапин, но... ами не става ясно, макар че имаше някакъв намек за кожата му. Оставям тази мистерия на вас.

"Играта на боговете" - Марк Тулий Октавиус, известен като Арабик (име, което не би могло да съществува в Рим, тъй като третото име винаги е било прякор, а отделно Октавиус, никога не би могло да бъде такъв) е бивш военачалник на император Траян, който е преспал със съпругата му и ще са наложи да спечели живота се на гладиаторската арена. Две божества обаче са решили да променят хода на времето с партия "го".

Никога не съм си представял, че ще видя точно император Траян в ролята на злодей. Не е типичен, за разлика от Нерон, Калигула, Каракала и останалите. Разказът е исторически екшън, в който бойци от различни епохи се бият помежду си. Сюжетно не блести особено, но има добра идея и е забавен.

"Дракус" е доста кратичък разказ за турските нашественици на Балканите, които се впускат в нападения срещу Влад Набучвача, който обаче смята да ги изненада неприятно с интересен домашен любимец. Разказът има добър стил, добър сюжет, неочакван край. Развива се твърде набързо, защото е писан специално за конкурс, а там ограниченията в страници и думи са особено сурови.

"Битката за вселената" - макар на пръв поглед да не личи, този разказ е чадо на реализма. Започва с научно-фантастичен елемент, но ако не си падате много по този жанр като мен, не се отчайвайте. Тук няколко войника се бият за вселената с всевъзможни извънземни... върна ме към детството, когато на всеки ъгъл имаше гаражче с сегички и сонита.

"Жертвоприношение" е написан в "реалистична магия" и описва накратко целия съзнателен живот на млад български писател, който се издига до небесата благодарение на собствения си труд, малко късмет и... няколко жертвоприношения?! Личи си, че авторът е вплел някои автобиографични елементи. Сюжетът ще се понрави особено на онези, които си паднаха по ходенето на протести през последната година. Хареса ми повествованието, отново в стил Кинг. Ако познавате правото в тази държава... ами юридически куца, но хайде, това е художествен текст.

Ще ми се "Ще крача редом с теб" да е прелюдия към "Пустинния скорпион", но не мога да твърдя това. Говорим за Третата световна война, която се води между Изтока и Запада (не говорим за издателството). Това е нескончаем конфликт, погълнал цялата планета, от който няма измъкване. Главният герой е американски военен, който е заставен да се бие първо на Балкание, а после в Близкия Изток. Но в тази война няма да има победител...

Отново имаме ужас и научна фантастика. Хареса ми как са заедно са свързани войната, технологии и окултизъм. Прилича малко на някой от онези истории тип "върколаци и зомбита в съюз с Третия райх" или "летящите чинии на Хитлер".

В един момент Събев се опита да запише с перото на Хауърд Ф. Лъвкрафт, което беше сносен опит, но за съжаление неуспешен и според мен не му е направило добра услуга. Няма нищо срамно, да наподобиш Лъвкраф е трудно. Ако не с друго, последният е уникален именно с изключително специфичния си стил. Не мисля, че някой може да пише отново така. Х. Ф. Лъвкрафт не е вече между живите и ни е оставил неподражаемо наследство.

Като цяло книгата беше добра, но смятам, че първият сборник е по-добър. Там повечето разкази имаха и послание, което тук, обикновено, или липсваше, или беше само загатнато. Така и не видях разказ, който може да се мери с "Богословеният, вещицата и дяволът", който за мен е най-добрият сплатърпънк разказ писан на родна почва, а може би и най-добрия хорър разказ, който съм чел от български автор. В тази връзка, липсваше и прецизността към сексуалното. Няколкото описания, които бяха включени не ми се сториха толкова на място, можеше да се мине и без тях. Нямаше го и силният психологизъм от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Надявам се в бъдеще Бранимир да насочи усилията си на 100% към ужаса, където го бива най-много. Нуждаем се от поне няколко постоянни автори в тази сфера, иначе жанрът никога няма да се развие на родна почва. Да имаме неговоро присъствие наоколо е добро начало и обещаващо бъдеще.

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Бранимир Събев

Купих си я от панаира и то с автограф! Така имах възможността да стисна ръката на един от авторите на книжни блогове, които следя (виж колонката по-долу). Трябваше ми обаче цяла седмица преди да събера достатъчно време и да изчета книгата за няколко часа. Преди това се задоволявах с някой и друг разказ в метрото. Защо ви разказвам всичко това? Ами защото едно от доказателствата ми, че книгата си струва е именно комичната ситуация, която се наложи да изживея в метрото - на два пъти потеглих в грешна посока, защото се улисах в четене. Не е майтап!

Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.

За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.

Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).

Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.

Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:

Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.

"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.

"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.

"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.

Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.

Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.

В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.

Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.

"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.

"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.

Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.

"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.

"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.

Когато четох първите разкази в сборника си мислех, че Бранимир Събев е добър, но ще са нужни още години, докато ни зарадва с нещо наистина страхотно. Когато привърших книгата, вече знаех, че тези години са изтекли. Смятам да следя внимателно бъдещото му развитие, защото имаме какво да очакваме!

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.

Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!

Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!

Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.

За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

Книги за които няма да пиша повече от това... Тамерлан, Спартак и Полунощ

Понякога се случва човек да попадне на заглавия, за които не би говорил с други хора, колкото и да му се приказва за литература с тях. И дори да си намери слушатели (нещо достатъчно трудно само по себе си). Не знам какви причини ви хрумват, може би, че приятелите ви са сноби и се страхувате да им признаете, че четете фентъзи, което те ще приемат за прекалено детско четиво. Или пък се срамувате, че често четете... еротични романи. Или... хм, вие си решете. Аз явно не мога да пиша за книги, които не харесам особено или, които са толкова повърхностни, че няма особено какво да се каже. Понеже за тях няма как да отделя по "статийка", а ако ще направя това, ще е само препазказ на сюжет или разтягане на локуми или пък ще е просто някакво хулителство за заглавието и автора, предпочитам само да скицирам всички тези заглавия. Просто не искам да влизам в детайли. До сега се опитвах да създавам повече, но виждам, че понякога няма смисъл. Ето ги и тях:

Тамерлан Велики на Кристофър Марлоу не беше лошо четиво... добре, де, беше труден за четене. Не, не беше изпълнен с философски разсъждения, които да те хвърлят в меланхолични чувства, мъка, или неразбираемо написана. Просто беше прекалено накъсана, в действие. Книгата съдържа две драми на вече познатия от друг мой постинг творец - двете части на Тамерлан Вилики, които разказват за живота и смъртта на големия завоевател от монголски произход. Бягам от истинския проблем. Той е преводът. Не знам дали е правен на бързо. Но е някакво кабинетно творение, в което лириката почти изцяло отсъства. Някъде са подбрани възможно най-чепатите думи. Дори да мислите не виждам как ще успеете да ги докарате такива. Вярно е и, че в английската версия има такива, но... Не ми се влиза в детайли, но ако четете паралелно на английски и на български, както направих аз, ще видите, че някъде преводът е твърде буквален, а другаде - прекалено откъснат от истинските слова на героите. Не е пресъздадено най-важното качество на Марлоувите творби - белият стих е скован и монотонен, а не звучи естествено, макар, че трябва да е така. Прочетете "Доктор Фаустус" в превод на проф. Александър Шурбанов в "Театър на английския ренесанс", Народна култура, С., 1975 г. и ще видите огромната разлика. Бях подготвил и избрани цитати, но нека не прекалявам. Към таки творби трябва да се подходи с внимание и търпение. Ще напиша един ден нещо за "богоборчеството" в творчеството на барда.

Спартак - синът на Медика от Иван Тренев ни учи как да не пишем исторически роман, ако някога се захванем с това начинание. Авторът е направил грамадно проучване, имал е добра идея - да опише годините на Спартак като тракийски принц преди да стане роб, но някъде към средата на книгата нещата започват да се губят. Появяват се логически дупки в сюжета, натрапчиво се изтъкват различни знания на автора за тракийския начин на живот, като например, използването на непознати термини и последващото им обяснение (в авторавата реч или речта на героите). Което е неестествено, предвид, че героите са тракийци и няма защо да си обясняват един на друг как им изглеждат типичните облекла, ножове и пр. Чувството е като да се чете учебник по история. Диалозите са изкуствени. Някъде след средата сюжетът препуска с бясна скорост и се развива прекалено бързо. Първата половина на книгата е добра. Да не говорим, че заглавието не е удачно избрано (в предни издания книгата се е наричала "Завладяването на Медика"), човек на майтап или наистина ще реши, че баща на Спартак е бил някакъв медик, санитар или пък... медицински... брат.

Полунощ на Дийн Кунц е книга от типа "става за убиване на време". Разтоварваща и неангажираща с никакви дълбоки мисли, освен развитието на сюжета. Романчето е ужас с примес на научна-фантастика и може да допадне силно на някой. Разглежда проблемът за разликата между човекът и животното и какво превръща едното в противоположното. Героите са забавни и приятни. Краят обаче е предвидим и някои моменти са плоски и клиширани по холивудски. Книгата е малко по-задълбочена от някои други на Кунц, но като цяло прекалено повърхностна за моите предпочитания. Става, но наистина няма какво толкова да се каже за нея, така че мястото ѝ е в този пост.

В последно време прочетох и още, но защо така нищо не ми хареса особено нямам идея. За другите заглавия, които ми се въртят по този повод из главата май няма смисъл да споменавам и толкова. Надявам се да бъда по позитивен в бъдеще. Имаше едно малко таласъмче, което си го бива, но за това в друг пост :)

Истории от квартала - Светлин Стратев

"Истории от квартала" е тънка книжка. Забавна и едновременно тъжна. На места клиширана, но не по лош начин. Изпълнена е със свеж хумор, който може да роди само човек с голямо въображение. В същото време обаче се долавят нотки на тежка ирония и съжаление към описаното, които на моменти нарастват до истинска симфония на тъгата.

Става дума за група момчета от краен софийски квартал. Става дума за различни забавни пиянски моменти, приятелство, абсурдни планове за бъдещето, пиянство, мързел и безделие и ... за пиене. Героите сами не осъзнават цялата си окаяност, е поне не до последната част от романа. Макар и пълни загубеняци те са страшно симпатични. Книгата си струва дори само заради техния колорит и целия абсурд, който представляват животите им. Това си го мислиш и се смееш на глупостите, които вършат, но неизменно в един момент се сещаш, че те са някъде там и бродят сред панелките. Смехът секва.

Хареса ми и идеята. В днешно време повечето хора не се раждат осъдени на един или друг живот. Те сами избират пътя си и все имат шанс за един завой в друга посока стига да не е твърдя късно. Много по-често сами се проваляме или реализираме. Обикновено не го прави държавата, родителите ни или някой друг. Ние винаги зависим много повече от самите себе си.

Много добро хрумване на автора е, че се приравнява на нивото на героите си. Той "слиза" при тях. Мисли и говори в техен стил. Това е хитро. Създава усещане, че той живее сред тях. Дори сега не съм сигурен дали това не е наистина така. Малко с негативно гледам обаче на нецензурните думи в авторовата реч. Да ги сложи в устата на героите, стига да не е прекалено натрапчиво, придава автентичност, при автора обаче поне аз не мога да ги възприема добре. Все пак този ход подсилва още споменатия по-горе ефект на свързване между автор и персонажи.

Извън този половинчат недостатък има още два: Единият е излишната и затормозяваща глава "Freestyle", където Стратев се опитва да имитира Георги Господинов. Тази част е просто изрезки от вестници и книги, объркани мисли, истории за известни личности и разговори нахвърляни на куп. Има и смислени неща, които са няколкото сцени с героите от книгата.

Другият недостатък е похвален, защото щом го откривам, значи книгата е била интересна. Тя просто е твърде кратка. Можеше да има още няколко весели истории за Роко и дружината му преди развръзката.

Накрая става да спомена, че откривам силно влияние на Джон Стайнбек и неговия роман "Тортила Флет". Дори финалът е доста сходен, само дето тук всичко свършва добре за героите. Така, че ако си падате по едното, би трябвало да харесате и другото.