събота, 15 ноември 2014 г.

Вино за мъртвите - Явор Цанев

Живея обикновен живот като повечето от вас. Работя, когато трябва. Уча щом се налага. Заделям пари при необходими разходи. Пътувам. Пълня хладилника и използвам съдържанието му. Следя Бундеслигата понякога. Седя вгледан в нищото и не мога да мисля от умора.

Ежедневие като това на много други хора.

Понякога "поемам дъх и издишвам напиращото в мен". Припомних си как да го правя след като прочетох до край "Вино за мъртвите". Научих как да облъхнеш с магическия си дъх естественото, обкръжаващото те, сякаш си поел магията на този свят и си я издишал на друго място, изпълнено с най-тривиалното от живота. То ще поеме от дъха ти, за да се слее с него, ще стане част от самия теб. Ще се превърне в магия. В магията на реалността. В магията, която всички и всичко носят. Фантастичното е дори в обикновените животи, стига да го потърсиш. Дори да си помислиш за него може би няма да го откриеш веднага и това ще разколебае вярата в съществуването му у теб. Явор Цанев е търсач на магия. Той може да ти помогне.

"Вино за мъртвите" те кара да помислиш, че във всичко има смисъл. В живота на всеки и всичко сякаш се таи някаква по-висша сила, която го извисява над онова, което можеш да си представиш.

Вчера взех всичките платна на стар художник. Реализъм. Високи сгради, схлупени къщурки, жени в носии, овчари и орачи, дървени маси отрупани с храна, вази и цветя, облаци, пейзажи. Картини от всичко онова, което ни заобикаля. Подбрах онези в сиви тонове.  Наредих ги една до друга и помолих стария майстор да подчертае у всички по няколко линии с фосфоресцираща синя боя и те се превърнаха в магия. Също както във "Вино за мъртвите" много обикновени на пръв поглед случки са обгърнати с вълшебство. Една щриха понякога е достатъчно за да направи нещата различни, за да накара читателят да открие скрития смисъл и да допълни с въображението си случилото се. Тази магията не е самоцел, а доизказва неизказаното от автора. Тя допълва сюжета и внася нюанс в картината, която няма как да се опише с думи.

Доста интересна и оригинална маркетингова стратегия :)
Някои от творбите носят със себе си носталгия. Не, вие носите тази носталгия. Аз поне със сигурност. Носталгия по старата българска литература. "Вино за мъртвите" е нещо странно. Тя може да ви внуши, че е писана между двете световни войни, защото стилово... странно, но сякаш носи обаянието на миналото. Литературата ни прекъсна съществуването си малко след 1944 г., а после жалките остатъци след тази дата деградираха или се развиха, но не оставиха семе, което да покълне. Традицията изглежда беше прекършена и унищожена, което накара всичките ни нови автори да търсят вдъхновение от вън. Така новата ни литература нямаше нищо общо със старата...

... изглежда. Ала "Вино за мъртвите" ме кара да мисля, че някъде семената са покълнали. Независимо дали са семената на българската литература или българската култура. Това е книга, която няма как да съществува. Не съм сигурен, че тя е написана докато я описвам, а седи на масата до мен. Преди да я прочета вярвах, че подобна книга може са съществува само ако литературата ни не беше прекратявала съществуването си и започнала от начало. Явно тя съществува. Без значение дали е така или само ми се струва, разказите тук наследяват онова, което са писали големите български автори.

Добрите качества, които автора проявява в писането на къси разкази, са твърде неочаквани... Прекалено са мощни като за реалностите на днешната ни литература. Никога не съм вярвам, че български автор може да предизвика силни чувства у читателите си с толкова малко слова. Не знам дали това важи за всички. Знам, че важеше за мен.

Няма как да реша дали да опиша всичко или само онова, което ми хареса най-много. Мислех да ви разкажа за всичко и да поставя по една звездичка, на онова което ме удиви особено. Звездичките обаче станаха твърде много, затова ще измисля нещо друго.

Героите на Явор Цанев са мравки в реалността и свръхчовеци в литературата. Те са незабележими за всички, а тайно притежават велики способности, които ги правят необикновени. Слабите носят могъщи сърца, които ги превръщат в титани. Като в разказите "Обет" и "Реквием за такси", в които двама клетници си поставят за цел да спасят хиляди хора от гибел макар те самите да са просто вейки в света на хората. Историите им приличат почти на тази на Луи Пастьор, който започнал да унищожава болести една по-една. Причината? След като цялото му семейство умира от туберкулоза, той се заклева пред себе си да победи всяка болест на земята. "Стреляй пръв" е посветен на Каубоя - един симпатяга, който ми стана най-любимия герой в сборника. Местният хахо, въобразил си, че е шериф от филм се превръща в истински герой. Толкова много напомня Дон Кихот от едноименния роман. Хем тъжно, хем весело. Страхотен чешит :)

Скитникът-каубой.
Могъщи са и животните. Дори те имат съзнание, също като в разказите на Емилиян Станев и не са по-малко трогателни. "Кучето на клошаря", което е готово да помогне на своя стопанин в безнадеждна ситуация, "Гарванът" - едно слабо животно, което се бори за оцеляване, "Котакът" - вероятно най-трогателната история за животни в сборника. Този жанр малко или много прашасва по рафтовете на цялата литература. Кой вече пише за животни? Кой ги одухотворява? Ако не ги обичаш не можеш да го правиш. Авторът не ги превръща в хора, но показва мислите им... прекалено първични за да са човешки, но и прекалено добродушни... за да са на хора.

Старите легенди са вплетени в днешната реалност. Да, наистина! Старите български предания, които за последно живееха в творбите на Хайтов. "Като старите майстори" възкресява поверието за вградените в постройки сенки, "Кладенецът" разказва за тайнствените сили на лековитата вода и порокът на алчността. "Тука има - тука няма" е история, сякаш извадена от стара книга с български истории за свръхестествени преживявания, която е поставена в съвременен контекст. Легендите, митовете, популярните вярвания са слети с реалното. Те не го преобразяват, не го правят чиста фантазия, а добавят само щрих. "Фантастичното звучи твърде вероятно."

Магията е най-силна и почти взима превес над реализма в "Да попаднеш на разум", където космически кораб се разбива в смазана от войната Европа през 1943 г. Тук хуманизмът излиза на преден план и въпреки фантастичното начало имам чувството, че магията отново е само оръжие на автора, за да ни изкаже мнението си, да допълни думите си. До къде ни доведе разума и какво всъщност е той? Разумни ли са наистина хората? Разумът не е само умението ти да мислиш. Той е много повече.

По същия начин в "Хартиени фенери" магията отново се слива с реалността. Всеки човек е една вселена. Той е изгражда през целия си живот. Ражда се само с част от нея. Ами ако тя е по-различна от тази на всички останали?

"Дървото" и "Колелото" разказват приказката за старостта и борбата на човек с нея. Вечната жажда на хората да живеят. Никога няма да се начудя как някои автори вплитат фантазиите си толкова умело в заобикалящия ги свят. Всичко изглежда толкова естествено, макар да е невъзможно. Толкова ти се иска да е вярно, че се превръща в реалност.

Ако си герой на Явор Цанев бягството от смъртта е напълно възможно.
"Дестилация" е едно от любимите ми произведения в сборника. Някои казват, че думата "спирт" произлизала от латинското "spiritus" (дух). Т.е. спиртните напитки са нещо като вода с по-инак душа. Независимо дали вярвате в това, тук ракията наистина има душа. Тя може да се влее в някой и да му разкаже история, а тази история може да го остави без дъх... не само заради острия вкус.

"Селцето" също ще налее малко мъка в чашата. Завладяващата носталгия, която се завихря в главата ви ще бъде удавена в поредното невидимо море магия. Мисля, че това е и единствения разказ в книгата, който можете да прочетете безплатно в интернет.

Авторът ни намигва с много тънко и приятно черно чувство за хумор в "Старицата", където една бабка е обсебена от правенето на зимнина до маниакалност (накрая се смях с глас, нещо твърде нетипично за мен при четенето) и "Цигането", в което да си изтърсака в семейството ти носи всеобщата любов на семейството, но и твърде странни задължения. "Лешникът и катеричката" също си е голям майтап. Много ми приличат на шегите, които понякога пускат Хайтов и Ивайлов Петров в разказите си. Дребни, леки и твърде естествени. Не просташки, а чисто забавни. Типичен български хумор, ако мога да нарека така хумора на класиците ни. Само те са ме разсмивали наистина. Може би истинското му име е "български битов хумор" защото разказва за напълно обикновени ситуации и чисто житейски смешни истории, които могат да се случат всекиму... е, хайде, в "Цигането" има и нещо особено.

Реализмът обаче взима пълно надмощие и остава самостоятелен господар в много от разказите. Да опишеш невероятно една твърде обикновена история никак не е лесно. Да трогнеш някого с нея обаче е още по-трудно. Тези тук успяват да го направят, повярвайте ми, успяват. "Вино за мъртвите", в който магията отстъпва много, но все още се прокрадва, разказва накратко за един бездомник, който намира бутилка вино на гробищата и се приютява от виелицата в празен гроб. Отново, както виждате, наистина уникалното е, че един български автор се спира на твърде български сюжет, повлиян от българските обичаи (гробовете се преливат с вино). "Метрономът" ни учи, че уединението не е винаги съвсем полезно. Цялата история звучи на гротескно описание на една умираща връзка между мъж и жена. "Цената на спокойствието" ни показва, нещо в което винаги съм бил убеден, че няма по-глупава поговорка от "по-умният винаги отстъпва". Понякога просто не бива да отстъпиш. Не, че не можеш да го направиш, не трябва! И докато в тези няколко разказа магията още прави плахи опити да излезе наяве, някъде тя не успява. "Предложение, на което можеш да откажеш" е сигурно най-любимият ми разказ от всички в книгата. Разказва просто как един старец разговаря по телефона. Офертират го от кабелна телевизия. Да, наистина това е всичко, но след неочаквания финал останах поразен. Беше като гръм от ясно небе. Накара ме да прочета края още два пъти. "За любовта, парите и малката смърт" е друг мой фаворит. Една жена е избрала да напусне някого заради друг. По-точно заради парите му. Отново една твърде обикновена ситуация е представена така, сякаш е плод на поличба, а остава напълно възможна, макар и малко вероятна. Красива история.

"Понтонът", "Самовнушение" и "Плячка" са разкази натоваряни с дълбок психологически елемент. Те оставят читателя да размишлява дали случилото се в тях е истина или творение на болната психика на героите.

Знам, българските автори не обичат да ги оприличават на класиците ни. Но ако харесвате българска класика от 1930 до към края на 60-те години. Ако Ивайло Петров и Николай Хайтов ви разсмиват и си падате по нашенски легенди. Ако искате животните да живеят и чувстват като хора, както при Емилиян Станев. Ако обичате къси разкази тип "Елин Пелин" и магия вплетена в тях подобно на "Старопланински легенди" на Йовков... и ако бихте искали да четете тези автори, но да пишат все едно са живи днес "Вино за мъртвите" е нещо, от което трябва да опитате.