сряда, 25 декември 2013 г.

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Бранимир Събев

Купих си я от панаира и то с автограф! Така имах възможността да стисна ръката на един от авторите на книжни блогове, които следя (виж колонката по-долу). Трябваше ми обаче цяла седмица преди да събера достатъчно време и да изчета книгата за няколко часа. Преди това се задоволявах с някой и друг разказ в метрото. Защо ви разказвам всичко това? Ами защото едно от доказателствата ми, че книгата си струва е именно комичната ситуация, която се наложи да изживея в метрото - на два пъти потеглих в грешна посока, защото се улисах в четене. Не е майтап!

Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.

За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.

Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).

Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.

Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:

Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.

"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.

"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.

"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.

Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.

Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.

В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.

Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.

"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.

"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.

Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.

"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.

"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.

Когато четох първите разкази в сборника си мислех, че Бранимир Събев е добър, но ще са нужни още години, докато ни зарадва с нещо наистина страхотно. Когато привърших книгата, вече знаех, че тези години са изтекли. Смятам да следя внимателно бъдещото му развитие, защото имаме какво да очакваме!

сряда, 11 декември 2013 г.

Изповед: Истината за шест съдебни дела - Рени Цанова


Рени Цанова е известно име в българското наказателно право, а и медийно пространство. По тази причина нейната мемоарна книга би била интерес както за юристи, така и за тези, които просто обичат криминалните истории. Това се постига чрез начинът, по който шестте съдебни дела, описани в книгата, са представени... обикновен и на достъпен език. Текстът е напълно разбираем и за неспециалисти. Въпреки това той е максимално точен. Само си представете... да напишеш книга, която би трябвало да бъде море от юридически термини, да ги замениш с обикновени думи, но въпреки това всичко да си остане цялостно и точно като смисъл. Изобщо не е лесно. Особено след като свикнеш с тези ужасни думи и начин на изразяване, които никой извън професията не схваща напълно.

Респектиращата част от тази книга е, че седемте ѝ глави описват истински истории с истински хора. Трудно е, човек да повярва, че всичко това се е случило наистина. Трудно е, защото си гледал десетки... стотици криминалета и си чел такива книги. Умовете ни са наситени с такива истории. Те стават само в изкуството. Когато ни говорят за истинско убийство ни е трудно да си представим как то се случва. Как цялата тази бруталност може да бъде причинена от един човек на друг.Всеки, който е внимавал в уроците си, ако е учил право, знае какво е казал Томас Хобс: Homo homini lupus est. Човек за човека, вълк е. Ако не вярвате на това или го считате за глупост, както някога счетоха много мои колеги, е тук ще видите колко прав е бил старият мислител. Ако тази книга трябва да има някакво допълнително подзаглавие или цитат, с който да започне, това е споменатата латинска фраза.
Томас Хобс (1588-1679) - първият велик мислител на
 новото време и последният велик мислител на
средните векове. Не се стряскайте ако ви намигне.

Когато видиш обвиняемия обикновено той е смачкан от мощта на съдебната власт. Превит, закопчан, ескортиран от двама въоръжени, минаващ с наведена глава между скамейките за публиката. Никога не можеш да повярваш, че той е извършил това което обвинението твърди. Всъщност, дори да мине през залата наперено и нахално трудно ще повярвате. Хората, които не са видели нещата с очите си не могат да повярват, че между хората има зверове. Че не всички сме човеци, макар да сме в човешка кожа.

Все пак авторката е спестила изключително ужасните описания, които иначе би могла да включи. Те са само загатнати или пресъздадени по щадящ читателя начин. Не очаквайте картини ала господарите на хоръра и техните романи.

Ако книгата ме научи на нещо от професионална гледна точка то е, че за да успееш като адвокат и да защитиш някого или да обвиняваш от негово име, трябва да приемеш всичко присърце. Трябва да приемеш съдбата на подзащитния си като своя собствена. Това е правила Рени Цанова и затова е била толкова успешна в работата си.

Ревността - дяволска лудост или човешка слабост? - една ужасна история за приятелството и любовта. Две момчета, които се познават още от деца. Единият вярва, че ще открие жената на живота си, другият, напротив, счита, че всички жени не струват и стотинка. Когато първият наистина среща своята избраница обаче, вторият измисли подъл и хитроумен план, който да го "отърве" от нея и "пагубното ѝ влияние". Замисълът наистина проработва, но авторът му не знае, че истината ще излезе наяве, а и приятелят му няма да си поплюва щом разбере...

Случаят "Анна Заркова" - тъжно престъпление. От тези, които аз наричам глупави. Кому е нужно да обезобрази лицето на една млада жена с киселина? Вероятно само за да изпита някакво удовлетворение, че тя винаги ще чувства срам от лицето си. Хората, и особено жените, държат много на външния си вид. Делото показва, че ние сме едно гадно и свирепо маймунско общество. Не само заради изразеното в предните изречения, но и защото в историята е намесено едно клето момче с нелек живот, което най-накрая открива някакво щастие и смисъл в него, за да бъде въведено в тежък съдебен процес и то с несправедливи обвинения, а това му се случва само защото има скромен произход.

Момчето, което не искаше да убива - отвратителен и много гнусен случай. Няколко момчета в дискотека. Едно непознато пияно момиче на същата маса се държи наперено и надменно. Тримата приятели обаче не смятат, че могат да търпят такова отношения... и решават да си отмъстят по най-нечовешки начин. Рядко може да се чуе за чак толкова гадно престъпление в нашата страна.

Една съдебна грешка - уникалният случай "Ваньо Александров". Може би сте чували, може би не. Александров е обвиняем по обвинение за убийството на своята съпруга. Манипулираното следствие изкопчва самопризнание. Чудите се как един невинен човек би признал нещо, което не е извършил? И вас да ви затворят в следствието и вие ще признаете, стига там да искат това. Доказателствата и фактическата обстановка са особено интересни и скалъпени безумно от намесените в процеса. Причината е само защото обществото иска бързо да има осъден. Версията е следната: Ваньо спял при родителите си, когато жена му Вася се появила и вдигнала скандал, след което излязла и тръгнала сама в 12 часа през нощта. Взела такси, което я отвело някъде из София. Там тя се качила в камиона на съпруга си, той също бил вътре (?!), тръгнали за някъде, но по пътя разгневената съпруга му казала, че има любовник. Ваньо изригнал и както бил стигнал на Орлов мост, без проблеми направил обратен завой с камиона и с ремаркето (?!?!), след което извадил ножа си за хляб от жабката и убил жена си брутално. Хвърлил тялото в канал по пътя за Нови пазар. Уникално, нали? И да добавя, в каросерията нямало и какпа кръв, което не попречило обвинението да изглежда достатъчно убедително на съда. Обвинението издържало и подсъдимият влязъл на топло за 20 години. Спестявам най-различни уникални подробности по делото, които са много интересни и дори щяха да са комични, ако не бяха трагични. За щастие на невинния затворник, истинският извършител е задържан само три години по-късно. Оказва се сериен убиец, който е причинил смъртта на общо четири жертви. Според общественото мнение такива в България никога не е имало. Е, не е точно така, както разбрахте.

За капак в цялата история е намесена и баба Ванга, която още преди делото казала, че двама ще лежат в затвора и истината ще се разбере след 3 години... Просто невероятно. Ето едно видео по въпроса. В него има някои неточности и непълноти, за които можете да научите от книгата.

Златната монета - една златна пара от II в., с лика на римски император. Само две са останали в целия свят и сега тази е притежание на една стара жена, в чиито род съкровището се предава от незапомнени времена. Някой обаче дочува за нейното съществуване и пожелава да я има... до къде ли може да стигне, за да я притежава? Как може една златна люспа, макар и на хиляди години, да струва цели килограми не по-малко древни скъпоценности? Човешката мания може да направи всичко скъпо.
Солид на Валентиан II. Не знам дали именно той е бил на монетата от историята.
Бумеранг за Държавна сигурност - странна история, която заслужава да бъде филмирана. Чистка сред агентите на държавна сигурност. Някой трябва да опере пешкира. Мишената е поставена, лицето е избрано. ТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОСЪДЕНО. Тоталитарните безумия в действие - мними свидетели, фалшиви доказателства, измислени писма, предварително подбрани следователи и прокурорка. Някой обаче решава да им обърка сметките. Напълно неизвестен служител на ДС решава да се опълчи срещу системата и да развали сеира на колегите си. Кой е той... остава тайна, която никога няма да бъде разгадана. Това е най-уникалната от всички истории. Изходът ѝ е страхотен обрат, който трудно може да се измисли дори от най-добрите майстори на трилъра в света. ДС сами си хвърлят бумеранга и сами го хващат.

Книгата включва и есеистична част, наречена "Смъртното наказание няма да спре престъпленията". В нея се съдържат няколко затворнически писма на невинен човек, осъден на смърт, чиито невинност за щастие е доказана в последствие и животът му е спасен. Преди да уча право, подобно на повечето млади хора, и аз подкрепях смъртното наказание. След това определено минах към другия лагер на конфликта и категорично не го приемам. Разбира се, съдебната грешка е едната причина. Втората е много по-различна. Просто се запознах с прекалено много хора, които упражняват/ще упражняват юридическата професия. Не смятам, че голяма част от тях са достойни да имат "правото на живот и смърт", както са го наричали древните. Т.е. правото да се разпореждат с нечий живот. За да не ме наречете егоист не смятам, че за разлика от тях аз ставам за тази работа. Независимо дали си облечен в тога или не, това не те прави по-специален, умен, мъдър, велик. Защо да ти се отстъпва това тежко бреме?

Книгата е излязла в началото на века ни, но все още се намира по книжарниците за 6 лв., което за днешни времена не е много за една книга. Аз си я взех на старо от книжен пазар, където и сега върви за от 2 до 4 лв. Смятам, че всеки с интерес към криминалните истории или към професията трябва да прочете тази "Изповед". Освен всичко, книгата би била голям извор за вдъхновение за всеки, който иска да напише нещо криминално. Бъдете внимателни, сюжетите са абсолютно истински. Ако авторката имаше писателски талант, всички те биха могли да направят касови бестселъри.

В книгата са поместени и някои съдебни речи, които могат да бъдат полезни от реторическа гледна точка. Аз съм наблюдавал речта на Рени Цанова по делото "Ваньо Александров" на запис. Най-ми бе забавно, че изготвянето на записа е посочено в книгата, а също и неговия създател - мой преподавател в университета.

Не може да се мине и без някои недостатъци. Определено авторката показва пристрастност, но това е просто невъзможно за един адвокат. Той не може и не бива да е безпристрастен. Истинският проблем в книгата е, че извън участието на самата Рени Цанова в делата, няма достатъчно данни за останалото. Какво се е случило с повечето споменати лица след това в повечето случаи няма да разберете, а в това се крие част от интригата.

петък, 29 ноември 2013 г.

Солунският чудотворец - Фани Попова-Мутафова

Мина много време, но не ми се пишеше. Не, че ме четете, не съм сигурен защо изобщо публикувам в този блог. Да си губя времето ми е призвание от както се помня. Да върша безполезни работи също...

Малко късно чета този роман. Не, не след 1 през нощта, а късно като за годините ми. Вместо да го грабна на 14-15 години или хайде, малко по-късно, аз направих това едва сега. А дърто магаре съм вече. Карай. Важното е да има за четене.

Трябва да знаете, че "Солунският чудотворец" е любим роман на поколения българи. Издаден е в далечното минало, преди мрачната дата 9.9.1944 г. и много скоро след нея забранен. Авторката пък е лежала в затвора заради него. По-късно е преиздаден в редактиран и орязан вариант по соц. тертип. Сега излиза отново в пълян вариант, чрез изд. "Унископ" и благодарение на грижливата работа на Петър Величков - редактор на творбата, към който може да се изпитва само благодарност за свършената деликатна, но уместна работа.

Подобно на Отец Паисий, който написал своята "История славЪнобългарска" (както е истинското ѝ заглавие) през 1762, Фани Попова-Мутафова сякаш си е наложила да вкара в своята четирилогия програмност, подобна на тази, която е вътворил монахът от Хилендар, за да се превърне в баща на нацията. Тя го прави обаче в друго време и с друга цел.

Някога, когато е била млада и актуална писателка, Фани Попова-Мутафова е била най-четена и продавана в цялата страна! Сега обаче не е особено... "пунктоална". Вероятно защото романите ѝ не се връзват с днешното... не знам как да го нарека... на културата. Хората търсят друго. На по-възрастният контингент ще им се сторят като за деца, а на по-малките... ами едва ли ще им харесат особено. Българите ненавиждат историята си и не обичат да четат за нея, нито да им я напомнят. Отделно се залага на морал и романтизъм, които отдавна не са положителни ценности. Кръв има, но малко, пиене също - но още по-малко, секс - изобщо. Предполагам, че тук 4/5 от вас (впрочем едвали "вас" е не повече от 5 човека, като познавам лично единия) ще затворят страницата. Но както казах и по горе - карай.

НЕ ЧЕТЕТЕ! Едно от редактираните
соц. издания на романа.
Книгата се дели на две части, които целят да разкажат историята на тримата братя Асеневци - Асен, Петър и Калоян. Първата е посветена на въстанието им и царуването на първите двама, като действието се развива доста шеметно бързо. Напомня на приключенски роман. Наистина. Едно-след друго. Напред. Ама под ред. Героите се сменят. Времето лети. Сюжета. И той.

Успях ли да забързам текста? Е, не е чак толкова бързо, но все пак си е на скорост. Пренасянето на действието от едно място на друго понякога ми идваше прекалено изведнъж. Втората част е само за харизматичния цар Калоян. Тук динамиката се губи, но нещата са по-обстойно и детайлно представени. Сюжетът е доста по-пълен. Проблемът който аз откривам е, че не е наблегнато достатъчно как се превръща едно лековерно и романтично момче - Йоаница от първата част в страшния цар Калоян Ромеубиеца от втората. Има някакви елементи, които ни го показват, но определено са недостатъчни. Калоян от първата част и Калоян от втората се различават силно като поведение, мисли, действия (освен любовта към народа им - като казах това ви отказах всички да я четете, нали?). Тъй. Промяната липсва. Това ме води до извода за липса на психологизъм. Някъде той е наличен, другаде се губи, на трето място - отсъства. Там където го има е много силен и надвишава нивото на юношеската аудитория, например, мястото, което бих нарекъл "Иванко говори с Бога". ... Чакайте, за какви юноши говоря, дето ще я четат тази книга? Както вече споменах няма секс. Да добавя - няма и вампири. Забравете за юношите. Друг път обаче главите са малко повърхностни и изглеждат тъкмо като за... НЯМА НИКАКВИ ЮНОШИ!!! Така.

Определено авторката е направила подробно и качествено проучване на миналото. Между другото книгата завършва с откъси от истински исторически извори, които са много добро и любопитно приложение. Въпреки това, Фани Попова-Мутафова си е спестила да говори за едни дребни исторически истини - няколко загубени битки на първите двама Асеневци. Въстанието им не успява толкова лесно, колкото е представено. Това, аз мисля, е направила напълно съзнателно, за да не пропагандира национален нихилизъм. Нещо повече, тя залага в творбата си определена програмност, определени обществени цели - да покаже величието и издигането на България в момент сходен на съвременния ѝ. България се е освободила от чуждо владичество, издига се стремглаво, печели битки на бойното поле и воюва с една цел - да обедини всички българи под един скиптър - този на Н. В. царя на българите. Това е било по времето на Калоян, било е и по времето на Фани Попова-Мутафова. Тезата ми е, че е искала да отъждестви царуването на владетелите от Третото българско царство с тези от Второто. Да покаже как нещата са необратими - България ще бъде велика сила, ще бъде хегемон на Балканите и ще се простира от море до море, от море до Дунав. Красив идеал, който всички знаем, че не успява. Когато авторката пише романа си, тя още не знае това. Искала е чисто и просто да покаже какво вършат мъжете на фронта на техните жени, дъщери, майки и сестри. Защо отсъстват и защо гинат на бойното поле.

Романът разбива монотонността, която много често лъха от историческите романи. Героите са живи и одухотворени. Историческите събития са добре вкарани в сюжета без да изгледа натрапчиво и изкуствено. Това е истински роман, а не учебник по история. Единствено отстъпление тук са бойните сцени, които, според мен, са твърде малко на фона на педиода.

В определена степен творбата напомня историческите романи на Иван Вазов. Крачка напред е от неговия Светослав Тертер, но в никакъв случай не надминава шедьоварът Иван-Александър.

Фани Попова-Мутафова включва в книгата пророческа фраза: "Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му, винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?" Случило се е, нали? Случило се е с царете Асен, Петър и Калоя. Случва се и с всички идеали, които въплащава Третото българско царство и за които говори авторката на романа. Сега са просто романтика и легенди.

Препоръчвам "Солунският чудотворец" на детско-юношеска аудитория, но ще прочета и "Дъщерята на Калояна", която се счита за най-добрата книга на Фани Попова-Мутафова, преди да имам окончателно мнение за цялата поредица.

Фани Попова-Мутафова и съпругът ѝ Чавдар преди да влязат в затвора,
заедно с Николай Лилиев.

сряда, 6 ноември 2013 г.

Злодеите - Симон Себаг Монтефиоре

Злодеите винаги са вълнували хората около тях и след тях. Те разпръскват особено любопитство към собствената си персона, което ни кара да се интересуваме от животите им, странните прищевки, които имат, ужасяващите злодеяния, които са вършили. От къде идва този интерес? Защо ни харесва да четем за ужасите, вършени от хора като нас, срещу други себеподобни? Казвам ви го направо: определено не, защото искаме да се поучим от грешките им или лошите им помисли и да не ги повтаряме в личен или обществен план. Това вълнува хората най-малко от всичко. По-скоро причините са две: разбира се, защото човешкият ум има незадоволим глад за странни, ужасни, интригуващи истории, и вероятно, защото искаме да разберем защо злодеите са го правили? Защо са били злодеи? Тази тайна почти никога не може да се разкрие, а непреодолимите загадки винаги ни карат да мислим креативно, да се чувстваме обгърнати от мистериозна атмосфера.

И ето "Кръгозор" са издали този луксозен том на Симон Себаг Монтефиоре, която е насочена по-скоро за популярната публика, отколкото за професионалните историци. Това го прави "високоамплитудна" книга. Т.е. с много положителни и много отрицателни страни. Тя е разделена на 101 богато илюстрирани глави, всяка посветена на един злодей от човешката история. Почти винаги има и кратка добавка в каренце за други по-дребни или неизвестни злодеи.

Понеже би било безсмислено, пък и непосилно, да разглеждам книгата глава по глава ще разделя личностите в нея на "ешелони":

Първи злодейски ешелон включва всеизвестните и всепризнати от всички ни тирани. Те са ни толкова познати, че присъствието им чак дразни и бие на скука. Това са Йосиф Сталин, Адолф Хитлер, Владимир Ленин, Мао, Пол Пот и пр. други, за които сме слушали достатъчно много. Книгата е населена с огромно количество римски императори, кой от кой по безумен. Като Калигула, Нерон и Комод. Поне за първия и последния съм сигурен в менталните им проблеми, за втория има толкова много спорове. Включването, да кажем, на Калигула в книгата, обаче, поне според мен, е малко спорно. Трябва ли един луд да намери място сред злодеите? Разбирам, защо е добавен Чингис хан, неговите злодеяния са огромни, но той ги е вършил с ясна мисъл, за разлика от Калигула, а също и Джак Изкормвача, който е намерил място в книгата. Последният наистина е убил особено садистично няколко проститутки в Лондон през XIX в., което го прави най-известния сериен убиец в историята, но дали е бил злодей? Съвременните изследователи мислят, че той е по-скоро болен човек. Вероятно шизофреник. Не знам. Включването на подобни персонажи прави труда на Монтефиоре по-изчерпателен, но и по-спорен. Поне според мен. Често обаче границата между лудостта и чистото злодейство е много тънка. Иван Грозни е красноречив пример. Това е човекът убил хиляди цивилни волжки българи, няколко от съпругите си (една от които погребва жива) и дори собствения си син, а и нероденият си внук, само заради параноичните си проблеми. Така сам прекъснал династията си. Между другото, някои от притесненията му, че някой иска да го свали от трона, са били основателни. Особено трагикомично звучи момента, в който царят се разболял тежко и свикал болярите, като определил пред тях наследника на престола. Те като видели умиращия си господар отказали да изпълнят последното му желание и радостни очаквали кончината му. Той обаче оздравял... "Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем", това били думите на Иван Грозни. Да, негови са, не на Сталин, както се тиражира усърдно. Цар Иван... все пак бил отровен... така че явно наистина е бил заобиколен от заговорници.

"Иван Грозни убива сина си" от руския художник Иля Репин.
Едва ли някой е създавал по-живи образи от него.
Втори ешелон. Тук са включени по-малко известни злодеи, за които не знаем толкова много. Пардон, известно е, но не и на широката маса. Да кажем всички казват, че Хайнрих Химлер е бил от лошите, но малко знаят защо и какво точно е вършил. Тук включвам и Василий II Българоубиец, който извън България и Гърция не е особено познат. Като стана дума за византийски императори имаме включен и Андроник I Комнин, който освен изключителен сладострастник убива законния престолонаследник и води некадърна политика сам. Макар, че не е бил стока, едва ли може да е чак злодей като за тази книга. Така и не разбрах защо вътре е попаднал и Юстинян II Носоотрязания - защото убил двамата предатели, които го свалили от трона... хм... на фона на останалите злодеи някак не го приемам за чак толкова ужасен. За сметка на това имаме само един турски султан - Селим I, който въвел традицията владетелят на Империята да избива всички други наследници на трона. Като си помисля какви други злодеи е "дарила" на света тази държава само един тук е смешно на фона на толкова много римски и византийски монарси.

Едва ли тук някой е чувал за Николай Ежов по чието нареждани са били екзекутирани около 1 000 000 души в СССР, осъществявайки брутален червен терор. Собствената му смърт е още една ужасна трагикомедия. Палачът се възгордял толкова много, че веднъж, когато се напил, извикал, че ако иска може арестува дори и самия Сталин... Вождът явно не бил поласкан и Ежов станал жертва на същия този терор, който така успешно осъществявал.

Човекът в дясно от Сталин на първата снимка е Николай Ежов. След изпадането му в немилост и последващата му екзекуция, същата снимка е ретуширана, за да бъде премахнат.
В трети ешелон съм включил злодеите, които... не са истински злодеи, не и колкото останалите. Д-р Крипен например... който убил само и единствено жена си, макар и особено брутално. Някак не е като за тази книга. Има прекалено много други като него. Тук поставям и Византийската Императрица Теодора. Вярно че организирала "политическа полиция", която да спомага задържането на мъжът ѝ на трона и преследвала заговорници, но чак пък... или англичанинът Роджър Мортимър, който бил любовник на Изабела - кралицата на хомосексуалния Едуард II, а в последствие го убил доста брутално, поне според някои полулегендарни известия...

Настоящият президент на Иран... той пък защо дори се споменава... Разбирам, че на Запад не го харесват, но някак... все още не е извършил нищо особено.

Някои от включените в книгата са били просто синове на своето време. Да, от днешна гледна точка, са вършели неприемливи неща, но не и когато са живели и са ги правили. Например английският крал Ричард II, който просто организирал военни походи, хвърлял заговорници в тъмници и потушил едно селско въстание, което преди това разорило няколко града напълно... убил само водачите, другите пуснал... сериозно какво прави тук той?

Има още един проблем в книгата. Ползвани са източници без никаква критика върху тях. Много легендарни и преувеличени данни са приети за чиста монета. Ричард I Лъвското сърце бил хомосексуален, само защото живеел аскетично... Или пък 8% от всички мъже в цяла Азия носили гени от Чингис хан, поради многобройните жени, които бил насилил... е, хайде де... Оргиите на императрица Теодора и какво ли още не.

Липсват и някои титулярни злодеи, например Катерина Медичи.

Така де, книгата е на високи амплитуди, както споменах. Някъде е брилянтна и много интересна, другаде странна и съмнителна, в тези части минава за жълта литература повече от необходимото. Ако търсите реални исторически знания, то този том не е за вас, ако искате просто забавление, може да я пробвате.

За оформлението и изработката на книжното тяло, обаче забележки не би могло да има. Великолепни са.

събота, 26 октомври 2013 г.

Избрано - Робърт Луис Стивънсън

Отдавна не ми се беше случвало някоя книга да ме увлече до толкова, че трескаво да нямам търпение след всеки ред да премина към следващия. Духът на този сборник е напълно обсебващ и страстният читател изпитва тръпки, които полазват пръстите му, щом прелиства страниците. "Избрано" на Р. Л. Стивънсън е върховно изживяване за всеки, който обожава старите необикновени истории на английските класици от XIX в, което носи очарованието на Викторианската епоха.

Чели сте "Островът на съкровищата" и това ви е създало някаква представа за твореца, евентуално сте посягали и към нещо, което е било включено към този най-известен негов роман. Но трябва да знаете, освен със своите приключенски истории, Стивънсън е много прочут и с една своя повест. Става дума за бележитата

"Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд". Това е произведение, което мнозина знаят, или са чували или познават като мотив от друго изкуство (най-често киното), но обикновено не са чели и съответно не го свързват с името на автора. А с тази кратка история Робърт Луис Стивънсън остава завинаги класик на ужаса. И като става дума за ужас, това е нещо много по-голямо, велико и заслужаващо внимание от повечето съвременни заглавия в тази област. Авторът ни въвлича в дебрите на тайнствена мистерия, която свързва по някакъв начин учтивият, възпитан и уважаван Хенри Джекил, д-р по медицина и д-р по право, и коварният, груб и садистичен мистър Едуард Хайд. Докато единия извършва обществено полезна дейност и работи за науката, помага на болните и се ползва с огромен авторитет на добър християнин и джентълмен, другият се е отдал на порока и върши предимно злодеяния. Старите другари на Джекил се безпокоят за здравето му и проблемите, които неговото приятелството със свирепия Хайд може би ще донесе. Но те не подозират истината, която ще разкрият твърде скоро.

Кой е мистър Хайд? А кой д-р Джекил? Къде е коренът на злото и къде този на доброто? Кое от двете е по-силно. Имаме ли право на избор между двете? Стивънсън ни занимава със същността на човешката душа... или може би души. Добри ли са хората по природа, както смята Кант, или пък зли, както счита Томас Хобс? И колко души може да съжителстват в едно човешко тяло? Порокът може да се окаже по-силен от нас, но ако се изкушим да му се поддадем, спасение няма. Прав е авторът, и всеки, който се огледа наоколо - във външния свят, ще види това. Жаждата за елементарни удоволствия не ще доведе до нищо добро.

Именно, защото разглежда в дълбочина важни морални и философски въпроси, освен да запленява читателя с невероятен сюжет и тайнственост, ужасът на старите майстори е много по-добър от този на повечето по-нови автори.

Англоезично издание на "Клубът на
самоубийците"
Умишлено оставям за сега вторият разказ от подборката и се пренасям на следващия цикъл от три разказа "Клубът на самоубийците". Оригинално той излиза в том първи на книгата "Нови хиляда и една нощ" (издавана е и на български с друг превод), който включва два сбора от общо седем циклични разкази, написани по подобие на Шехерезадините приказки. Тази първа част, която единствена в включена в "Избрано" се състои от три истории в рамките на една по-голяма. Първата е тази за "Младежа със сметановите сладкиши". Там Стивънсън ни представя за пръв път двамата си главни герои - принц Флоризел Бохемски и полковник Джералдин, негов предан слуга и приятел, които обичат да се дегизират като обикновени хора и да се забавляват по елементарен начин, неприсъщ за високото им положение, като се хранят с неизискани ястия в запуснати ресторанти, посещават занемарени барове, за да пийнат по едно и т.н. Така разнообразяват монотонността на багреницата с нови цветове от големия град. По този начин те срещат споменатия отчаян от живота младеж, който решава да ги заведе до Клубът на самоубийците - местно тайно общество, което помага на онези, които не им стиска, да отнемат живота си. Какво обаче се случва там няма да  ви разкажа, за да не развалям удоволствието от четенето. Ето я и основната идея:

"Аз отричам, че любовта е силна страст. Страхът е силната страст. С него трябва да си играете ако искате да усетите пълна радост от живота."

Цитатът е на един от героите. Този възглед е напълно погрешен и това ще бъде убедително доказано от автора. Страстта към нещо може да пребори всеки инстинкт за самосъхранение.

В "Историята на доктора и пътния куфар", който е продължение на предния разказ, се говори за млад американец, окрилен от републикански идеи, които авторът иронизира изключително елегантно. Монархията винаги е била някак нормалното стечение на нещата, докато републиката - по-скоро натрапник. Особено за един британец. Това е само между другото, а истинската сюжетна линия ни води към едно пътешествие с много перипетии. От трън, та на глог е мотото, което тук следва нашият герой и добре, че е Негово Височество принц Флоризел, да му помогне.
Старото издание на "Нови хияда и една нощ",
което включва част от целата "колекция".

"Приключението с двуколката" пък е завършекът на цикъла, който и дава отговори на всички въпроси, които не са били доизяснени в предходните две части. Началото е много тайнствено и дори малко забавно, обратът към средата е напълно непредсказуем, а финалът много философски: "Животът на човека изглежда толкова малък, когато го отнемаш, и толкова голям, когато го употребиш за нещо, добро или зло."

В тези три истории е много интересен изворът на място на действието. Кой би предполагал, че обикновеният прашен, претъпкан и голям град може да се превърне в такава джунгла от приключения, в която не знаеш какво те дебне. Изглежда, че ако си в светът на Стивънсън е не по-малко интересно да бъдеш пират и търсач на съкровища, от турист или лекар в Лондон.

Жалко, че липсва и вторият цикъл от четири разказа, в който главните герои са същите.

Последният разказ в този сборник е "Крадецът на трупове" и сякаш почива на известният Дантев цитат, че "най-горещите места в ада са предназначени, за онези, които по време на големи морални изпитания са запазили неутралитет." Двамата асистенти на известен професор-анатом, знаят мрачна тайна за труповете, които той използва в експериментите си, макар той самия да не е наясно с нея. Единият от тях си мълчи, ще си замълчи ли и другият и как ще отговори провидението на взетата от него позиция? Хората са вълци и овце и в повече случаи, вълците успяват, защото се хранят с останалите и заемат позициите, които те са изпуснали, но понякога кариерата не си струва и е по-добре да си останеш сред стадата преживни, вместо да си пилиш зъбите.

Франсоа Вийон
"Подслон за през нощта" оригинално излиза с втория том на "Нови хиляда и една нощ", но пък не е включен в онова стара издание, което споменах по-горе. Между другото е и дебютна творба за автора. Оставих го за накрая, защото това е един малко по-особен разказ. Той е просто форма за мотивите, които Стивънсън излага чрез него. Това е произведение, което, по мое мнение, масово се тълкува погрешно от читателите си. Главен герой е реалната историческа личност и френски поет Франсоа Вийон (1431-1463) и за да разбере човек какво се случва, не е зле да познава малко от биографията му. Та той се родил в бедно семейство, но благодарение на един свещеник, който го взел под крилото си, получил много добро образование - завършил Сорбоната и станал магистър по изкуства. Той имал голям талант в поезията и бил обещаващ млад мъж. Вместо да се възползва от това обаче, Вийон предпочел да се отдаде на разгулен живот и се замесил в престъпления - най-вече убийства и кражби и накрая бил наказан с изгнание от Париж, като оставил само малко литературно наследство. Именно на това стъпва авторът. Той ни показва, че един човек с огромни заложби и шанс в живота може да не седне където по право му е мястото, а вместо това, воден от консуматорската си същност, да се стреми към пари, храна и женски ласки за нощта. За какво са му на Вийон неговите десет пръста? Не и за да пише, макар че понякога го прави. Те му носят пари, но по друг начин. Той пилее талант в името на лесния живот. Читателят може да се учуди ако открие, че всички негови мисли и думи са насочени към тези дребни щастия. Той дори пише "Балада за пържената риба", не тъжи за мъртвия човек, а за това, че той не е успял да доизхарчи последните си пари и т.н. Във втората половина на историята среща благородник, с който води продължителен разговор, като двамата застават на противоположни страни, единият на консуматорското общество, който гълта всяко дребно животинско удоволствие, и сам забравя, че умът му може да бъде използван и за нещо добро, а другият опитва да защитава честта и доблестта. Вийон така и не го разбира, той не може да бъде променен той ще пропилее до край таланта си.
Робърт Луис Стивънсън (1850-1894)

Книгата е върховна и нужна на всеки, който харесва ужасът и класиката на XIX в. Робърт Луис Стивънсън е абсолютно непредвидим и намеренията си. Обикновено авторите не могат да ме изненадат особено с един или друг ход, но този играе партиите си зашеметяващо.

Иначе жалко, че корицата е толкова зле направена, изтърква се за секунди. Преводът е добър, но тук там имам леки забележки, по-скоро козметични и относно звученето на някои фрази, на места има и неточности във връзка с юридическата терминология (среща се само на едно място), която е объркана, но това би подразнило само читател, който е наясно с тази област на познанието. Също, транскрипцията на едно-две френски имена е погрешна. Нужен е бил редактор със зорко око.

Хайде стига, стана тя дълга и широка. Съмнявам се, че сте стигнали чак до тук, постовете в един блог трябва да са по-кратки.

събота, 19 октомври 2013 г.

Защо фентъзито успява и защо ни е нужно?

Имам си книга за описване, но ще я оставя за по-нататък. Реших вместо това тази седмица да ви разкажа за един мой възглед относно фентъзи литературата, който се зароди в главата ми още преди много време.

От къде се е взел този жанр и защо има успех. И за какво ни е... Последният въпрос е най-естествен, защото без потребност дадена литература не би съществувала.

Изглежда фантазията на човек е съществувала... от както той е човек, а не животно. Знам, някои усилено се опитват да ни принизят до останалите видове на планетата, но аз не съм съгласен, човека и животното са напълно различни. Това е друг въпрос и го оставян на размишленията на всеки, който му се занимава с него.

Преди достатъчно много години, още в зората на човешката история се зараждат различни легенди и предания, които обикновено целят да обяснят някои природни пък и други феномени, все пак науката още не е била достатъчно напреднала, за да играе тази роля. Да кажем в северните страни викингите са вярвали, че северното сияние са светлини, които указват на мъртвите герои пътят към Валхала. По-рано можем да открием фантастични мотиви и в скалните рисунки на първобитните хора. Сигурен съм, че освен тази изцяло "обществена" функция, различните истории за света и неговото устройство, са служили и за развлечение.
Кой знае какво са нарисували тук...

Това е продължило и през Античността и първите 2/3 от Средновековието. По-нататък обаче нещата по малко се променят. С Къстното Средновековие и началото на Ренесансът и в последствие през Просвещението, науката изживява невероятен възход, част от историите за призраци, таласъми, тролове и странни светлини в небето намират своето рационално обяснения и престават да имат познавателна функция. С това те всъщност стават излищни. Не, не, все още са интересни за слушане и остават да съществуват с тази цел, но именно в това е разликата. Те вече не се задължителни, на човек не му е нужно да знае, че има суша, защото еснафът на тухларите е направил магия за това, като е погребал живо магаре, което някога е било разпространено българско обяснение във... Северозападните ни земи или пък, че житните класове се оклюмали, защото местната вещица е омагьосала техния цар, като го е отрязала и т.н. Тия истории се превръщат в чисто забавление, а като такова, устното предание неусетно започнало да се губи, изтичало е и се е забравяло като брашно от скъсан чувал.

На помощ на човешкия глад за необясними и невероятни истории обаче идва литературата и също... новите открития.

Крали Марко - ярък български легендарен
пресонаж
Рицарските романи и Романтизмът решили да се върнат към тези истории, като ги претворят в повествователните си форми, за да служат за развлечение на хората. Рациото дошло в повече, човешката мисъл започва да се бунтува срещу еднообразито и мнотонността на научните обяснения и се впуска отново във фантастичното. Появяват се много шедьоври за духове, за квазинауки като алхимията и съживяването на мъртавци, за странни създания, и за вълшебни земи, омагьосани замъци и др. Родили се гении като Лермонтов, като Шели и По. Започват да се събират старите приказки и легенди. Братя Грим са красноречивият прмер, те видели в историите на хората "духът на немския народ", така се изразяват сами, и считали, че събирането му на едно място ще обедини и германците отново в една държава. Така и се случва. При нас подобна толя играят братя Миладинови.

Великите георгафски открития донасят още много истории за далечни земи и техните напълно реални екзотични обитатели, животни, хора, странни нови растения и храни. Тези особени по онова време истории били на почит и техния възход продължил доста дълго.

Романтизмът обаче отмрял с новите пристапи на науката, в негова опозиция се появил реализмът и изглежда за известно време удържал първенството, а географските открития по малко спрели да бъдат толкова вълнуващи. Особено сега, когато всеки може да цъкне дистанционното и да се нагледа на странни животни и местности по научно-популярните канали или да си отвори някоя илюстрирана енциклопедия за космоса, за Африка или за океаните. Белите мечки вече не са толкова далеч. На един бутон разстояние :)

Рационалното отново надделяло и само в моменти на върховни изпитания за човека фантазията успявала да се пребори и да излезе наяве. За кратко периодидте след двете световни войни и вдъхвали отново живот. Явно реалността идва в повече, за да се занимава човек с нея.
"Властелинът на пръстените", вероятно най-
четената фентъзи книга.

И тъй стигнахме до днешно време. И до фентъзито, такова каквото го познаваме. То черпи своята енергия от старите легенди и предания, от рицарските романи и от приключенските на XIX и началото на XX в., а и от ранните сказания, които вече мъртви, възкръсват в тази форма, за да ни забавляват отново - нас, отегчените от реалността. Анормалното е нужно за човешкия мозък и душа също колкото и реалното познание. Цялата тази подреденост от следствия, първопричини и съпътстващи факти, изглежда е твърде тежка за мисълта ни. Поне за някои от нас.

Това и исках да ви споделя. Фентазито ни е нужно за да избягаме от реалността и да се потопим в един друг свят, също както някога сме го правили с устните предания, които вече силно са отстъпи назад. За щастие ние имаме този корав аванпост, прелитал от съзнание към съзнание и тъй до безкрай, в днешната му литературна форма.

Винаги имам по едно непрочетено фентъзи вкъщи. Не се знае кога ще ми потрябва. Забелязвам, че използвам това тайно оръжие винаги в напрегнати моменти или непосредствено след тях.

сряда, 9 октомври 2013 г.

Бедни хора - Ф. М. Достоевски

Исках тази статия да бъде за "Играчът на рулетка", все обаче отлагах. Отлагам я и сега. Вместо това ще ви представя "Бедни хора". Изглежда ми е по-лесно да пиша за нея.

Това е още един роман скроен по Гоголовия "Шинел". Прочетете тази именита творба преди "Бедни хора". Задължително. Иначе просто няма да е същото. Причината е проста. В произведението на Фьодор Михайлович Достоевски главен герой е отново Акакий Акакиевич, само дето се казва Макар Девушкин и говори от първо лице. Тези две лица са литературни двойници. Девушкин носи мислите на Акакиевич и неговото обаяние. Дори в илюстровани издания двамта изглеждат почти идентично, независимо кой и кога ги е рисувал. Те са изваяни по съвсем еднакъв начин. Младият Достоевски е бил силно повлиян от великия си предшественик.

Романът е епистоларен. Изграден е от дневници и най-вече писмата, които си разменят Макар (канцеларски преписвач) и неговата втора братовчедка Варвара Доброселова (шивачка и гувернантка), които живеят от различни страни на една и съща улица. Те са бедни хора, които живеят под наем и в мизерия, хранят се оскъдно, работят за по няколко копейки, ревностно пазят всяка книга, с която се сдобият и намират утеха като си споделят. Знам, знам, тук всички се мислим за бедни, но героите от този кратък роман наистина са такива, а не престорено като нас. И тези бедни хора, които често си лягат гладни, които ходят със съдрани палта и отлепени подметки, които кътат и се радват на всяка дребна монета, а работят ли работят са истински. Също като нас. Те са не по-малко реални, но ние не ги забелязваме. Авторът се е натоварил със задачата да ни ги покаже.

Велико е умението да разкажеш най-обикновена история по вълнуващ сетивата начин. Това е невероятно силната черта на "Бедни хора". Разговорите между Макар и Варвара не се свеждат до нищо особено. Какво се е случило с работата, какво има да се купи, какви пари са били спечелени, някои спомени от миналото, какво Макар е решил да подари на Варвара или коя книга е намерил и решил да ѝ изпрати или пък препише част от нея на ръка с прекрасния си почерк.

Макар Девушкин пише поредното си писмо
Могат ли бедните хора да мечтаят? Двамата главни герои са доволни и на малкото, което имат и препечелват, стига им да има какво да хапнат, да поспят на топло, да се облекат и да прочетат някоя книжка. Но те имат своите блянове. Те не се целят високо: да зарадват близките си или да решат някои всекидневни проблеми. Основната идея на автора е именно в тази. Мечтите и неговите бедни хора са несъвместими. Постижими ли са за тях или не? Достоевски многократно го показва. За тях един успех е винаги внезапен и идва по случайност, от Провидението. По същия начин веднага след него ще последва удар на съдбата, за да го обезсмисли. За тях всеки блян е безсмислен, защото или няма да се сбъдне или дори това да стане, не биха могли да го задържат. Ето някои конкретни сцени, които ме навеждат на тази мисъл:

*Разкрива се важна част от сюжета, четете на свой риск!*

- Бедният Горшков, съседът на Макар, успява да реши тежките си съдебни дела в своя полза, най-накрая семейството е освободено от дългове си, и го очаква щастлив живот, същата вечер обаче той умира, лишавайки ги от препитание.

- Старият Покровски, баща на беден студент, който пък е бил учител на младата Варвара преди години, тъкмо се е освободил от вредните си пиянски навици, за да зарадва своя син. Той прави всичко само за станат отново близки. Тъкмо когато успява, обаче... синът му почива.

- И най-силно прозира тази идея в последния взор на студента Покровски, отправен към небето, покрито от мръсни сиви облаци, изливащи потоци дъжд, когато последното му желание е било да види слънцето преди да издъхне.

Мечтите са обречени да паднат в калта и да си останат там.

Трябва да споделя мислите си и за безрадостния финал. Макар, чиято единствена радост е Варвара, остава сам.Тя намира щастие в някой друг, в неговите пари и охолство и повече никога не отговаря на писма му. Тя вече не е беден човек, вече не може да го разбере. Той е също толкова невидим за нея, колкото и за всички останали.
*Разкриващата част свършва*


Фьодор Михайлович Достоевски
(1821-1881)
Сякаш Достоевски ни е дал възможност да погледнем като с микроскоп на обществото, чрез творбата му. Можем само да му благодарим.

Авторът успява да привързва читателя към героите си, да го накара да скърби или да се радва за тях. В речта им той вкарва много истинска реч, прекалено истинска, от която прозират чувства, които се вливат в душата на читателя. Интересен е похватът му да поставя в центъра едни личности, а да прехвърля емоционалната тежест на други. Да се случи нещо лошо или пък добро на един герой, а ти да скърбиш или радваш за друг.

Бих нарекъл руската класическа литература "фина литература". Тя е изработена съвсем прецизно и детайлно. Обърнато е особено внимание на малките подробности от околния на героите свят, които играят ролята на символи. В този смисъл при нея са важни дори въпроси като: Какъв цвят рокля носи Анна Каренина в началото и в края на едноименния роман?; Какви са тапетите в стаята на Разколников от "Престъпление и наказание"? и пр. "Бедни хора" не прави изключение и тук въпросът би бил... кога вали? Хм... изглежда сякаш винаги вали, а така не е...

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

Играта на Джералд - Стивън Кинг

Новото издание на "Бард"
"Играта на Джералд" не е нов роман на Стивън Кинг. Тази пролет издателство "Бард" го пусна отново на пазара двадесет години откакто за последно старото издание на "Хемус" се намираше по книжарниците. Преводът обаче е един и същ (за щастие) и кое от двете книжни тела ще притежавате няма особено значение, освен от колекционерска гледна точка. Даже може да прочетете безплатен електронен вариант. Ако ви интересува, аз съм я чел на хартия.

Тази книга бих препоръчал на няколко групи читатели. На тези които са отявлени почитатели на Кинг и не могат да утолят жаждата си за неговите слова (а), на тези които си падат по не толкова фантастичните му и ужасни произведения ("Огън", "Дългата разходка", "Гняв" и т.н.) (б) и на тези, които не харесват този писател (в). Това е защото аз не открих ужас, който всички търсят, когато става дума за него. Наистина, има моменти, които будят отвращение и такива, които са наситени с напрежение, но съвсем няма нищо страшно, няма и нищо фантастично (последното не е задължително за един ужас, разбира се). По тази причина, считам, че "Играта на Джералд" е чедо на реализма. Има малко трилър, има щипка ужас и така...

*Разкрива се част от сюжета*
Сюжетът се развива в лятната къща на сем. Бърлингейм край езерото Кашуакамак. Адвокатът Джералд и съпругата му Джеси, и двамата на средна възраст, и двамата без деца. Решават да се отдадат на някои нестандартни креватни забавления, които включват белезници. Или по-точно Джералд Бърлингейм решава това. Скоро обаче след като заключва жена си към таблата на леглото получава сърдечен удар (не без нейна помощ) и се строполява мъртъв на пода. От там нататък целият роман е посветен на Джеси и опитите ѝ да се измъкне. Действието се развива паралелно в настоящето и миналото. Главната героиня е преследвана от жестока детска травма, която вече десетилетия не може да преодолее. Но не само. Една мрачна фигура понякога я наблюдава под прикритието на нощта, но дали изобщо е реална или плод на въображението ѝ?

*Няма повече разкриване*
Изданието на "Хемус" от 1993 г.

"Играта на Джералд" е роман за преодоляването на страховете. За тяхното могъщество, за грозната им същност, за силата им и за белезите, които оставят върху нас. Могат ли те да бъдат заличени и как? Как да се изплюеш в лицето на страха и да го накараш да си отиде завинаги? Шоуто трябва да продължи. Независимо от това, което се е случило ти си останал и трябва да живееш и да се опиташ да го правиш нормално, без страхът да се държи в свой плен. Темата е съпроводена с тази за стоицизма, което се среща много честно при Кинг. Неговите герои показват силна воля и непреклонност независимо от събитията. Някои може би ще са склонни да търсят и феминизъм, но според мен, дори да има някакъв, е само нотка, голямата тема е споменатата по-горе.

Образът на Джеси е един от най-пълно развитите в цялото творчество на автора. Дълбочината на психологизма е много голяма. Това се постига с "аз форма" на повествованието. Героинята излага винаги собственото си мнение. В мислите ѝ, на немалко места, авторът надига глава, за да ни заговори чрез нейния глас. Речта му е красива и философска. Ето го любимият ми цитат:

"При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост." - (превод - Иванка Спасова);

За съжаление обаче романът е пълен и с вулгаризми. Просто съм такъв, съжалявам, не ги харесвам. Не мисля, че това е недостатък за всички читатели, а само на един малък процент. Не, че предпочитам да липсват, обикновено са си на място, но можеше поне да са по-малко. В случай, че решите да четете тази книга се подгответе за доста цинизми. Някои оформени като сентенции и повтарящи се като рефрени. Този похват обаче допринася за пълнотата на атмосферата - тя просто ТРЯБВА, тя ЦЕЛИ, да отврати читателя. Той трябва да почувства погнуса към описаното. Към жестокостта и към темите, които се разглеждат, за да си извади сам нужните поуки. Справил се е Кинг.

- Хей, Кинг! Колко още трябва да лежа така?
- Само около шестстотин страници...
Някои считат за недостатък това, че голяма част от събитията са размишления и спомени, че не стават наистина, а са заместени от въображението и мислите на Джеси. Аз не мисля, че това е проблемно. Дори идеята ми хареса. Макар че тя лежи, почти през цялото време, завързана за леглото, действието не е толкова статично, колкото изглежда. Има достатъчно премеждия, които я спохождат и в текущото ѝ състояние и като сенки от миналото. Има някои доста динамични сцени и зловещи последни глави, които, според мен, биха заситили гладните за напрежение читатели.

"Играта" има и някои връзки с друго заглавия от същия автор. Особено с "Долорес", която може да се открие само втора ръка (или трета-четвърта-пета-пр.). Главните героини сякаш преплитат мислите си във видения и сънища. За да се забележи трябва да се прочетат и двете книги без значение в реда. Другата книга с препратка е "Неизживени спомени" и "Тъмната половина", но тя е чак накрая и само в няколко изречения. Може би, ще видите, че се споменава един второстепенен герой на Кинг.

Не съжалявам, че я прочетох.

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.
Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!
Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.

понеделник, 23 септември 2013 г.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...
Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!
Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.
За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

петък, 20 септември 2013 г.

Книги за които няма да пиша повече от това... Тамерлан, Спартак и Полунощ

Понякога се случва човек да попадне на заглавия, за които не би говорил с други хора, колкото и да му се приказва за литература с тях. И дори да си намери слушатели (нещо достатъчно трудно само по себе си). Не знам какви причини ви хрумват, може би, че приятелите ви са сноби и се страхувате да им признаете, че четете фентъзи, което те ще приемат за прекалено детско четиво. Или пък се срамувате, че често четете... еротични романи. Или... хм, вие си решете. Аз явно не мога да пиша за книги, които не харесам особено или, които са толкова повърхностни, че няма особено какво да се каже. Понеже за тях няма как да отделя по "статийка", а ако ще направя това, ще е само препазказ на сюжет или разтягане на локуми или пък ще е просто някакво хулителство за заглавието и автора, предпочитам само да скицирам всички тези заглавия. Просто не искам да влизам в детайли. До сега се опитвах да създавам повече, но виждам, че понякога няма смисъл. Ето ги и тях:

Тамерлан Велики на Кристофър Марлоу не беше лошо четиво... добре, де, беше труден за четене. Не, не беше изпълнен с философски разсъждения, които да те хвърлят в меланхолични чувства, мъка, или неразбираемо написана. Просто беше прекалено накъсана, в действие. Книгата съдържа две драми на вече познатия от друг мой постинг творец - двете части на Тамерлан Вилики, които разказват за живота и смъртта на големия завоевател от монголски произход. Бягам от истинския проблем. Той е преводът. Не знам дали е правен на бързо. Но е някакво кабинетно творение, в което лириката почти изцяло отсъства. Някъде са подбрани възможно най-чепатите думи. Дори да мислите не виждам как ще успеете да ги докарате такива. Вярно е и, че в английската версия има такива, но... Не ми се влиза в детайли, но ако четете паралелно на английски и на български, както направих аз, ще видите, че някъде преводът е твърде буквален, а другаде - прекалено откъснат от истинските слова на героите. Не е пресъздадено най-важното качество на Марлоувите творби - белият стих е скован и монотонен, а не звучи естествено, макар, че трябва да е така. Прочетете "Доктор Фаустус" в превод на проф. Александър Шурбанов в "Театър на английския ренесанс", Народна култура, С., 1975 г. и ще видите огромната разлика. Бях подготвил и избрани цитати, но нека не прекалявам. Към таки творби трябва да се подходи с внимание и търпение. Ще напиша един ден нещо за "богоборчеството" в творчеството на барда.

Спартак - синът на Медика от Иван Тренев ни учи как да не пишем исторически роман, ако някога се захванем с това начинание. Авторът е направил грамадно проучване, имал е добра идея - да опише годините на Спартак като тракийски принц преди да стане роб, но някъде към средата на книгата нещата започват да се губят. Появяват се логически дупки в сюжета, натрапчиво се изтъкват различни знания на автора за тракийския начин на живот, като например, използването на непознати термини и последващото им обяснение (в авторавата реч или речта на героите). Което е неестествено, предвид, че героите са тракийци и няма защо да си обясняват един на друг как им изглеждат типичните облекла, ножове и пр. Чувството е като да се чете учебник по история. Диалозите са изкуствени. Някъде след средата сюжетът препуска с бясна скорост и се развива прекалено бързо. Първата половина на книгата е добра. Да не говорим, че заглавието не е удачно избрано (в предни издания книгата се е наричала "Завладяването на Медика"), човек на майтап или наистина ще реши, че баща на Спартак е бил някакъв медик, санитар или пък... медицински... брат.

Полунощ на Дийн Кунц е книга от типа "става за убиване на време". Разтоварваща и неангажираща с никакви дълбоки мисли, освен развитието на сюжета. Романчето е ужас с примес на научна-фантастика и може да допадне силно на някой. Разглежда проблемът за разликата между човекът и животното и какво превръща едното в противоположното. Героите са забавни и приятни. Краят обаче е предвидим и някои моменти са плоски и клиширани по холивудски. Книгата е малко по-задълбочена от някои други на Кунц, но като цяло прекалено повърхностна за моите предпочитания. Става, но наистина няма какво толкова да се каже за нея, така че мястото ѝ е в този пост.

В последно време прочетох и още, но защо така нищо не ми хареса особено нямам идея. За другите заглавия, които ми се въртят по този повод из главата май няма смисъл да споменавам и толкова. Надявам се да бъда по позитивен в бъдеще. Имаше едно малко таласъмче, което си го бива, но за това в друг пост :)

вторник, 6 август 2013 г.

Древният враг - Дийн Кунц

Не ми се пише особено, но мина доста време и се чувствам длъжен. Вероятно затова се роди такова вдървено ревю...

Кунц е известен автор и вероятно сте се сблъсквали с него по един или друг начин: я книжка, я филмче, я фанатичните бръщолевици на някой фен. "Древният враг" се счита за една от най-добрите му книги. Написана е по холивудски, все едно четете сценарий за филм, но в повествователната форма на роман.

Повечето жители на един малък планински курорт изчезват, а останалите се търкалят брутално убити из него. Към градчето  се отправя полицейски отряд и малък военен отдел за борба с оръжия за масово унищожение. Какво обаче се случва наистина в града е една много по-голяма тайна, носена цели епохи по дълбините на морета и океани, и заровена дълбоко в земните недра за милиони години след това. Кой е Тимоти Флайт и какво знае за Сноуфилд?

Кунц ни показва собствената си версия за дялова. От къде произлиза злото и къде се намира? То избуява в душата на човека и е вечно, изконно присъщо за нея. Също като добротата.

Книгата е доста идейна, което е типично за автора. Действието също е доста наситено и детайлно. Кунц държи читателят в неведение за всичко, което се случва и после да му разкрива истината, за която никой не би предполагал.

От тази гледна точка на това колко знае читателят книгите се делят на две. В едни от тях той знае повече от героите, в други - колкото тях. Проблемът на втория е, че ако писателят не внимава случващото се може да изглежда доста налудничaво и абсурдно за клиентите му. Особено в литературата на ужаса, където границата между нелогична безсмислица и всяващ страх сюжет понякога се крепи само на изказа и техниката, които биват влагани. Само си представете някой да ви заявява следното:

- Ве, знаеш ли само каква история замислих! Човек! Клоун-сериен убиец на деца живее в канала и може да се превръща на паяк!!!

Няма ли да решите, че това е пълна глупост? Разбира се, само ако не знаете, че, в много общи линии, се има предвид "То" на Стивън Кинг, който е един... ами плашещ роман.

Дийн Кунц, поне според мен, не е успял да се справи като Кинг. В първата половина книгата изглежда много нелогична. След това, когато всички карти бъдат свалени, нещата се оправят и се чудиш как така случилото се по-рано ти се е виждало толкова странно. Ами, че то е било напълно естествено!

Ако обаче книга има някакъв проблем, то това са героите. Те не са достатъчно добре изградени, а само загатнати. Ще научите за тях почти толкова, колкото и за непознат в лондонска мъгла през дъждовна зимна нощ. Доста отчайваща е и наивността на повествованието. Липсва всякаква задълбоченост.

Въпреки това, романът е идеален ако търсите леко четиво, който да не ви натоварва. Поради това оставам с положително мнение за книгата.