сряда, 31 декември 2014 г.

Парфюмът - Патрик Зюскинд

Веднъж се запознах с крадец на колела. Няма да ви споменавам името му, защото то е твърде известно, пък и една тънка книжка написана в проза ми пречи. Ала мога да ви кажа всичко останало. Та запознах се с крадец на колела, който междувременно има проблеми с алкохола, занимава се с измами и още някои "по-интелигентни" престъпления. Извън тези си занимания обаче той е уважаван "обещаващ млад творец", "белег на новата интелигенция", "талант", който има купища почитателки повечето, от които готови да си легнат с него, стига да ги пожелае. Той има особена аура. Тя непрекъснато струи от него и не секва дори след като веднъж си го видял с потни, мръсни дрехи, вонящ на спирт и нарамил две прясно откраднати колела на гръб. Да, той беше точно този боклук, но продаваше и все още продава съмнителните си произведения с огромен успех. Живее на гърба на обществото с престъпленията си, но въпреки това всички го обожават, освен онези които завиждат на успехите му. Вероятно дори те го боготворят, но се срамуват да признаят.

Той е някъде там. Да, плът и кръв е и вие го обичате, но не знаете нищо за тайния му живот.

На какво се дължи тази харизма? Този неестествен аромат на обожание, който някои излъчват, омагьосвайки всички около себе си?

Тук имаме една тънка немска книжка, която е претърпяла четири издания на български език. Това, драги мои, е истинско изключение за нашето книгоиздаване, което можем да оправдаем единствено с огромен успех сред нашите читатели. Върху всички тези томове посветени на отвратителните зловония и прелестните аромани в нашето общество имаме изрисувана по една прекрасна червенокоса девойка, омаяна в сън, сякаш тя самата е полъх на парфюм.

Сред дългите изречения, обсипани с много прилагателни, изброявания и необичайни за обикновения език думи, сред тежкия, но увлекателен изказ, сред редовете на тази така типична за немската литература творба (тя направо крещи, че  е писана от германски автор) се спотайва младият Жан-Батист Грьонуй, роден в първата половина на XVIII в. във Франция и надарен с особен талант. Той умее да подуши всичко от прелестните цветя до развалена храна, от въздуха около него до водата, от камък в градината до свеж девичи дъх, чиято притежателка се намира на левги разстояние. Грьонуй е призван за парфюмерист, един от ония гении, благодарение на които науката достига своя златен век. Той свиква дотолкова с миризмите от дете, че за него става по-привично да използва носа си като ориентир, вместо очите. Той може да потъне в мрака на подземна изба и да открие бутилката която търси по сорт и реколта само осланяйки се на своето обоняние.
Кутията от филма по книгата.
... но в същото време той - Грьонуй е едно долно същество. Той не е човек, а скот. Гений, но и животно, което се осланя на носа си като див звяр. Другите сетива за него се намират на заден план. Той мисли чрез носа си, а един човек, който разчита само на това низше сетиво не може да бъде одухотворен. Зюскинд прилага обратна психология към своя герой. Авторът не придава човешки качества на животно или предмет, а вместо това превръща човек в животно. Жан-Батист сякаш е лишен от мисли. Той просто действа, тласкан от нагона на миризмите, определящ жизнените му необходимости. Това е човекът с малко "ч", който се изражда от самата си поява на белия свят щом е обграден с твърде много плът и тлен и твърде малко дух. Той не може да разбере какво е "справедливост", "обич", "мисъл", "Бог", "душа", не може да разпознае нищо безплътно, защото няма как да го подуши. Противното е присъщо за хората, но много от нас, също като Грьонуй не познават истинското значение на тези думи. Светът напоследък ражда прекалено много такива същества - човеци, които не са хора. Две трети от света са онези, които следват Жан-Батист Грьонуй, без да го познават. Може би защото е литературен герой и няма как да го подушат.

Сред миазмите на бавно течащото действие в романа се разгръща кратката история на един живот. Тя протича толкова мудно и с такова сладкодумие, че сякаш е полъх на някаква миризма. Една съвсем тънка миризма.

Грьонуй от грозен младеж ще стане невзрачен, незабележим за никого гений на парфюмерийното изкуство, който ще бълва шедьовър след шедьовър без името дори да достигне ушите на отвратителното консуматорско общество благодарение, на което се изхранва. Но и той е подготвил една изненада...

... едно велико творение, чрез което чудовището възнамерява да се превърне в човек. Или поне да си надене човешка кожа на гърба. Той иска да създаде парфюм на обичта. На онази харизма, която ни кара да обожествяваме и величаем като общество всякакви луди, престъпни елементи, мошеници, пошли и грозни индивиди. Всичката онази измет, която въпреки истинската си същност достига висините на човешкото общество.

Въпреки, че някои изтъкват невероятна дълбочина на повествованието, което Зюскинд насища с философия, основния мотив на романа винаги се свежда до една основна идея - историята за гнилия орех, който изглежда добре отвън, но иначе не става за ядене. Как се приема един човек ако гние черупката му и как ако изгнила е само душата му. Колкото и да е добър в това Зюскинд не можете да откриете в книгата многопластовите идеи на автори като Балзак, Достоевки, Гогол и пр. класици. Авторът на "Парфюмът" остава много зад тях. А поуката за гнилите орехи винаги ще бъде актуална и вероятно ще стане обект на още хиляди произведения, защото има хиляди хора, които... да кажем, се прехранват с кражби на колела и нелегално разпространение на метилов алкохол, а извън това се занимават с безпаметни пиянски оргии, но междувременно са "обещаващи млади творци". Въпреки всички опити някои да ни напомни за истинската същност на тези индивиди ние така и не се уверихме напълно в правотата на прочутата народна поговорка. Живеем в свят където много от гнилите хора са силни и обичани, а ядливите - хвърлени в боклука. В този смисъл гротеската, която Зюскинд влага във всички описания е твърде уместна, защото целият свят е просто една гротеска. Безсмислие. 

Карта на пътуванията на главния герой. Източник.
В човешките общества малкото хора, които стават "за ядене", които могат да бъдат "погълнати", за да се извлекат полезните им свойства, да се "абсорбира" положителното от тях биват отхвърляни. "Ти си това, което ядеш". Когато Грьонуй искаше да бъде човек, да се учи, да дарява красота, той остана незабелязан, неизвестен, а бе себе си. От престарелите комати, с които се храни, обществото на хората винаги изрязва здравото, изрязва дори коравото и гълта мухала с наслада. Човеците са отвратителни, а най-ужасни сред тях са ония чудовища, от които те сами създават. Също като създанието на д-р Франкенщайн те мразят своя единствен родител - обществото, но и не могат без него. Те искат да го убият от омраза, но и го обичат толкова много, че биха погинали заедно с него.

Най-ужасно остава онова чудовище, което се спотайва зад маска на човек.

Единственият грях на Зюскинд е, че избира да постави сюжета в миналото. Така читателите му отново ще решат, че това не важи за тях, че предците им са били по-глупави и са допуснали съответните грешки, които няма как да състоят днес. Че Грьонуй няма как да съществува сега. Авторът също пропагандира някои от ония пороци, които сам Грьонуй притежава без да осъзната. Героите са абсурдни, което е похват за гротеската, но според мен романът щеше да е в пъти по-въздействащ на сетивата и психиката, а и щеше да предаде много по-ефективно посланието си, ако действието се развиваше в съвременния свят. Вместо това авторът за пореден път осмива като по-глупави хората преди него или поне така изглежда. Така и един писател не разбра, че всички онези човеци от предни епохи не са по-различни от днешните.

Романът има изцяло линеен сюжет, което не е отрицателна черта и може да ви вдъхне надежда ако не можете да измислите заплетени линии на някое собствено произведение, стига това да ви притеснява - все пак "Парфюмът" е доста успешна книга. Финалът изглежда почти абсурден. Тъй като с методите на реализма той не би могъл да се постигне без да звучи странен, Зюскинд е прибягнал до последната надежда на всеки писател - deus ex machina. Това прави нещата внезапни, прекалено невероятни и неестествени, което изглежда неуместно спрямо почти реалистичния сюжет до този момент. Фантастичното начало става прекомерно силно.

Книгата може да се прочете безплатно тук.

събота, 20 декември 2014 г.

Шагренова кожа - Оноре дьо Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.
Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.
Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.

събота, 15 ноември 2014 г.

Вино за мъртвите - Явор Цанев

Живея обикновен живот като повечето от вас. Работя, когато трябва. Уча щом се налага. Заделям пари при необходими разходи. Пътувам. Пълня хладилника и използвам съдържанието му. Следя Бундеслигата понякога. Седя вгледан в нищото и не мога да мисля от умора.

Ежедневие като това на много други хора.

Понякога "поемам дъх и издишвам напиращото в мен". Припомних си как да го правя след като прочетох до край "Вино за мъртвите". Научих как да облъхнеш с магическия си дъх естественото, обкръжаващото те, сякаш си поел магията на този свят и си я издишал на друго място, изпълнено с най-тривиалното от живота. То ще поеме от дъха ти, за да се слее с него, ще стане част от самия теб. Ще се превърне в магия. В магията на реалността. В магията, която всички и всичко носят. Фантастичното е дори в обикновените животи, стига да го потърсиш. Дори да си помислиш за него може би няма да го откриеш веднага и това ще разколебае вярата в съществуването му у теб. Явор Цанев е търсач на магия. Той може да ти помогне.

"Вино за мъртвите" те кара да помислиш, че във всичко има смисъл. В живота на всеки и всичко сякаш се таи някаква по-висша сила, която го извисява над онова, което можеш да си представиш.

Вчера взех всичките платна на стар художник. Реализъм. Високи сгради, схлупени къщурки, жени в носии, овчари и орачи, дървени маси отрупани с храна, вази и цветя, облаци, пейзажи. Картини от всичко онова, което ни заобикаля. Подбрах онези в сиви тонове.  Наредих ги една до друга и помолих стария майстор да подчертае у всички по няколко линии с фосфоресцираща синя боя и те се превърнаха в магия. Също както във "Вино за мъртвите" много обикновени на пръв поглед случки са обгърнати с вълшебство. Една щриха понякога е достатъчно за да направи нещата различни, за да накара читателят да открие скрития смисъл и да допълни с въображението си случилото се. Тази магията не е самоцел, а доизказва неизказаното от автора. Тя допълва сюжета и внася нюанс в картината, която няма как да се опише с думи.

Доста интересна и оригинална маркетингова стратегия :)
Някои от творбите носят със себе си носталгия. Не, вие носите тази носталгия. Аз поне със сигурност. Носталгия по старата българска литература. "Вино за мъртвите" е нещо странно. Тя може да ви внуши, че е писана между двете световни войни, защото стилово... странно, но сякаш носи обаянието на миналото. Литературата ни прекъсна съществуването си малко след 1944 г., а после жалките остатъци след тази дата деградираха или се развиха, но не оставиха семе, което да покълне. Традицията изглежда беше прекършена и унищожена, което накара всичките ни нови автори да търсят вдъхновение от вън. Така новата ни литература нямаше нищо общо със старата...

... изглежда. Ала "Вино за мъртвите" ме кара да мисля, че някъде семената са покълнали. Независимо дали са семената на българската литература или българската култура. Това е книга, която няма как да съществува. Не съм сигурен, че тя е написана докато я описвам, а седи на масата до мен. Преди да я прочета вярвах, че подобна книга може са съществува само ако литературата ни не беше прекратявала съществуването си и започнала от начало. Явно тя съществува. Без значение дали е така или само ми се струва, разказите тук наследяват онова, което са писали големите български автори.

Добрите качества, които автора проявява в писането на къси разкази, са твърде неочаквани... Прекалено са мощни като за реалностите на днешната ни литература. Никога не съм вярвам, че български автор може да предизвика силни чувства у читателите си с толкова малко слова. Не знам дали това важи за всички. Знам, че важеше за мен.

Няма как да реша дали да опиша всичко или само онова, което ми хареса най-много. Мислех да ви разкажа за всичко и да поставя по една звездичка, на онова което ме удиви особено. Звездичките обаче станаха твърде много, затова ще измисля нещо друго.

Героите на Явор Цанев са мравки в реалността и свръхчовеци в литературата. Те са незабележими за всички, а тайно притежават велики способности, които ги правят необикновени. Слабите носят могъщи сърца, които ги превръщат в титани. Като в разказите "Обет" и "Реквием за такси", в които двама клетници си поставят за цел да спасят хиляди хора от гибел макар те самите да са просто вейки в света на хората. Историите им приличат почти на тази на Луи Пастьор, който започнал да унищожава болести една по-една. Причината? След като цялото му семейство умира от туберкулоза, той се заклева пред себе си да победи всяка болест на земята. "Стреляй пръв" е посветен на Каубоя - един симпатяга, който ми стана най-любимия герой в сборника. Местният хахо, въобразил си, че е шериф от филм се превръща в истински герой. Толкова много напомня Дон Кихот от едноименния роман. Хем тъжно, хем весело. Страхотен чешит :)

Скитникът-каубой.
Могъщи са и животните. Дори те имат съзнание, също като в разказите на Емилиян Станев и не са по-малко трогателни. "Кучето на клошаря", което е готово да помогне на своя стопанин в безнадеждна ситуация, "Гарванът" - едно слабо животно, което се бори за оцеляване, "Котакът" - вероятно най-трогателната история за животни в сборника. Този жанр малко или много прашасва по рафтовете на цялата литература. Кой вече пише за животни? Кой ги одухотворява? Ако не ги обичаш не можеш да го правиш. Авторът не ги превръща в хора, но показва мислите им... прекалено първични за да са човешки, но и прекалено добродушни... за да са на хора.

Старите легенди са вплетени в днешната реалност. Да, наистина! Старите български предания, които за последно живееха в творбите на Хайтов. "Като старите майстори" възкресява поверието за вградените в постройки сенки, "Кладенецът" разказва за тайнствените сили на лековитата вода и порокът на алчността. "Тука има - тука няма" е история, сякаш извадена от стара книга с български истории за свръхестествени преживявания, която е поставена в съвременен контекст. Легендите, митовете, популярните вярвания са слети с реалното. Те не го преобразяват, не го правят чиста фантазия, а добавят само щрих. "Фантастичното звучи твърде вероятно."

Магията е най-силна и почти взима превес над реализма в "Да попаднеш на разум", където космически кораб се разбива в смазана от войната Европа през 1943 г. Тук хуманизмът излиза на преден план и въпреки фантастичното начало имам чувството, че магията отново е само оръжие на автора, за да ни изкаже мнението си, да допълни думите си. До къде ни доведе разума и какво всъщност е той? Разумни ли са наистина хората? Разумът не е само умението ти да мислиш. Той е много повече.

По същия начин в "Хартиени фенери" магията отново се слива с реалността. Всеки човек е една вселена. Той е изгражда през целия си живот. Ражда се само с част от нея. Ами ако тя е по-различна от тази на всички останали?

"Дървото" и "Колелото" разказват приказката за старостта и борбата на човек с нея. Вечната жажда на хората да живеят. Никога няма да се начудя как някои автори вплитат фантазиите си толкова умело в заобикалящия ги свят. Всичко изглежда толкова естествено, макар да е невъзможно. Толкова ти се иска да е вярно, че се превръща в реалност.

Ако си герой на Явор Цанев бягството от смъртта е напълно възможно.
"Дестилация" е едно от любимите ми произведения в сборника. Някои казват, че думата "спирт" произлизала от латинското "spiritus" (дух). Т.е. спиртните напитки са нещо като вода с по-инак душа. Независимо дали вярвате в това, тук ракията наистина има душа. Тя може да се влее в някой и да му разкаже история, а тази история може да го остави без дъх... не само заради острия вкус.

"Селцето" също ще налее малко мъка в чашата. Завладяващата носталгия, която се завихря в главата ви ще бъде удавена в поредното невидимо море магия. Мисля, че това е и единствения разказ в книгата, който можете да прочетете безплатно в интернет.

Авторът ни намигва с много тънко и приятно черно чувство за хумор в "Старицата", където една бабка е обсебена от правенето на зимнина до маниакалност (накрая се смях с глас, нещо твърде нетипично за мен при четенето) и "Цигането", в което да си изтърсака в семейството ти носи всеобщата любов на семейството, но и твърде странни задължения. "Лешникът и катеричката" също си е голям майтап. Много ми приличат на шегите, които понякога пускат Хайтов и Ивайлов Петров в разказите си. Дребни, леки и твърде естествени. Не просташки, а чисто забавни. Типичен български хумор, ако мога да нарека така хумора на класиците ни. Само те са ме разсмивали наистина. Може би истинското му име е "български битов хумор" защото разказва за напълно обикновени ситуации и чисто житейски смешни истории, които могат да се случат всекиму... е, хайде, в "Цигането" има и нещо особено.

Реализмът обаче взима пълно надмощие и остава самостоятелен господар в много от разказите. Да опишеш невероятно една твърде обикновена история никак не е лесно. Да трогнеш някого с нея обаче е още по-трудно. Тези тук успяват да го направят, повярвайте ми, успяват. "Вино за мъртвите", в който магията отстъпва много, но все още се прокрадва, разказва накратко за един бездомник, който намира бутилка вино на гробищата и се приютява от виелицата в празен гроб. Отново, както виждате, наистина уникалното е, че един български автор се спира на твърде български сюжет, повлиян от българските обичаи (гробовете се преливат с вино). "Метрономът" ни учи, че уединението не е винаги съвсем полезно. Цялата история звучи на гротескно описание на една умираща връзка между мъж и жена. "Цената на спокойствието" ни показва, нещо в което винаги съм бил убеден, че няма по-глупава поговорка от "по-умният винаги отстъпва". Понякога просто не бива да отстъпиш. Не, че не можеш да го направиш, не трябва! И докато в тези няколко разказа магията още прави плахи опити да излезе наяве, някъде тя не успява. "Предложение, на което можеш да откажеш" е сигурно най-любимият ми разказ от всички в книгата. Разказва просто как един старец разговаря по телефона. Офертират го от кабелна телевизия. Да, наистина това е всичко, но след неочаквания финал останах поразен. Беше като гръм от ясно небе. Накара ме да прочета края още два пъти. "За любовта, парите и малката смърт" е друг мой фаворит. Една жена е избрала да напусне някого заради друг. По-точно заради парите му. Отново една твърде обикновена ситуация е представена така, сякаш е плод на поличба, а остава напълно възможна, макар и малко вероятна. Красива история.

"Понтонът", "Самовнушение" и "Плячка" са разкази натоваряни с дълбок психологически елемент. Те оставят читателя да размишлява дали случилото се в тях е истина или творение на болната психика на героите.

Знам, българските автори не обичат да ги оприличават на класиците ни. Но ако харесвате българска класика от 1930 до към края на 60-те години. Ако Ивайло Петров и Николай Хайтов ви разсмиват и си падате по нашенски легенди. Ако искате животните да живеят и чувстват като хора, както при Емилиян Станев. Ако обичате къси разкази тип "Елин Пелин" и магия вплетена в тях подобно на "Старопланински легенди" на Йовков... и ако бихте искали да четете тези автори, но да пишат все едно са живи днес "Вино за мъртвите" е нещо, от което трябва да опитате.

петък, 26 септември 2014 г.

Десет малки негърчета - Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъка Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.
Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.
Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

неделя, 21 септември 2014 г.

Кралят демон - Крис Бънч

Чудя се защо пиша за тази книга, все пак е за хора на...16 години. Опа, след 18, но не повече от 21, защото вече си твърде възрастен, за да ти е особено интересна... Пак е готина, но не е същото (с тоя мой песимизъм прекалявам, нямаше нищо вярно в това твърдение). Ако не сте чели нищо за нея, айде, бързо да погледнете едно кратичко представяне на Кралят-маг. Това е втората част от поредицата. Вероятно сбърках, че разделих книгите. Те трите са едно цяло, трилогия дето се вика, и трябваше да ги свържа в една публикация, но хайде ще има три за пълнеж.

Дамантес - нашият любим герой от първата част, и неговият повелител и приятел - Тенедос (по-всяка вероятност името не е случайно, защото го носи и демон от гръцката митология и означава "смърт") продължават военните си приключения изпълнени с жесток реализъм... да, жесток реализъм във фентъзи роман.

"Кралят-маг" описва, както ви бях подшушнал предния път, как Дамантес постепенно се издига от редник в нуманцийската армия до трибун - най-високото звание в нея. Втората книга разказва за живота му на висш военен. Изминали са десетина години от времената, в които кралят-маг Тенатос се е възкачил на трона и младостта на Дамантес като че ли все повече се превръща само в блян. Героят се е променил, а историите от предната книга са вече само спомен и избледняват от паметта му. Е, да, но... има още живец в старото куче, защото един улегнал Дамантес е като бесен жребец, а жените в Никияс (столицата на Нуманция) все още са също толкова развратни и кралят-маг винаги може да намери още работа за своя любим трибун. 

Този път той е замислил поход към една огромна страна. Виждате ли картата по-долу? Е, значи вече знаете колко по-огромно е магическото кралство Майсир, в което всеки един малко по-добре изучен вълшебник може да срита задника на който и да е чародеец от армията на Тенедос... е, може би не точно...



"Кралят демон" е много по-впечатляваща от "Кралят-маг". Освен, че героите вече отчетливо се променят, книгата е блестяща откъм описанията на войната. Това, че Бънч е бил ветеран от Виетнамската война си казва думата и той буквално е разказал десетки дребни истории, които сам е виждал с очите си. Животът на война е представен в пълнота. От епичните боеве, до разпилените черва на бойните ти другари, от бляскавите доспехи и униформи, до противните инфекции и болести, от смелите саможертвени бойци, до плашливите мародери, от офицерите-аскети, до онези, които си пълнят гушите и крият провизии. Всичко това е вплетено на едно място като в огромна нишка, обсипана с моряшки възли и поставена в общият голям контекст на войната. Обикновеният войник е пионка на своя офицер, а той - на генерала си, който е само марионетка за Тенедос - кралят-маг. За общата картина Бънч черпи вдъхновение от нахлуването на Наполеоновите армии в Русия. Майсир е същата империя - крепостни селяни, обширни степи, страшната зима, самодържеца господар. Дори казаците намират своя еквивалент в негаретите. И като стана дума за това, Тенедос е същински Наполеон - хитър, умен, интелигентен, далновиден... алчен за власт, лукав, непримирим използвач. Читателят с ужас наблюдава как цялата "романтика" на предната книга постепенно отмира, как симпатичните за него герои малко по малко си отиват, как цели градове, които Бънч го е накарал да построи във въображението си, се сгромолясват.

Дамантес предвожда своите червени пикеносци,
фенарт.
... Великите умове са неразбираеми за нас. Те искат още и още и не могат да се спрат, когато стане твърде късно. Те използват останалите за своите цели. Понякога си струва да го направят, понякога не. Имат правото над живота и смъртта на останалите. Както pater familias в Рим е можел да използва своята patria potestas, за да унищожи целия си род, така и великият водач може да погуби всичко онова, което е създал за народа си, заедно със самия него и дори себе си. Могат ли бащите на обществата да ги рушат по своя воля, както по-рано са решили да ги въздигнат от прахта на разрухата и корупцията? Имат ли наистина това право? Какво е чувството да разбереш, че инструмент в ръцете на един такъв човек?

Ужасяващият, но и героичен цвят на войната се смесва с този на магията във фентъзито, с цял пантеон могъщи богове, със страшни демони и господарите, които са ги призовали, и еротични сцени, които за щастие са много по-малко и не толкова подробни, за разлика от първата част на поредица. Съвсем спокойно мога да твърдя, че това е съкратена еротична, фантастична версия на "Война и мир".

... има ли Тенедос господар? Има ли зад него крал-демон или това е само плод на лъжливи възприятия? Или може би той сам е сатана?

Ако ви се чете, ето я безплатно онлайн. Заповядайте и първата част.

неделя, 24 август 2014 г.

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Очаквах продължението на тази детска книжка да се казва "Още по-голямото приключение на още по-малкото таласъмче", но някак нямаше логика таласъмчето да се смалява, вместо да расте... макар от предната книга да е минала само седмица. Е, от моето представяне на първото приключение изтече почти година и сега е крайно време да напиша нещо и за втората книжка.

Да си бавачка не е лесно, драги ми читателю. Трябват ти много, много умения: да си кукловод, главен архитект по строене на замъци от карти, майстор сладкар, магистър по редене на пъзели, оцветяванкограф, доктор по игрология и още какво ли не... но има и по-лесен начин: да разтвориш тази шарена книжка и да се разходите заедно с детето в нейния магичен свят.

И така аз бях бавачка (или бавач?!) на едно малко момиченце и приключенията на Таласъмчо ми свърши прекрасна работа.

"А-а-а колко приказна книжка!", бяха първите ѝ думи щом я видя и започна яростно да разлиства, за да разгледа картинките, които между другото са също толкова изпипани като в първата част. Даже веднага ви прикачам любимата картинка на малката Радостина:


Тя я описа с едно "при-и-и-и-ка-а-а-а-зно-о-о-о". Явно тази дума за едно дете е голям комплимент :) Едва ли може да предположите колко я гледахме и какви аргументи изтъквахме докато изберем кое таласъмче на нея е най-сладко. Накрая решихме, че най-"миличко" е оригиналното с керемидената козина, а първи негов подгласник е бялото с кафяво петно около окото.

Освен, че качеството на илюстрациите е същото, авторът е запазил стила и "механиката" на книжката. Отново имаме едно приказно начало, което води малките и големите читатели към няколко избора. Типично за книгите-игри развитието на сюжета е въпрос, който детето решава (или пък възрастният, който няма търпение да разбере какво става). Тук обаче отделните елементи, или епизоди, са по-дълги от онези, които може би помните от първата част, а самата книжка също е по-дълга. Дам... приключението на Таласъмчо наистина е още по-голямо. 

С Радостинка бързо прочетохме първата глава и после трябваше да решим на къде да потеглим. Практически това са си три книжки в едно изящно детско томче. Към коя от трите да се впуснете ще решите след тази глава:

1. Пътешествие до Африка, което може да се обърне с главата надолу (или краката нагоре). Аха. В Африка е топло дори да нямаш къде да се подслониш, но ако случайно кривнеш малко на север може и да я подминеш.

2. Морско приключение с Рачо Капитана! То води до неочаквани случки, изпълнени с дружелюбни пирати, съкровища и подводни градове.

3. И накрая: разходка в страната на сънищата, където можеш да си "изсънуваш" каквото пожелаеш и да се озовеш при някои познайници от първата част, а също едно доста лакомо бебе солетено чудовище (на мен това ми стана любимата част).

Опа... плюшен Таласъмчо с тумбеста структора
на коремчето.
Радостинка веднага ме повлече към лодката "Параход" и заедно с Рачо заплавахме към едно безкрайно голямо море, после, както си пътувахме, на авторът му щукна нещо и като махна с ръка направи половината море от мляко със захар, "Ехааа! Аз искам от какао!". Добре че бяхме приготвили предварително какао с кексчета, защото последваха някои глави, изпълнени със сладки приключения.

След няколко такива невероятни действия на автора в книгата, кой се превръща в истински супер герой и направо ти се приисква да се запознаете, но не се безпокойте, дори него ще срещнете, стига да поискате.

Историята се върти все около неща, които са любими на децата: странни, мили и шарени животинки, пирати, сладкиши, плюшени животни, циркови представления, пухкави и добронамерени чудовища, коледните празници и пр. Може би това ще накара детето да се интересува от книжки и по-нататък. При всеки вариант за край на историята има и поука, която ще научи малчугана на нещичко: ако намери чужда вещ да провери дали не е на някого, да не преяжда със сладкиши и какво ли не. Аз харесах най-много края на гл. 20: "И Таласъмчо разбра, че понякога само с думи не става, пък дори и вълшебни. И че най-голямото вълшебство трябва сам да си го направиш."

Изключително ще се радвам ако Никола Райков успее да научи не само българските деца, но и тези по целия свят на някои от тези поуки. Може би детските книги шлифоват част от съзнанието ни в най-ранна възраст. Ако това е вярно как би могло нещо написано с такава любов и доброта да не ни направи по-човечни като възрастни?

Няколко бройки от англоезичното издание на първата книжка.
Изрових ги от фейсбук ;)
Накрая, нека ви оставя и една препратка. Преди време авторът е махнал с ръка и е направил книжката от хартиена електронна... и безплатна. Ако искате да я прочетете на детето си без да я купувате, заповядайте!

Ах, да, щях да забравя. В случай, че искате да видите истински таласъм, потърсете в пералнята и около нея. Обикновено живеят в близост. Ние погледнахме, но не открихме нищо, защото таласъмчетата се крият добре... или може би нашето беше отишло на някое голямо приключение.

Интересно дали ни очаква "Най-голямото приключение на малкото таласъмче"?

Очаквайте още: "Кралят демон" - Крис Бънч, "Лирически балади" - Уърдсуърт и Колдридж

вторник, 12 август 2014 г.

Спартак - Хауърд Фаст

Удари той с меча трикратно по щита,
ехото далеч прозвъни,
и ето: тълпата, охолна и сита,
крещи пак от всички страни.

Но странно: от дързост незнайна обзети,
край него се роби тълпят,
захвърля той щита и скръства ръцете
на голата бронзова гръд:

Днес ще бъда безкрайно откровен. Бих искал всички на света да прочетат тази книга, но понеже това е невъзможно ще се задоволя и с хората, които влизат в блога ми. Наистина го искам, а се боя, че думите ми няма да стигнат за да опиша романа както го заслужава.

Чудех се дали да ви разкажа повече за историята на книгата в българското книгоиздаване. Тя е зашеметяваща. Преди това издание има още едно в 3000 екземпляра, което в последствие е било забранено и изгорено. Някои случайни бройки са оцелели в частни колекции и сега се срещат по сергиите за стари книги изключително рядко на баснословни цени. Но защо аз да ви разказвам това. Ето какво казва Георги Марков в своите "Задочни репортажи":

"Неговият роман „СПАРТАК“ беше смятан за голямо художествено произведение и се изучаваше задължително по кръжоци и читателски групи. Но след като в знак на протест срещу съветското нашествие в Унгария през 1956 година и смазването на унгарското народно въстание Хауърд Фаст хвърли партийния си билет, диалектиката отново направи своя окус-фокус. Фаст беше наречен ренегат, книгите му бяха изхвърлени от библиотеките и ни беше обяснено, че всъщност творбите на този слуга на американската реакция били бедни художествено. Горкият Хауърд Фаст! (...) В последното издание на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, не ще намерите нито името на Хауърд Фаст, нито името на Джон Стайнбек. Те не съществуват. Превеждането и преиздаването на произведенията им е спряно."

... независимо обаче какво привидно са мислили червените бащи на нашето общество за целите на пропагандата, факта си е факт: речта на Хауърд Фаст се лее като потоп и ще ви завлече надалеч... много надалеч.

Годината е 71 пр. Хр., а въстанието на Спартак тъкмо е завършило. Няколко римляни от висшите етажи на обществото се срещат във вила около Капуа, където преди четири години робите са се разбунтували. Всеки от тях знае по нещо за чутовните събития, които са разтърсили света и същевременно не разбира нищо за тях. Те имат какво да си споделят. Крас - унищожителят на Спартак, ще разкаже за военните си проходи срещу него и онова което е научил от ланиста Батиат (бившия собственик на гладиатора), младият Кай пък помни нещо от посещението си в капуанската гладиаторска школа, където е наблюдавал една от битките на Спартак на арената и т.н.

Кадър от "Спартак" (1960), който е базиран на романа.
Фаст разказва за всичко това толкова убедително, непретенциозно и естествено, че все едно сам е живял в Рим по онова време, като че помни и разказва всичко. Няма нито ред, който наподобява учебник по история, няма нито буква, която да не звучи на мястото си (като изключим печатните грешки). Всяка подробност за това отминало общество е вкарана в текста художествено ненатрапчиво, така както за нея биха разговаряли сами хората от епохата.

"О, блудни, пияни патриции, пак ли
жадувахте кърви и смърт?
И тази ли вечер разискрени факли
за диви възторзи горят?

Безумци! Стоманен е всеки мой мускул
и меча ми в кръв е кален,
че тая арена не съм я напускал
от никого в бой победен.

Пронизвах аз братя. Все нови и нови!
О, жертви, без име, без брой!
Но таз вечер вие бъдете готови,
аз вас призовавам на бой..."

Рим е бил антиутопия. Истинска антиутопия като древна Спарта и като днешна Северна Корея. Фаст описва блестящо римското общество, нрави, народопсихология. Той обаче иска да стигне и по-далеч. Той иска да ни убеди, че днес не сме надминали много римската цивилизация и по-голямата част от хората в днешния свят са просто роби като онези от Древността. Да, той може би е писал с пропагандни цели, но това не пречи да е прав. То не означава, че и днес повечето от нас работят само заради някой друг, че дори когато си сам в дейността си облагодетелстваш някой друг, че робовладелческият строй е загинал само защото е по-евтино за хората от висшите етажи на властта да държат в подчинение свободни хора.

"Ние казваме на народа: "Вие сте силата. Вие сте единственият свободен народ в света. Няма нищо по-ценно от вашата свобода, нищо по-очарователно от вашата цивилизация. Вие я контролирате. Вие сте сила!" И после те гласуват за нашите кандидати, плачат за нашите поражения, смеят се и радват на нашите победи."

Не ви ли звучи познато мнението на римския политик?

Кадър от "Спартак" (2004), заснет отново по романа.
Да, точно така. Фаст иска да ви убеди, че не само Рим е антиутопия. САЩ е такава, СССР е бил така, ЕС е такава и всички вие сте просто "оръдия с глас". Хора, чиято воля няма значение, също като робите на Спартак, които са опитали да променят това. Нима някой се заблуждава, че тук автора не е прав?

Сред ужас нечакан, сред паника бурна,
патриции хукнаха в миг,
а вдигна той меча, и вихром се втурна
тълпа- гладиаторска с вик.

Смутената стража изпречи се с крясък
пред буйната робска вълна;
и мигом обагри се жълтия пясък
със кървави тъмни петна.

За римските герои фигурата на Спартак е представена страшна и ужасна като на свръхестествено чудовище от роман на ужасите. Те не знаят дали той наистина е мъртъв след бунта, страхуват се от сенките, в които може би се спотайва с тракийски нож в ръка. Да, авторът го е обрисувал така, както великите воини са били представяни от враговете им, за да плашат децата си. По същия начин, както кадъните са стряскали непослушните малчугани с ужасния Бял рицър (Янош Хуняди) така и римляните са ги плашили със Спартак. В същото време, в очите на другите - на робите, Спартак е пътеводна светлина и топлина. И двете му лица са представени толкова правдиво. Въпреки всичко това авторът никога не е пристрастен. Той е реалист и представя всичко от очите на героите си, както те са го виждали наистина. Без нападки, без подмолни игри и манипулации. Той описва Рим какъвто е, робите каквито са и събитията каквито са били. Разказва всичко като мит. Спартак се превръща в легенда още в деня след края на въстанието му, още след като се разнася мълвата за неговата смърт или оцеляване. Романът е именно легенда, разказана реалистично. На места толкова реалистично, че ти трябва време да се съвземеш в прекъсванията от четенето, чувстваш се като сянка, живееш в света на сказанието. Другото слабо те вълнува. Не защото не е важно, а просто не го чувстваш толкова истинско и живо. Определени моменти са толкова внушителни и силни, че не можеш да четеш нататък, защото си се вглъбил токова в тях, че след това не вникваш в текста.

Колко ли може да се говори за човешките чувства в романа? Изглеждат толкова безкрайно истински, толкова типични. Рядко се среща автор, който ги описва такива, каквито са. Много по-простички, отколкото някои опитат да ги изкарат, но и изключително силни и значими.

В похватите си Фаст действа с целия репертоар на съвременния автор. С трилът, хорър, екшън. Да, всичко това го има и е поставено точно на мястото му. Той може да описва подробно, напрегнато, картинно бойни сцени, да ви накара да се страхувате, когато и героите му се боят, да ви натъжи, когато и те са опечалени. Именно това качество го отличава много силно. Той може да предизвика всякакви чувства у читателя, за разлика от повечето писатели, които се спират само на едно или две.

Хауърд Фаст (1914-2003)
Това е най-добрия исторически роман, който съм чел. Не обичам да се изтъквам, но не съм прочел малко. Спрямо него въздействието на някои други произведения от жанра е като блясъкът на отдалечено на хиляди светлинни години бяло джудже, когато си застанал до огромен червен гигант и гориш в огньовете му. Това е усещането да четеш "Спартак" на Хауърд Фаст.

Накрая. Този роман трябва да се прочете, за да не се окаже накрая, че онези, които някога са го забранили, накрая са успели. Дори само заради това си струва.

Но втурнал се първи, той първи възпре се,

простре се с пронизана гръд;
през трупа му с рев се тълпата понесе,
пробила си шеметно път.

И само робинята спря бледолика:
в кръвта му намокри едва
тя края на своята снежна туника
и тръгна, привела глава.

А там - из града, за разплата желязна
тълпите повел бе Спартак
и бурно ехтеше в нощта златозвездна:
"На крак, братя роби, на крак!"


Цитатите от стихотворението са от "Гладиатор" на Христо Смирненски.

Новото издание аз открих в Хеликон. Не го срещам на много други места като търся и предполагам, че тиражът му е малък. Казвам ви това в случай, че се двуомите на кое място в списъка си да наредите романа.

петък, 1 август 2014 г.

Демонични песни - Ф. Пол Уилсън

Веднъж в терариума на една зоологическа градина наблюдавах как хамелеонът сменя цветовете си. Зеленото се превърна в оранжево, а черното в червено, после цветовете се измениха в синьо и зелено, след това в жълто и бяло... тогава си помислих на шега, че ако си взема подобно гущерче за домашен любимец сигурно доста лесно ще го изгубя :)

Ако обаче имах хамелеон щях да го кръстя Уилсън, защото тия дни наблюдавах как един писател със същото име умее да криви стила, жанра, атмосферата и душата на творбите си до неузнаваемост. Не всички автори излизат от коловозите си, някои обаче успяват да го направят и потеглят с пълна пара извън тях. Доказателството е настоящата малка книжка, която издателство "Гаяна" представи на българските читатeли в първите месеци на годината.

Локомотивът "Ф. Пол Уилсън" тегли във всички посоки. Кой иска да се качи, за да провери? Ще ви пусна една пробна обиколка.

Начална гара: "Демонична песен" - започваме пътешествието си далеч назад в миналото през Първата епоха, когато на земята още са живели вещици, дракони, могъщи магове и свирепи герои, които са размахвали легендарни мечове, възпети от прочути бардове. Авторът ни запознава с двама от тримата си най-известни герои: Глекен и Расалом, които се изявяват още по-ярко в романите "Пазителят на меча" и "Проклятието", които ИК "Бард" издаде във времена, които днес изглеждат далечни поне колко класическата античност. Е, този кратичък разказ е предисторията на едно приятелство, което Уилсън описва в поредица от шест тома (споменатите два са единствените издадени от тях).

Атмосферата е мрачно фентъзи, пропито с мъгла и неясноти. Светът е тайнствен като в сън. Отвсякъде мирише на гениалния Робърт Хауърд и неговия чутовен Конан. Уилсън със сигурност се е вдъхновил от тях. Глекен е натоварен с мисия да погуби всесилен магьосник, който трови една цяла област от кралство. Наградата е 10 000 жълтици.

Хареса ми основната идея на автора. Каквото и да опитваш, прекалено високите цели са непостижими и безсмислени за повечето от нас.

Първият роман от поредицата, чиято "нулева"
част е "Демонична песен"
Следваща спирка: "Майстор Джак: Домашни поправки" - споменах, че три са най-известните герои на Уилсън. Джак, майсторчето, е трети в списъка. Бих казал, че е хитър, остроумен и харизматичен поне колкото Джонатан Деветте Пръста на г-н Майналовски. Освен всичко е антигерой и няма как да не допадне на всички онези от вас, които имат слабост към гадните копелета (като онзи тип, който натиска главата на Лео ди Каприо обратно под водата в последната сцена на "Титаник"... ах, такъв май-нямаше, но винаги ми се е искало да има). Maister Джак е момче за всичко с принципи. Да, той е наемник, но скруполите му го карат да приема само случаи, в които ще е сигурен, че ще защити справедливостта.

Разказите за Джак са тип агент 007 с малко криминале, но наистина малко, "Хорейшу" го няма, затова не го търсете. Ах, и много трилър.

Тук нашият човек ще получи оферта да отстрани един рядко гаден насилник, който редовно издевателства над съпругата си. Много ми е трудно да напиша още без да разваля четенето на някой, затова ще кажа само, че финесът който демонстрира героят в решенията си показва и този, с който Уилсън може да размишлява. Нужни са ти съответните рам-памет и мегахерцове в главния мозъчен процесор, за да се справиш с този разказ. За мен всички "обръщалки" в сюжета бяха едно прекрасно изживяване.

Продължаваме напред към гара с кратък престой: "Моля те, не ме наранявай" - внимавайте, тук влакът на Уилсън потегля твърде скоро. Разказът е написан само в пряка реч, което го прави изключително четивен и доста бегло го оприличава на кратко сценично произведение. Между другото, както повечето творби на автора, е подходящ за филмиране.

Та, тук имаме млада дама и джентълмен, които се усамотяват след вечер на бара. Госпожицата е малко пияна, той може би повече. Тя обаче крие някои тайни, които алкохолът ще я накара да му сподели, а те съвсем не са приятна изненада.

Отново хамелеонът Уилсън се променя със замах. Тук той се опира само на речта на героите и чрез нея показва всички техни емоции и действия. Е, не се справя умело колкото Елин Пелин (това е негов специален похват), но ме навежда на мисълта, че начинаещите писатели могат да вземат този мини-разказ за пример. Драги, ако някой от вас чете, упражнявайте се да пишете такива текстове, после можете да вмъквате елементи от този похват в речта на героите си. Това ги прави по-пълнокръвни.

Уилсън представя една от книгите си за майстор Джак.
"Ноемврийска игра" е продължение на "Октомврийска игра" от маестро Рей Бредбъри и представлява брилянтен до изящество психологически ужас, който наистина може да ви стресне. Тук умаме затвор и заключен в него баща, който е извършил ужасяващо убийство, спомените за което не спират да го преследват. Почти до края читателят не схваща напълно дали главният герой е умопомрачен или с всичкия си. За мен това е най-добрия и въздействащ разказ в книгата. Мрачна лирика. Точно това е "Ноемврийска игра" на Уилсън. Отново, стилът е толкова различен, че все едно принадлежи на някой друг.

Авторът няма да ви остави шанс ако вече сте си намерили място в неговия влак. Той ще ви завлече накъдето пожелае, защото просто едва ли ще поискате да слезете преди да го е направил. "Когато беше прекрасен" е свръхестествена история за неудачник, който намира неочакван нов шанс в живота си и се възползва от него с пълни шепи. Идеята прилича малко на "Джекил и Хайд" от Р. Л. Стивънсън, но тук като че ли мистър Хайд изобретява д-р Джекил, а не обратното.

Основната идея се разкрива най-добре с перифраза на една известна наша поговорка: по дрехите посрещат... и по дрехите изпращат.

Съжалявам, но и тук ще се огранича с малко, защото просто не става да разкрия повече, без да разваля четенето на някой. Уилсън гради историите си с неочаквани обрати, които са вплетени в сюжета. Моето многословие би ги направило предвидими.

"Сънища" е вдъхновен от готическия роман "Франкенщайн" на ирландката Мери Шели. Луд учен, мистицизъм, странни и зловещи експеримент, мрачна дъждовна атмосфера. Това е модернизирана готика със силно въздействие над читателя.

Всяка вечер странни сънища спохождат младо момиче. Сънища, които са толкова живи, че приличат на реалност. Реалност, от която да те побият тръпки и в която можеш да правиш каквото пожелаеш, без да имаш угризения. Ще се поддадеш ли?

Във всички разкази авторът показва едно обаятелно чувство за човечност и морал, включително и някаква деликатна привързаност към християнски ценности, която не е натрапчива, нито фанатична, а чисто хуманистична. Може би тя най-силно е разгърната в "Зарод". Тук авторът осъжда поп културата и стремежът да си винаги в крак с модата, желанието ако се наложи дори да изоставиш човешката си същност, за да бъдеш желана компания. За мен разказът е в чист реализъм. Той е страхотен пример как може да се пише готика в съвременния свят и за него. Едновременно с това, общото чувство в историята е и някак саркастично. Да убиеш животно, за да се облечеш в кожата му в миналото е било въпрос на оцеляване, днес е просто нещо, което блазни сетивата, повдига самочувствието, извисява те над другите. Е, струва ли да получиш всичко това, ако единственият начин е да носиш дрехи от човешка кожа?

Кадър от филма по "Среднощна меса".

"Среднощна меса" е най-дългото произведение в книгата. Повестта е типичен постапокалиптичен ужас с вампири за радост на всички онези като мен, които не понасят новият сълзлив и любвеобилен образ на тези твари. Някога те бяха свирепи кръвопийци, които не можеха да изпитват чувства, които нямаха душа и обичаха правят мръсно на човешкия род. Днес са способни силно да любят, но не и да мразят. Е, върнете се назад във времето със "Среднощна меса", когато вампирският жанр още не беше опорочен и се подчинявяше на типичните за него постулати: сияещи кръстове, свещени църкви, ужасяващи нощи, изпълнени с кръв, смърт и дебнещи сенки, отчаяни хора, борещи се за живота си, безсрамни колаборационисти и безстрашен свещеник, който решава да се опълчи на вампирските орди, но и... юдейският равин, който иска да му помогне. 

Богословски трилър с вампири. Какво повече може да иска човек? В тази книга обикаляш всички жанрове, които познаваш : )

"Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн" - тук завършваме пътуването си. Връщаме се при майсторчето. Това е единственият разказ, който не ми хареса особено, защото е подчинен изцяло на порядките на екшъна. Сюжет има, но не е кой знае какво и като че ли основната цел е да постави на изпитание изобретателността на Джак. Тук имаме магазин при обир със заложници. Нашият любимец трябва да се справи с банда главорези без верния си пистолет. Скоро обаче на всички ще им стане ясно, че майсторът винаги е въоръжен с ума си и това му е предостатъчно.

Имайте предвид, че преди всяка творба има кратка история на написването и, която понякога е доста интересна, но друг път разкрива някои елементи от сюжета, поради което препоръчвам да се чете след съответния разказ, за който се отнася.

Накрая, начинът, по който можете да си поръчате книгата е малко криминален. Ако искате да се сдобиете с нея, пуснете имейл на dracus@abv.bg или пробвайте през фейсбука на издателството. Надявам се след време да си направят сайт и нещата да станат малко по лесни :)


Очаквайте в следващите седмици: "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" - Никола Райков, "Спартак" - Хауърд Фаст, "Градска готика" - Брайън Кийн

петък, 25 юли 2014 г.

Гешев остава жив след 9.IX.1944 г. - Иван Бутовски, Петя Минкова

Царство България си е отишло безвъзвратно. Цялото му материално и духовно наследство е било унищожено. Последната независима държава на българите не съществува от близо 70 години.

Когато чета за нея винаги има какво да ме изуми. Девета икономика в Европа, първа по ръст в света. Тогава на всеки пост, дори по-нисък, е имало извънредно подготвени и образовани личности, които са давали всичко от себе си за благоденствието на страната.

Обичам да чета за някогашната ни родина. Обичам да научавам отново и отново как от тя започва да се създава молекула по молекула в края на XIX в. и как зародишът ѝ расте малко по-малко в първите години от новото столетие. Грандиозният финал обаче са 30-те и 40-те години, когато Царството изживява своя апогей. Тогава творят най-надеждните му дъщери и синове. Можем само да си мечтаем, те да бяха продължили работата си до ден днешен, защото споменатият зенит не е нищо особено в сравнение с потенциала, който е можел да се разгърне през следващите десетилетия.

Книгата, на която е посветен този пост, разказва за начина, по който е бил абортиран плодът на българската нация. Методът, прилагането на който е сломило духа ни, унищожило е вярата ни, премахнало е общите ни цели, отнело ни е волята за развитие и творчество. Той ни е превърнал в днешното си уродливо малформирано отроче, което съвсем неправилно наричаме "българското общество" (та такова по-скоро не съществува).

Тук е коренът на нихилизма.

Тук е краят на историята.

Колелото спира да се върти.

Едва от малкото доказано автентични снимки на Никола Гешев.
Образът му е противоречив. Можем да го приемем за герой,
избягъл от ада, или пък предател, който е имал необходимото оръжие
да изкара още много хора от там. Може би цял народ. Истината остава скрита.
Никола Гешев (1896 - ?) е бил интересна личност. Безкрайно умен и логичен в постъпките си изключително надежден кадър, за какъвто днешните тайни служби могат само да се надяват. Личността му буди огромен интерес дори днес - повече от 70 години след като е слязъл от сцената и е прекратил обществената си роля. Най-малкото доказателство за това е, че четох тази книга във влака и големите червени букви на корицата, които съставят името му, привличаха всички погледи наоколо. Цялото купе реши да ми я поискаха за малко, а после се появиха хора и от съседното. Накрая няколко души си записаха заглавието и авторите.

Шантава работа.

Изследването на двамата журналисти Бутовски и Минкова се спира на различни архивни, гласни и други доказателства, които потвърждават факта: Никола Гешев, известният началник на "царските тайни служби", е останал жив след 9 септември 1944, а не е убит на турската граница ден по-късно, каквато е била официалната версия на тогавашната власт.

Това, разбира се, не е сензация. Данни за тези обстоятелства изтекоха още отдавна, а догадки е имало винаги. Най-малкото как би могъл да праща тайно писма на роднините си до 1984 г. от фалшиви адреси из целия свят :)

Хубава идея е, че книгата се опитва да вкара читателя в мозъка на Гешев. Да научи как е разсъждавал, какви идеи е поддържал и що за нрав и мироглед е притежавал. Наред с това няколко глави са посветени на цялостната обстановка в страната и описват една нищожна част от червения терор и зверствата, които са били извършените след черната дата. Авторите ни запознават и с онова, което Гешев е имал на разположение към този момент. Така много по-лесно можеш да погледнеш през неговите очи и да видиш дали планът му за бягство е бил възможен.

Ким Филби, двоен агент, работил за Великобритания
и СССР, който може би има роля в бягството на Гешев.
Изследването на Бутовски и Минкова не е просто конспиративна теория, която на пръв поглед звучи правдоподобно. Тя е подкрепена с реални факти. Много от цитираните документи са приложени като фиксимилета и се четата от първа ръка. Вероятно това е най-ценната част от книгата. Можеш да надникнеш направо в секретните досиета и доноси, които отлежават в папките на Държавния архив.

Въпреки, че е посветена на Никола Гешев, чиято противоречива личност може да ви накара да го почитате като герой или го заклеймявате като предател, много по-въздействащо и интригуващо за мен бе съдържанието, което се спира на други известни личности, които се намесват в историята: Трайчо Костов, неговия живот, дело и смърт; британския таен агент Ким Филби; министър-председателят Богдан Филов; червените вождове Тодор Живков и Вълко Червенков; екзекуторът Лев Главинчев и много други, за които може би сте чували, а може би не. Последните няколко глави са посветени на семейството и потомците на Гешев, начинът по-който са преживявали след 9 септември и делата им преди тази дата. Вероятно най-интересните факти са, че Георги Гешев, брат на Никола Гешев, е първият български шампион по шах, а Емауил Гешев е основал футболния отбор Славия и е създател на българската пенсионна система от 30-те години (знаете ли, проучвал съм я от по-рано и е много по-надеждна от днешната, всъщност е била явление в световен мащаб и по тази причина днес неговият модел се прилага в Дания и още няколко европейски страни).

Големият български трудовоправник и основател на
ФК "Славия" Емануил Гешев. След 1944 г. е принуден
да живее в немотия в непознат за него град. Трудът на
живота му е бил заклеймен, въпреки безспорните качества,
които притежава.
Книгата е демонична. Докато четеш за реалните събития в нея те побиват тръпки, стига да можеш да си ги представиш и осъзнаеш, че наистина са се случвали, защото някои от тях са толкова чудовищни, че чак не ти се вярва да са били реални. Обстоятелствата обаче си остават такива. Искаше ми се да не е така, но написаното на тези 180 страници се е състояло. Ужасно е да разбереш или да си припомниш колкото много хора са били "наказани" единствено заради ума, вярата, политическите си разбирания, любовта към науката и изкуството... и как онези, които са ги премахнали, са доживели до спокойни старини в луксозните си домове. Много по-противно става, когато си помислиш за други факти, които не се споменават в тази книга: да си припомниш, че още съществуват градове, села и улици, които носят техните имена, че още стоят част от паметниците и възпоменателните им надписи, че някои хора дори ги възхваляват.

Да излезеш с пречупен кръст в Германия е престъпление. Да нарисуваш съпр и чук в България е нещо, на което ще се гледа с безразличие. Да преименуваш град, защото е бил кръстен на червен идеолог или да измислиш ново име на улица, която се нарича "Българска комуна" или нещо от сорта изглежда дребнаво. Някой би казал, че ако "Септември" спре да се изучава в училищата, това би било неуважение към твореца и историята. Ако свалиш портрета на Тодор Живков от входа на блока, някои съседи сигурно ще се подразнят. Да, може би всичко това е вярно, но промяна не би могло да има без тези дребни промени, защото те ще окажат огромно влияние на развитието ни като общност. В Нацистка Германия е имало улици и селища, които са носили имената на силните към момента, имало е и поети, които са ги възхвалявали. Сигурно някои от тях са пишели добре, може би дори шедьоври, също като Гео Милев, но въпреки това цялото духовно наследство на Третия Райх е било премахнато. Положителните резултати са налице от години. Това ме кара да се замисля, не е ли крайно време да стане същото и тук?

Но хора, ако четете историята ще видите, че българската нация отново се гради. Същите стъпки, които е направила в края на XVIII в. се извършват плахо и сега. Днешното поколение няма да види резултата от тях. Няма да разбере дали ще бъдат прекършени по същия начин. Колелото на историята пак ще се върти за нас.

Кратък откъс от изследването можете да прочетете тук.

Съжалявам, че днес прекалих с тези политически съждения, обикновено ги избягвам, но този път не успях, все пак книгата го изискваше, иначе нямаше как да я представя. Дано не съм ви подразнил.

Очаквайте в следващите няколко седмици: "Градска готика" - Брайън Кийн, "Демонични песни" - Ф. П. Уилсън, "Още по-голямото приключение на малкото талъсъмче" - Никола Райков