Кървави Книги. Том I - Клайв Баркър

Кървави книги е сборник с разкази на британския писател Клайв Баркър, който междувременно е художник и артист. Известен е преди всичко със своите хорър и фентъзи творби.

Книгата съдържа шест разказа и е само началото на поредица, която ще се състои от шест тома. Всичко на всичко съдържанието се свежда до шест разказа (то стана съвсем демонично).

Жанрът на творбите обаче не е чист хорър. О, да, не е! Ужасът на Баркър бива представян като по-различен от този на други типични автори в областта (Хауърд Лъвкрафт, Стивън Кинг, т.н.). Ако сте чели ревю на книгата някъде другаде определено ще попаднете на подобни изводи. Аз не ги критикувам, но ще изложа една по-различна позиция. Хорарът на Клайв Баркар, поне в този сборник, не е "типичен", той е типичен. Тафтологично, странно и неточно казано, нали? Ще поясня. Разказите наистина не са обвързани с повечето от постулатите, създадени от посочените по-горе писатели, но определето в тях отекват думите на по-старите хорър автори и представителите на готическия жанр в чистия му вид от XVIII и XIX век (макабра, мрачна и призрачна атмосфера, антагонистът е сянка и мистика, мистерията се разкрива накрая). Наблюдават се нотките на диаболизма - течение произлязло от готиката и, разбира се - на хоръра. Не бих казал обаче, че последното е водещо. Авторът по всяка вероятност се е силно повлиян от Едгар Алън По и още повече от Шекспир (проверих, след като си направих извода - оказва се, че той сам твърди това, вж. личния му сайт).

Друго характерно за произведенията е техния подтекст. Баркър заема позиция по проблеми, които счита за важни.

Опит за кратка интерпретация на разказите:

1. Кървавата книга - слага началото на цикъла. В този смисъл играе ролята на рамка за следващите разкази (не знам дали тя е завършена в края на шестия том от поредицата, така че това беше смело изказване). Демонстриран е прекрасен стил, който нарежда Баркър доста високо в личната ми класация за това. Произведението определено постига целта си - да те накара да искаш още, да те задържи в нетърпение и състояние на вълнение от предстоящото. Изградени са силни психокартини - Баркър си играе с чувствата и сетивата ви.

2. Среднощният влак за месо - сериен убиец дебне в метрото и третира жертвите си като животни за колитба. Много скоро обаче се оказва, че той служи на една по-висша цел.

Тук авторът ни описва колко смазващ и гнусен може да бъде големия град и колко безсмислено е поклонничеството пред кариеризма. Как е възможно някой да се възхищава и боготвори съществата, до които води тайният влак? Как този, който е изпитвал такъв голям страх към нападателя си би се превърнал по-късно в самия него? Дали би се захванал с нова професия, само заради издигането на професионално ниво, дори да се налага да обезкостява човешко месо до края на дните си? Това са въпросите, които ме водят към горния извод за основната идея на разказа.

3. Плямпалото и Джак - малко дяволче е обладало къщата на нещастния Джак Поло и иска да го подлуди. Дали обаче самият Поло може да бъде издържан от нечии нерви?

Това е разказът, който най-много ми хареса от цялата книга. Оригинален, хумористичен, диаболичен - една малка комедия на ужаса, два жанра, за които все се спори дали могат да съжителстват в една творба.

4. Кървав свински блус - "Те нахраниха прасето с мен". Култ към животни и дух вселен в свиня. Признавам, когато достигнах до тези моменти почти заклеймих творбата като прекалено абсурдна. Оказа се, че тя беше най-страховитата в целия сборник, поне по моите стандарти. Дали защото като малък съм чувал истории за хора изядени от прасета, които наистина са се случвали или е някакъв вроден страх на човека да не се окаже вечеря на животните, които обикновено свършват в неговата чиния... хм... и все пак...

... между свинете и хората няма особена разлика. Винаги съм го мислел.

5. Секс, смърт и звезден блясък - последно представление в легендарен стар театър, което ще се превърне в истински танц на мъртвите.

Това е разказа, който по мое виждане, има най-силно готическо излъчване. Притежава типична атмосфера и мистериозен злодей. Старият Личфийлд дори ми заприлича на Дракула от едноименния роман като поведение и харизма.

Темата е сериозна - изкуството в днешните времена. На кого му е притрябвало? Нужни са фабрики, заводи, огромни магазини, работни места. На кого му се занимава да слуша, гледа и чете истории, измислени от нечий болен мозък? Другата основна тема е, че изкуството трябва да се твори заради самото него, а не от ламтеж за слава и пари. Последното правят издигнали се в хайлайфа, по странични причини, бездарници. Публиката сеирджии са единствените им почитатели, а истинското изкуство е сметено под сцената.

6. В хълмовете, градовете - съревнование между жителите на два града в някогашна социалистическа Югославия, което ще ви изуми.

Разказът, който не ми допадна. Тук Баркър залага повече на подтекста. До толкова, че той се е превърнал в "надтекст" на иначе скучната и предвидима сюжетна линия. Творбата е писана някъде около 1980 г., когато в Югославия има силни вътрешни вълнения между различните народи заключени в нея. Смъртта на Тито и разразяващите се близо десетилетие конституционни кризи, минни атаки, студентски протести и други размирици целят да разклатят правителството и да дадат по-големи права на Косово за самоуправление в рамките на федерацията. Вероятно Баркър показва глупостта от братоубийствените и нехуманни отношения по това време в западната ни съседка и неизбежността на бъдещия разпад на държавата, съставена от толкова много народи и то против волята ми.

В заключение ще кажа, че сборникът "Кървави книги" спечели симпатиите ми към Клайв Баркър и неговия типичен хорър :) По всяка вероятност ще очаквам следващите пет тома от поредицата и несъмнено ги препоръчвам на всеки, който си пада по хорър, готика и/или диаболизъм, а защо не и на всички останали.