сряда, 19 март 2014 г.

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски

Здравейте! Още ли сте тук? Забавих се с това представяне, защото времето в "Зелената котка" тече неусетно. Изглежда ти, че са минали няколко часа, а всъщност е цял ден. После се оказва, че си седял няколко месеца.

Какво е "Зелената котка"? Ами кръчма. Понеже не пия (истински нацист съм в това отношение), се разговорих с посетителите на чаша портокалов сок, докато патронесата на заведението - една нежна писана с тревен цвят, се увиваше около краката ми. После се прибрах вкъщи, прочетох тази книга, която изглежда е биографична за няколко от посетителите на таверната и реших да напиша нещо (сори, няма да го изкарам като разказ, макар че исках.).

"Усмивка в полунощ" е сборник... от разкази и от още нещо като разкази. Приличаха ми малко на новелите на Бокачо, доколкото са много на брой, кратки и в голямата си част са по-скоро истории, но не и разкази.

Свързани са или пряко или косвено, поради което е добре да се четат под ред. Някои няма да ги разберете поотделно. Безсмислено е да споменават всеки поименно. Много са. Изключително много, затова ще се задоволя с един общ преглед на нещата.

Повечето истории акцентират на "Зелената котка" и нейните посетители. Това не е обикновена кръчма, а вълшебна. Тя може да се появи във всяка епоха, свят или страна, вероятно не изниква само в Саудитска Арабия... Глупости! Разбира се, че може да се появи и там, но сигурно са и запечатали входа, все пак това е място, в което алкохолът, неприличните истории и майтапите избуяват като бурени след дъжд... или гъбите правеха така?! Без значение. Та ако сте уморени от ежедневието си тук, в някой прашен град като София или пък се намирате на досадна почивка с жената или... ракията е свършила, може да прекрачите прага на заведението и да си прекарате чудесно.

Като влязoх вътре аз твърдо заявих, че няма да пия. Както вече ви казах, Рей Макгавърн - съдържателят, ми наля една чаша с портокалов сок. След това седнах на единственото свободно място, където седеше някакъв тип, облечен изцяло в черно и със сребърен пръстен с пентаграма на ръката. Та той ми подари книжката и каза, че е биографията му. Беше написана от първо лице, а другаде напротив. Говорихме си няколко часа за какво ли не, а после се оказа, че са минали дни (времето тече неусетно там, предупредих ви вече). Тръгнах си с походка, която наподобяваше някоя оплетена шевица или пък възел. Явно г-н Магьосникът беше превърнал сокът в ром, а дори не бях разбрал.

Добре стига. Няма да е разказ-представяне, вече си обещах. Малко или много вече знаете основната идея. Всички герои са забавни чешити, които разказват своите истории в кръчмата или всичко им се случва в самата нея. Докато бях вътре видях как някакво момченце реши да се сбие с пиян Балрог. После ходихме с него да търсим внучки на магьосници, но това е различна история. Най-готиният пи(я)ч за мен беше Джонатан Деветте Пръста. Много прозорлив тип, който може с един замах да разгадае всички тайни на вселената.

Та, това което отличава книгата е дълбоката душевност на героите. Ново е за фентъзито. Там обикновено отделните персонажи са восъчни фигури, които леят кръв, алкохол и магия във всички посоки без много да му мислят.

Даже не съм сигурен, че четях фентъзи. Все едно беше реалният свят. Фантастичното е вплетено в познатото ни и обратното. Авторът е имал определени идеи, които произтичат от съвремието и ги е вплел в фантастичния свят на творението си. Това не е фентъзи, но не е и магически реализъм. Тук реалното е инструмент на нереалното, не обратното. В едно магическо пространство се използва... немагия, за да се покаже нещо, за което думите не стигат. Това е особен стил, който може би ще ви е малко странен отначало, ако сте свикнали с конвенционалното фентъзи. Всичко това се дължи на психологизма.

Ъм... значи имаме жанр, който не съществува, но все пак го има в тази книга. Фентъзи реализъм?! Може би ще се спра на това.

Извън тези полутеоритични бръщолевици искам да ви кажа нещо за хумора. Аз както винаги не мога да се смея на книги. Явно ми има нещо. Какво да се прави. Иначе всички възможни клишета и майтапи от фентъзитата бяха използвани много умело и то с един особен стил. И преди съм чел български автори, които искат, опитват (съзнателно или не) да звучат като западните писатели. Какво "и преди", новите български автори, почти изключително, само това правят. Честно казано повечето опити, които съм виждал завършват с неуспех. Тук обаче не е така. Имах чувството, че чета преводна книга (дори, когато се споменаваше България). Това не е българска литература, а западна. Дори виждах точно идиоматичните изрази и как са били преведени. В стила няма нищо, нищо българско. Казвам го нито като хвалба, нито като хула. Вие си решете дали ви харесва или пък не.


... след тази каша, която ви написах... май е време да си легна. Утре трябва да съм в "Котката". Не, не е по работа, просто се чудя какво ли ще се случи там.

Няма коментари:

Публикуване на коментар