Последният череп на маркиз дьо Сад - Жак Шесекс

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад скандализира обществото с особените си философски идеи и разпуснат сексуален живот от близо два века. След като преди 10-20 години неговите възгледи за света от патология се превърнаха в здравомислие, не бих казал, че някой изобщо би се възмутил поне от чисто философската страна на нещата. Не съм сигурен обаче, че четящите дьо Сад разбират напълно какво ни казва в творбите си - основата под онова, което откриваме на повърхността (атеизъм и детайлни описания на всякакви сексуални извратености и нормалности, според собственото ви възприятие за нещата) е критика на обществения договор, възхвала на естественото състояние и оправдаване на престъпната душа, принизяване на човека към животното. Не искам да се оправдавам за нищо от това, което пиша. Маркизът е бил гений, макар и по своему, но не съм сигурен, че е бил съвсем прав в някои от разсъжденията си. Доводите му често са доста добри, премерени и правилни. Другаде обаче той стига твърде далеч в критиките си към идеите на Русо и Монтескьо и вижданията им за човешкото общество, а те определено са разсъждавали в по-правилна насока. Все пак мястото му в световната философия е важно, а в съвремието ни - определящо и водещо. Но нека си поговорим за идеите на смия дьо Сад по-обстойно другаде...

... така или иначе това не е негова книга, а книга за него и... неговия последен череп. Четири години след смъртта на известния... сладо... садомазострастник (що се отнася до г-н дьо Сад в тази дума не можете да вложите онова, за което се мислите, трябва да стигнете по-далеч, да, по-далеч, независимо за какво се сещате в момента), та, четири години след като почива, неговият череп е изровен, за да бъде изследван. След това преминава през ръцете на десетки колекционери, почитатели, учени, философи, гении и ненормални (малко документална история на черепа). Реликвата и нейната история е вдъхновила много творци, преди да бъде безвъзвратно изгубена. Може би най-известният пример е един разказ на ужаса от Робърт Блох. На Жак Шесекс изглежда не му е достигнала скандалността, който доби, защитавайки "правата не педофилите" и е решил допълнително да си създаде авторитет на стар развратник като опита да имитира Маркиза.

... не бих казал, че успява.

Предполагаема снимка на истинския череп. Източник.

В първата част книгата му е посветена на последните дни от живота на Маркиза, през които той е затворен в лудница, но продължава да се забавлява по своя си начин, изпълнен с всякакви сексуални... действия. Извратени и по-нормални. Авторът прибавя в образа на героя си щрихи на полу-фантастично същество, което го прави по-мистериозен, но истинската цел е да го свърже с преизподнята. Така го въздига в нещо като син на дявола и антипод на Христос, който е дошъл да учи човеците на разврат и чиято плът и кръв са екскрементите и урината, отделяна по време на извратените му сеанси със същества от другия пол.

Тази първа част остава на едно средно ниво. Образът на Маркиза не ми допадна, колкото, да кажем, във филма Quills (2000). Докато там беше устроумен, забавен, трагичен персонаж, който оставя твърде приятно впечатление, тук той е просто извратен и гнусен разплут старец. Винаги съм си представял истинския човек в първото амплоа. То му подхожда много повече.

За разлика от истинския Сад, Шесекс не умее да създава онази твърде особена атмосфера, в която съжителстват задълбочена философия и сексуална патология. Без тази симбиоза нещата не се получават толкова добре. Тук разсъжденията за живота, обществото, властта, страстите, изкушенията липсват, а картинните описания на разврат са просто гнусни, лишени от символиката и остроумието на Маркиза.

Жак Шесекс (1934-2009). Източник.

Втората част се развива след смъртта му и разказва историята на черепа, който преминава от ръка на ръка през два века чак до съвремието и носи със себе си духа на Маркиза. Тук ромът се фрагментаризира и се превръща в сбор от десетина кратки новели, които, поне на мен, ми бяха забавни. Те вече са написани в стил "дьо Сад" и си струват четенето. Използвайки добре повечето оръжия на сюрреализма Шесекс излага идеята, че Маркиза не може да умре. Неговата лудост и неговия гений винаги ще съществуват, ще преодоляват вековете, ще се загнездват в чужди умове и ще ги карат да грешат.

Книгата идеологизира маркиз дьо Сад. Превръща го в обект на някакъв особен индивидуален култ, който авторът и останалите герои в книгата следват. Те го усещат в себе си и му се подчиняват. Макар че идеята и интересна, може би дори добра, не съм сигурен, че един бележит "генерал" в редиците на атеистите би бил доволен от подобна възхвала. Не, убеден съм, че това не би му допаднало.

Романът си остава ценен, за всеки с интерес към личността и творчеството на маркиз дьо Сад.

Ето две интересни представяния на книгата тук и тук.

Кървави книги Т.3 - Клайв Баркър

Преди време Книжното момиче ми каза, че има конкурс за ревю в "Сборище на трубадури", взех, че написах нещо. Избрах си тази книжка и се появи едно... особено същество, което е представяне на книга с художествен елемент. Нещо като разказ-ревю, в който главен герой е преводачът на "Кървави книги" - Иван Атанасов.

Вчера нещото се появи на техния сайт. Ако беше просто разказ щеше да носи името "Тайна на занаята". Разказва се за Иван Атанасов, който провежда няколко разговора с ревюиращия разказвач (може би се отъждествява с мен, но нямам претенции, е, вероятно съм аз). Разказвачът ще открие една страшна тайна, или може би забавна... Ако ви е харесъл Баркър, може би ще ви допадне този опит за нещо по... особено в ревютата, макар че не може да се мери и малко с него.

Конвенционалните ревюта малко ми омръзнаха, подготвям и второ подобно и може би още някои такива след време.

Така де. Няма да го публикувам тук. Ако искате да го прочетете, надникнете в сайта на "Трубадурите":

Точно тук!

Съжалявам за правописа. Имам грешки и ги виждам сега. Малко е тежко, но... уверявам ви, че зная как се пишат тези думи (ако искайте не вярвайте), като почна да пиша и губя внимание за всичко, дори как се пишат думите. Другото ми качество в тази дума е, че не мога да виждам грешки, просто чета думите винаги правилно :)

Имам и още един недостатък. Действието се развива набързо. За 1000 думи успях толкова, дано поне бива.

Кървави книги. Том II - Клайв Баркър

Страниците на кървавите книги се разрастват. Изглежда доктор Флореску продължава да чете и преписва (при това на български!) ужасите, които съдържа кожата на злощастния Макнийл. За какво говоря ще разберете, ако прочетете първият том на поредицата.

Баркър отново показва, че не е просто автор на хорър разкази, а използва тяхната форма доста умело, за да ни казва и по още нещо.

Не крия, че очаквах вторият том с нетърпение. Колибри го забавиха доста, но какво да се прави. Той включва пет разказа:


1. Ужас - Един студент се е превърнал в преподавател и изследовател на философията на ужаса. Защо да няма и такава наука след като вече има философия на науката, на езика и пр.? Неволно негови ученици се оказват други двама учащи в университета.

Страховете на всеки имат своя собствена идентичност, за да ги изкараш на яве се изисква доста труд и креативност, но процесът е истинско... приключение. Ще издържат ли тези двама нещастници на игричките на своя професор Страх? А той би ли могъл да издържи сам на експеримент като своя? Тази идея води до лека прилика с Франкенщайн (Мери Шели), Моби Дик (Херман Мелвил), Овалният портрет (Едгар Алън По) - фиксидеите на твореца и учения не водят до нищо хубаво за самия него ако нямат граници. Разказът ме води и към този въпрос: дали Баркър не се забавлява по същия начин с читателите си?

2. Адска надпревара - атлетическо състезание между Ад и Земя, който ще определи владетел на света за следващите сто години. В този разказ авторът вплита и малко готика, което дава своето отражение на атмосферата. Темата на подтекста е много или малко (по-скоро първото) изтърката. Съдбата на света лежи върху раменете на чернокож младеж, а негов главен опонент е бял южноафриканец. Е, когато текстът е писан (началото на 80те) темата за расовото неравенство в ЮАР е наболяла, но днес е клиширана. Ще добавя към този ред на мисли само финала на разказа, който ни показва, как всички зрители са възмутени и ужасени от станалото в края на състезанието, но никой от тях не взема никакви други мерки освен истерични крясъци. Устата, която остава отворена на лицето на чернокожия атлет също е еднозначен знак - говори си, това няма значение, света е глух за теб, защото си черен. Не разкривам много, за да не ви разваля четенето, но по подтекста на този разказ може да се напише поне едно есе. Въпреки политическото говорене, което занижава развлекателната му стойност разказът е динамичен и написан в добър стил.

3. Джаклин Ес - последна воля и завещание - жена открива в себе си невероятната способност да контролира човешкото тяло с мисъта си. Това ще донесе много болка на мъжете наоколо, но не по-малко и на самата нея.

Джаклин иска сила и мощ. Иска да покаже превъзходство, но колкото по-освободена става, толкова по-заробена е всъщност. До толкова, че губи всичко с изключение на тялото си. Не са го причинили другите. Причинила си го е тя самата. Разказът е изцяло метафора за мислите, желанията, стремежите на жените. Докато Джаклин е създадена като реалистичен персонаж (като изключим особените ѝ сили), всички останали не са. Това, разбира се, е нарочно. Финалът прокарва идеята, че половете не бива да са в конфликт по принцип, а напротив - те заедно са едно цяло. Само така те намират покой.

Хорарът е само форма, с която авторът борави, за да ни разкрие водещата идея.

4. Кожите на бащите - в пустините край самотен град живеят странни чудовища, които на определен период напускат подземните си бърлоги. Макар да не вещаят зло (поне в началото), хората решават, че те са заплаха. Явно водещ мотив е приликата между хората и тези странни същества. Във всеки се крие по едно ужасно същество, което чака да разкъса кожата му отвътре и да излезе на яве за почуда на всички останали.

5. Нови убийства на улица "Морг" - навява спомени за класиката от Едгар Алън По - автор, който има известно творческо влияние над Баркър. Убийства наистина има. Разследване също. Престъпникът обаче ще ви изненада. Ще ви изненада много. Не заклеймявайте разказът в първия момент, когато разберете. Струва си да го довършите. Именно в този шантав развой откривам частица от ужасът в литературата на XIX в. Там невероятното в квазинауката има силни устои. Героите са интересни и добре изградени. Според мен бяха най-добри за всички разкази в книгата. Развитието на сюжетът обаче е доста предвидимо.


Като изключим разказите 1 и 5 при всички останали ужасът отстъпва на подтекста. Изглежда в този том авторът е предпочел есеистичното и сюрреалистичното. Поне такова е моето мнение. Първата част от поредицата беше безспорно по-добрата. Не мога да знам, но тъй като тя е била дебютна на писателя, предполагам, че той е подбрал за нея най-добрите си разкази. Вероятно по тази причина този том е една крачка назад. Очаквам същото и за следващия. Нещата след него по всяка вертояност ще се променят. Накрая... ами накрая... оценявам книгата като добра. Ако сте чели първата, няма как. Трябва да прочетете и тази, защото някъде по това време вече сте станали почитатели на Клайв Баркър.

Очаквайте още: Ако няма брегове - Ивайло Петров, Истории от квартала - Светлин Стратев, др.

Кървави Книги. Том I - Клайв Баркър

Кървави книги е сборник с разкази на британския писател Клайв Баркър, който междувременно е художник и артист. Известен е преди всичко със своите хорър и фентъзи творби.

Книгата съдържа шест разказа и е само началото на поредица, която ще се състои от шест тома. Всичко на всичко съдържанието се свежда до шест разказа (то стана съвсем демонично).

Жанрът на творбите обаче не е чист хорър. О, да, не е! Ужасът на Баркър бива представян като по-различен от този на други типични автори в областта (Хауърд Лъвкрафт, Стивън Кинг, т.н.). Ако сте чели ревю на книгата някъде другаде определено ще попаднете на подобни изводи. Аз не ги критикувам, но ще изложа една по-различна позиция. Хорарът на Клайв Баркар, поне в този сборник, не е "типичен", той е типичен. Тафтологично, странно и неточно казано, нали? Ще поясня. Разказите наистина не са обвързани с повечето от постулатите, създадени от посочените по-горе писатели, но определето в тях отекват думите на по-старите хорър автори и представителите на готическия жанр в чистия му вид от XVIII и XIX век (макабра, мрачна и призрачна атмосфера, антагонистът е сянка и мистика, мистерията се разкрива накрая). Наблюдават се нотките на диаболизма - течение произлязло от готиката и, разбира се - на хоръра. Не бих казал обаче, че последното е водещо. Авторът по всяка вероятност се е силно повлиян от Едгар Алън По и още повече от Шекспир (проверих, след като си направих извода - оказва се, че той сам твърди това, вж. личния му сайт).

Друго характерно за произведенията е техния подтекст. Баркър заема позиция по проблеми, които счита за важни.

Опит за кратка интерпретация на разказите:

1. Кървавата книга - слага началото на цикъла. В този смисъл играе ролята на рамка за следващите разкази (не знам дали тя е завършена в края на шестия том от поредицата, така че това беше смело изказване). Демонстриран е прекрасен стил, който нарежда Баркър доста високо в личната ми класация за това. Произведението определено постига целта си - да те накара да искаш още, да те задържи в нетърпение и състояние на вълнение от предстоящото. Изградени са силни психокартини - Баркър си играе с чувствата и сетивата ви.

2. Среднощният влак за месо - сериен убиец дебне в метрото и третира жертвите си като животни за колитба. Много скоро обаче се оказва, че той служи на една по-висша цел.

Тук авторът ни описва колко смазващ и гнусен може да бъде големия град и колко безсмислено е поклонничеството пред кариеризма. Как е възможно някой да се възхищава и боготвори съществата, до които води тайният влак? Как този, който е изпитвал такъв голям страх към нападателя си би се превърнал по-късно в самия него? Дали би се захванал с нова професия, само заради издигането на професионално ниво, дори да се налага да обезкостява човешко месо до края на дните си? Това са въпросите, които ме водят към горния извод за основната идея на разказа.

3. Плямпалото и Джак - малко дяволче е обладало къщата на нещастния Джак Поло и иска да го подлуди. Дали обаче самият Поло може да бъде издържан от нечии нерви?

Това е разказът, който най-много ми хареса от цялата книга. Оригинален, хумористичен, диаболичен - една малка комедия на ужаса, два жанра, за които все се спори дали могат да съжителстват в една творба.

4. Кървав свински блус - "Те нахраниха прасето с мен". Култ към животни и дух вселен в свиня. Признавам, когато достигнах до тези моменти почти заклеймих творбата като прекалено абсурдна. Оказа се, че тя беше най-страховитата в целия сборник, поне по моите стандарти. Дали защото като малък съм чувал истории за хора изядени от прасета, които наистина са се случвали или е някакъв вроден страх на човека да не се окаже вечеря на животните, които обикновено свършват в неговата чиния... хм... и все пак...

... между свинете и хората няма особена разлика. Винаги съм го мислел.

5. Секс, смърт и звезден блясък - последно представление в легендарен стар театър, което ще се превърне в истински танц на мъртвите.

Това е разказа, който по мое виждане, има най-силно готическо излъчване. Притежава типична атмосфера и мистериозен злодей. Старият Личфийлд дори ми заприлича на Дракула от едноименния роман като поведение и харизма.

Темата е сериозна - изкуството в днешните времена. На кого му е притрябвало? Нужни са фабрики, заводи, огромни магазини, работни места. На кого му се занимава да слуша, гледа и чете истории, измислени от нечий болен мозък? Другата основна тема е, че изкуството трябва да се твори заради самото него, а не от ламтеж за слава и пари. Последното правят издигнали се в хайлайфа, по странични причини, бездарници. Публиката сеирджии са единствените им почитатели, а истинското изкуство е сметено под сцената.

6. В хълмовете, градовете - съревнование между жителите на два града в някогашна социалистическа Югославия, което ще ви изуми.

Разказът, който не ми допадна. Тук Баркър залага повече на подтекста. До толкова, че той се е превърнал в "надтекст" на иначе скучната и предвидима сюжетна линия. Творбата е писана някъде около 1980 г., когато в Югославия има силни вътрешни вълнения между различните народи заключени в нея. Смъртта на Тито и разразяващите се близо десетилетие конституционни кризи, минни атаки, студентски протести и други размирици целят да разклатят правителството и да дадат по-големи права на Косово за самоуправление в рамките на федерацията. Вероятно Баркър показва глупостта от братоубийствените и нехуманни отношения по това време в западната ни съседка и неизбежността на бъдещия разпад на държавата, съставена от толкова много народи и то против волята ми.

В заключение ще кажа, че сборникът "Кървави книги" спечели симпатиите ми към Клайв Баркър и неговия типичен хорър :) По всяка вероятност ще очаквам следващите пет тома от поредицата и несъмнено ги препоръчвам на всеки, който си пада по хорър, готика и/или диаболизъм, а защо не и на всички останали.