неделя, 18 януари 2015 г.

Дванадесетте стола - Илф и Петров

Гаврила чете за столове дванайсет,
Гаврила книгата прочете...
- из "Гаврилиада"

Хумористичната литература винаги ми е убягвала... не била достатъчно задълбочена, нямала интересен стил, смехът всъщност липсвал...

... а иначе имам някакво чувство за хумор. 

... оказа се, че е било така защото съм чел предимно западни хумористи, които са твърде далеч от предпочитанията ми. Падам си по истински български хумор. Не обаче по онзи гнусен балканизъм, който се развива в днешното ни изкуство, а по тънките и добродушни литературни забавления. Говоря за онзи смях, който българите обичаха преди да деградират до нивото на средния жител от Балканите. Този хумор отдавна не съществува, а вероятно и повечето не го предпочитат. Друго си е пошлото, просташкото, циничното, нихилизма...

"Дванадесетте стола" ми показват една друга страна на хумористичната литература, за която голяма част от българските читатели отдавна са забравили, че съществува. А изглежда тя може да бъде съчетана с дълбока вътрешна идея и да притежава наистина забавен сюжет, свързващ твърде любопитни сцени, които макар и абсурдни, изглеждат реалистични... Всяка една глупост в романа може би се е състояла наистина.

За разлика от изключително популярния в днешно време Удхаус, в заплетените приключения бившия предводител на дворянството Иполит Матвеевич "Писанчо" Воробянинов и неговият спътник - великия комбинатор Остап Бендер, "има някаква система". Смехът не е самоцел, той е оръжие, което освен, че разтегля усмивки по лицето ви, може и да предизвика мисли. Да ви насочи към определено мнение. Да ви разкрие дълбоките идеи, залегнали в авторовата мисъл.

Макар и хумористичен, романът няма да развали впечатлението ви за тоталната сериозност на руската литература и вниманието ѝ към детайла, което често стига до маниакалност.

Книгата сигурно е трудно разбираема ако не се познава социалния и културен контекст на времето, до което се отнася. Не знам как е постигнала успехът си извън рамките на бившите социалистически републики, но той е факт. На Запад романът е доста познат и уважаван. Предполагам, че там интересът е насочен към различните идиотски ситуации, в които изпадат героите и не толкова към детайлите, описващи съветското общество.
Статуя на великия комбинатор Остап Сюлейман-Берта-Мария Бендер - бей.
... та годината е 1927. Изминало е десетилетие от Болшевишката революция в Русия. Авторите ни представят едно странно общество, родено от червената чума. Времето е твърде особено. Страната е преживяла световна война, революция, национализация. Обикновеният човек е хвърлен от един слой на бурята в друг, подмятан от вълните. Колелото на историята е било смазано с кръв и е отвело всички оцелели в напълно различна епоха. Хаосът в обществото, пригодено да съществува в една съвсем различна обстановка, е неизбежен.

Тези първи десет години след "Революцията" в Русия, твърде много приличат на 90те в България: държавнически хаос, обществена анархия, масова параноя от политически репресии, съмнителни начини за изкарване на пари, морален крах, шествие на глупостта. За щастие това време в Русия е отминало. Отминало е и при нас. Това десетилетие на идиотията е данъка, което обществото плаща за моралните си прегрешения. 

Целият този държавнически абсурд поставя единицата в странни ситуации. Обикновените хора не са виновни, че се оказват принудени от обстоятелствата да действат странно.

... познавайки всички тези абсурди, които се наблюдаваха в българската действителност, до към края на 90те години, заемам радикалната позиция, че всичко в този роман изглежда твърде реално.

Двамата ни главни герои се впускат в един куп лудории, за да намерят брилянтите на някогашната дворянка мадам Петухова, които тя е успяла да скрие под тапицерията на един от столовите в гостната си по време на "Революцията". Разбира се, мебелите са национализирани и в неизвестност.
Един от смешните лозунги в книгата, който звучи твърде реален за отминалите времена.
И така, "господа съдебни заседатели, ледът се пука"! Столовете изкачат малко по малко, а в един от тях се крие несметно богатство.

"Дванадесетте стола" е литературен музей на комунизма. Или по-точно на прехода от нормалното общество към тази антиутопия. Първото ѝ издание на български е от 1937 г. и ако повече хора бяха размишлявали над подобни книги по-усърдно, може би червената чума нямаше никога да ни залее в исторически познатите ни мащаби.

Романът разглежда всички нива на съветското общество от онова време. Силно е иронизирана Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин и странните му възгледи за правото като например декриминализацията на измамата (поради, което симпатични мошеници като Остап Бендер вилнеят из страната) и извънсъдебният развод с напъждане.

Идиотските промени в законодателството се размиват в море от кухи и смехотворни комунистически лозунги, новите имена на улиците, партийни оргии в чест на идеологически празници, манипулирана журналистика, опашките за продукти от първа необходимост, честите подмятания за разликите с царските времена. Тъгата по тях никъде не е изразена пряко, но е очевидна. Говори се за някогашната по-качествена продукция, по-охолен живот, липса на престъпност, неподкупност на държавния апарат.

Дори прелестните дворци, превърнати в музеи и галерии, след като са били отнети от собствениците им, пробуждат носталгия. Героите се вълнуват много повече да видят как и къде е живял някой знатен техен сънародник, отколкото да гледат експонатите - също национализирани от предишните им притежатели. Като се замисля и ние имаме един такъв музей, който се посещава основно със същата цел.

Двойното издание на "Труд", включващо и втория роман
за Остап Бендер - "Златният телец".
"В Москва обичат да заключват вратите. (...) И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (...), се пускат в ход скрити врати от всички видове:
1. Бариери.
2. Прегради.
3. Обърнати пейки.
4. Забранителни надписи.
5. Въжета.
Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.
С тях се прегражда достъпът до нужния чиновник. (...)
Преградата се прилага на улицата.
Поставят я през пролетта на шумната улица (...) и в един мит тя опустява. (...)
Надписите понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани. (...)"

И т.н. Критиката над целия режим е пълна. Авторите умело я маскират като ирония единствено срещу НЕП, което им позволява да публикуват книгата, защото политическата идея на другаря Ленин е била заклеймена още през 1928 - годината, в която е публикуван романа - което я прави обект на подигравки.
 Илф и Петров. Ето как се пише роман съвместно от двама автори.
Макар и смешна, иронична, забавна, добродушна, книгата ме настрои носталгично. Защо е било нужно всичко това? За да живеем все още в пародия на онова общество, което някога сме имали? За да имаме държава власт, която е смешно подобие на онази преди нея?

Авторите все пак съзират и нещо положително в социалистическия строй. Виждането им за парите и собствеността е повече от ясно и показва колко близко до националсоциализма е бил комунизма: собствеността, макар и лична трябва да служи на цялото общество иначе притежанието ѝ се обезсмисля. Собственикът има задължение да е обществено полезен. Мрачната финална глава, съдбата на отец Фьодор и ироничната развръзка в самия край сочат именно в тази посока.

Всъщност това интересно правно гледище и до днес е част от Конституцията на Федерална Република Германия.

Безплатно в интернет е достъпен един непълен стар превод.

Няма коментари:

Публикуване на коментар