вторник, 17 април 2012 г.

Книга за гробището - Нийл Геймън

"Книга за гробището" излезе още през изминалата година, но по някакви причини ми попадна едва преди около месец и някак реших да я прочета. Не знам какво точно ме привлече към това заглавие. Дали беше корицата, изрисувана с готически мотиви? Дали беше нещо на подсъзнателно ниво, което я свързваше с "Книга за джунглата" на Киплинг? Не съм сигурен, но и отговорът на този въпрос няма особено значение. По-важно е какво открих вътре в творбата.

Нийл Геймън ни представя една детска книжка с осанка на готически роман и привкус на ужас, която разказва за многобройните приключения на малкия Никой Оуенс. След загубата на семейството си, все още невръстният Ник е осиновен от духовете на изоставеното старо гробище, които се наемат с нелеката, а и неприсъща за тях, задача да го отгледат. Убийците на родителите му обаче все още дебнат извън гробището и очакват всяка сгодна възможност да се отърват и от него.

Книгата е пълна с разнолики герои - и по външност и по характер. Вампири, върколаци, мумии и духове, вещици и древни същества, заключени в магическите си гробници, тролове и страховити нощни духове - всички те съжителстват заедно. Повечето обаче не са опасност за Ник, защото той има Свободата на гробището и е част от него, както и останалите му обитатели.

Геймън не успя да ме уплаши, но предполагам, че ако читателят е още в детските си години, може и да изпита полазването на студени тръпки по гърба си. Страхът обаче изобщо не е основният елемент на книгата, целта и е да бъде една магическа приказка в стила на споменатата "Книга за джунглата", от която авторът е силно повлиян (той го и признава в послеслова). Не само основната идея, почива на класиката на Киплинг, но и някои от персонажите на Геймън могат да се свържат с познатите ви от детството. Бас хващам, че Сайлъс - безшумния вампир и наставник на Никой Оуенс е превъплъщението на Багира от джунглата.

В заключение ще кажа, че не бях чел детска литература от летата между учебните години на малките класове. Явно това въобще не беше грешка. "Книга за гробището" ми припомни далечните времена, когато света беше изпълнен с какви ли не чудесии. Носталгия по детството. Да, точно така. Забравих да го кажа - ако сте вече пораснали ще изпитате именно това. Предполагам то е гарантирано при прочита на всяко заглавие, което познавате от безвъзвратно изгубените си години на безгрижен малчуган. Припомних си и още едно чувство, което за последно бях изпитал през споменатия период - да ми стане тържно за героите в края на книгата, защото приключението ми с тях завършваше.

неделя, 8 април 2012 г.

Кървави Книги. Том I - Клайв Баркър

Кървави книги е сборник с разкази на британския писател Клайв Баркър, който междувременно е художник и артист. Известен е преди всичко със своите хорър и фентъзи творби.

Книгата съдържа шест разказа и е само началото на поредица, която ще се състои от шест тома. Всичко на всичко съдържанието се свежда до шест разказа (то стана съвсем демонично).

Жанрът на творбите обаче не е чист хорър. О, да, не е! Ужасът на Баркър бива представян като по-различен от този на други типични автори в областта (Хауърд Лъвкрафт, Стивън Кинг, т.н.). Ако сте чели ревю на книгата някъде другаде определено ще попаднете на подобни изводи. Аз не ги критикувам, но ще изложа една по-различна позиция. Хорарът на Клайв Баркар, поне в този сборник, не е "типичен", той е типичен. Тафтологично, странно и неточно казано, нали? Ще поясня. Разказите наистина не са обвързани с повечето от постулатите, създадени от посочените по-горе писатели, но определето в тях отекват думите на по-старите хорър автори и представителите на готическия жанр в чистия му вид от XVIII и XIX век (макабра, мрачна и призрачна атмосфера, антагонистът е сянка и мистика, мистерията се разкрива накрая). Наблюдават се нотките на диаболизма - течение произлязло от готиката и, разбира се - на хоръра. Не бих казал обаче, че последното е водещо. Авторът по всяка вероятност се е силно повлиян от Едгар Алън По и още повече от Шекспир (проверих, след като си направих извода - оказва се, че той сам твърди това, вж. личния му сайт).

Друго характерно за произведенията е техния подтекст. Баркър заема позиция по проблеми, които счита за важни.

Опит за кратка интерпретация на разказите:

1. Кървавата книга - слага началото на цикъла. В този смисъл играе ролята на рамка за следващите разкази (не знам дали тя е завършена в края на шестия том от поредицата, така че това беше смело изказване). Демонстриран е прекрасен стил, който нарежда Баркър доста високо в личната ми класация за това. Произведението определено постига целта си - да те накара да искаш още, да те задържи в нетърпение и състояние на вълнение от предстоящото. Изградени са силни психокартини - Баркър си играе с чувствата и сетивата ви.

2. Среднощният влак за месо - сериен убиец дебне в метрото и третира жертвите си като животни за колитба. Много скоро обаче се оказва, че той служи на една по-висша цел.

Тук авторът ни описва колко смазващ и гнусен може да бъде големия град и колко безсмислено е поклонничеството пред кариеризма. Как е възможно някой да се възхищава и боготвори съществата, до които води тайният влак? Как този, който е изпитвал такъв голям страх към нападателя си би се превърнал по-късно в самия него? Дали би се захванал с нова професия, само заради издигането на професионално ниво, дори да се налага да обезкостява човешко месо до края на дните си? Това са въпросите, които ме водят към горния извод за основната идея на разказа.

3. Плямпалото и Джак - малко дяволче е обладало къщата на нещастния Джак Поло и иска да го подлуди. Дали обаче самият Поло може да бъде издържан от нечии нерви?

Това е разказът, който най-много ми хареса от цялата книга. Оригинален, хумористичен, диаболичен - една малка комедия на ужаса, два жанра, за които все се спори дали могат да съжителстват в една творба.

4. Кървав свински блус - "Те нахраниха прасето с мен". Култ към животни и дух вселен в свиня. Признавам, когато достигнах до тези моменти почти заклеймих творбата като прекалено абсурдна. Оказа се, че тя беше най-страховитата в целия сборник, поне по моите стандарти. Дали защото като малък съм чувал истории за хора изядени от прасета, които наистина са се случвали или е някакъв вроден страх на човека да не се окаже вечеря на животните, които обикновено свършват в неговата чиния... хм... и все пак...

... между свинете и хората няма особена разлика. Винаги съм го мислел.

5. Секс, смърт и звезден блясък - последно представление в легендарен стар театър, което ще се превърне в истински танц на мъртвите.

Това е разказа, който по мое виждане, има най-силно готическо излъчване. Притежава типична атмосфера и мистериозен злодей. Старият Личфийлд дори ми заприлича на Дракула от едноименния роман като поведение и харизма.

Темата е сериозна - изкуството в днешните времена. На кого му е притрябвало? Нужни са фабрики, заводи, огромни магазини, работни места. На кого му се занимава да слуша, гледа и чете истории, измислени от нечий болен мозък? Другата основна тема е, че изкуството трябва да се твори заради самото него, а не от ламтеж за слава и пари. Последното правят издигнали се в хайлайфа, по странични причини, бездарници. Публиката сеирджии са единствените им почитатели, а истинското изкуство е сметено под сцената.

6. В хълмовете, градовете - съревнование между жителите на два града в някогашна социалистическа Югославия, което ще ви изуми.

Разказът, който не ми допадна. Тук Баркър залага повече на подтекста. До толкова, че той се е превърнал в "надтекст" на иначе скучната и предвидима сюжетна линия. Творбата е писана някъде около 1980 г., когато в Югославия има силни вътрешни вълнения между различните народи заключени в нея. Смъртта на Тито и разразяващите се близо десетилетие конституционни кризи, минни атаки, студентски протести и други размирици целят да разклатят правителството и да дадат по-големи права на Косово за самоуправление в рамките на федерацията. Вероятно Баркър показва глупостта от братоубийствените и нехуманни отношения по това време в западната ни съседка и неизбежността на бъдещия разпад на държавата, съставена от толкова много народи и то против волята ми.

В заключение ще кажа, че сборникът "Кървави книги" спечели симпатиите ми към Клайв Баркър и неговия типичен хорър :) По всяка вероятност ще очаквам следващите пет тома от поредицата и несъмнено ги препоръчвам на всеки, който си пада по хорър, готика и/или диаболизъм, а защо не и на всички останали.

сряда, 4 април 2012 г.

За метафоричната същност на изкуството (литературата) и възприятията на читателя за метафоричното

В тази кратка публикация в моя блог ще ви запозная с един от възгледите си относно художествената литература.

Посвещавам я на начина, по който разбираме художествения текст. На неговата метафорична същност и как ние тълкуваме метафоричното (макар и думата да не е най-точна за случая).

Прочитът на едно произведение често ни кара да се замислим дали авторът е вложил някакъв подтекст в творбата си. Ако е вложил... какъв? Точно така, това са същите онези питания, които се появяваха пред нас в часовете по литература още от малките класове и които обикновено се свеждаха до възпроизвеждане мнението на преподавателя, автора на учебника или някой литературен критик. Няма как - всеки обича да слуша най-вече себе си. Същото се повтаря и в подготовката за кандидат-студенстките изпити по литература (ако сте имали нещастието или късмета да готвите такъв). Там мерилото за добра оценка е подплътено със знание и цитиране изводите на светлейши критици за съответното произведение.

Това поставя окови на литеаратурата. Поставя окови и на всяка една форма на изкуството. Изкуството трябва да накара душата да лети. Въобръжението да твори. Да вдъхновява идеи. Изводите за едно произведение не са, за да се зубрят сляпо. Те са, за да се създават от представящия ги. Противното води до обезсмисляне на художественото. То няма да окаже облагородяващо въздействие върху логическото и творческото мислене. Няма дори да породи удовлетворение от проследяването на сюжета, колкото и да е запленяващ.

Литературното мислене в противоположния му вид отсъства от споменатите изпити, часове в училище и пр., защото там е нужен еталон за оценяване, а преподавателите, оценяващите и останалите не им се занимава.

Когато се формира по посочения - "освободен" начин, анализът на произведенията може да достигне най-различни варианти. Ето например да вземем тази "рисунка", която надрасках набързо в MS Paint:



Как можем да интерпретираме значението на тази "творба"? Варианти:

А) Поп Гунчо, на когото изпратих имейл ми отвърна: "Чадо, цветовете червеньо, зеленьо, синьо и жълтьо са основните цветове. Тия бои като ги смесваме получаваме цялата палитра - разнообразието на земния и тленен свят. Тия четири багри са разделени от две пресечени линии, дето образуват кръст. И туй, чадо, като се види, че цветовете са основни, а от тях - сите други, означава - Бога е в основата на всичко!";

Б) Поетът Пирдон, ми писа следната телеграма: "Цветовете са разделени, защото са четири отделни картини, четири отделни емоции. Чувства! Червеното е любов и силна страст, и то е пътят към зеленото - живот и мир. Мине ли време обаче... охладняваме един към друг и ставаме студени - затова е там мястото на синия цвят. Накрая идва раздялата, на която символ е жълтото. Но после всичко се повтаря и идва нова страст, нова любов, нов живот! Цветовете са разположени така, защото се въртят по часовника - а той е символ на времето и вечността! Има вечен кръговрат на чувствата, това е то!";

В) Кина от философския факултет написа: "Цветовете са различните типове хора по земята, а черното ги разделя и не допуска повсеместната им близост, към която те се стремят. Затова всеки е обречен да не бъде никога разбран напълно от другия и да си остане червен, зелен, син или жълт. Самотен и затворен в собствената си същност до края на дните..."

Помислете! Аз спирам до тук, защото тези са достатъчни, но всеки от вас може да даде по още едно значение, сигурен съм!

Изводите, които извличам от всичко това са следните:

1. Литературата същестувува, защото човекът има потребност от нея - да вижда в нея значението, което сам влага и което ще му достави удовлетворение да открие и сподели мислено с автора. Всеки анализ на творба може да е различен за различните хора, но еднакво стойностен за тях, защото се покрива с душевните им нужди.

2. Логиката на описаните по-горе изводи показва, че в литературата и изкуството няма ясна и  единна... логика. Тя не е и нужна.

3. Всяко изкуство и всяка творба може да се окаже стойностна за един и напълно безсмислена за друг.

Благодаря ви, че прочетохте този кратък пост! При това и пръв за моя блог.