Кралят демон - Крис Бънч

Чудя се защо пиша за тази книга, все пак е за хора на...16 години. Опа, след 18, но не повече от 21, защото вече си твърде възрастен, за да ти е особено интересна... Пак е готина, но не е същото (с тоя мой песимизъм прекалявам, нямаше нищо вярно в това твърдение). Ако не сте чели нищо за нея, айде, бързо да погледнете едно кратичко представяне на Кралят-маг. Това е втората част от поредицата. Вероятно сбърках, че разделих книгите. Те трите са едно цяло, трилогия дето се вика, и трябваше да ги свържа в една публикация, но хайде ще има три за пълнеж.

Дамантес - нашият любим герой от първата част, и неговият повелител и приятел - Тенедос (по-всяка вероятност името не е случайно, защото го носи и демон от гръцката митология и означава "смърт") продължават военните си приключения изпълнени с жесток реализъм... да, жесток реализъм във фентъзи роман.

"Кралят-маг" описва, както ви бях подшушнал предния път, как Дамантес постепенно се издига от редник в нуманцийската армия до трибун - най-високото звание в нея. Втората книга разказва за живота му на висш военен. Изминали са десетина години от времената, в които кралят-маг Тенатос се е възкачил на трона и младостта на Дамантес като че ли все повече се превръща само в блян. Героят се е променил, а историите от предната книга са вече само спомен и избледняват от паметта му. Е, да, но... има още живец в старото куче, защото един улегнал Дамантес е като бесен жребец, а жените в Никияс (столицата на Нуманция) все още са също толкова развратни и кралят-маг винаги може да намери още работа за своя любим трибун. 

Този път той е замислил поход към една огромна страна. Виждате ли картата по-долу? Е, значи вече знаете колко по-огромно е магическото кралство Майсир, в което всеки един малко по-добре изучен вълшебник може да срита задника на който и да е чародеец от армията на Тенедос... е, може би не точно...

"Кралят демон" е много по-впечатляваща от "Кралят-маг". Освен, че героите вече отчетливо се променят, книгата е блестяща откъм описанията на войната. Това, че Бънч е бил ветеран от Виетнамската война си казва думата и той буквално е разказал десетки дребни истории, които сам е виждал с очите си. Животът на война е представен в пълнота. От епичните боеве, до разпилените черва на бойните ти другари, от бляскавите доспехи и униформи, до противните инфекции и болести, от смелите саможертвени бойци, до плашливите мародери, от офицерите-аскети, до онези, които си пълнят гушите и крият провизии. Всичко това е вплетено на едно място като в огромна нишка, обсипана с моряшки възли и поставена в общият голям контекст на войната. Обикновеният войник е пионка на своя офицер, а той - на генерала си, който е само марионетка за Тенедос - кралят-маг. За общата картина Бънч черпи вдъхновение от нахлуването на Наполеоновите армии в Русия. Майсир е същата империя - крепостни селяни, обширни степи, страшната зима, самодържеца господар. Дори казаците намират своя еквивалент в негаретите. И като стана дума за това, Тенедос е същински Наполеон - хитър, умен, интелигентен, далновиден... алчен за власт, лукав, непримирим използвач. Читателят с ужас наблюдава как цялата "романтика" на предната книга постепенно отмира, как симпатичните за него герои малко по малко си отиват, как цели градове, които Бънч го е накарал да построи във въображението си, се сгромолясват.

Дамантес предвожда своите червени пикеносци,
фенарт.

... Великите умове са неразбираеми за нас. Те искат още и още и не могат да се спрат, когато стане твърде късно. Те използват останалите за своите цели. Понякога си струва да го направят, понякога не. Имат правото над живота и смъртта на останалите. Както pater familias в Рим е можел да използва своята patria potestas, за да унищожи целия си род, така и великият водач може да погуби всичко онова, което е създал за народа си, заедно със самия него и дори себе си. Могат ли бащите на обществата да ги рушат по своя воля, както по-рано са решили да ги въздигнат от прахта на разрухата и корупцията? Имат ли наистина това право? Какво е чувството да разбереш, че инструмент в ръцете на един такъв човек?

Ужасяващият, но и героичен цвят на войната се смесва с този на магията във фентъзито, с цял пантеон могъщи богове, със страшни демони и господарите, които са ги призовали, и еротични сцени, които за щастие са много по-малко и не толкова подробни, за разлика от първата част на поредица. Съвсем спокойно мога да твърдя, че това е съкратена еротична, фантастична версия на "Война и мир".

... има ли Тенедос господар? Има ли зад него крал-демон или това е само плод на лъжливи възприятия? Или може би той сам е сатана?

Ако ви се чете, ето я безплатно онлайн. Заповядайте и първата част.

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Очаквах продължението на тази детска книжка да се казва "Още по-голямото приключение на още по-малкото таласъмче", но някак нямаше логика таласъмчето да се смалява, вместо да расте... макар от предната книга да е минала само седмица. Е, от моето представяне на първото приключение изтече почти година и сега е крайно време да напиша нещо и за втората книжка.

Да си бавачка не е лесно, драги ми читателю. Трябват ти много, много умения: да си кукловод, главен архитект по строене на замъци от карти, майстор сладкар, магистър по редене на пъзели, оцветяванкограф, доктор по игрология и още какво ли не... но има и по-лесен начин: да разтвориш тази шарена книжка и да се разходите заедно с детето в нейния магичен свят.

И така аз бях бавачка (или бавач?!) на едно малко момиченце и приключенията на Таласъмчо ми свърши прекрасна работа.

"А-а-а колко приказна книжка!", бяха първите ѝ думи щом я видя и започна яростно да разлиства, за да разгледа картинките, които между другото са също толкова изпипани като в първата част. Даже веднага ви прикачам любимата картинка на малката Радостина:

Тя я описа с едно "при-и-и-и-ка-а-а-а-зно-о-о-о". Явно тази дума за едно дете е голям комплимент :) Едва ли може да предположите колко я гледахме и какви аргументи изтъквахме докато изберем кое таласъмче на нея е най-сладко. Накрая решихме, че най-"миличко" е оригиналното с керемидената козина, а първи негов подгласник е бялото с кафяво петно около окото.

Освен, че качеството на илюстрациите е същото, авторът е запазил стила и "механиката" на книжката. Отново имаме едно приказно начало, което води малките и големите читатели към няколко избора. Типично за книгите-игри развитието на сюжета е въпрос, който детето решава (или пък възрастният, който няма търпение да разбере какво става). Тук обаче отделните елементи, или епизоди, са по-дълги от онези, които може би помните от първата част, а самата книжка също е по-дълга. Дам... приключението на Таласъмчо наистина е още по-голямо. 

С Радостинка бързо прочетохме първата глава и после трябваше да решим на къде да потеглим. Практически това са си три книжки в едно изящно детско томче. Към коя от трите да се впуснете ще решите след тази глава:

1. Пътешествие до Африка, което може да се обърне с главата надолу (или краката нагоре). Аха. В Африка е топло дори да нямаш къде да се подслониш, но ако случайно кривнеш малко на север може и да я подминеш.

2. Морско приключение с Рачо Капитана! То води до неочаквани случки, изпълнени с дружелюбни пирати, съкровища и подводни градове.

3. И накрая: разходка в страната на сънищата, където можеш да си "изсънуваш" каквото пожелаеш и да се озовеш при някои познайници от първата част, а също едно доста лакомо бебе солетено чудовище (на мен това ми стана любимата част).

Опа... плюшен Таласъмчо с тумбеста структора
на коремчето.

Радостинка веднага ме повлече към лодката "Параход" и заедно с Рачо заплавахме към едно безкрайно голямо море, после, както си пътувахме, на авторът му щукна нещо и като махна с ръка направи половината море от мляко със захар, "Ехааа! Аз искам от какао!". Добре че бяхме приготвили предварително какао с кексчета, защото последваха някои глави, изпълнени със сладки приключения.

След няколко такива невероятни действия на автора в книгата, кой се превръща в истински супер герой и направо ти се приисква да се запознаете, но не се безпокойте, дори него ще срещнете, стига да поискате.

Историята се върти все около неща, които са любими на децата: странни, мили и шарени животинки, пирати, сладкиши, плюшени животни, циркови представления, пухкави и добронамерени чудовища, коледните празници и пр. Може би това ще накара детето да се интересува от книжки и по-нататък. При всеки вариант за край на историята има и поука, която ще научи малчугана на нещичко: ако намери чужда вещ да провери дали не е на някого, да не преяжда със сладкиши и какво ли не. Аз харесах най-много края на гл. 20: "И Таласъмчо разбра, че понякога само с думи не става, пък дори и вълшебни. И че най-голямото вълшебство трябва сам да си го направиш."

Изключително ще се радвам ако Никола Райков успее да научи не само българските деца, но и тези по целия свят на някои от тези поуки. Може би детските книги шлифоват част от съзнанието ни в най-ранна възраст. Ако това е вярно как би могло нещо написано с такава любов и доброта да не ни направи по-човечни като възрастни?

Няколко бройки от англоезичното издание на първата книжка.
Изрових ги от фейсбук ;)

Накрая, нека ви оставя и една препратка. Преди време авторът е махнал с ръка и е направил книжката от хартиена електронна... и безплатна. Ако искате да я прочетете на детето си без да я купувате, заповядайте!

Ах, да, щях да забравя. В случай, че искате да видите истински таласъм, потърсете в пералнята и около нея. Обикновено живеят в близост. Ние погледнахме, но не открихме нищо, защото таласъмчетата се крият добре... или може би нашето беше отишло на някое голямо приключение.

Интересно дали ни очаква "Най-голямото приключение на малкото таласъмче"?

Очаквайте още: "Кралят демон" - Крис Бънч, "Лирически балади" - Уърдсуърт и Колдридж

Демонични песни - Ф. Пол Уилсън

Веднъж в терариума на една зоологическа градина наблюдавах как хамелеонът сменя цветовете си. Зеленото се превърна в оранжево, а черното в червено, после цветовете се измениха в синьо и зелено, след това в жълто и бяло... тогава си помислих на шега, че ако си взема подобно гущерче за домашен любимец сигурно доста лесно ще го изгубя :)

Ако обаче имах хамелеон щях да го кръстя Уилсън, защото тия дни наблюдавах как един писател със същото име умее да криви стила, жанра, атмосферата и душата на творбите си до неузнаваемост. Не всички автори излизат от коловозите си, някои обаче успяват да го направят и потеглят с пълна пара извън тях. Доказателството е настоящата малка книжка, която издателство "Гаяна" представи на българските читатeли в първите месеци на годината.

Локомотивът "Ф. Пол Уилсън" тегли във всички посоки. Кой иска да се качи, за да провери? Ще ви пусна една пробна обиколка.

Начална гара: "Демонична песен" - започваме пътешествието си далеч назад в миналото през Първата епоха, когато на земята още са живели вещици, дракони, могъщи магове и свирепи герои, които са размахвали легендарни мечове, възпети от прочути бардове. Авторът ни запознава с двама от тримата си най-известни герои: Глекен и Расалом, които се изявяват още по-ярко в романите "Пазителят на меча" и "Проклятието", които ИК "Бард" издаде във времена, които днес изглеждат далечни поне колко класическата античност. Е, този кратичък разказ е предисторията на едно приятелство, което Уилсън описва в поредица от шест тома (споменатите два са единствените издадени от тях).

Атмосферата е мрачно фентъзи, пропито с мъгла и неясноти. Светът е тайнствен като в сън. Отвсякъде мирише на гениалния Робърт Хауърд и неговия чутовен Конан. Уилсън със сигурност се е вдъхновил от тях. Глекен е натоварен с мисия да погуби всесилен магьосник, който трови една цяла област от кралство. Наградата е 10 000 жълтици.

Хареса ми основната идея на автора. Каквото и да опитваш, прекалено високите цели са непостижими и безсмислени за повечето от нас.

Първият роман от поредицата, чиято "нулева"
част е "Демонична песен"

Следваща спирка: "Майстор Джак: Домашни поправки" - споменах, че три са най-известните герои на Уилсън. Джак, майсторчето, е трети в списъка. Бих казал, че е хитър, остроумен и харизматичен поне колкото Джонатан Деветте Пръста на г-н Майналовски. Освен всичко е антигерой и няма как да не допадне на всички онези от вас, които имат слабост към гадните копелета (като онзи тип, който натиска главата на Лео ди Каприо обратно под водата в последната сцена на "Титаник"... ах, такъв май-нямаше, но винаги ми се е искало да има). Maister Джак е момче за всичко с принципи. Да, той е наемник, но скруполите му го карат да приема само случаи, в които ще е сигурен, че ще защити справедливостта.

Разказите за Джак са тип агент 007 с малко криминале, но наистина малко, "Хорейшу" го няма, затова не го търсете. Ах, и много трилър.

Тук нашият човек ще получи оферта да отстрани един рядко гаден насилник, който редовно издевателства над съпругата си. Много ми е трудно да напиша още без да разваля четенето на някой, затова ще кажа само, че финесът който демонстрира героят в решенията си показва и този, с който Уилсън може да размишлява. Нужни са ти съответните рам-памет и мегахерцове в главния мозъчен процесор, за да се справиш с този разказ. За мен всички "обръщалки" в сюжета бяха едно прекрасно изживяване.

Продължаваме напред към гара с кратък престой: "Моля те, не ме наранявай" - внимавайте, тук влакът на Уилсън потегля твърде скоро. Разказът е написан само в пряка реч, което го прави изключително четивен и доста бегло го оприличава на кратко сценично произведение. Между другото, както повечето творби на автора, е подходящ за филмиране.

Та, тук имаме млада дама и джентълмен, които се усамотяват след вечер на бара. Госпожицата е малко пияна, той може би повече. Тя обаче крие някои тайни, които алкохолът ще я накара да му сподели, а те съвсем не са приятна изненада.

Отново хамелеонът Уилсън се променя със замах. Тук той се опира само на речта на героите и чрез нея показва всички техни емоции и действия. Е, не се справя умело колкото Елин Пелин (това е негов специален похват), но ме навежда на мисълта, че начинаещите писатели могат да вземат този мини-разказ за пример. Драги, ако някой от вас чете, упражнявайте се да пишете такива текстове, после можете да вмъквате елементи от този похват в речта на героите си. Това ги прави по-пълнокръвни.

Уилсън представя една от книгите си за майстор Джак.

"Ноемврийска игра" е продължение на "Октомврийска игра" от маестро Рей Бредбъри и представлява брилянтен до изящество психологически ужас, който наистина може да ви стресне. Тук умаме затвор и заключен в него баща, който е извършил ужасяващо убийство, спомените за което не спират да го преследват. Почти до края читателят не схваща напълно дали главният герой е умопомрачен или с всичкия си. За мен това е най-добрия и въздействащ разказ в книгата. Мрачна лирика. Точно това е "Ноемврийска игра" на Уилсън. Отново, стилът е толкова различен, че все едно принадлежи на някой друг.

Авторът няма да ви остави шанс ако вече сте си намерили място в неговия влак. Той ще ви завлече накъдето пожелае, защото просто едва ли ще поискате да слезете преди да го е направил. "Когато беше прекрасен" е свръхестествена история за неудачник, който намира неочакван нов шанс в живота си и се възползва от него с пълни шепи. Идеята прилича малко на "Джекил и Хайд" от Р. Л. Стивънсън, но тук като че ли мистър Хайд изобретява д-р Джекил, а не обратното.

Основната идея се разкрива най-добре с перифраза на една известна наша поговорка: по дрехите посрещат... и по дрехите изпращат.

Съжалявам, но и тук ще се огранича с малко, защото просто не става да разкрия повече, без да разваля четенето на някой. Уилсън гради историите си с неочаквани обрати, които са вплетени в сюжета. Моето многословие би ги направило предвидими.

"Сънища" е вдъхновен от готическия роман "Франкенщайн" на ирландката Мери Шели. Луд учен, мистицизъм, странни и зловещи експеримент, мрачна дъждовна атмосфера. Това е модернизирана готика със силно въздействие над читателя.

Всяка вечер странни сънища спохождат младо момиче. Сънища, които са толкова живи, че приличат на реалност. Реалност, от която да те побият тръпки и в която можеш да правиш каквото пожелаеш, без да имаш угризения. Ще се поддадеш ли?

Във всички разкази авторът показва едно обаятелно чувство за човечност и морал, включително и някаква деликатна привързаност към християнски ценности, която не е натрапчива, нито фанатична, а чисто хуманистична. Може би тя най-силно е разгърната в "Зарод". Тук авторът осъжда поп културата и стремежът да си винаги в крак с модата, желанието ако се наложи дори да изоставиш човешката си същност, за да бъдеш желана компания. За мен разказът е в чист реализъм. Той е страхотен пример как може да се пише готика в съвременния свят и за него. Едновременно с това, общото чувство в историята е и някак саркастично. Да убиеш животно, за да се облечеш в кожата му в миналото е било въпрос на оцеляване, днес е просто нещо, което блазни сетивата, повдига самочувствието, извисява те над другите. Е, струва ли да получиш всичко това, ако единственият начин е да носиш дрехи от човешка кожа?

Кадър от филма по "Среднощна меса".

"Среднощна меса" е най-дългото произведение в книгата. Повестта е типичен постапокалиптичен ужас с вампири за радост на всички онези като мен, които не понасят новият сълзлив и любвеобилен образ на тези твари. Някога те бяха свирепи кръвопийци, които не можеха да изпитват чувства, които нямаха душа и обичаха правят мръсно на човешкия род. Днес са способни силно да любят, но не и да мразят. Е, върнете се назад във времето със "Среднощна меса", когато вампирският жанр още не беше опорочен и се подчинявяше на типичните за него постулати: сияещи кръстове, свещени църкви, ужасяващи нощи, изпълнени с кръв, смърт и дебнещи сенки, отчаяни хора, борещи се за живота си, безсрамни колаборационисти и безстрашен свещеник, който решава да се опълчи на вампирските орди, но и... юдейският равин, който иска да му помогне. 

Богословски трилър с вампири. Какво повече може да иска човек? В тази книга обикаляш всички жанрове, които познаваш : )

"Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн" - тук завършваме пътуването си. Връщаме се при майсторчето. Това е единственият разказ, който не ми хареса особено, защото е подчинен изцяло на порядките на екшъна. Сюжет има, но не е кой знае какво и като че ли основната цел е да постави на изпитание изобретателността на Джак. Тук имаме магазин при обир със заложници. Нашият любимец трябва да се справи с банда главорези без верния си пистолет. Скоро обаче на всички ще им стане ясно, че майсторът винаги е въоръжен с ума си и това му е предостатъчно.

Имайте предвид, че преди всяка творба има кратка история на написването и, която понякога е доста интересна, но друг път разкрива някои елементи от сюжета, поради което препоръчвам да се чете след съответния разказ, за който се отнася.

Накрая, начинът, по който можете да си поръчате книгата е малко криминален. Ако искате да се сдобиете с нея, пуснете имейл на dracus@abv.bg или пробвайте през фейсбука на издателството. Надявам се след време да си направят сайт и нещата да станат малко по лесни :)

Очаквайте в следващите седмици: "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" - Никола Райков, "Спартак" - Хауърд Фаст, "Градска готика" - Брайън Кийн

Немски сказания - братя Грим

Като малки са ви чели приказките на братя Грим, нали? Разбира се, само че в онзи преразказан вариант за деца. Истинските са твърде жестоки и сурови, за да се харесат на повечето малчугани.

Знаете ли, че в истинската "Спящата красавица" принцът не е в първа младост и консумира няколко пъти любовта си към принцесата докато тя спи? Знаете ли, че в това време тя ражда няколко деца насън? Знаете ли, че след като принцът най-накрая решава да я събуди с целувка, тя не изпитва особено желание да се омъжи за него, но вече се чувства задължена? Интересно, струва ми се, че не сте чували тези подробности.

Знаете ли, че в истинския финал на "Синята брада", главната героиня увисва на кука за месо, а злодеят просто затваря вратата на тайната си стаичка зад своята поредна жертва?

За съжаление повечето оригинали на тези приказки никога не са излизали на български език. Ще се наложи да ги четете на немски, май има и английско издание, но не съм сигурен. Ако обаче искате да се докоснете до част от духа им, можете да го направите чрез двата тома "Немски сказания", които предлага изд. "Алтера". Това е втората голяма и важна публикация на известните германски братя след приказките.

Книгите представляват един огромен куп истории, общо 585, които са подредени тематично. Една част от събраните легенди са исторически и обясняват произхода на древни немски племена, животът на крале, князе и пр. Например, знаете ли защо лагобардите (бг.: дългобради) са останали известни с това име? Защото като водили война, боговете се скарали помежду си, докато отсъждали на кой да дарят победата. Накрая решили да я предоставят на тези, които имали по-дълги бради. Съпругата на главния бог обаче издала това на лангобардките, които отрязали косите си и ги залепили на лицето си все едно са бради. Лангобардите, разбира се, победили.

Има много истории за духове, дяволи, чудовища които са наистина ужасни. Има истории за магически пивници, за тайни изби, които джуджетата държат под руините на древни градове, планини и крепости и допускат в тях само най-добрите хора на земята, за да споделят виното им. Едно от най-прекрасните сказания е за чифт вълшебни халби, в които бирата никога не пресъхва, освен ако не издадеш, че ти ги е подарило едно определено джудже. Ако си достатъчно глупав да го направиш като главния герой... ще останеш на сухо. Какво да се прави :) Има цял цикъл сказания за русалки, за гноми, за магьосници, за обсебени от духове замъци... просто не можете да си представите. По-магически определено е първият том. Във втория се залага на историческите легенди, макар че това разделение не е въведено съвсем последователно.

В някои от историите ще видите първообразите на приказките. Те обаче са само загатнати. "Сказанията" са твърде различни. Те са много по-първични и недообработени. Те са по-сурови. Те са точно онези истории, които хората са си разказвали край огньовете късно вечер, с които са плашили непослушните деца и, да... някои съвсем не са смешни, а наистина брутални и ужасни: огромно същество, което живее в реката, отвлича млади жени, сношава се с тях и после те раждат изроди, които избиват близките си. Други легенди обаче са просто очарователни: двойка малки човечета искат да направят сватбеното си тържество в кухнята ви. Ще ги пуснете ли? Ако го направите после те ще ви подарят вълшебен пръстен, осигуряващ богатство на целия ви род до девето коляно и нататък, стига да го пазите.

Ако сте приживели едни определени смутни времена от средата на
90те, със сигурност помните тези приятелчета.

С други думи тези два тома са истинска съкровищница за вдъхновени и забавление. Изключително ценни книги, които винаги могат да ви предоставят по някоя кратка история. Тя ще ви свърши не една-две услуги: може да ви разтовари, може да ви даде почва за размисъл, може да ви накара да напишете или разкажете нещо на някой друг.

Накрая. Много интересен и приятен превод на Цочо Бояджиев. Запазил е духа на сказанията. Изглеждат все едно са били разказани на български език.

Проблемно е обаче книжното тяло. Меката корица просто не е приемлива за нещо такова. Изданието няма да издържи дълго, освен ако не го дадете на книговез, което си има своите предимства и недостатъци. Вярно е, че има издание и с твърди корици, но се то продава само в комплект с цялата поредица... а това са много пари. Като изключим тази подробност имаме две страхотни книги, които са гордост за всяка библиотека.

От "Алтера" ми подшушнаха, че може би ще излезе и трети том. Той ще събира още около 120 истории, които братята са публикували поотделно. Нещо ми подсказва обаче, че сигурно никога няма да го видим. Все пак надеждата умира последна.

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски

Здравейте! Още ли сте тук? Забавих се с това представяне, защото времето в "Зелената котка" тече неусетно. Изглежда ти, че са минали няколко часа, а всъщност е цял ден. После се оказва, че си седял няколко месеца.

Какво е "Зелената котка"? Ами кръчма. Понеже не пия (истински нацист съм в това отношение), се разговорих с посетителите на чаша портокалов сок, докато патронесата на заведението - една нежна писана с тревен цвят, се увиваше около краката ми. После се прибрах вкъщи, прочетох тази книга, която изглежда е биографична за няколко от посетителите на таверната и реших да напиша нещо (сори, няма да го изкарам като разказ, макар че исках.).

"Усмивка в полунощ" е сборник... от разкази и от още нещо като разкази. Приличаха ми малко на новелите на Бокачо, доколкото са много на брой, кратки и в голямата си част са по-скоро истории, но не и разкази.

Свързани са или пряко или косвено, поради което е добре да се четат под ред. Някои няма да ги разберете поотделно. Безсмислено е да споменават всеки поименно. Много са. Изключително много, затова ще се задоволя с един общ преглед на нещата.

Повечето истории акцентират на "Зелената котка" и нейните посетители. Това не е обикновена кръчма, а вълшебна. Тя може да се появи във всяка епоха, свят или страна, вероятно не изниква само в Саудитска Арабия... Глупости! Разбира се, че може да се появи и там, но сигурно са и запечатали входа, все пак това е място, в което алкохолът, неприличните истории и майтапите избуяват като бурени след дъжд... или гъбите правеха така?! Без значение. Та ако сте уморени от ежедневието си тук, в някой прашен град като София или пък се намирате на досадна почивка с жената или... ракията е свършила, може да прекрачите прага на заведението и да си прекарате чудесно.

Като влязoх вътре аз твърдо заявих, че няма да пия. Както вече ви казах, Рей Макгавърн - съдържателят, ми наля една чаша с портокалов сок. След това седнах на единственото свободно място, където седеше някакъв тип, облечен изцяло в черно и със сребърен пръстен с пентаграма на ръката. Та той ми подари книжката и каза, че е биографията му. Беше написана от първо лице, а другаде напротив. Говорихме си няколко часа за какво ли не, а после се оказа, че са минали дни (времето тече неусетно там, предупредих ви вече). Тръгнах си с походка, която наподобяваше някоя оплетена шевица или пък възел. Явно г-н Магьосникът беше превърнал сокът в ром, а дори не бях разбрал.

Добре стига. Няма да е разказ-представяне, вече си обещах. Малко или много вече знаете основната идея. Всички герои са забавни чешити, които разказват своите истории в кръчмата или всичко им се случва в самата нея. Докато бях вътре видях как някакво момченце реши да се сбие с пиян Балрог. После ходихме с него да търсим внучки на магьосници, но това е различна история. Най-готиният пи(я)ч за мен беше Джонатан Деветте Пръста. Много прозорлив тип, който може с един замах да разгадае всички тайни на вселената.

Та, това което отличава книгата е дълбоката душевност на героите. Ново е за фентъзито. Там обикновено отделните персонажи са восъчни фигури, които леят кръв, алкохол и магия във всички посоки без много да му мислят.

Даже не съм сигурен, че четях фентъзи. Все едно беше реалният свят. Фантастичното е вплетено в познатото ни и обратното. Авторът е имал определени идеи, които произтичат от съвремието и ги е вплел в фантастичния свят на творението си. Това не е фентъзи, но не е и магически реализъм. Тук реалното е инструмент на нереалното, не обратното. В едно магическо пространство се използва... немагия, за да се покаже нещо, за което думите не стигат. Това е особен стил, който може би ще ви е малко странен отначало, ако сте свикнали с конвенционалното фентъзи. Всичко това се дължи на психологизма.

Ъм... значи имаме жанр, който не съществува, но все пак го има в тази книга. Фентъзи реализъм?! Може би ще се спра на това.

Извън тези полутеоритични бръщолевици искам да ви кажа нещо за хумора. Аз както винаги не мога да се смея на книги. Явно ми има нещо. Какво да се прави. Иначе всички възможни клишета и майтапи от фентъзитата бяха използвани много умело и то с един особен стил. И преди съм чел български автори, които искат, опитват (съзнателно или не) да звучат като западните писатели. Какво "и преди", новите български автори, почти изключително, само това правят. Честно казано повечето опити, които съм виждал завършват с неуспех. Тук обаче не е така. Имах чувството, че чета преводна книга (дори, когато се споменаваше България). Това не е българска литература, а западна. Дори виждах точно идиоматичните изрази и как са били преведени. В стила няма нищо, нищо българско. Казвам го нито като хвалба, нито като хула. Вие си решете дали ви харесва или пък не.

... след тази каша, която ви написах... май е време да си легна. Утре трябва да съм в "Котката". Не, не е по работа, просто се чудя какво ли ще се случи там.

Пустинният скорпион - Бранимир Събев

Понякога настъпват повратни моменти. Ето, събудих се. След повече от месец съм буден. Станах, огледах се и се разтъпках. Открих, че светът се е променил доста за времето, което проспах....


Реших да продължа с Бранимир Събев, след като привърших "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". По тази причина се хванах за "Пустинния скорпион", доколкото човек може да се хване изобщо за скорпион... и спазих традицията си да се улисам в четене. Предният път на два пъти си обърках метрото, сега тръгнах от вкъщи час по-рано... Е, "шефът" няма проблеми с ранобудните, поне си оползотворих всички "бонус" минути в четене, а след това видях, че съм забравил част от документите вкъщи. А това си беше мръсен номер от страна на Събев.

Сборникът прави впечатление, че... напомня по нещо на първия. Не, не, няма нищо общо сюжетно, идеите тук са си самобитни и отделни, не е и продължение, но отново е разнообразен стилово. Някъде човек се чуди дали е писал един човек. Един е, но предполагам отново през известен период от време. Споменавал съм вече, че младите автори подражават на известните.

Всъщност, това което ми направи ОГРОМНО впечатление е невъзможността на Бранимир Събев да избяга напълно от ужаса. Не "избяга" в пълния смисъл на думата, защото едва ли си го е поставял за цел, но дори в разказите, които не трябва да са хорър нещо се прокрадва. Сянката на ужаса е винаги там.

Сборникът започва с едноименния цикъл. Предпочетох да го определя така, защото това произведение не е повест - сюжетните линии не му стигат, не са и достатъчно детайлно разгледани, освен една, което е и водеща. Не е и разказ, защото в края на първата му част мисълта приключва завършено, прекъсва, и след това всички следващи части ни разказват отново за същия главен герой. Т.е. имаме няколко поредни разказа с много тясна връзка помежду си. Първата част на цикъла "Пустинния скорпион" ни запознава с Блъди Ред, странстващ стрелец в пост-апокалиптичен свят, който е силно вдъхновен от Дивия Запад и това, което познаваме от уестърните: коубои, конекрадци, стрелба с пищови, шапки с широки периферии, запуснати пустинни градове и кръчми, където изобщо не е безопасно. Една важна подробност обаче ни откъсва от обикновения уестърн - целият свят е изпълнен с ужасяващи твари, които тероризират оцелялото население на цялата планета. Това са слугите на Шериман - мрачният император на света, който го държи под ботуша си от векове. Последните останали на света членове от Братството на стрелците решават, че е време да се отърват от него и така започва приключението на Блъди.

Авторът показва силно въображение и добри идеи в изграждането на света си, някои от които почерпани от поредицата "Тъмната кула" на Стивън Кинг. Все пак този тук си е достатъчно оригинален и интересен. Личи си, че Събев доста се е забавлявал, докато е писал. Еуфорията се проявява в стила. На места той е доста динамичен, другаде преминава в сладкодумни описания. Все пак действието преобладава.

Можем да класифицираме историята като тъмно фентъзи, но в него има и много малко научна фантастика, наистина малко.

Очаквах повече. Количествено. Да, творбата е около 90 страници, но не и стигат. Не и според мен. Струва ми се, че паното е можело да бъде оше по-широко. Сюжетът е напълно линеен и героите в него са максимално улеснени да стигнат до края. Те срещат трудности по пътя, но откриват и необходимите механизми да ги преодолеят с лекота. По тази причина считам, че е можело нещата да се "забатачат" още повече. Можело е безпроблемно да се внесе пълна втора линия, дори трета. Искаше ми се, например, да разбера още за целия катаклизъм и защо света има свой мрачен владетел, но не стана съвсем ясно.

Единственото, което наистина не ми допадна особено беше прекалената хиперболизация на уменията, които имат стрелците. Бяха сякаш извадени от популярен американски екшън или може би уестърн. Не разбрах защо в края действаха поотделно...

"Кулата в леденото езеро" е фентъзи разказ, в който принц, елф и джудже ще опитат да спасят красива принцеса, затворена в омагьосана кула. По пътя си ще срещнат орди ходещи мъртъвци и всякакви други гадове, които им пречат. Отново авторът показва силно въображение и успява да измисли интересни решения като за един фентъзи свят: магията на белия мрак, различни вълшебни артефакти и пр. В разказа се прокрадва нишка хумор и като цяло е построен по типичните за едно фентъзи постулати. Историята изглежда като вдъхновена от киното и по-точно "Властелина на пръстените" и "Братя Грим" (2005). Особено вторият, ако сте го гледали, развръзката няма изобщо да ви изненада. Не знам дали е било съзнателно. Виждам и едно намигване към "Кръчма: Зелената котка" на Сибин Майналовски, което си е чиста закачка.

Стилът и идеята са по-наивни, което значи, че е го препращам към по-младата аудитория. В този смисъл сексуалното в описанието на принцесата не беше особено на място, предвид дотогавашния развой на нещата. Като цяло беше приятен за четене.

"Златин и змеят" е хумористичен разказ, вдъхновен от българския фолклор. Златин е местен юнак, осъден на вечен живот и бездетност. Той обаче ще намери своя син, макар и да не го е търсил. Много ми хареса идеята. Сюжетът също беше прекрасно построен с достатъчно обрати и непредвидими моменти.

На няколко пъти си сменях мнението за сексуалното в разказа. Някак не е каквото се очаква от нещо по темата. От друга страна има някакви мотиви в народните песни, а пък и в езическите времена, когато се е родил Златин, многоженството е било познато... така че накрая реших, че съм окей с това, но можеше да се мине и без него.

"Цикъл" - няколко кратки пътувания във времето с връзка помежду си. Няма кой знае какво за обяснение, аз не го схванах напълно. Посъветвах се и с други хора, някои прибавиха нещо към картината и можах да схвана, че героите... май се срещат помежду си в различни епохи, но явно никой не беше съвсем убеден какво точно се случва.

За мен "Бразая" е разказът с най-уникална и добра идея. Едно българско възрожденско селце, който е проплакало от набезите на същества, които изглеждат досущ като кукерите. Историята е мрачна и ако Бранимир и беше отделил повече внимание... ами достойна е дори за роман. Става и за сценарий на филм... "Кукери" или "Кукери 2: Завръщането", леле, "Кукери Тройца: Отмъщението на арапина с чалма"... макар да не гледам вече такива филми, на тези бих се натресъл в киното. Хареса ми много атмосферата. Да вкараш готически мотив във тази епоха и на споменатото място беше страхотно. Именно с разкази като "Бразая", които търсят българската митология и вплитат в нея ужасът, би могло един ден да се изгради "българска школа" в хорърът. Усетих обаче и яд - идеята заслужаваше много повече. Искаше ми се да е по-дълга и детайлна. И може би да покаже защо арапина е ключовото оръжие срещу съществата, някак не ми се видя особено специален в действията си.

Имаше и една грешка - така и не разбрах дали става дума за арабин или арапин, първото се среща изключително в авторовата реч, а второто - в тази на героите. За непросветените, арапин е чернокож, арабин е каквото си знаем и в днешно време. Героят би следвало да е арапин, но... ами не става ясно, макар че имаше някакъв намек за кожата му. Оставям тази мистерия на вас.

"Играта на боговете" - Марк Тулий Октавиус, известен като Арабик (име, което не би могло да съществува в Рим, тъй като третото име винаги е било прякор, а отделно Октавиус, никога не би могло да бъде такъв) е бивш военачалник на император Траян, който е преспал със съпругата му и ще са наложи да спечели живота се на гладиаторската арена. Две божества обаче са решили да променят хода на времето с партия "го".

Никога не съм си представял, че ще видя точно император Траян в ролята на злодей. Не е типичен, за разлика от Нерон, Калигула, Каракала и останалите. Разказът е исторически екшън, в който бойци от различни епохи се бият помежду си. Сюжетно не блести особено, но има добра идея и е забавен.

"Дракус" е доста кратичък разказ за турските нашественици на Балканите, които се впускат в нападения срещу Влад Набучвача, който обаче смята да ги изненада неприятно с интересен домашен любимец. Разказът има добър стил, добър сюжет, неочакван край. Развива се твърде набързо, защото е писан специално за конкурс, а там ограниченията в страници и думи са особено сурови.

"Битката за вселената" - макар на пръв поглед да не личи, този разказ е чадо на реализма. Започва с научно-фантастичен елемент, но ако не си падате много по този жанр като мен, не се отчайвайте. Тук няколко войника се бият за вселената с всевъзможни извънземни... върна ме към детството, когато на всеки ъгъл имаше гаражче с сегички и сонита.

"Жертвоприношение" е написан в "реалистична магия" и описва накратко целия съзнателен живот на млад български писател, който се издига до небесата благодарение на собствения си труд, малко късмет и... няколко жертвоприношения?! Личи си, че авторът е вплел някои автобиографични елементи. Сюжетът ще се понрави особено на онези, които си паднаха по ходенето на протести през последната година. Хареса ми повествованието, отново в стил Кинг. Ако познавате правото в тази държава... ами юридически куца, но хайде, това е художествен текст.

Ще ми се "Ще крача редом с теб" да е прелюдия към "Пустинния скорпион", но не мога да твърдя това. Говорим за Третата световна война, която се води между Изтока и Запада (не говорим за издателството). Това е нескончаем конфликт, погълнал цялата планета, от който няма измъкване. Главният герой е американски военен, който е заставен да се бие първо на Балкание, а после в Близкия Изток. Но в тази война няма да има победител...

Отново имаме ужас и научна фантастика. Хареса ми как са заедно са свързани войната, технологии и окултизъм. Прилича малко на някой от онези истории тип "върколаци и зомбита в съюз с Третия райх" или "летящите чинии на Хитлер".

В един момент Събев се опита да запише с перото на Хауърд Ф. Лъвкрафт, което беше сносен опит, но за съжаление неуспешен и според мен не му е направило добра услуга. Няма нищо срамно, да наподобиш Лъвкраф е трудно. Ако не с друго, последният е уникален именно с изключително специфичния си стил. Не мисля, че някой може да пише отново така. Х. Ф. Лъвкрафт не е вече между живите и ни е оставил неподражаемо наследство.

Като цяло книгата беше добра, но смятам, че първият сборник е по-добър. Там повечето разкази имаха и послание, което тук, обикновено, или липсваше, или беше само загатнато. Така и не видях разказ, който може да се мери с "Богословеният, вещицата и дяволът", който за мен е най-добрият сплатърпънк разказ писан на родна почва, а може би и най-добрия хорър разказ, който съм чел от български автор. В тази връзка, липсваше и прецизността към сексуалното. Няколкото описания, които бяха включени не ми се сториха толкова на място, можеше да се мине и без тях. Нямаше го и силният психологизъм от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Надявам се в бъдеще Бранимир да насочи усилията си на 100% към ужаса, където го бива най-много. Нуждаем се от поне няколко постоянни автори в тази сфера, иначе жанрът никога няма да се развие на родна почва. Да имаме неговоро присъствие наоколо е добро начало и обещаващо бъдеще.

Кралят маг - Крис Бънч

Прииска ми се да ви разкажа за една чисто момчешка книга. Тук няма да ви говоря за сълзливи романчета, за дълбок подтекст, за тъжни или влюбчиви персонажи, за дълбока и проницателна философска мисъл, а за мъже до мозъка на костите си.

"Кралят маг" е идеална поредица, за всички вас, които не харесвате фентъзита от 10+ тома, които нямат свършване. Това е едва трилогия. Не, че да напишеш цели три книги за едни и същи герои е малко, но предвид наскоро обособилите се "традиции" в жанра, според които едно фентъзи трябва да включва поне 10 - 15 хил. страници печатен текст, това си е малко. Т.е. нормално количество като за всяка друга книга.

Това е най-доброто самостоятелно произведение на покойния Крис Бънч, което го прави завинаги част от плеадата автори в жанра.

Книгата не е написана в т.нар. "високо" фентъзи. Няма орки и елфи, няма джуджаци и пр. същества. Расите са само две: хората и демоните. Демоните не живеят в съшия свят и могат да бъдат извикани само с магия. Като стана дума за магията, същата има малка роля. Магията е слаба и е само добавка в механичните оръдия на труда и войната. С нея се правят дребни трикове като мъгли или слънчеви затъмнения, смаляване на предмети и т.н. Не се надявайте да видите безумно могъщ маг, който мята огнени кълбета във всички посоки. Но пък иманено един чародеец решава, че това не му стига и да достигне нови върхове като стане най-великият магьосник жевял някога. Заедно с главния герой - самюбиеца Дамантес, той ще опита да промени една изтерзана страна и да я превърне в рог на изобилието. Това е Нуманция. Речната империя без император. Е, някога е имала, но след смъртта на последния, е назначен регентски съвет, който вече стотици години управлява бездарно и граби с пълни шепи от народа.

Карта на Нуманция.

Дамантес се появява като млад войник от нуманцийската войска и в тази първа книга е показано постепенното му издигане до трибун - най-високото звание в тамошната армия. По пътя си той среща редици много култови персонажи и посещава съседните държавици, завързва интересни приятелства и покорява не едно женско сърце, бие се с демони, вещици и обикновени хора, ходи по дуели на честа и тренира здраво... абе, мъжка книга е това. Говори се много за оръжия и битки. Авторът е истински познавач на военното дело, най-малкото защото сам е ходил във Виетнам и знае как се живее на война. Всички лишенията и тънкости на занаята са му известни. Вероятно затова баталните му описания са много успешни.

Главният герой разказва историята си от първо лице и то ретроспективно. В момента на повествованието се намира в затвора на един отдалечен остров. Идеята е читателят постепенно да разбере как е попаднал там, какво е извършил или какво са му причинили. До края на първата книга мистерията не се разгадава, това се случва в следващата.

Крис Бънч
(1943-2005)

В изграждането на света си, Бънч се е вдъхновявал най-вече от древните Рим и Индия. От първият е взет целия държавен строй, облеклото на хората, маниери, сексуални навици, някои традиции и военното дело. От Индия произлизат религията, отново част от нравите на хората, кухнята, също, географските ширини и климата. Някои от идеите му са върховни. Например архитектурните: водни дворци, изпълнени с аквакултури и стотици водоскоци, градове с подземна структура от газопроводи, която осветява и задвижва всичко, тайни стаи за подслушване и всякакви други.

Еднакво добре са изградени различните дворцови интриги и военни премеждия, с което не могат да се похвалят много автори.

Сюжетът е многопластов. Има много линии, като всички са обвързани помежду си. Според мен са добре изградени. Няма празни или задънени. Читателят ще преживее всякакви премеждия докато Доманатес а' Самабю се превърне в трибун. Това някак те обвързва с героите и те приравнява към тях, кара те да се чувстваш част от самата книга.

Бънч показва и добро чувство за хумор, някъде романа е доста забавен и случките в него може да ви засмиват дори дни след като сте ги прочели.

Може би единственият недостатък са огромните количества сцени на полови сношения и удовлетворения (как само ги нарекох!!!). Книгата е наситена с тях почти колкото Кама Сутра. Едва няколко от тези описания може да се каже, че имат нещо общо със сюжета. Всички други са просто отегчителни и безсмислени епизоди, които се повтарят поне по веднъж на 10 страници и служат само за пълнеж. След известно време свикнах да ги разпознавам още от самото начало и успешно ги пропусках. За щастие в следващите две части на поредицата тези сцени намаляват значително.

Смея да кажа, че всичко друго е на шест.

Интересно ми е да прибавя, че Бънч май е бил загрижен за младото поколение, когато е писал книгата. Казвам го почти на шега, но може да е и вярно. Дамантес е абсолютен мъжкар, той тренира здраво, ходи да реже глави и преспива с едно 10 жени в книгата... поне... но не употребява никакъв алкохол... и никакви забранени субстанция... и внимателно си подбира обектите на своята страст...

Просто я прочетете, някъде ме разби от смях и уникално свежи идеи.

... има нещо гнило в това ревю, някак не се получи.

Защо фентъзито успява и защо ни е нужно?

Имам си книга за описване, но ще я оставя за по-нататък. Реших вместо това тази седмица да ви разкажа за един мой възглед относно фентъзи литературата, който се зароди в главата ми още преди много време.

От къде се е взел този жанр и защо има успех. И за какво ни е... Последният въпрос е най-естествен, защото без потребност дадена литература не би съществувала.

Изглежда фантазията на човек е съществувала... от както той е човек, а не животно. Знам, някои усилено се опитват да ни принизят до останалите видове на планетата, но аз не съм съгласен, човека и животното са напълно различни. Това е друг въпрос и го оставян на размишленията на всеки, който му се занимава с него.

Преди достатъчно много години, още в зората на човешката история се зараждат различни легенди и предания, които обикновено целят да обяснят някои природни пък и други феномени, все пак науката още не е била достатъчно напреднала, за да играе тази роля. Да кажем в северните страни викингите са вярвали, че северното сияние са светлини, които указват на мъртвите герои пътят към Валхала. По-рано можем да открием фантастични мотиви и в скалните рисунки на първобитните хора. Сигурен съм, че освен тази изцяло "обществена" функция, различните истории за света и неговото устройство, са служили и за развлечение.

Кой знае какво са нарисували тук...

Това е продължило и през Античността и първите 2/3 от Средновековието. По-нататък обаче нещата по малко се променят. С Къстното Средновековие и началото на Ренесансът и в последствие през Просвещението, науката изживява невероятен възход, част от историите за призраци, таласъми, тролове и странни светлини в небето намират своето рационално обяснения и престават да имат познавателна функция. С това те всъщност стават излищни. Не, не, все още са интересни за слушане и остават да съществуват с тази цел, но именно в това е разликата. Те вече не се задължителни, на човек не му е нужно да знае, че има суша, защото еснафът на тухларите е направил магия за това, като е погребал живо магаре, което някога е било разпространено българско обяснение във... Северозападните ни земи или пък, че житните класове се оклюмали, защото местната вещица е омагьосала техния цар, като го е отрязала и т.н. Тия истории се превръщат в чисто забавление, а като такова, устното предание неусетно започнало да се губи, изтичало е и се е забравяло като брашно от скъсан чувал.

На помощ на човешкия глад за необясними и невероятни истории обаче идва литературата и също... новите открития.

Крали Марко - ярък български легендарен
пресонаж

Рицарските романи и Романтизмът решили да се върнат към тези истории, като ги претворят в повествователните си форми, за да служат за развлечение на хората. Рациото дошло в повече, човешката мисъл започва да се бунтува срещу еднообразито и мнотонността на научните обяснения и се впуска отново във фантастичното. Появяват се много шедьоври за духове, за квазинауки като алхимията и съживяването на мъртавци, за странни създания, и за вълшебни земи, омагьосани замъци и др. Родили се гении като Лермонтов, като Шели и По. Започват да се събират старите приказки и легенди. Братя Грим са красноречивият прмер, те видели в историите на хората "духът на немския народ", така се изразяват сами, и считали, че събирането му на едно място ще обедини и германците отново в една държава. Така и се случва. При нас подобна толя играят братя Миладинови.

Великите георгафски открития донасят още много истории за далечни земи и техните напълно реални екзотични обитатели, животни, хора, странни нови растения и храни. Тези особени по онова време истории били на почит и техния възход продължил доста дълго.

Романтизмът обаче отмрял с новите пристапи на науката, в негова опозиция се появил реализмът и изглежда за известно време удържал първенството, а географските открития по малко спрели да бъдат толкова вълнуващи. Особено сега, когато всеки може да цъкне дистанционното и да се нагледа на странни животни и местности по научно-популярните канали или да си отвори някоя илюстрирана енциклопедия за космоса, за Африка или за океаните. Белите мечки вече не са толкова далеч. На един бутон разстояние :)

Рационалното отново надделяло и само в моменти на върховни изпитания за човека фантазията успявала да се пребори и да излезе наяве. За кратко периодидте след двете световни войни и вдъхвали отново живот. Явно реалността идва в повече, за да се занимава човек с нея.

"Властелинът на пръстените", вероятно най-
четената фентъзи книга.

И тъй стигнахме до днешно време. И до фентъзито, такова каквото го познаваме. То черпи своята енергия от старите легенди и предания, от рицарските романи и от приключенските на XIX и началото на XX в., а и от ранните сказания, които вече мъртви, възкръсват в тази форма, за да ни забавляват отново - нас, отегчените от реалността. Анормалното е нужно за човешкия мозък и душа също колкото и реалното познание. Цялата тази подреденост от следствия, първопричини и съпътстващи факти, изглежда е твърде тежка за мисълта ни. Поне за някои от нас.

Това и исках да ви споделя. Фентазито ни е нужно за да избягаме от реалността и да се потопим в един друг свят, също както някога сме го правили с устните предания, които вече силно са отстъпи назад. За щастие ние имаме този корав аванпост, прелитал от съзнание към съзнание и тъй до безкрай, в днешната му литературна форма.

Винаги имам по едно непрочетено фентъзи вкъщи. Не се знае кога ще ми потрябва. Забелязвам, че използвам това тайно оръжие винаги в напрегнати моменти или непосредствено след тях.

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.

Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!

Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!

Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.

За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин

ИК "Бард" пуснаха на пазара първите томове от фентъзи сагата на Джордж Мартин преди около десет години. Както повечето от вас обаче и аз попаднах в тази франчайзна клопка едва наскоро.

Има ли смисъл да ви занимавам със сюжетното развитие на книгата? Но все пак... имаме едно голямо кралство, разположено на цял континент. То се състои от седем други държави, но има само един върховен владетел. Вероятно първообраз на тази идея е някоя от средновековните европейски конфедерации или пък  големите империи основани на лична уния. Ръката на краля (нещо като канцлер) умира при странни обстоятелства. Крал Робърт Баратеон назначава за нов пръв министър свой приятел от по-младите си години, който обаче се усъмнява в причините за смъртта на своя предшественик и започва разследване. Около това се върти и основната сюжетна линия, която не е сама, а е съпроводена с още десетки. Докато тя проследява с невероятна детайлност всевъзможни дворцови интриги и лицемерие, останалите са съсредоточени върху събития, които се случват на север, където се надига древно зло и на запад от където ордите на племенния народ дотраки се готви да връхлети върху континента.

Всичко това ми заприлича на рицарски роман, но в измислен свят. Фентъзито почти липсва. Поне в този първи том нещата са много "по-земни". Магията присъства чат-пат, същото важи и за различни странни същества, които всички сме свикнали да срещаме в повечето заглавия от жанра. Основното, на което се залага са дворцовите интриги и задкулисни тайни в управлението на едно фантастично кралство. По тази причина поредицата вероятно ще допадне на всички, които харесват исторически романи.

"Игра на тронове" е едва пролога на една по-голяма сага. В тази книга читателят се запознава с героите и основните сюжетни линии, които ще търпят развитие в следващите части. Онова, което обикновено са първите 20 страници в другите книги или..., хайде, първите глави, тук е цял том. Усещането за мащабност ви залива още от самото начало на повествованието. Авторът е изтъкал гигантско платно от какви ли не легенди, биографийки, рицари, принцеси и крале и поне девет колена напред и назад в родовете им. За съжаление това е и един от големите недостатъци на поредицата. Всички тези детайли понякога идват в повече. При това много от тях са напълно ненужни и ако изобщо имат някакво значение, то е да подсилят легендарното звучене, което създава много добра атмосфера, позната ни от приказките, митологията и рицарските романи, но заедно с това и някои проблеми. На всеки се случва да му изневери паметта... Да, някак няма как да не ви изиграе лоша шега щом се спомене сър лорд граф "X Y" за първи път от 400 страници, при положение, че преди това е бил само в мислите на някой от героите, заедно с още поне пет-шест други благородни мъже и жени.

Мартин постъпва хитро в развитието на сюжета. Линиите му не водят до задънени улици, а се преплитат и сливат една с друга. Липсват всякакви изкуствено създадени моменти, които да спасят или помогнат на героите и то въпреки, че авторът определено има някои любимци сред тях. Това прави нещата логични и добре премерени откъм възможно и невъзможно. Много писатели на фентъзи не успяват да преборят себе си по този начин и възползвайки се от фантастичната същност на света и жанра удрят по едно рамо на добрите и симпатичните. Явно Мартин се е постарал много в предварителното планиране на историята (поне до края на третия том). Именно на това се възхищавах много и считах за голямото предимство на поредицата. След като разбрах какво се случва в последните два тома обаче, започнах да се съмнявам в способностите на автора, но това бих разгледал в други публикации, посветени на "Песен за огън и лед".

В случай, че сте гледали сериала и го харесвате трябва да ви натъжа с нещо. В него се залага много повече на похот, голотии и кръв, отколкото в книгата. Именно за това ви препоръчвам литературното, а не филмовото произведение, което залага на по-елементарните зрелища и дори добавя персонажи и събития, липсващи изцяло в книгата.

И така. Ако ви се чете нещо увлекателно, дълго и дори изтощително за четене (в най-добрия смисъл на това), нещо като много дълга приказка или легенда поредицата "Песен за огън и лед" е тъкмо за вас.

Смятам да прибавя коментари и за другите книги, но не искам да пренасищам блога с една и съща поредица. Определено обаче един ден ще прочета "Колелото на времето" и "Малазанската книга на мъртвите", които са другите две много обичани от фентази феновете заглавия и ще се опитам да представя и тях.

Очаквайте още: Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски, Играта на Джералд - Стивън Кинг, др.