Нийл Геймън ни представя една детска книжка с осанка на готически роман и привкус на ужас, която разказва за многобройните приключения на малкия Никой Оуенс. След загубата на семейството си, все още невръстният Ник е осиновен от духовете на изоставеното старо гробище, които се наемат с нелеката, а и неприсъща за тях, задача да го отгледат. Убийците на родителите му обаче все още дебнат извън гробището и очакват всяка сгодна възможност да се отърват и от него.
Книгата е пълна с разнолики герои - и по външност и по характер. Вампири, върколаци, мумии и духове, вещици и древни същества, заключени в магическите си гробници, тролове и страховити нощни духове - всички те съжителстват заедно. Повечето обаче не са опасност за Ник, защото той има Свободата на гробището и е част от него, както и останалите му обитатели.
Геймън не успя да ме уплаши, но предполагам, че ако читателят е още в детските си години, може и да изпита полазването на студени тръпки по гърба си. Страхът обаче изобщо не е основният елемент на книгата, целта и е да бъде една магическа приказка в стила на споменатата "Книга за джунглата", от която авторът е силно повлиян (той го и признава в послеслова). Не само основната идея, почива на класиката на Киплинг, но и някои от персонажите на Геймън могат да се свържат с познатите ви от детството. Бас хващам, че Сайлъс - безшумния вампир и наставник на Никой Оуенс е превъплъщението на Багира от джунглата.
В заключение ще кажа, че не бях чел детска литература от летата между учебните години на малките класове. Явно това въобще не беше грешка. "Книга за гробището" ми припомни далечните времена, когато света беше изпълнен с какви ли не чудесии. Носталгия по детството. Да, точно така. Забравих да го кажа - ако сте вече пораснали ще изпитате именно това. Предполагам то е гарантирано при прочита на всяко заглавие, което познавате от безвъзвратно изгубените си години на безгрижен малчуган. Припомних си и още едно чувство, което за последно бях изпитал през споменатия период - да ми стане тържно за героите в края на книгата, защото приключението ми с тях завършваше.
Безспорно сте прав. Повечето хора, в един или друг момент изпитват, макар и за кратко, потребност да се върнат към детските си години. Сладките спомени за вечерите, в които сгушена в топлото и меко легло и прегърнала малкото плюшено мече, заслушана в равния и нежен глас на моята майка, аз поглъщах жадно историите, които тя ми четеше от една голяма стара книга. Тя ме пренасяше в свят, изпълнен с вълшебници, направляващи съдбите на хората, принцеси с невъобразима красота, юнаци, чиито сърца не трепваха дори и при вида на най-страховитите чудовища и зловещи магии, заради смелостта, вливана в сърцата им от сълзите на техните любими, които те трябва да спасят. Пиша така сякаш съм виждала всичко това. Да, аз наистина заживявах в този приказен свят, ставах една от героите в него и с нетърпение очаквах следващата вечер, в която отново вълшебните страници ще зашепнат истории за непознати, далечни царства.
ОтговорИзтриванеПонякога се питам защо течението на годините безмилостно повлича и желанието на повечето хора да се потопят отново в този свят, изпълнен не само с вълшебства, но и с безброй примери, които би трябвало още в ранните ни години да ни възпитат в основните ценности, като доброта, милосърдие, стремеж към справедливост и т. н. Ще ви помоля да ме извините за това отклонение, но вашата публикация ме накара да се замисля колко важно е да си спомняме понякога за детството, което макар и безвъзвратно отминало, може да ни подтикне да се замислим за идеалите, които повечето от нас са оставили зад гърба си.
Извинете, че коментара ви се появи по-късно, но по някаква причина сайта го е взе за спам. Сега обаче всичко е наред.
ИзтриванеБлагодаря за мнението.