Последният череп на маркиз дьо Сад - Жак Шесекс

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад скандализира обществото с особените си философски идеи и разпуснат сексуален живот от близо два века. След като преди 10-20 години неговите възгледи за света от патология се превърнаха в здравомислие, не бих казал, че някой изобщо би се възмутил поне от чисто философската страна на нещата. Не съм сигурен обаче, че четящите дьо Сад разбират напълно какво ни казва в творбите си - основата под онова, което откриваме на повърхността (атеизъм и детайлни описания на всякакви сексуални извратености и нормалности, според собственото ви възприятие за нещата) е критика на обществения договор, възхвала на естественото състояние и оправдаване на престъпната душа, принизяване на човека към животното. Не искам да се оправдавам за нищо от това, което пиша. Маркизът е бил гений, макар и по своему, но не съм сигурен, че е бил съвсем прав в някои от разсъжденията си. Доводите му често са доста добри, премерени и правилни. Другаде обаче той стига твърде далеч в критиките си към идеите на Русо и Монтескьо и вижданията им за човешкото общество, а те определено са разсъждавали в по-правилна насока. Все пак мястото му в световната философия е важно, а в съвремието ни - определящо и водещо. Но нека си поговорим за идеите на смия дьо Сад по-обстойно другаде...

... така или иначе това не е негова книга, а книга за него и... неговия последен череп. Четири години след смъртта на известния... сладо... садомазострастник (що се отнася до г-н дьо Сад в тази дума не можете да вложите онова, за което се мислите, трябва да стигнете по-далеч, да, по-далеч, независимо за какво се сещате в момента), та, четири години след като почива, неговият череп е изровен, за да бъде изследван. След това преминава през ръцете на десетки колекционери, почитатели, учени, философи, гении и ненормални (малко документална история на черепа). Реликвата и нейната история е вдъхновила много творци, преди да бъде безвъзвратно изгубена. Може би най-известният пример е един разказ на ужаса от Робърт Блох. На Жак Шесекс изглежда не му е достигнала скандалността, който доби, защитавайки "правата не педофилите" и е решил допълнително да си създаде авторитет на стар развратник като опита да имитира Маркиза.

... не бих казал, че успява.

Предполагаема снимка на истинския череп. Източник.

В първата част книгата му е посветена на последните дни от живота на Маркиза, през които той е затворен в лудница, но продължава да се забавлява по своя си начин, изпълнен с всякакви сексуални... действия. Извратени и по-нормални. Авторът прибавя в образа на героя си щрихи на полу-фантастично същество, което го прави по-мистериозен, но истинската цел е да го свърже с преизподнята. Така го въздига в нещо като син на дявола и антипод на Христос, който е дошъл да учи човеците на разврат и чиято плът и кръв са екскрементите и урината, отделяна по време на извратените му сеанси със същества от другия пол.

Тази първа част остава на едно средно ниво. Образът на Маркиза не ми допадна, колкото, да кажем, във филма Quills (2000). Докато там беше устроумен, забавен, трагичен персонаж, който оставя твърде приятно впечатление, тук той е просто извратен и гнусен разплут старец. Винаги съм си представял истинския човек в първото амплоа. То му подхожда много повече.

За разлика от истинския Сад, Шесекс не умее да създава онази твърде особена атмосфера, в която съжителстват задълбочена философия и сексуална патология. Без тази симбиоза нещата не се получават толкова добре. Тук разсъжденията за живота, обществото, властта, страстите, изкушенията липсват, а картинните описания на разврат са просто гнусни, лишени от символиката и остроумието на Маркиза.

Жак Шесекс (1934-2009). Източник.

Втората част се развива след смъртта му и разказва историята на черепа, който преминава от ръка на ръка през два века чак до съвремието и носи със себе си духа на Маркиза. Тук ромът се фрагментаризира и се превръща в сбор от десетина кратки новели, които, поне на мен, ми бяха забавни. Те вече са написани в стил "дьо Сад" и си струват четенето. Използвайки добре повечето оръжия на сюрреализма Шесекс излага идеята, че Маркиза не може да умре. Неговата лудост и неговия гений винаги ще съществуват, ще преодоляват вековете, ще се загнездват в чужди умове и ще ги карат да грешат.

Книгата идеологизира маркиз дьо Сад. Превръща го в обект на някакъв особен индивидуален култ, който авторът и останалите герои в книгата следват. Те го усещат в себе си и му се подчиняват. Макар че идеята и интересна, може би дори добра, не съм сигурен, че един бележит "генерал" в редиците на атеистите би бил доволен от подобна възхвала. Не, убеден съм, че това не би му допаднало.

Романът си остава ценен, за всеки с интерес към личността и творчеството на маркиз дьо Сад.

Ето две интересни представяния на книгата тук и тук.

Фермата на животните - Джордж Оруел

Писмо от един обикновен читател към г-н Джорж Оруел, което щеше да бъде изпратено, ако последният бе между живите:

Уважаеми г-н Джордж Оруел,

пиша Ви това писмо, не безпричинно, а за да ви изкажа голямото негодувания, което изпитах при четенето на Вашето произведение "Фермата на животните".

Прочетох книгата Ви за първи път, когато бях дете, без разрешението на родителите ми. Тогава тя много ме натъжи, но въпреки това започнах да я препрочитам още на следващия ден, а после дори изгледах анимационната адаптация. Това ме направи още по-тъжен. Сега, след толкова години, отново отворих краткия Ви роман и го прочетох за трети път, а това върна детските ми спомени и сълзи.

Разберете, аз съм романтик. Въпреки че ме болеше при всеки от тези три прочита, аз продължавах до края. Вероятно съм правил това, защото винаги съм искал животните от книгата накрая да заживеят щастливо, и съм се надявал тайно, че някак това ще се случи. Естествено, това никога не става. Винаги ми се иска магарето Бенджамин да свали Наполеон от власт и да се превърне в справедлив монарх, а не да си остане символ на интелигентния човек, който мълчи умишлено в тоталитарното общество, за да запази живота си. Ще ми се също трудолюбивият кон Оувес да намери заслужена почивка на старини, а не да се прилича на изтерзан старец, чийто жизнени сокове са били изсмукани от човеконенавистен политически режим. Ах, накрая, препоръчвам ви да направите Наполеон и останалите прасета на винен кебап - вкусен е, макар и не особено здравословен, пък и те си го заслужават. Моля Ви да нанесете тези корекции, както бих настоявал пред Плутарх да изменят историческите си съчинения така, че въстанието на Спартак да успее и както бих накарал Апиан да направи от Картаген унищожител на Рим, а не негова жертва.

Прикачам към писмото тази твърде успешна корица по книгата Ви.
Източник.

Разбирам, че идеята Ви е да покажете определени обществени процеси в развитие, чрез цялата голяма и твърде явна метафора с животните, които свалят от власт човешкия си господар, започват да се самоуправляват като социална народна република (сравнявате народните републики с Фермата на животните), която твърде скоро се извращава в тираничен диктаторски режим, а накрая очите на жителите ѝ се замазват пред фалшива либерализация на политическата реалност. Оказва се, че целият този фарс, този експеримент е бил безсмислен за животните, че са можели да живеят добре още при здравата ръка на г-н Джоунс - вероятно символизиращ строг, но справедлив монарх. Да, г-н Оруел, разбирам всичко това, но съм роден и отраснал в държава, в която исторически всичко това се е случило, и виждам, че още през 1945 г., когато тук законната власт дори не е била официално и престъпно напълно премахната от разпространителите на червената чума, вие сте били наясно какво ще се случи. Не просто около тази дата, но и повече от 50 години по-късно, без да е нямало от къде да го знаете, след като светът разбира как се преминава от планова икономика към свободна стопанска инициатива една в началото на 90-те. Учебниците за това не е имало.

Не е нужно да ми обяснявате от къде се съобразили всички възможни проблеми, които биха настъпили в едно общество в следствие на един такъв сложен и пагубен социален експеримент, какъвто е комунизма. Няма защо и да ми казвате как сте събрали есенцията на този въпрос в едва стотина страници. Не се нуждая и от убеждения, че в "формата" на вашата "Ферма" нещата са показани и важат за всички човешки общества в новата и най-новата история. Аз зная това и смятам, че идеята Ви е брилянтна.

Тази също ми се видя подходяща. Още пропаганда от Фермата.

Ала защо не оставихте и малко място за позитивизъм? Аз мисля, че Вие сте хуманист и като такъв тайно, същото като мен, се надявате животните да унищожат Наполеон. Мисля го и дори съм сигурен. Защо тогава не го написахте? Може би посланието в книгата ви нямаше да изглежда толкова реално, но какво пък толкова? Или може би така сте поискал да шокирате и натъжите толкова читателите си, че те да не оставят място за Наполеон на този свят?

... обаче свинята Наполеон съществува. И в определени част на света още издава укази и декрети, още се кичи с ордени и медали, още експлоатира подчинените си, още живее в лукс, който другите творят за него, още търгува с истински души. Още властва. Прави го дори тук - в цяла Европа, но облича стремленията си в благоприлични фрази, високопарни изрази и "демокрация".

Моля Ви, г-н Оруел, дайте шанс на животните в романа си да променят тъжната си съдба. Макар и глупави, мисля че го заслужават. Докато не направите това, аз ще препрочитам книгата Ви периодично, ще се взирам в собственото ни общество и ще се надявам, че нещата ще се бъдат променени от самите герои. Ако Вие не го сторите, дано те го направят, въпреки че не им давате шанс в размишленията Ви. Аз вярвам в тях, макар че с нищо не оправдават доверието ми. Нужни са твърде много хора... пардон, магарета, като Бенджамин, за да научат останалите на истините в живота и да съкрушат Наполеон завинаги. Затова трябва да се четат книги.

С уважение,
Слави Ганев

П.С.
Благодаря Ви предварително!

П.П.С.

Анимацията никак не свършва чак толкова зле, колкото дистопичния Ви роман, но все пак ви благодаря, че сте го написали.

Парфюмът - Патрик Зюскинд

Веднъж се запознах с крадец на колела. Няма да ви споменавам името му, защото то е твърде известно, пък и една тънка книжка написана в проза ми пречи. Ала мога да ви кажа всичко останало. Та запознах се с крадец на колела, който междувременно има проблеми с алкохола, занимава се с измами и още някои "по-интелигентни" престъпления. Извън тези си занимания обаче той е уважаван "обещаващ млад творец", "белег на новата интелигенция", "талант", който има купища почитателки повечето, от които готови да си легнат с него, стига да ги пожелае. Той има особена аура. Тя непрекъснато струи от него и не секва дори след като веднъж си го видял с потни, мръсни дрехи, вонящ на спирт и нарамил две прясно откраднати колела на гръб. Да, той беше точно този боклук, но продаваше и все още продава съмнителните си произведения с огромен успех. Живее на гърба на обществото с престъпленията си, но въпреки това всички го обожават, освен онези които завиждат на успехите му. Вероятно дори те го боготворят, но се срамуват да признаят.

Той е някъде там. Да, плът и кръв е и вие го обичате, но не знаете нищо за тайния му живот.

На какво се дължи тази харизма? Този неестествен аромат на обожание, който някои излъчват, омагьосвайки всички около себе си?

Тук имаме една тънка немска книжка, която е претърпяла четири издания на български език. Това, драги мои, е истинско изключение за нашето книгоиздаване, което можем да оправдаем единствено с огромен успех сред нашите читатели. Върху всички тези томове посветени на отвратителните зловония и прелестните аромани в нашето общество имаме изрисувана по една прекрасна червенокоса девойка, омаяна в сън, сякаш тя самата е полъх на парфюм.

Сред дългите изречения, обсипани с много прилагателни, изброявания и необичайни за обикновения език думи, сред тежкия, но увлекателен изказ, сред редовете на тази така типична за немската литература творба (тя направо крещи, че  е писана от германски автор) се спотайва младият Жан-Батист Грьонуй, роден в първата половина на XVIII в. във Франция и надарен с особен талант. Той умее да подуши всичко от прелестните цветя до развалена храна, от въздуха около него до водата, от камък в градината до свеж девичи дъх, чиято притежателка се намира на левги разстояние. Грьонуй е призван за парфюмерист, един от ония гении, благодарение на които науката достига своя златен век. Той свиква дотолкова с миризмите от дете, че за него става по-привично да използва носа си като ориентир, вместо очите. Той може да потъне в мрака на подземна изба и да открие бутилката която търси по сорт и реколта само осланяйки се на своето обоняние.

Кутията от филма по книгата.

... но в същото време той - Грьонуй е едно долно същество. Той не е човек, а скот. Гений, но и животно, което се осланя на носа си като див звяр. Другите сетива за него се намират на заден план. Той мисли чрез носа си, а един човек, който разчита само на това низше сетиво не може да бъде одухотворен. Зюскинд прилага обратна психология към своя герой. Авторът не придава човешки качества на животно или предмет, а вместо това превръща човек в животно. Жан-Батист сякаш е лишен от мисли. Той просто действа, тласкан от нагона на миризмите, определящ жизнените му необходимости. Това е човекът с малко "ч", който се изражда от самата си поява на белия свят щом е обграден с твърде много плът и тлен и твърде малко дух. Той не може да разбере какво е "справедливост", "обич", "мисъл", "Бог", "душа", не може да разпознае нищо безплътно, защото няма как да го подуши. Противното е присъщо за хората, но много от нас, също като Грьонуй не познават истинското значение на тези думи. Светът напоследък ражда прекалено много такива същества - човеци, които не са хора. Две трети от света са онези, които следват Жан-Батист Грьонуй, без да го познават. Може би защото е литературен герой и няма как да го подушат.

Сред миазмите на бавно течащото действие в романа се разгръща кратката история на един живот. Тя протича толкова мудно и с такова сладкодумие, че сякаш е полъх на някаква миризма. Една съвсем тънка миризма.

Грьонуй от грозен младеж ще стане невзрачен, незабележим за никого гений на парфюмерийното изкуство, който ще бълва шедьовър след шедьовър без името дори да достигне ушите на отвратителното консуматорско общество благодарение, на което се изхранва. Но и той е подготвил една изненада...

... едно велико творение, чрез което чудовището възнамерява да се превърне в човек. Или поне да си надене човешка кожа на гърба. Той иска да създаде парфюм на обичта. На онази харизма, която ни кара да обожествяваме и величаем като общество всякакви луди, престъпни елементи, мошеници, пошли и грозни индивиди. Всичката онази измет, която въпреки истинската си същност достига висините на човешкото общество.

Въпреки, че някои изтъкват невероятна дълбочина на повествованието, което Зюскинд насища с философия, основния мотив на романа винаги се свежда до една основна идея - историята за гнилия орех, който изглежда добре отвън, но иначе не става за ядене. Как се приема един човек ако гние черупката му и как ако изгнила е само душата му. Колкото и да е добър в това Зюскинд не можете да откриете в книгата многопластовите идеи на автори като Балзак, Достоевки, Гогол и пр. класици. Авторът на "Парфюмът" остава много зад тях. А поуката за гнилите орехи винаги ще бъде актуална и вероятно ще стане обект на още хиляди произведения, защото има хиляди хора, които... да кажем, се прехранват с кражби на колела и нелегално разпространение на метилов алкохол, а извън това се занимават с безпаметни пиянски оргии, но междувременно са "обещаващи млади творци". Въпреки всички опити някои да ни напомни за истинската същност на тези индивиди ние така и не се уверихме напълно в правотата на прочутата народна поговорка. Живеем в свят където много от гнилите хора са силни и обичани, а ядливите - хвърлени в боклука. В този смисъл гротеската, която Зюскинд влага във всички описания е твърде уместна, защото целият свят е просто една гротеска. Безсмислие. 

Карта на пътуванията на главния герой. Източник.

В човешките общества малкото хора, които стават "за ядене", които могат да бъдат "погълнати", за да се извлекат полезните им свойства, да се "абсорбира" положителното от тях биват отхвърляни. "Ти си това, което ядеш". Когато Грьонуй искаше да бъде човек, да се учи, да дарява красота, той остана незабелязан, неизвестен, а бе себе си. От престарелите комати, с които се храни, обществото на хората винаги изрязва здравото, изрязва дори коравото и гълта мухала с наслада. Човеците са отвратителни, а най-ужасни сред тях са ония чудовища, от които те сами създават. Също като създанието на д-р Франкенщайн те мразят своя единствен родител - обществото, но и не могат без него. Те искат да го убият от омраза, но и го обичат толкова много, че биха погинали заедно с него.

Най-ужасно остава онова чудовище, което се спотайва зад маска на човек.

Единственият грях на Зюскинд е, че избира да постави сюжета в миналото. Така читателите му отново ще решат, че това не важи за тях, че предците им са били по-глупави и са допуснали съответните грешки, които няма как да състоят днес. Че Грьонуй няма как да съществува сега. Авторът също пропагандира някои от ония пороци, които сам Грьонуй притежава без да осъзната. Героите са абсурдни, което е похват за гротеската, но според мен романът щеше да е в пъти по-въздействащ на сетивата и психиката, а и щеше да предаде много по-ефективно посланието си, ако действието се развиваше в съвременния свят. Вместо това авторът за пореден път осмива като по-глупави хората преди него или поне така изглежда. Така и един писател не разбра, че всички онези човеци от предни епохи не са по-различни от днешните.

Романът има изцяло линеен сюжет, което не е отрицателна черта и може да ви вдъхне надежда ако не можете да измислите заплетени линии на някое собствено произведение, стига това да ви притеснява - все пак "Парфюмът" е доста успешна книга. Финалът изглежда почти абсурден. Тъй като с методите на реализма той не би могъл да се постигне без да звучи странен, Зюскинд е прибягнал до последната надежда на всеки писател - deus ex machina. Това прави нещата внезапни, прекалено невероятни и неестествени, което изглежда неуместно спрямо почти реалистичния сюжет до този момент. Фантастичното начало става прекомерно силно.

Книгата може да се прочете безплатно тук.

Десет малки негърчета - Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъка Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

Кралят демон - Крис Бънч

Чудя се защо пиша за тази книга, все пак е за хора на...16 години. Опа, след 18, но не повече от 21, защото вече си твърде възрастен, за да ти е особено интересна... Пак е готина, но не е същото (с тоя мой песимизъм прекалявам, нямаше нищо вярно в това твърдение). Ако не сте чели нищо за нея, айде, бързо да погледнете едно кратичко представяне на Кралят-маг. Това е втората част от поредицата. Вероятно сбърках, че разделих книгите. Те трите са едно цяло, трилогия дето се вика, и трябваше да ги свържа в една публикация, но хайде ще има три за пълнеж.

Дамантес - нашият любим герой от първата част, и неговият повелител и приятел - Тенедос (по-всяка вероятност името не е случайно, защото го носи и демон от гръцката митология и означава "смърт") продължават военните си приключения изпълнени с жесток реализъм... да, жесток реализъм във фентъзи роман.

"Кралят-маг" описва, както ви бях подшушнал предния път, как Дамантес постепенно се издига от редник в нуманцийската армия до трибун - най-високото звание в нея. Втората книга разказва за живота му на висш военен. Изминали са десетина години от времената, в които кралят-маг Тенатос се е възкачил на трона и младостта на Дамантес като че ли все повече се превръща само в блян. Героят се е променил, а историите от предната книга са вече само спомен и избледняват от паметта му. Е, да, но... има още живец в старото куче, защото един улегнал Дамантес е като бесен жребец, а жените в Никияс (столицата на Нуманция) все още са също толкова развратни и кралят-маг винаги може да намери още работа за своя любим трибун. 

Този път той е замислил поход към една огромна страна. Виждате ли картата по-долу? Е, значи вече знаете колко по-огромно е магическото кралство Майсир, в което всеки един малко по-добре изучен вълшебник може да срита задника на който и да е чародеец от армията на Тенедос... е, може би не точно...

"Кралят демон" е много по-впечатляваща от "Кралят-маг". Освен, че героите вече отчетливо се променят, книгата е блестяща откъм описанията на войната. Това, че Бънч е бил ветеран от Виетнамската война си казва думата и той буквално е разказал десетки дребни истории, които сам е виждал с очите си. Животът на война е представен в пълнота. От епичните боеве, до разпилените черва на бойните ти другари, от бляскавите доспехи и униформи, до противните инфекции и болести, от смелите саможертвени бойци, до плашливите мародери, от офицерите-аскети, до онези, които си пълнят гушите и крият провизии. Всичко това е вплетено на едно място като в огромна нишка, обсипана с моряшки възли и поставена в общият голям контекст на войната. Обикновеният войник е пионка на своя офицер, а той - на генерала си, който е само марионетка за Тенедос - кралят-маг. За общата картина Бънч черпи вдъхновение от нахлуването на Наполеоновите армии в Русия. Майсир е същата империя - крепостни селяни, обширни степи, страшната зима, самодържеца господар. Дори казаците намират своя еквивалент в негаретите. И като стана дума за това, Тенедос е същински Наполеон - хитър, умен, интелигентен, далновиден... алчен за власт, лукав, непримирим използвач. Читателят с ужас наблюдава как цялата "романтика" на предната книга постепенно отмира, как симпатичните за него герои малко по малко си отиват, как цели градове, които Бънч го е накарал да построи във въображението си, се сгромолясват.

Дамантес предвожда своите червени пикеносци,
фенарт.

... Великите умове са неразбираеми за нас. Те искат още и още и не могат да се спрат, когато стане твърде късно. Те използват останалите за своите цели. Понякога си струва да го направят, понякога не. Имат правото над живота и смъртта на останалите. Както pater familias в Рим е можел да използва своята patria potestas, за да унищожи целия си род, така и великият водач може да погуби всичко онова, което е създал за народа си, заедно със самия него и дори себе си. Могат ли бащите на обществата да ги рушат по своя воля, както по-рано са решили да ги въздигнат от прахта на разрухата и корупцията? Имат ли наистина това право? Какво е чувството да разбереш, че инструмент в ръцете на един такъв човек?

Ужасяващият, но и героичен цвят на войната се смесва с този на магията във фентъзито, с цял пантеон могъщи богове, със страшни демони и господарите, които са ги призовали, и еротични сцени, които за щастие са много по-малко и не толкова подробни, за разлика от първата част на поредица. Съвсем спокойно мога да твърдя, че това е съкратена еротична, фантастична версия на "Война и мир".

... има ли Тенедос господар? Има ли зад него крал-демон или това е само плод на лъжливи възприятия? Или може би той сам е сатана?

Ако ви се чете, ето я безплатно онлайн. Заповядайте и първата част.

Демонични песни - Ф. Пол Уилсън

Веднъж в терариума на една зоологическа градина наблюдавах как хамелеонът сменя цветовете си. Зеленото се превърна в оранжево, а черното в червено, после цветовете се измениха в синьо и зелено, след това в жълто и бяло... тогава си помислих на шега, че ако си взема подобно гущерче за домашен любимец сигурно доста лесно ще го изгубя :)

Ако обаче имах хамелеон щях да го кръстя Уилсън, защото тия дни наблюдавах как един писател със същото име умее да криви стила, жанра, атмосферата и душата на творбите си до неузнаваемост. Не всички автори излизат от коловозите си, някои обаче успяват да го направят и потеглят с пълна пара извън тях. Доказателството е настоящата малка книжка, която издателство "Гаяна" представи на българските читатeли в първите месеци на годината.

Локомотивът "Ф. Пол Уилсън" тегли във всички посоки. Кой иска да се качи, за да провери? Ще ви пусна една пробна обиколка.

Начална гара: "Демонична песен" - започваме пътешествието си далеч назад в миналото през Първата епоха, когато на земята още са живели вещици, дракони, могъщи магове и свирепи герои, които са размахвали легендарни мечове, възпети от прочути бардове. Авторът ни запознава с двама от тримата си най-известни герои: Глекен и Расалом, които се изявяват още по-ярко в романите "Пазителят на меча" и "Проклятието", които ИК "Бард" издаде във времена, които днес изглеждат далечни поне колко класическата античност. Е, този кратичък разказ е предисторията на едно приятелство, което Уилсън описва в поредица от шест тома (споменатите два са единствените издадени от тях).

Атмосферата е мрачно фентъзи, пропито с мъгла и неясноти. Светът е тайнствен като в сън. Отвсякъде мирише на гениалния Робърт Хауърд и неговия чутовен Конан. Уилсън със сигурност се е вдъхновил от тях. Глекен е натоварен с мисия да погуби всесилен магьосник, който трови една цяла област от кралство. Наградата е 10 000 жълтици.

Хареса ми основната идея на автора. Каквото и да опитваш, прекалено високите цели са непостижими и безсмислени за повечето от нас.

Първият роман от поредицата, чиято "нулева"
част е "Демонична песен"

Следваща спирка: "Майстор Джак: Домашни поправки" - споменах, че три са най-известните герои на Уилсън. Джак, майсторчето, е трети в списъка. Бих казал, че е хитър, остроумен и харизматичен поне колкото Джонатан Деветте Пръста на г-н Майналовски. Освен всичко е антигерой и няма как да не допадне на всички онези от вас, които имат слабост към гадните копелета (като онзи тип, който натиска главата на Лео ди Каприо обратно под водата в последната сцена на "Титаник"... ах, такъв май-нямаше, но винаги ми се е искало да има). Maister Джак е момче за всичко с принципи. Да, той е наемник, но скруполите му го карат да приема само случаи, в които ще е сигурен, че ще защити справедливостта.

Разказите за Джак са тип агент 007 с малко криминале, но наистина малко, "Хорейшу" го няма, затова не го търсете. Ах, и много трилър.

Тук нашият човек ще получи оферта да отстрани един рядко гаден насилник, който редовно издевателства над съпругата си. Много ми е трудно да напиша още без да разваля четенето на някой, затова ще кажа само, че финесът който демонстрира героят в решенията си показва и този, с който Уилсън може да размишлява. Нужни са ти съответните рам-памет и мегахерцове в главния мозъчен процесор, за да се справиш с този разказ. За мен всички "обръщалки" в сюжета бяха едно прекрасно изживяване.

Продължаваме напред към гара с кратък престой: "Моля те, не ме наранявай" - внимавайте, тук влакът на Уилсън потегля твърде скоро. Разказът е написан само в пряка реч, което го прави изключително четивен и доста бегло го оприличава на кратко сценично произведение. Между другото, както повечето творби на автора, е подходящ за филмиране.

Та, тук имаме млада дама и джентълмен, които се усамотяват след вечер на бара. Госпожицата е малко пияна, той може би повече. Тя обаче крие някои тайни, които алкохолът ще я накара да му сподели, а те съвсем не са приятна изненада.

Отново хамелеонът Уилсън се променя със замах. Тук той се опира само на речта на героите и чрез нея показва всички техни емоции и действия. Е, не се справя умело колкото Елин Пелин (това е негов специален похват), но ме навежда на мисълта, че начинаещите писатели могат да вземат този мини-разказ за пример. Драги, ако някой от вас чете, упражнявайте се да пишете такива текстове, после можете да вмъквате елементи от този похват в речта на героите си. Това ги прави по-пълнокръвни.

Уилсън представя една от книгите си за майстор Джак.

"Ноемврийска игра" е продължение на "Октомврийска игра" от маестро Рей Бредбъри и представлява брилянтен до изящество психологически ужас, който наистина може да ви стресне. Тук умаме затвор и заключен в него баща, който е извършил ужасяващо убийство, спомените за което не спират да го преследват. Почти до края читателят не схваща напълно дали главният герой е умопомрачен или с всичкия си. За мен това е най-добрия и въздействащ разказ в книгата. Мрачна лирика. Точно това е "Ноемврийска игра" на Уилсън. Отново, стилът е толкова различен, че все едно принадлежи на някой друг.

Авторът няма да ви остави шанс ако вече сте си намерили място в неговия влак. Той ще ви завлече накъдето пожелае, защото просто едва ли ще поискате да слезете преди да го е направил. "Когато беше прекрасен" е свръхестествена история за неудачник, който намира неочакван нов шанс в живота си и се възползва от него с пълни шепи. Идеята прилича малко на "Джекил и Хайд" от Р. Л. Стивънсън, но тук като че ли мистър Хайд изобретява д-р Джекил, а не обратното.

Основната идея се разкрива най-добре с перифраза на една известна наша поговорка: по дрехите посрещат... и по дрехите изпращат.

Съжалявам, но и тук ще се огранича с малко, защото просто не става да разкрия повече, без да разваля четенето на някой. Уилсън гради историите си с неочаквани обрати, които са вплетени в сюжета. Моето многословие би ги направило предвидими.

"Сънища" е вдъхновен от готическия роман "Франкенщайн" на ирландката Мери Шели. Луд учен, мистицизъм, странни и зловещи експеримент, мрачна дъждовна атмосфера. Това е модернизирана готика със силно въздействие над читателя.

Всяка вечер странни сънища спохождат младо момиче. Сънища, които са толкова живи, че приличат на реалност. Реалност, от която да те побият тръпки и в която можеш да правиш каквото пожелаеш, без да имаш угризения. Ще се поддадеш ли?

Във всички разкази авторът показва едно обаятелно чувство за човечност и морал, включително и някаква деликатна привързаност към християнски ценности, която не е натрапчива, нито фанатична, а чисто хуманистична. Може би тя най-силно е разгърната в "Зарод". Тук авторът осъжда поп културата и стремежът да си винаги в крак с модата, желанието ако се наложи дори да изоставиш човешката си същност, за да бъдеш желана компания. За мен разказът е в чист реализъм. Той е страхотен пример как може да се пише готика в съвременния свят и за него. Едновременно с това, общото чувство в историята е и някак саркастично. Да убиеш животно, за да се облечеш в кожата му в миналото е било въпрос на оцеляване, днес е просто нещо, което блазни сетивата, повдига самочувствието, извисява те над другите. Е, струва ли да получиш всичко това, ако единственият начин е да носиш дрехи от човешка кожа?

Кадър от филма по "Среднощна меса".

"Среднощна меса" е най-дългото произведение в книгата. Повестта е типичен постапокалиптичен ужас с вампири за радост на всички онези като мен, които не понасят новият сълзлив и любвеобилен образ на тези твари. Някога те бяха свирепи кръвопийци, които не можеха да изпитват чувства, които нямаха душа и обичаха правят мръсно на човешкия род. Днес са способни силно да любят, но не и да мразят. Е, върнете се назад във времето със "Среднощна меса", когато вампирският жанр още не беше опорочен и се подчинявяше на типичните за него постулати: сияещи кръстове, свещени църкви, ужасяващи нощи, изпълнени с кръв, смърт и дебнещи сенки, отчаяни хора, борещи се за живота си, безсрамни колаборационисти и безстрашен свещеник, който решава да се опълчи на вампирските орди, но и... юдейският равин, който иска да му помогне. 

Богословски трилър с вампири. Какво повече може да иска човек? В тази книга обикаляш всички жанрове, които познаваш : )

"Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн" - тук завършваме пътуването си. Връщаме се при майсторчето. Това е единственият разказ, който не ми хареса особено, защото е подчинен изцяло на порядките на екшъна. Сюжет има, но не е кой знае какво и като че ли основната цел е да постави на изпитание изобретателността на Джак. Тук имаме магазин при обир със заложници. Нашият любимец трябва да се справи с банда главорези без верния си пистолет. Скоро обаче на всички ще им стане ясно, че майсторът винаги е въоръжен с ума си и това му е предостатъчно.

Имайте предвид, че преди всяка творба има кратка история на написването и, която понякога е доста интересна, но друг път разкрива някои елементи от сюжета, поради което препоръчвам да се чете след съответния разказ, за който се отнася.

Накрая, начинът, по който можете да си поръчате книгата е малко криминален. Ако искате да се сдобиете с нея, пуснете имейл на dracus@abv.bg или пробвайте през фейсбука на издателството. Надявам се след време да си направят сайт и нещата да станат малко по лесни :)

Очаквайте в следващите седмици: "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" - Никола Райков, "Спартак" - Хауърд Фаст, "Градска готика" - Брайън Кийн

Мизъри - Стивън Кинг

Подхванах тази книга, защото исках отново да се почувствам като в ученическите си години - тогава завършвах всеки учебен ден с четене на ужаси и фентъзи на нощната лампа.

Време ми беше да забравя, че някога съм чел и друго на тоя свят...

Когато бях 12ти клас една от учителките ми по литература ме попита какви книги чета (нямам идея защо). Аз и казах, че ми допадат ужасите, а тя ми препоръча да хвърля едно око на "Мизъри", защото била натоварена с много силна филосовия. Не го направих, защото тогава още се намираше само старото издание на романа. В последствие ИК "Бард" пуснаха ново, но все забравях препоръката....

... накрая си спомних и успях да намеря заглавието преди да се е изчерпало напълно. Преди няколко дни, когато прочетох част от книгата, разбрах, че съм бил в ужасна грешка...

... трябвало е да прочета тази книга много порано...

... "Мизъри" е брутално-садистично-философка книга...

... и това я прави страхотна.

Бакман според снимката,
която Кинг е представял за негова.

Когато пише романа Стивън Кинг е планирал той да излезе под знаменития му псевдоним Ричард Бакман. Типичното за тези романи е напрежението, с което зареждат читателя (Все едно си стъпал на пръсти върху ръба на скала...), болката, която му внушават (..., покрита със счупени стъкла...) страхът, който всяват (... и гледаш надолу.).

Повечето книги на Бакман са земни. В тях липсва фантастичното (изключваме "Проклятието") и точно това ги прави най-ужасни. Чудовищата са истински и бродят между нас. Днес мина през пазара за клиграм чареши. Кой ти ги продаде? Не знаеш. Нямаш идея и с кой си се разминал по пътя. Спокойно, не искам да те параноизирам (нова дума!), но как би могъл да знаеш, каква са хората на улицата.

Ани Уилкс е някъде там. На улицата или другаде. Можеш да я срещнеш и дори да я попиташ за часа и тя да ти отговори, но никога няма да разбереш каква е всъщност, защото е хитруша.

Пол Шелдън е богат писател. Направил кариера благодарение на поредица мелодрамитични романи, посветени на Викторианската епоха и главната му героиня - Мизъри. Пол ненавижда най-известните си книги и жадува да се откъсне от превзетия свят на суета, любовни тиъгълници, гордост и предрасъдъци (простете ми, че ги наредих в този ред, Книжното момиче ме подучи. Обещах, че ще се оплача от нея ;). Пол иска да пише за себе си, но не може, защото почитателите, издателите и редакторите му не позволяват да излезе от калъпа. От това, което масовата публика обожава.

... а борбата на писателя с подобни пречки е сама по себе си унищожителна. Да не пишеш това, което желаеш и да загърбраш идеите, които наистина дават израз на цялата ти душа, е като да късаш живи късове от собственото си тяло.

Пол почти успява да излезе от сереотипа, когато среща Ани Уилкс - мила женица на средна възраст, която го спасява при автомобилна катастрова, пренася го в дома си, шинира смазаните му крака и го лекува на собствени разноски...

Сцена от театрална постановка по романа.

... Ани обаче иска нещо в замяна. Тя иска Пол да напише един още един роман за Мизъри специално за нея. О, да, тя иска Пол да твори само за нея. Само за Мизъри и само заради Ани, а последната има много начини да го принуди ако той не е съгласен.

Напрежението в книгата понякога може би идва в повече. Цялата гадост и ужас на ситуацията - също. Ако чета за вампири и се стресна ще си спомня, че вампири не съществуват. Ако чета за извънземни и се уплаща, ще си кажа, че дори да има друг живот в цялата огромна вселена, то той няма никаква връзка със Земята. Ако чета чудовището на Франкенщайн, веднага ще реша, че науката не е достигнала до подобно ниво и няма да го достигне докато съм жив. Ако чета за Ани Уилкс обаче, ще зная, че тя броди някъде навън, защото тя е просто откачалка, която властите не са прибрали. Именно това прави тази книга на Кинг един от най-ужасяващите му романи. То кара една книга от около 350 страници с едва две наистина детайлни и гнусни сцени на насилие да изглежда много по-страшна от десетки други заглавия на същия автор и е мотивирало самия него да отвърне по следния начин в едно свое интервю:

Въпрос: Кой от вашите герои имате най-малко желание да срещнете в реалността?

Кинг: Ани Уилкс. Медицинската сестра от "Мизъри". Защото тя щеше да бъде моят почитател № 1 и щеше да ме кара да пиша каквото пожелае. Ta това си е истински кошмар.

Here's... Annie! За този леденостуден поглед и цялостното си
представяне във филма по романа Кати Бейтс печели Оскар за най-
добра женска роля през 1990 г. 

Като съм почнал с цитатие искам да поставя тук още едно мнение. Това е коментар на потребитяля Darth Vader във форума "Тъмната кула" от темата посветена на книгата, който много точно обобщава авторовата идея:

"Една от любимите ми книги. Чел съм я отдавна и искам отново да си я припомня, но съм я дал на някой, който явно не бърза да я връща... :) Мисля, че ще открия още много неща там.

Имам малко по-различно тълкувание на този роман. В случая за мен Ани Уилкс е нещо друго. Тя е олицетворение на посредствеността и битката на добрия автор с нея. Израз е също на стремежа и натиска на пазарът и книгоиздаването да работиш по определени правила, схеми и да правиш касов продукт със съмнително качество. Пазарът и очакванията да те влачат и притискат. Борбата на твоята по-добра, съкровена,талантлива половина да прави и пише това, което е по сърце и душа. Не виждам никакъв ужас, макар книгата да е много въздействаща. Има битка на ценности, които в крайна сметка надделяват над уродливото чудовище посредственост и алчност, великолепно въплътени в Ани Уилкс. Определено ще прочета тази книга отново. :) "

Дали Пол ще намери изход от ситуацията? Да задоволи желанията както на Ани, така и своите собствени. Кинг дава отговор, но той е в книгата. Хубавото на книгите е, че ако те интересуват можеш да ги прочетеш. Тази все още се намира тук и там (на старо се вижда често, на ново я има например в книжарницата на "Бард" на пл. "Славейков" в София, както и на други места, качена е и безплатно в Читанката.). 

Альоша - Анри Троая

Напоследък не чета. Не мога. Сърце не ми дава. А наскоро и очите не ми даваха. Хвърлях по някой и друг поглед на тази книжка в метрото. Може да сте ме засекли там. Все пак е ярко червена и претрупана с комунистически символи.

За Анри Троая вече съм говорил на едно място. Повечето му книжки са кратки, но много... пълнокръвни. В 100-200 страници може да ви каже много повече от хора, които пишат томове. Напоследък "кухата" литература ми писна и реших да хвана нещо малко по-дълбокомислено.

Альоша е момче на 14 години, което живее в Париж. В семейство на изгнанници от собствената си държава. Сигурно сте чували за митичните белогвардейци, които са се сражавали срещу болшевишките орди, загубили са, а после са се разселили из целия свят.

Атмосферата на повестта е изпълнена с тъга по отминалото време на два почина. От една страна имаме скръбта на самите герои към законна царска Русия, от друга твоята собствена мъка, читателю. Романтичните времена на онези години винаги могат да ти липсват.

Върху историческото пано от смъртта на червения цар Ленин, размириците, които последват в СССР, бъдещото признаване на тази държава-мутант от западните сили и обречеността на руската имиграция, Троая ни разказва за младия Альоша и приятелството му с едно френско момче. Алексей мечтае да е французин, да има френско име, да говори френски без акцент, да бъде френски писател, да знае всичко за културата на тази страна. Той не се интересува от руското минало на родителите си, въпреки че те опитват да му го открият. От другата страна Тиери е начетен младеж, роден французин, но и с физически недъг. Приятелството на двете момчета е предопределено, защото и двамата са изхвърлени от обществото, поради различията си.

Повестта ни разказва за силата на кръвта, за любовта към родината, за непреклонността на изгнанника. Красивият език на автора описва една тежка и мъчна картина, в която личното е смесено и общия социален, културен и исторически контекст.

Изключителна е носталгията към царството, към истинската Русия, която е безвъзвратно изгубена.

По много причини повестта е близка до българската действителност. Случилото се в Русия е станало и тук, проблемите на Альоша са проблеми и за много български деца, които са откъснати от родината, заради родителите им емигранти. Проблеми, автентични и реални.

Кървави книги Т.3 - Клайв Баркър

Преди време Книжното момиче ми каза, че има конкурс за ревю в "Сборище на трубадури", взех, че написах нещо. Избрах си тази книжка и се появи едно... особено същество, което е представяне на книга с художествен елемент. Нещо като разказ-ревю, в който главен герой е преводачът на "Кървави книги" - Иван Атанасов.

Вчера нещото се появи на техния сайт. Ако беше просто разказ щеше да носи името "Тайна на занаята". Разказва се за Иван Атанасов, който провежда няколко разговора с ревюиращия разказвач (може би се отъждествява с мен, но нямам претенции, е, вероятно съм аз). Разказвачът ще открие една страшна тайна, или може би забавна... Ако ви е харесъл Баркър, може би ще ви допадне този опит за нещо по... особено в ревютата, макар че не може да се мери и малко с него.

Конвенционалните ревюта малко ми омръзнаха, подготвям и второ подобно и може би още някои такива след време.

Така де. Няма да го публикувам тук. Ако искате да го прочетете, надникнете в сайта на "Трубадурите":

Точно тук!

Съжалявам за правописа. Имам грешки и ги виждам сега. Малко е тежко, но... уверявам ви, че зная как се пишат тези думи (ако искайте не вярвайте), като почна да пиша и губя внимание за всичко, дори как се пишат думите. Другото ми качество в тази дума е, че не мога да виждам грешки, просто чета думите винаги правилно :)

Имам и още един недостатък. Действието се развива набързо. За 1000 думи успях толкова, дано поне бива.

Кралят маг - Крис Бънч

Прииска ми се да ви разкажа за една чисто момчешка книга. Тук няма да ви говоря за сълзливи романчета, за дълбок подтекст, за тъжни или влюбчиви персонажи, за дълбока и проницателна философска мисъл, а за мъже до мозъка на костите си.

"Кралят маг" е идеална поредица, за всички вас, които не харесвате фентъзита от 10+ тома, които нямат свършване. Това е едва трилогия. Не, че да напишеш цели три книги за едни и същи герои е малко, но предвид наскоро обособилите се "традиции" в жанра, според които едно фентъзи трябва да включва поне 10 - 15 хил. страници печатен текст, това си е малко. Т.е. нормално количество като за всяка друга книга.

Това е най-доброто самостоятелно произведение на покойния Крис Бънч, което го прави завинаги част от плеадата автори в жанра.

Книгата не е написана в т.нар. "високо" фентъзи. Няма орки и елфи, няма джуджаци и пр. същества. Расите са само две: хората и демоните. Демоните не живеят в съшия свят и могат да бъдат извикани само с магия. Като стана дума за магията, същата има малка роля. Магията е слаба и е само добавка в механичните оръдия на труда и войната. С нея се правят дребни трикове като мъгли или слънчеви затъмнения, смаляване на предмети и т.н. Не се надявайте да видите безумно могъщ маг, който мята огнени кълбета във всички посоки. Но пък иманено един чародеец решава, че това не му стига и да достигне нови върхове като стане най-великият магьосник жевял някога. Заедно с главния герой - самюбиеца Дамантес, той ще опита да промени една изтерзана страна и да я превърне в рог на изобилието. Това е Нуманция. Речната империя без император. Е, някога е имала, но след смъртта на последния, е назначен регентски съвет, който вече стотици години управлява бездарно и граби с пълни шепи от народа.

Карта на Нуманция.

Дамантес се появява като млад войник от нуманцийската войска и в тази първа книга е показано постепенното му издигане до трибун - най-високото звание в тамошната армия. По пътя си той среща редици много култови персонажи и посещава съседните държавици, завързва интересни приятелства и покорява не едно женско сърце, бие се с демони, вещици и обикновени хора, ходи по дуели на честа и тренира здраво... абе, мъжка книга е това. Говори се много за оръжия и битки. Авторът е истински познавач на военното дело, най-малкото защото сам е ходил във Виетнам и знае как се живее на война. Всички лишенията и тънкости на занаята са му известни. Вероятно затова баталните му описания са много успешни.

Главният герой разказва историята си от първо лице и то ретроспективно. В момента на повествованието се намира в затвора на един отдалечен остров. Идеята е читателят постепенно да разбере как е попаднал там, какво е извършил или какво са му причинили. До края на първата книга мистерията не се разгадава, това се случва в следващата.

Крис Бънч
(1943-2005)

В изграждането на света си, Бънч се е вдъхновявал най-вече от древните Рим и Индия. От първият е взет целия държавен строй, облеклото на хората, маниери, сексуални навици, някои традиции и военното дело. От Индия произлизат религията, отново част от нравите на хората, кухнята, също, географските ширини и климата. Някои от идеите му са върховни. Например архитектурните: водни дворци, изпълнени с аквакултури и стотици водоскоци, градове с подземна структура от газопроводи, която осветява и задвижва всичко, тайни стаи за подслушване и всякакви други.

Еднакво добре са изградени различните дворцови интриги и военни премеждия, с което не могат да се похвалят много автори.

Сюжетът е многопластов. Има много линии, като всички са обвързани помежду си. Според мен са добре изградени. Няма празни или задънени. Читателят ще преживее всякакви премеждия докато Доманатес а' Самабю се превърне в трибун. Това някак те обвързва с героите и те приравнява към тях, кара те да се чувстваш част от самата книга.

Бънч показва и добро чувство за хумор, някъде романа е доста забавен и случките в него може да ви засмиват дори дни след като сте ги прочели.

Може би единственият недостатък са огромните количества сцени на полови сношения и удовлетворения (как само ги нарекох!!!). Книгата е наситена с тях почти колкото Кама Сутра. Едва няколко от тези описания може да се каже, че имат нещо общо със сюжета. Всички други са просто отегчителни и безсмислени епизоди, които се повтарят поне по веднъж на 10 страници и служат само за пълнеж. След известно време свикнах да ги разпознавам още от самото начало и успешно ги пропусках. За щастие в следващите две части на поредицата тези сцени намаляват значително.

Смея да кажа, че всичко друго е на шест.

Интересно ми е да прибавя, че Бънч май е бил загрижен за младото поколение, когато е писал книгата. Казвам го почти на шега, но може да е и вярно. Дамантес е абсолютен мъжкар, той тренира здраво, ходи да реже глави и преспива с едно 10 жени в книгата... поне... но не употребява никакъв алкохол... и никакви забранени субстанция... и внимателно си подбира обектите на своята страст...

Просто я прочетете, някъде ме разби от смях и уникално свежи идеи.

... има нещо гнило в това ревю, някак не се получи.

Играта на Джералд - Стивън Кинг

Новото издание на "Бард"

"Играта на Джералд" не е нов роман на Стивън Кинг. Тази пролет издателство "Бард" го пусна отново на пазара двадесет години откакто за последно старото издание на "Хемус" се намираше по книжарниците. Преводът обаче е един и същ (за щастие) и кое от двете книжни тела ще притежавате няма особено значение, освен от колекционерска гледна точка. Даже може да прочетете безплатен електронен вариант. Ако ви интересува, аз съм я чел на хартия.

Тази книга бих препоръчал на няколко групи читатели. На тези които са отявлени почитатели на Кинг и не могат да утолят жаждата си за неговите слова (а), на тези които си падат по не толкова фантастичните му и ужасни произведения ("Огън", "Дългата разходка", "Гняв" и т.н.) (б) и на тези, които не харесват този писател (в). Това е защото аз не открих ужас, който всички търсят, когато става дума за него. Наистина, има моменти, които будят отвращение и такива, които са наситени с напрежение, но съвсем няма нищо страшно, няма и нищо фантастично (последното не е задължително за един ужас, разбира се). По тази причина, считам, че "Играта на Джералд" е чедо на реализма. Има малко трилър, има щипка ужас и така...

*Разкрива се част от сюжета*
Сюжетът се развива в лятната къща на сем. Бърлингейм край езерото Кашуакамак. Адвокатът Джералд и съпругата му Джеси, и двамата на средна възраст, и двамата без деца. Решават да се отдадат на някои нестандартни креватни забавления, които включват белезници. Или по-точно Джералд Бърлингейм решава това. Скоро обаче след като заключва жена си към таблата на леглото получава сърдечен удар (не без нейна помощ) и се строполява мъртъв на пода. От там нататък целият роман е посветен на Джеси и опитите ѝ да се измъкне. Действието се развива паралелно в настоящето и миналото. Главната героиня е преследвана от жестока детска травма, която вече десетилетия не може да преодолее. Но не само. Една мрачна фигура понякога я наблюдава под прикритието на нощта, но дали изобщо е реална или плод на въображението ѝ?

*Няма повече разкриване*

Изданието на "Хемус" от 1993 г.

"Играта на Джералд" е роман за преодоляването на страховете. За тяхното могъщество, за грозната им същност, за силата им и за белезите, които оставят върху нас. Могат ли те да бъдат заличени и как? Как да се изплюеш в лицето на страха и да го накараш да си отиде завинаги? Шоуто трябва да продължи. Независимо от това, което се е случило ти си останал и трябва да живееш и да се опиташ да го правиш нормално, без страхът да се държи в свой плен. Темата е съпроводена с тази за стоицизма, което се среща много честно при Кинг. Неговите герои показват силна воля и непреклонност независимо от събитията. Някои може би ще са склонни да търсят и феминизъм, но според мен, дори да има някакъв, е само нотка, голямата тема е споменатата по-горе.

Образът на Джеси е един от най-пълно развитите в цялото творчество на автора. Дълбочината на психологизма е много голяма. Това се постига с "аз форма" на повествованието. Героинята излага винаги собственото си мнение. В мислите ѝ, на немалко места, авторът надига глава, за да ни заговори чрез нейния глас. Речта му е красива и философска. Ето го любимият ми цитат:

"При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост." - (превод - Иванка Спасова);

За съжаление обаче романът е пълен и с вулгаризми. Просто съм такъв, съжалявам, не ги харесвам. Не мисля, че това е недостатък за всички читатели, а само на един малък процент. Не, че предпочитам да липсват, обикновено са си на място, но можеше поне да са по-малко. В случай, че решите да четете тази книга се подгответе за доста цинизми. Някои оформени като сентенции и повтарящи се като рефрени. Този похват обаче допринася за пълнотата на атмосферата - тя просто ТРЯБВА, тя ЦЕЛИ, да отврати читателя. Той трябва да почувства погнуса към описаното. Към жестокостта и към темите, които се разглеждат, за да си извади сам нужните поуки. Справил се е Кинг.

- Хей, Кинг! Колко още трябва да лежа така?

- Само около шестстотин страници...

Някои считат за недостатък това, че голяма част от събитията са размишления и спомени, че не стават наистина, а са заместени от въображението и мислите на Джеси. Аз не мисля, че това е проблемно. Дори идеята ми хареса. Макар че тя лежи, почти през цялото време, завързана за леглото, действието не е толкова статично, колкото изглежда. Има достатъчно премеждия, които я спохождат и в текущото ѝ състояние и като сенки от миналото. Има някои доста динамични сцени и зловещи последни глави, които, според мен, биха заситили гладните за напрежение читатели.

"Играта" има и някои връзки с друго заглавия от същия автор. Особено с "Долорес", която може да се открие само втора ръка (или трета-четвърта-пета-пр.). Главните героини сякаш преплитат мислите си във видения и сънища. За да се забележи трябва да се прочетат и двете книги без значение в реда. Другата книга с препратка е "Неизживени спомени" и "Тъмната половина", но тя е чак накрая и само в няколко изречения. Може би, ще видите, че се споменава един второстепенен герой на Кинг.

Не съжалявам, че я прочетох.

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.

Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!

Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.