сряда, 19 март 2014 г.

Усмивка в полунощ - Сибин Майналовски

Здравейте! Още ли сте тук? Забавих се с това представяне, защото времето в "Зелената котка" тече неусетно. Изглежда ти, че са минали няколко часа, а всъщност е цял ден. После се оказва, че си седял няколко месеца.

Какво е "Зелената котка"? Ами кръчма. Понеже не пия (истински нацист съм в това отношение), се разговорих с посетителите на чаша портокалов сок, докато патронесата на заведението - една нежна писана с тревен цвят, се увиваше около краката ми. После се прибрах вкъщи, прочетох тази книга, която изглежда е биографична за няколко от посетителите на таверната и реших да напиша нещо (сори, няма да го изкарам като разказ, макар че исках.).

"Усмивка в полунощ" е сборник... от разкази и от още нещо като разкази. Приличаха ми малко на новелите на Бокачо, доколкото са много на брой, кратки и в голямата си част са по-скоро истории, но не и разкази.

Свързани са или пряко или косвено, поради което е добре да се четат под ред. Някои няма да ги разберете поотделно. Безсмислено е да споменават всеки поименно. Много са. Изключително много, затова ще се задоволя с един общ преглед на нещата.

Повечето истории акцентират на "Зелената котка" и нейните посетители. Това не е обикновена кръчма, а вълшебна. Тя може да се появи във всяка епоха, свят или страна, вероятно не изниква само в Саудитска Арабия... Глупости! Разбира се, че може да се появи и там, но сигурно са и запечатали входа, все пак това е място, в което алкохолът, неприличните истории и майтапите избуяват като бурени след дъжд... или гъбите правеха така?! Без значение. Та ако сте уморени от ежедневието си тук, в някой прашен град като София или пък се намирате на досадна почивка с жената или... ракията е свършила, може да прекрачите прага на заведението и да си прекарате чудесно.

Като влязoх вътре аз твърдо заявих, че няма да пия. Както вече ви казах, Рей Макгавърн - съдържателят, ми наля една чаша с портокалов сок. След това седнах на единственото свободно място, където седеше някакъв тип, облечен изцяло в черно и със сребърен пръстен с пентаграма на ръката. Та той ми подари книжката и каза, че е биографията му. Беше написана от първо лице, а другаде напротив. Говорихме си няколко часа за какво ли не, а после се оказа, че са минали дни (времето тече неусетно там, предупредих ви вече). Тръгнах си с походка, която наподобяваше някоя оплетена шевица или пък възел. Явно г-н Магьосникът беше превърнал сокът в ром, а дори не бях разбрал.

Добре стига. Няма да е разказ-представяне, вече си обещах. Малко или много вече знаете основната идея. Всички герои са забавни чешити, които разказват своите истории в кръчмата или всичко им се случва в самата нея. Докато бях вътре видях как някакво момченце реши да се сбие с пиян Балрог. После ходихме с него да търсим внучки на магьосници, но това е различна история. Най-готиният пи(я)ч за мен беше Джонатан Деветте Пръста. Много прозорлив тип, който може с един замах да разгадае всички тайни на вселената.

Та, това което отличава книгата е дълбоката душевност на героите. Ново е за фентъзито. Там обикновено отделните персонажи са восъчни фигури, които леят кръв, алкохол и магия във всички посоки без много да му мислят.

Даже не съм сигурен, че четях фентъзи. Все едно беше реалният свят. Фантастичното е вплетено в познатото ни и обратното. Авторът е имал определени идеи, които произтичат от съвремието и ги е вплел в фантастичния свят на творението си. Това не е фентъзи, но не е и магически реализъм. Тук реалното е инструмент на нереалното, не обратното. В едно магическо пространство се използва... немагия, за да се покаже нещо, за което думите не стигат. Това е особен стил, който може би ще ви е малко странен отначало, ако сте свикнали с конвенционалното фентъзи. Всичко това се дължи на психологизма.

Ъм... значи имаме жанр, който не съществува, но все пак го има в тази книга. Фентъзи реализъм?! Може би ще се спра на това.

Извън тези полутеоритични бръщолевици искам да ви кажа нещо за хумора. Аз както винаги не мога да се смея на книги. Явно ми има нещо. Какво да се прави. Иначе всички възможни клишета и майтапи от фентъзитата бяха използвани много умело и то с един особен стил. И преди съм чел български автори, които искат, опитват (съзнателно или не) да звучат като западните писатели. Какво "и преди", новите български автори, почти изключително, само това правят. Честно казано повечето опити, които съм виждал завършват с неуспех. Тук обаче не е така. Имах чувството, че чета преводна книга (дори, когато се споменаваше България). Това не е българска литература, а западна. Дори виждах точно идиоматичните изрази и как са били преведени. В стила няма нищо, нищо българско. Казвам го нито като хвалба, нито като хула. Вие си решете дали ви харесва или пък не.


... след тази каша, която ви написах... май е време да си легна. Утре трябва да съм в "Котката". Не, не е по работа, просто се чудя какво ли ще се случи там.

петък, 7 март 2014 г.

Кървави книги Т.3 - Клайв Баркър

Преди време Книжното момиче ми каза, че има конкурс за ревю в "Сборище на трубадури", взех, че написах нещо. Избрах си тази книжка и се появи едно... особено същество, което е представяне на книга с художествен елемент. Нещо като разказ-ревю, в който главен герой е преводачът на "Кървави книги" - Иван Атанасов.

Вчера нещото се появи на техния сайт. Ако беше просто разказ щеше да носи името "Тайна на занаята". Разказва се за Иван Атанасов, който провежда няколко разговора с ревюиращия разказвач (може би се отъждествява с мен, но нямам претенции, е, вероятно съм аз). Разказвачът ще открие една страшна тайна, или може би забавна... Ако ви е харесъл Баркър, може би ще ви допадне този опит за нещо по... особено в ревютата, макар че не може да се мери и малко с него.

Конвенционалните ревюта малко ми омръзнаха, подготвям и второ подобно и може би още някои такива след време.

Така де. Няма да го публикувам тук. Ако искате да го прочетете, надникнете в сайта на "Трубадурите":

Точно тук!

Съжалявам за правописа. Имам грешки и ги виждам сега. Малко е тежко, но... уверявам ви, че зная как се пишат тези думи (ако искайте не вярвайте), като почна да пиша и губя внимание за всичко, дори как се пишат думите. Другото ми качество в тази дума е, че не мога да виждам грешки, просто чета думите винаги правилно :)

Имам и още един недостатък. Действието се развива набързо. За 1000 думи успях толкова, дано поне бива.

неделя, 2 март 2014 г.

Патрул за ада 2 в 1 - Блонд и Уейн

Преди време писах за "Таласъмчето" на Никола Райков, но реших да пробвам с още една книга-игра. Едно време (... тази фраза означава, че малко годините се трупат, няма как), прочетох няколко книги-игри. Всъщност 2 или 3. Бяха забавни, но не ме грабнаха така, както направиха с някои други, които останаха обсебени от тях за няколко години.

Реших да им дам шанс сега. 20 години след като вече не са мода. Аз винаги съм бил старомоден, така че нямаше проблем с вътрешното ми чувство за достойнство.

Защо тази? Не знам. Сериозно. Не подбирах. Реших да взема просто едно заглавие и да го прочета пък каквото стане.

Е, ако обичате хумора и космическите приключения, може да се включите и вие. Но първо се престрашите да изхарчите 11 лв., което си е надута цена за книга-игра от 150 стр., която се прочита за няколко часа... да, да, разбира се, зависи колко бързо четете и колко запален почитател сте.

"Патрул за ада 2 в 1", както се разбира от името, е разделена на две части:

В първата заемате ролята на капитан Тобиас Джърк, полицай в Галактическата република, който заедно с патрула си от общо трима човека е натоварен от полк. Полковник да залови най-великия и полу-легендарен престъпник във Вселената: Езъл Мухата.

Признавам, имаше някои интересни идеи. Даже повече от няколко. Авторите са използвали всички познати клишета от научната фантастика: във филмов и литературен смисъл, за да изградят пародията си. Майтапите са забавни и свежи, без да присъстват грубости, което си е рядко на нашия пазар (особено ако авторите са българи). Прилича на тънкия хумор от семейните комедии или този на Удхаус. Някъде успя да ме "усмихне". Не се засмях никъде. Съжалявам. На едно-две места почти се случи, но никога не стана наистина. Предполагам, че ако си на по-малка възраст ще се спукаш от смях. Да кажем на 14-16. Много е подходяща някъде в този диапазон. Въпреки това и на мен ми беше забавно и не съжалявам, че и отделих време.

... но както и да е. Имаше достатъчно атрактивни приключения като например междугалактическо първенство по плетене, бой с циклопи, прокълнати космически кораби и пр.

Много повече обаче ми хареса втората част. Там героят е същият, но действието се развива 20 години по-късно и този път е преследван от своя архивраг. Освен всичко Тоби се е превърнал в истински плондер от незравословния живот и гледане на кеч. Тази критична маса обаче може да се използва подобаващо от читателя в най-различни случаи. Например, за да затиснете смъртоносно противниците си. Почти се засмях на момента, в който трябваше да направя всичко възможно, за да учеля бутон на аларма с плюнка или пък на хиляди щури преживелици около забавленията в местния ъдъграунд - грузински танци със саби, китайски боеве с нинджи, турски скадкарници... турски сладкарници на светлинни години... хах... и то през 3134 година. Наистина имаше страхотни и много свежи идеи.

Книгата има един голям недостатък в липсата на избор. Не, че не е наличен, но винаги всички възможни пътища са задънени, без един, който води в правилната посока, евентуално понякога има и заобиколен път, но това не е нито навсякъде, нито пък често. Мисля, че като за книга-игра това я прави малко... неигрова и не достатъчно "интерактивна", както феновете на "жанра" обичат да се изразяват. От друга страна, благодарение на това качество е лесна и пригодна като за начало - ако не сте играли други книги-игри.

Разбирам, че ревюто е кратко, но наистина няма какво повече да кажа освен, че беше забавно приключение от тип "става за убиване на време", но със скъпи билети.