събота, 31 януари 2015 г.

Фермата на животните - Джордж Оруел

Писмо от един обикновен читател към г-н Джорж Оруел, което щеше да бъде изпратено, ако последният бе между живите:

Уважаеми г-н Джордж Оруел,
пиша Ви това писмо, не безпричинно, а за да ви изкажа голямото негодувания, което изпитах при четенето на Вашето произведение "Фермата на животните".

Прочетох книгата Ви за първи път, когато бях дете, без разрешението на родителите ми. Тогава тя много ме натъжи, но въпреки това започнах да я препрочитам още на следващия ден, а после дори изгледах анимационната адаптация. Това ме направи още по-тъжен. Сега, след толкова години, отново отворих краткия Ви роман и го прочетох за трети път, а това върна детските ми спомени и сълзи.

Разберете, аз съм романтик. Въпреки че ме болеше при всеки от тези три прочита, аз продължавах до края. Вероятно съм правил това, защото винаги съм искал животните от книгата накрая да заживеят щастливо, и съм се надявал тайно, че някак това ще се случи. Естествено, това никога не става. Винаги ми се иска магарето Бенджамин да свали Наполеон от власт и да се превърне в справедлив монарх, а не да си остане символ на интелигентния човек, който мълчи умишлено в тоталитарното общество, за да запази живота си. Ще ми се също трудолюбивият кон Оувес да намери заслужена почивка на старини, а не да се прилича на изтерзан старец, чийто жизнени сокове са били изсмукани от човеконенавистен политически режим. Ах, накрая, препоръчвам ви да направите Наполеон и останалите прасета на винен кебап - вкусен е, макар и не особено здравословен, пък и те си го заслужават. Моля Ви да нанесете тези корекции, както бих настоявал пред Плутарх да изменят историческите си съчинения така, че въстанието на Спартак да успее и както бих накарал Апиан да направи от Картаген унищожител на Рим, а не негова жертва.

Прикачам към писмото тази твърде успешна корица по книгата Ви.
Източник.
Разбирам, че идеята Ви е да покажете определени обществени процеси в развитие, чрез цялата голяма и твърде явна метафора с животните, които свалят от власт човешкия си господар, започват да се самоуправляват като социална народна република (сравнявате народните републики с Фермата на животните), която твърде скоро се извращава в тираничен диктаторски режим, а накрая очите на жителите ѝ се замазват пред фалшива либерализация на политическата реалност. Оказва се, че целият този фарс, този експеримент е бил безсмислен за животните, че са можели да живеят добре още при здравата ръка на г-н Джоунс - вероятно символизиращ строг, но справедлив монарх. Да, г-н Оруел, разбирам всичко това, но съм роден и отраснал в държава, в която исторически всичко това се е случило, и виждам, че още през 1945 г., когато тук законната власт дори не е била официално и престъпно напълно премахната от разпространителите на червената чума, вие сте били наясно какво ще се случи. Не просто около тази дата, но и повече от 50 години по-късно, без да е нямало от къде да го знаете, след като светът разбира как се преминава от планова икономика към свободна стопанска инициатива една в началото на 90-те. Учебниците за това не е имало.

Не е нужно да ми обяснявате от къде се съобразили всички възможни проблеми, които биха настъпили в едно общество в следствие на един такъв сложен и пагубен социален експеримент, какъвто е комунизма. Няма защо и да ми казвате как сте събрали есенцията на този въпрос в едва стотина страници. Не се нуждая и от убеждения, че в "формата" на вашата "Ферма" нещата са показани и важат за всички човешки общества в новата и най-новата история. Аз зная това и смятам, че идеята Ви е брилянтна.

Тази също ми се видя подходяща. Още пропаганда от Фермата.
Ала защо не оставихте и малко място за позитивизъм? Аз мисля, че Вие сте хуманист и като такъв тайно, същото като мен, се надявате животните да унищожат Наполеон. Мисля го и дори съм сигурен. Защо тогава не го написахте? Може би посланието в книгата ви нямаше да изглежда толкова реално, но какво пък толкова? Или може би така сте поискал да шокирате и натъжите толкова читателите си, че те да не оставят място за Наполеон на този свят?

... обаче свинята Наполеон съществува. И в определени част на света още издава укази и декрети, още се кичи с ордени и медали, още експлоатира подчинените си, още живее в лукс, който другите творят за него, още търгува с истински души. Още властва. Прави го дори тук - в цяла Европа, но облича стремленията си в благоприлични фрази, високопарни изрази и "демокрация".

Моля Ви, г-н Оруел, дайте шанс на животните в романа си да променят тъжната си съдба. Макар и глупави, мисля че го заслужават. Докато не направите това, аз ще препрочитам книгата Ви периодично, ще се взирам в собственото ни общество и ще се надявам, че нещата ще се бъдат променени от самите герои. Ако Вие не го сторите, дано те го направят, въпреки че не им давате шанс в размишленията Ви. Аз вярвам в тях, макар че с нищо не оправдават доверието ми. Нужни са твърде много хора... пардон, магарета, като Бенджамин, за да научат останалите на истините в живота и да съкрушат Наполеон завинаги. Затова трябва да се четат книги.

С уважение,
Слави Ганев

П.С.
Благодаря Ви предварително!

П.П.С.

Анимацията никак не свършва чак толкова зле, колкото дистопичния Ви роман, но все пак ви благодаря, че сте го написали.

понеделник, 26 януари 2015 г.

Герой на нашето време - Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.


Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?
"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.
Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).
"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

неделя, 18 януари 2015 г.

Дванадесетте стола - Илф и Петров

Гаврила чете за столове дванайсет,
Гаврила книгата прочете...
- из "Гаврилиада"

Хумористичната литература винаги ми е убягвала... не била достатъчно задълбочена, нямала интересен стил, смехът всъщност липсвал...

... а иначе имам някакво чувство за хумор. 

... оказа се, че е било така защото съм чел предимно западни хумористи, които са твърде далеч от предпочитанията ми. Падам си по истински български хумор. Не обаче по онзи гнусен балканизъм, който се развива в днешното ни изкуство, а по тънките и добродушни литературни забавления. Говоря за онзи смях, който българите обичаха преди да деградират до нивото на средния жител от Балканите. Този хумор отдавна не съществува, а вероятно и повечето не го предпочитат. Друго си е пошлото, просташкото, циничното, нихилизма...

"Дванадесетте стола" ми показват една друга страна на хумористичната литература, за която голяма част от българските читатели отдавна са забравили, че съществува. А изглежда тя може да бъде съчетана с дълбока вътрешна идея и да притежава наистина забавен сюжет, свързващ твърде любопитни сцени, които макар и абсурдни, изглеждат реалистични... Всяка една глупост в романа може би се е състояла наистина.

За разлика от изключително популярния в днешно време Удхаус, в заплетените приключения бившия предводител на дворянството Иполит Матвеевич "Писанчо" Воробянинов и неговият спътник - великия комбинатор Остап Бендер, "има някаква система". Смехът не е самоцел, той е оръжие, което освен, че разтегля усмивки по лицето ви, може и да предизвика мисли. Да ви насочи към определено мнение. Да ви разкрие дълбоките идеи, залегнали в авторовата мисъл.

Макар и хумористичен, романът няма да развали впечатлението ви за тоталната сериозност на руската литература и вниманието ѝ към детайла, което често стига до маниакалност.

Книгата сигурно е трудно разбираема ако не се познава социалния и културен контекст на времето, до което се отнася. Не знам как е постигнала успехът си извън рамките на бившите социалистически републики, но той е факт. На Запад романът е доста познат и уважаван. Предполагам, че там интересът е насочен към различните идиотски ситуации, в които изпадат героите и не толкова към детайлите, описващи съветското общество.
Статуя на великия комбинатор Остап Сюлейман-Берта-Мария Бендер - бей.
... та годината е 1927. Изминало е десетилетие от Болшевишката революция в Русия. Авторите ни представят едно странно общество, родено от червената чума. Времето е твърде особено. Страната е преживяла световна война, революция, национализация. Обикновеният човек е хвърлен от един слой на бурята в друг, подмятан от вълните. Колелото на историята е било смазано с кръв и е отвело всички оцелели в напълно различна епоха. Хаосът в обществото, пригодено да съществува в една съвсем различна обстановка, е неизбежен.

Тези първи десет години след "Революцията" в Русия, твърде много приличат на 90те в България: държавнически хаос, обществена анархия, масова параноя от политически репресии, съмнителни начини за изкарване на пари, морален крах, шествие на глупостта. За щастие това време в Русия е отминало. Отминало е и при нас. Това десетилетие на идиотията е данъка, което обществото плаща за моралните си прегрешения. 

Целият този държавнически абсурд поставя единицата в странни ситуации. Обикновените хора не са виновни, че се оказват принудени от обстоятелствата да действат странно.

... познавайки всички тези абсурди, които се наблюдаваха в българската действителност, до към края на 90те години, заемам радикалната позиция, че всичко в този роман изглежда твърде реално.

Двамата ни главни герои се впускат в един куп лудории, за да намерят брилянтите на някогашната дворянка мадам Петухова, които тя е успяла да скрие под тапицерията на един от столовите в гостната си по време на "Революцията". Разбира се, мебелите са национализирани и в неизвестност.
Един от смешните лозунги в книгата, който звучи твърде реален за отминалите времена.
И така, "господа съдебни заседатели, ледът се пука"! Столовете изкачат малко по малко, а в един от тях се крие несметно богатство.

"Дванадесетте стола" е литературен музей на комунизма. Или по-точно на прехода от нормалното общество към тази антиутопия. Първото ѝ издание на български е от 1937 г. и ако повече хора бяха размишлявали над подобни книги по-усърдно, може би червената чума нямаше никога да ни залее в исторически познатите ни мащаби.

Романът разглежда всички нива на съветското общество от онова време. Силно е иронизирана Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин и странните му възгледи за правото като например декриминализацията на измамата (поради, което симпатични мошеници като Остап Бендер вилнеят из страната) и извънсъдебният развод с напъждане.

Идиотските промени в законодателството се размиват в море от кухи и смехотворни комунистически лозунги, новите имена на улиците, партийни оргии в чест на идеологически празници, манипулирана журналистика, опашките за продукти от първа необходимост, честите подмятания за разликите с царските времена. Тъгата по тях никъде не е изразена пряко, но е очевидна. Говори се за някогашната по-качествена продукция, по-охолен живот, липса на престъпност, неподкупност на държавния апарат.

Дори прелестните дворци, превърнати в музеи и галерии, след като са били отнети от собствениците им, пробуждат носталгия. Героите се вълнуват много повече да видят как и къде е живял някой знатен техен сънародник, отколкото да гледат експонатите - също национализирани от предишните им притежатели. Като се замисля и ние имаме един такъв музей, който се посещава основно със същата цел.

Двойното издание на "Труд", включващо и втория роман
за Остап Бендер - "Златният телец".
"В Москва обичат да заключват вратите. (...) И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (...), се пускат в ход скрити врати от всички видове:
1. Бариери.
2. Прегради.
3. Обърнати пейки.
4. Забранителни надписи.
5. Въжета.
Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.
С тях се прегражда достъпът до нужния чиновник. (...)
Преградата се прилага на улицата.
Поставят я през пролетта на шумната улица (...) и в един мит тя опустява. (...)
Надписите понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани. (...)"

И т.н. Критиката над целия режим е пълна. Авторите умело я маскират като ирония единствено срещу НЕП, което им позволява да публикуват книгата, защото политическата идея на другаря Ленин е била заклеймена още през 1928 - годината, в която е публикуван романа - което я прави обект на подигравки.
 Илф и Петров. Ето как се пише роман съвместно от двама автори.
Макар и смешна, иронична, забавна, добродушна, книгата ме настрои носталгично. Защо е било нужно всичко това? За да живеем все още в пародия на онова общество, което някога сме имали? За да имаме държава власт, която е смешно подобие на онази преди нея?

Авторите все пак съзират и нещо положително в социалистическия строй. Виждането им за парите и собствеността е повече от ясно и показва колко близко до националсоциализма е бил комунизма: собствеността, макар и лична трябва да служи на цялото общество иначе притежанието ѝ се обезсмисля. Собственикът има задължение да е обществено полезен. Мрачната финална глава, съдбата на отец Фьодор и ироничната развръзка в самия край сочат именно в тази посока.

Всъщност това интересно правно гледище и до днес е част от Конституцията на Федерална Република Германия.

Безплатно в интернет е достъпен един непълен стар превод.

петък, 9 януари 2015 г.

Манон Леско - абат Прево

Корица от първото издание на
романа.
Епохата на Просвещението ни е предоставила възможността да наблюдаваме някои интересни явления свързани с разбиранията на хората, преди Френската революция да я удави в кръв. И макар че едни съвременни автори предпочитат да осмиват тази ера като я описват чрез похватите на гротеската, смятам че някои от културните ѝ наследства са повече от достойни за уважение.

Самият абат Прево е едно твърде любопитно явление. По-скоро най-любопитно е това, което стои пред името му. Ако прочетете книгата, за която ще ви говоря по-нататък, "абат" едва ли ще е първото, което ще ви хрумне щом чуете "Прево". Авторът съвсем не притежава най-каноничната мисъл в християнския свят и няма да ви занимава особено с нравствени поучения. Не и в стила, който сигурно очаквате. В "Манон Леско" канонът е накъсан, пренареден, изстискан. Прево е много повече философ, отколкото абат.

Ах, Манон, Манон... Какво си ти? Метафора или жена? Съблазнителна красавица или отблъскваща блудница? Манон е просто от онези жени в диплите на чиито рокля искаш да скриеш лице, за да лазиш зад нея и да целуваш земята, където малките ѝ крачета стъпват.

Манон е бедната богата. Тя е примерът, че обикновените хора са вещи в ръцете на онези, които имат власт и в същото време символ на тяхната глупост. Абатът предвидливо прави изводите си по този основен за романа проблем още от самото начало: "Телесните и духовни качества са дадени на бедните като средство да се измъкнат от оскъдицата и мизерията. Едни получават своя дял от богатството на благородниците, като им доставят развлечение и ги изиграват, другите ги обучават и се опитват да ги направят достойни хора; действително те  рядко успяват, но не там се крие божията мъдрост - бедняците получават винаги плодовете на своите усилия, като живеят със средствата на богатите; и по какъвто и начин да се извършва това, глупостта на богатите и на благородниците е неизчерпаем източник на доходи за бедните." Манон живее по тези постулати. Тя забавлява богатите с тялото, ума, чувствата и прелестните си рокли. Това са мемоарите на една гейша от Париж, на която всеки може да плаща за удоволствието да е с нея. Въпреки това Манон не е проститутка, както сигурно сте решили. Тя би се справила в ролята си много по-добре от една "жрица на любовта", защото нейната любов се състои в почитта ѝ към лукса и разкоша, а тази любов е истинска, за разлика от онази, която би предоставила една платена проститутка на своя клиент. Това не е просто престорената обич на някоя компаньонка, възпитана добре в актьорското майсторство, нито гнусното отдаване под наем на нечие тяло, с което сводниците въртят своя бизнес. Манон наистина обича разкоша и ако ѝ го предоставите, ще обича и вас. Действително, чувствата ѝ към парите ви ще са много по-силни, но това ще ви вълнува слабо, дори да се замислите, защото само един неин поглед би отърсил умът ви от всякаква вменяемост.

Плакат от операта на Джакомо Пучини по романа.
Източник.
Манон е създала марксическия материализъм преди Маркс да се е родил. За пораждането на чувствата ѝ, е необходима материална основа.

Манон е престъпница. Тя е рецидивист. Тя е като "роденият престъпник" на Чезаре Ломброзо, който не може да се отърве от вредния си навик да си играе с всички мъже наоколо като с кукли на конци. Желанието на Манон за това е неудържимо. Дори да осъзнае грешката си, едва ли ще издържи ако пред нея се появи мъж с още по-голяма кесия, а вместо това ще се хвърли подмокрена на шията му, предвкусваща оргазмите от предстоящия разкош, който би могъл да ѝ осигури. Спечелете повече, осигурете повече и тя ще се върне при вас. Да, Манон не е обикновена лека жена. Тя иска да живее лесно и знае как да постигне това с невероятния си чар. Тя може да превърне принц в просяк, милиардер в милионер, знатен рицар в крадлив негодяй. Връзката с идеята на филма "Първороден грях" (2001) тук не може да убегне.

На български романът е публикуван в поредицата
"Световна класика" на "Народна култура".
Представете си сега, че сте един от тях - обожателите ѝ. Но не кой да е от стотиците, а тъкмо онзи, който ѝ е най-верен и който самата тя действително обича. Ето това, драги любители на книгите, е "Историята на кавалера де Грийо и Манон Леско", каквото е пълното име на романа.

Де Грийо е обсебен от Манон. На няколко пъти той успява да спечели сърцето ѝ с богатства и мечтае да го задържи завинаги. За разлика от нея, той е символ на безкористността. Този герой на абат Прево има особена мисия. Той трябва докаже, че любовта, дори в най-разпътните ѝ форми, не е грях. Да, разбрахте правилно, един абат е искал да предаде точно това нелогично на пръв поглед за него послание. Авторът изтъква, че добродетелта и любовта не се изключват взаимно, че жертвите, които някой прави в името на искрената си обич, са не по-малко тежки, важни и морално възвишени, от онези, които допуска заради добродетелите; че християнският рай за добродетелния, е осъщественото любовно мечтание за влюбения. Абат Прево се нагърбва с нелеката задача да разнищи из основи какво е любовта и стига до твърде любопитни изводи. Изглежда тя има един и същ механизъм с религията. Нима не е така? Ако хулим религията на един дълбоко вярващ човек, той едва ли би се отказал от нея, ако по същия начин клеветим любовта на някого, нима той ще отстъпи? Не би го направил. Ще остане сляп за недостатъците на своята любим(а). 

"Ние сме създадени така, че насладата е нашето щастие; това е единственото правилно разсъждение. На сърцето не са необходими дълги размисли, за да почувства, че от всички блаженства най-прелестни са любовните. (...) Вие, проповедници, които желаете да ме възвърнете към добродетелта, докажете ми, че не може без нея, но не скривайте от мен, че тя е сурова и тяготсна. Докажете, че любовните сладости са преходни, забранени, че ще бъдат последвани от вечни мъки и нещо повече дори - че колкото по-сладки и прелестни са те, толкова по-благосклонно ще ни възнагради небето, ако ги пожертваме. Но признайте, че докато в гърдите ни бият сърца, истинското блаженство е тук, долу на земята."

Абат Прево (1697-1763)
Е, господин абат, съвсем не очаквах нещо толкова дълбоко философско от вас. И макар романът да е твърде кратък за философско съчинение, това качество съвсем не е недостатък. Ако произведението беше по-дълго и съдържаше повече подробности от интимния живот на героите, щеше да се превърне в скучен и клиширан любовен роман, но така както е построен, "Манон Леско" притежава подтекст, измислица, любов и действие в подобаваща пропорция. Това можеше безпроблемно да бъде един безмозъчен любовно-еротичен роман, но за щастие притежава мозък и невероятна дълбина на философските разсъждения.

Абатът стига до крайния извод, че единственият начин за човек като Манон да се отдаде на истинска любов е ако всички богатства на този свят изчезнат, ако станат недостъпни. Безкористността е изтъкната като най-важната добродетел в любовта, независимо дали е плътска, платонична, приятелска, чисто човешка или друга. Стига да е безкористна всяка любов е благо.

"Манон Леско" вдъхновява мъжките сърца от векове. Изникнали са стотици опери, постановки, музикални произведения и други, изпълнени с еротика, женска красота и сладострастие. Вариациите са най-разнообразни:

... веднъж Манон е изискана дама, облечена в барокови тоалети, друг път предпочита да се въргаля в сатен, понякога напомня онези пластмасови кукли Барби, защото облеклото ѝ е твърде сладникаво и дори абсурдно, а има случаи, когато се появява в съвременния свят изпълнен с наркотици, секс и... виолини и използва клишета от съвременното кино за да съблазнява. Срещат се дори версии с порнографски сцени на живо, много голи тела, садо-мазо и камшици...

... да не пропусна и пресъздаването ѝ като играчка лего и давеща се в бижута съвременна жена.

Манон Леско може да бъде всичко това за вас, стига да имате достатъчно пари.


Цитатите са в превод на Пенка Пройкова.