петък, 20 февруари 2015 г.

Призрак по избор - сър Артър Конан Дойл

Сър Артър Конан Дойл е известен предимно с историите за Шерлок Хоумс. Това важи особено за България и цяла Източна Европа, тъй като ужасът е бил низвергнат от социалистическата критика. "Жанрът" е бил считан за вулгаризация на готиката и по-низш като литература. Според официалната доктрина: "След "Франкенщайн или новият Прометей" на Мери Шели "готическият роман" се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повторят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите "занаятчии", които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. (...) Разбира се, художествените открития на "готиците" ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото." (Цанков, Г. - "Следи от копитата на дявола", В: "Готически романи", Нар. култура, С. 1986, с. 32) Това отвратително, обидно и дълбоко погрешно мнение, което е резултат не толкова от познаването на класическия хорър, а на официалната политическа доктрина, е било господстваващо в продължение на 45 години сред критиката и все още обладава умовете на мнозина. Дори се е считало, че ужасите предизвикват нервни болести, психически проблеми и подтикват към извършване на престъпления. Нещата се затоплят едва към края на режима, но от печат излизат само някои по-безобидни истории.

Сега издателите от време на време пускат по нещо от цялото онова огромно сладководно море, което не сме изпили - хилядите класически истории на ужаса, неиздадени никога на български език. Но стига толкова с този мой лекционен курс.

Бързам да ви кажа, че сборничето с разкази "Призрак по избор" има амбициозната цел да събере всички "свръхестествени" (издателите ни все още се боят от думата "ужас") истории на д-р Дойл. Книжката се базира на ето това англоезично издание, но за разлика от него включва само 10 от 18 разказа и по тази причина е негов съкратен вариант. Разбира се, прочутият шотландец (а не "ирландец", както по някаква причина пише в епилога на книгата) има още много къси произведения за духове, таласъми, върколаци и какви ли не мрачни същества, които не са включени в нито една от двете книги, за които стана дума.
Не е нужно да викате истински призраци. Може просто да прочетете книга като тази :)
Подбраното в сборника, с малки изключения, не е съвсем онова, което бихте нарекли "пълнокръвни" разкази. Това са десет прекрасни истории за привидения, прокълнати предмети и псевдонаука, които бихте си разказвали някоя вечер, когато токът е спрял. Вярно, случва се все по-рядко в наши дни, но... е можете да угасите лампата или да отидете на палатка в гората. Историите доста приличат като вид и усещане на онези в "Нови хиляда и една нощ" на Р. Л. Стивънсън и ужасите на Уошингтън Ървинг. В тях пътуването е по-важно от финала. По тази причина напомнят и на писаното от Х. Ф. Лъвкрафт. Някои от сюжетите тук са загатнати в творчеството на последния, което е типично за него. Той обикновено взима идеи от своите литературни кумири и ги развива по своему.

Основните теми са типични за свръхестествения ужас от края на XIX в.: псевдонауки, хипноза, привидения и сенки, древни предмети с особена сила и значение

... и мрачни легенди.

... като тази за "Кафявата ръка", която сър Артър Конан Дойл е научил от свои колеги, практикували медицина в Индия. В нея престарял английски лекар ампутирал китката на млад индиец, който обаче се споминал скоро след операцията... и решил да поиска ръката си обратно. Звучи интригуващо, нали? Същото може да се каже за "Насилникът от Брокас Корт", където при пълнолуние край малка пътна отсечка се подвизава мистериозен мъж, който предизвиква странстващи пътници на боксови двубои. Опасната тайна, която се крие зад грозноватото му лице е пропита с кръв, бой и безбройни победи. Дали изобщо има някой, който може да му се опълчи?

Много от героите на д-р Дойл са лекари също като него. Авторът обича да използва реалии и... не-съвсем-реалии, с които е добре запознат. По тази причина не е пропуснал една от любимите си теми - спиритуализмът. През XIX в. призоваването на духове е било широко разпространено забавление, на което са се отдавали хиляди, а може би и милиони, подпийнали компании и други, запленени от всякакви любопитни истории за отвъдното. "Игра с огъня" налива масло именно в тази тема. Френски медиум гостува при свои приятели в Англия и заедно с тях ще си направи опасен спиритуалистичен експеримент, който ще хвърли всички в пълен потрес.
Сър Артър Конан Дойл е събирал снимки, които доказват съществуването
 на привидения. Тази е една от тях. Източник (вж. там за още).
В "Фиаското в Лос Амигос" Дойл ни разказва за една интересна псевдонаучна теория. Намесени са осъден на смърт престъпник, електрически стол, най-мощната електроцентрала на света и... тайната на неуязвимостта. Мощното развитие на науката през XIX в. е размило границите между разпространените фолклорни вярвания и рационалното. Преходът между двете е твърде рязък и това кара много викториански автори да ги преплитат в произведенията си.

Два от разказите не са толкова страшни, колкото хумористични. "Големият експеримент в Кайнплац" на пръв поглед изглежда на изтъркан комедиен холивудски сюжет, но ви уверявам, че когато е писан, това съвсем не е било така. Срещаме се с първообраза на една камара произведения на киното и литературата, в които странни експерименти или стечения на обстоятелствата ще ви накарат да се събудите в чуждо тяло... и да си мислите какво ли върши в същото време вашето. Като агностик сър Артър е вярвал в съществуването на свръхестествени сили, но е считал, че те не могат да бъдат обяснени с човешкото познания и вероятно този негов възглед е родил споменатия сюжет.

Титулният разказ "Призрак по избор" разглежда по смешен начин темата за новобогаташите. Като всеки истински английски патриот, Дойл се прекланя пред божественото право на благородните фамилии да държат властта в свои ръце. Тук един забогатял гражданин се опитва да уреди живота по аристократичному и да заприлича на ърл или пък маркиз. Е, да си купиш замък и пищно обзавеждане е лесно, можеш да платиш на някой да ти нарисува герб и фалшиви портрети на предците ти от времената на Вилхелм Завоевателя до наши дни, дори ще има кой да ти съчини родова история за пари, но... ами какво правим с фамилния призрак?! Всеки благородник има призрак в имението си! Дойл е непоклатим в мнението си: кръвта вода не става. Селянинът ще си остане такъв, той не би могъл да бъде аристократ и няма как да си купи истинска история, с каквато разполага един благородник.
Кадър от филма Мумията (1932), който до началото на двехилядните става първообраз
 на десетки други холивудски продукции. Източник.
Сър Артър Конан Дойл е бил запален по египтологията. Именно по тази причина се увлича в разкази като интересната и трагична любовна история в "Пръстенът на Тот", която, заедно с още няколко негови разказа, е послужила като основа на класическия филм "Мумията" от 1932 г. (авторските права са сдали багажа, заповядайте). Дойл е създател дори на тази известна поредица, а не просто на "Джурасик парк" (чрез "Изгубеният свят") и "Шерлок Хоумс". Но, не, това не е просто изтърканата тема за оживяващата мумия. Нищо подобно. Тя е само дребен елемент, който е загатнат в цялостното пано на повествованието, възкресяващо цял Древен Египет в рамките на двадесеттина страници. 

Невероятните истории за прокълнати старини са повече от една. "Сребърната брадвичка" е разказ за огромна колекция от антики, една изчезнала сребърна брадва и безжалостен убиец, който извършва престъпленията си без всякакъв мотив.

В сборника са включени и два разказа изпълнени с намеци за садо-мазо, връзване и камшици. "Хоръристи"... к'во да ги прайш. Все такива неща са им в главата. "Джон Барингтън Каулс" е може би най-доброто произведение. Едноименният герой е обсебен от жена, която има пълна власт над мъжете около себе си... буквално... Има ли нужда ви казвам у кого ще е вината, ако един от двамата мистериозно... изчезне, се поболее, изпадне в нервен срив? Нашата привлекателна героиня е енигма, изпълнена с ярост и страст. Тя забелязва всичко и обича да наказва онези, които са в нейна власт, за прегрешенията им. Е... кой знае, камшичните удари може би са по-сладки, когато ги получаваш от жена, облечена в семпла черна рокля, покриваща снежнобялото ѝ тяло като змийска кожа..., а може би не :) Разказът е повлиял Х. Ф. Лъвкрафт да напише "Нещото на прага", както и още няколко други писатели.
Сър Артър Конан Дойл (1856-1930) като доброволец във
Втората англо-бурска война (1899-1902). Източник.
В "Кожената фуния" се разкрива тайната на старинен предмет с неизвестно предназначение. Тя ни отвежда към ужасите на средновековните мъчения за изтръгване на самопризнания и екзекуции. Този разказ също ми допадна много, заради интригуващата мистерия, която се разплете пред очите ми.

И накрая, любимият ми цитат от книгата е "Брюнетките трябва да се редуват с блондинки". Е, разбира се, авторът го е казал в напълно различен контекст, а извадено от него това изречение пробужда същото недоразумение, което изникна в главата ви като го прочетохте. :)

Майтапът на страна, книгата е добра.

неделя, 15 февруари 2015 г.

Морският вълк - Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.
Впечатляващ вариант за корица. Източник.
Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?
Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.
"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)
Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.
Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.
По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.

вторник, 3 февруари 2015 г.

Последният череп на маркиз дьо Сад - Жак Шесекс

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад скандализира обществото с особените си философски идеи и разпуснат сексуален живот от близо два века. След като преди 10-20 години неговите възгледи за света от патология се превърнаха в здравомислие, не бих казал, че някой изобщо би се възмутил поне от чисто философската страна на нещата. Не съм сигурен обаче, че четящите дьо Сад разбират напълно какво ни казва в творбите си - основата под онова, което откриваме на повърхността (атеизъм и детайлни описания на всякакви сексуални извратености и нормалности, според собственото ви възприятие за нещата) е критика на обществения договор, възхвала на естественото състояние и оправдаване на престъпната душа, принизяване на човека към животното. Не искам да се оправдавам за нищо от това, което пиша. Маркизът е бил гений, макар и по своему, но не съм сигурен, че е бил съвсем прав в някои от разсъжденията си. Доводите му често са доста добри, премерени и правилни. Другаде обаче той стига твърде далеч в критиките си към идеите на Русо и Монтескьо и вижданията им за човешкото общество, а те определено са разсъждавали в по-правилна насока. Все пак мястото му в световната философия е важно, а в съвремието ни - определящо и водещо. Но нека си поговорим за идеите на смия дьо Сад по-обстойно другаде...

... така или иначе това не е негова книга, а книга за него и... неговия последен череп. Четири години след смъртта на известния... сладо... садомазострастник (що се отнася до г-н дьо Сад в тази дума не можете да вложите онова, за което се мислите, трябва да стигнете по-далеч, да, по-далеч, независимо за какво се сещате в момента), та, четири години след като почива, неговият череп е изровен, за да бъде изследван. След това преминава през ръцете на десетки колекционери, почитатели, учени, философи, гении и ненормални (малко документална история на черепа). Реликвата и нейната история е вдъхновила много творци, преди да бъде безвъзвратно изгубена. Може би най-известният пример е един разказ на ужаса от Робърт Блох. На Жак Шесекс изглежда не му е достигнала скандалността, който доби, защитавайки "правата не педофилите" и е решил допълнително да си създаде авторитет на стар развратник като опита да имитира Маркиза.

... не бих казал, че успява.
Предполагаема снимка на истинския череп. Източник.
В първата част книгата му е посветена на последните дни от живота на Маркиза, през които той е затворен в лудница, но продължава да се забавлява по своя си начин, изпълнен с всякакви сексуални... действия. Извратени и по-нормални. Авторът прибавя в образа на героя си щрихи на полу-фантастично същество, което го прави по-мистериозен, но истинската цел е да го свърже с преизподнята. Така го въздига в нещо като син на дявола и антипод на Христос, който е дошъл да учи човеците на разврат и чиято плът и кръв са екскрементите и урината, отделяна по време на извратените му сеанси със същества от другия пол.

Тази първа част остава на едно средно ниво. Образът на Маркиза не ми допадна, колкото, да кажем, във филма Quills (2000). Докато там беше устроумен, забавен, трагичен персонаж, който оставя твърде приятно впечатление, тук той е просто извратен и гнусен разплут старец. Винаги съм си представял истинския човек в първото амплоа. То му подхожда много повече.

За разлика от истинския Сад, Шесекс не умее да създава онази твърде особена атмосфера, в която съжителстват задълбочена философия и сексуална патология. Без тази симбиоза нещата не се получават толкова добре. Тук разсъжденията за живота, обществото, властта, страстите, изкушенията липсват, а картинните описания на разврат са просто гнусни, лишени от символиката и остроумието на Маркиза.

Жак Шесекс (1934-2009). Източник.
Втората част се развива след смъртта му и разказва историята на черепа, който преминава от ръка на ръка през два века чак до съвремието и носи със себе си духа на Маркиза. Тук ромът се фрагментаризира и се превръща в сбор от десетина кратки новели, които, поне на мен, ми бяха забавни. Те вече са написани в стил "дьо Сад" и си струват четенето. Използвайки добре повечето оръжия на сюрреализма Шесекс излага идеята, че Маркиза не може да умре. Неговата лудост и неговия гений винаги ще съществуват, ще преодоляват вековете, ще се загнездват в чужди умове и ще ги карат да грешат.

Книгата идеологизира маркиз дьо Сад. Превръща го в обект на някакъв особен индивидуален култ, който авторът и останалите герои в книгата следват. Те го усещат в себе си и му се подчиняват. Макар че идеята и интересна, може би дори добра, не съм сигурен, че един бележит "генерал" в редиците на атеистите би бил доволен от подобна възхвала. Не, убеден съм, че това не би му допаднало.

Романът си остава ценен, за всеки с интерес към личността и творчеството на маркиз дьо Сад.

Ето две интересни представяния на книгата тук и тук.