Пустинният скорпион - Бранимир Събев

Понякога настъпват повратни моменти. Ето, събудих се. След повече от месец съм буден. Станах, огледах се и се разтъпках. Открих, че светът се е променил доста за времето, което проспах....


Реших да продължа с Бранимир Събев, след като привърших "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". По тази причина се хванах за "Пустинния скорпион", доколкото човек може да се хване изобщо за скорпион... и спазих традицията си да се улисам в четене. Предният път на два пъти си обърках метрото, сега тръгнах от вкъщи час по-рано... Е, "шефът" няма проблеми с ранобудните, поне си оползотворих всички "бонус" минути в четене, а след това видях, че съм забравил част от документите вкъщи. А това си беше мръсен номер от страна на Събев.

Сборникът прави впечатление, че... напомня по нещо на първия. Не, не, няма нищо общо сюжетно, идеите тук са си самобитни и отделни, не е и продължение, но отново е разнообразен стилово. Някъде човек се чуди дали е писал един човек. Един е, но предполагам отново през известен период от време. Споменавал съм вече, че младите автори подражават на известните.

Всъщност, това което ми направи ОГРОМНО впечатление е невъзможността на Бранимир Събев да избяга напълно от ужаса. Не "избяга" в пълния смисъл на думата, защото едва ли си го е поставял за цел, но дори в разказите, които не трябва да са хорър нещо се прокрадва. Сянката на ужаса е винаги там.

Сборникът започва с едноименния цикъл. Предпочетох да го определя така, защото това произведение не е повест - сюжетните линии не му стигат, не са и достатъчно детайлно разгледани, освен една, което е и водеща. Не е и разказ, защото в края на първата му част мисълта приключва завършено, прекъсва, и след това всички следващи части ни разказват отново за същия главен герой. Т.е. имаме няколко поредни разказа с много тясна връзка помежду си. Първата част на цикъла "Пустинния скорпион" ни запознава с Блъди Ред, странстващ стрелец в пост-апокалиптичен свят, който е силно вдъхновен от Дивия Запад и това, което познаваме от уестърните: коубои, конекрадци, стрелба с пищови, шапки с широки периферии, запуснати пустинни градове и кръчми, където изобщо не е безопасно. Една важна подробност обаче ни откъсва от обикновения уестърн - целият свят е изпълнен с ужасяващи твари, които тероризират оцелялото население на цялата планета. Това са слугите на Шериман - мрачният император на света, който го държи под ботуша си от векове. Последните останали на света членове от Братството на стрелците решават, че е време да се отърват от него и така започва приключението на Блъди.

Авторът показва силно въображение и добри идеи в изграждането на света си, някои от които почерпани от поредицата "Тъмната кула" на Стивън Кинг. Все пак този тук си е достатъчно оригинален и интересен. Личи си, че Събев доста се е забавлявал, докато е писал. Еуфорията се проявява в стила. На места той е доста динамичен, другаде преминава в сладкодумни описания. Все пак действието преобладава.

Можем да класифицираме историята като тъмно фентъзи, но в него има и много малко научна фантастика, наистина малко.

Очаквах повече. Количествено. Да, творбата е около 90 страници, но не и стигат. Не и според мен. Струва ми се, че паното е можело да бъде оше по-широко. Сюжетът е напълно линеен и героите в него са максимално улеснени да стигнат до края. Те срещат трудности по пътя, но откриват и необходимите механизми да ги преодолеят с лекота. По тази причина считам, че е можело нещата да се "забатачат" още повече. Можело е безпроблемно да се внесе пълна втора линия, дори трета. Искаше ми се, например, да разбера още за целия катаклизъм и защо света има свой мрачен владетел, но не стана съвсем ясно.

Единственото, което наистина не ми допадна особено беше прекалената хиперболизация на уменията, които имат стрелците. Бяха сякаш извадени от популярен американски екшън или може би уестърн. Не разбрах защо в края действаха поотделно...

"Кулата в леденото езеро" е фентъзи разказ, в който принц, елф и джудже ще опитат да спасят красива принцеса, затворена в омагьосана кула. По пътя си ще срещнат орди ходещи мъртъвци и всякакви други гадове, които им пречат. Отново авторът показва силно въображение и успява да измисли интересни решения като за един фентъзи свят: магията на белия мрак, различни вълшебни артефакти и пр. В разказа се прокрадва нишка хумор и като цяло е построен по типичните за едно фентъзи постулати. Историята изглежда като вдъхновена от киното и по-точно "Властелина на пръстените" и "Братя Грим" (2005). Особено вторият, ако сте го гледали, развръзката няма изобщо да ви изненада. Не знам дали е било съзнателно. Виждам и едно намигване към "Кръчма: Зелената котка" на Сибин Майналовски, което си е чиста закачка.

Стилът и идеята са по-наивни, което значи, че е го препращам към по-младата аудитория. В този смисъл сексуалното в описанието на принцесата не беше особено на място, предвид дотогавашния развой на нещата. Като цяло беше приятен за четене.

"Златин и змеят" е хумористичен разказ, вдъхновен от българския фолклор. Златин е местен юнак, осъден на вечен живот и бездетност. Той обаче ще намери своя син, макар и да не го е търсил. Много ми хареса идеята. Сюжетът също беше прекрасно построен с достатъчно обрати и непредвидими моменти.

На няколко пъти си сменях мнението за сексуалното в разказа. Някак не е каквото се очаква от нещо по темата. От друга страна има някакви мотиви в народните песни, а пък и в езическите времена, когато се е родил Златин, многоженството е било познато... така че накрая реших, че съм окей с това, но можеше да се мине и без него.

"Цикъл" - няколко кратки пътувания във времето с връзка помежду си. Няма кой знае какво за обяснение, аз не го схванах напълно. Посъветвах се и с други хора, някои прибавиха нещо към картината и можах да схвана, че героите... май се срещат помежду си в различни епохи, но явно никой не беше съвсем убеден какво точно се случва.

За мен "Бразая" е разказът с най-уникална и добра идея. Едно българско възрожденско селце, който е проплакало от набезите на същества, които изглеждат досущ като кукерите. Историята е мрачна и ако Бранимир и беше отделил повече внимание... ами достойна е дори за роман. Става и за сценарий на филм... "Кукери" или "Кукери 2: Завръщането", леле, "Кукери Тройца: Отмъщението на арапина с чалма"... макар да не гледам вече такива филми, на тези бих се натресъл в киното. Хареса ми много атмосферата. Да вкараш готически мотив във тази епоха и на споменатото място беше страхотно. Именно с разкази като "Бразая", които търсят българската митология и вплитат в нея ужасът, би могло един ден да се изгради "българска школа" в хорърът. Усетих обаче и яд - идеята заслужаваше много повече. Искаше ми се да е по-дълга и детайлна. И може би да покаже защо арапина е ключовото оръжие срещу съществата, някак не ми се видя особено специален в действията си.

Имаше и една грешка - така и не разбрах дали става дума за арабин или арапин, първото се среща изключително в авторовата реч, а второто - в тази на героите. За непросветените, арапин е чернокож, арабин е каквото си знаем и в днешно време. Героят би следвало да е арапин, но... ами не става ясно, макар че имаше някакъв намек за кожата му. Оставям тази мистерия на вас.

"Играта на боговете" - Марк Тулий Октавиус, известен като Арабик (име, което не би могло да съществува в Рим, тъй като третото име винаги е било прякор, а отделно Октавиус, никога не би могло да бъде такъв) е бивш военачалник на император Траян, който е преспал със съпругата му и ще са наложи да спечели живота се на гладиаторската арена. Две божества обаче са решили да променят хода на времето с партия "го".

Никога не съм си представял, че ще видя точно император Траян в ролята на злодей. Не е типичен, за разлика от Нерон, Калигула, Каракала и останалите. Разказът е исторически екшън, в който бойци от различни епохи се бият помежду си. Сюжетно не блести особено, но има добра идея и е забавен.

"Дракус" е доста кратичък разказ за турските нашественици на Балканите, които се впускат в нападения срещу Влад Набучвача, който обаче смята да ги изненада неприятно с интересен домашен любимец. Разказът има добър стил, добър сюжет, неочакван край. Развива се твърде набързо, защото е писан специално за конкурс, а там ограниченията в страници и думи са особено сурови.

"Битката за вселената" - макар на пръв поглед да не личи, този разказ е чадо на реализма. Започва с научно-фантастичен елемент, но ако не си падате много по този жанр като мен, не се отчайвайте. Тук няколко войника се бият за вселената с всевъзможни извънземни... върна ме към детството, когато на всеки ъгъл имаше гаражче с сегички и сонита.

"Жертвоприношение" е написан в "реалистична магия" и описва накратко целия съзнателен живот на млад български писател, който се издига до небесата благодарение на собствения си труд, малко късмет и... няколко жертвоприношения?! Личи си, че авторът е вплел някои автобиографични елементи. Сюжетът ще се понрави особено на онези, които си паднаха по ходенето на протести през последната година. Хареса ми повествованието, отново в стил Кинг. Ако познавате правото в тази държава... ами юридически куца, но хайде, това е художествен текст.

Ще ми се "Ще крача редом с теб" да е прелюдия към "Пустинния скорпион", но не мога да твърдя това. Говорим за Третата световна война, която се води между Изтока и Запада (не говорим за издателството). Това е нескончаем конфликт, погълнал цялата планета, от който няма измъкване. Главният герой е американски военен, който е заставен да се бие първо на Балкание, а после в Близкия Изток. Но в тази война няма да има победител...

Отново имаме ужас и научна фантастика. Хареса ми как са заедно са свързани войната, технологии и окултизъм. Прилича малко на някой от онези истории тип "върколаци и зомбита в съюз с Третия райх" или "летящите чинии на Хитлер".

В един момент Събев се опита да запише с перото на Хауърд Ф. Лъвкрафт, което беше сносен опит, но за съжаление неуспешен и според мен не му е направило добра услуга. Няма нищо срамно, да наподобиш Лъвкраф е трудно. Ако не с друго, последният е уникален именно с изключително специфичния си стил. Не мисля, че някой може да пише отново така. Х. Ф. Лъвкрафт не е вече между живите и ни е оставил неподражаемо наследство.

Като цяло книгата беше добра, но смятам, че първият сборник е по-добър. Там повечето разкази имаха и послание, което тук, обикновено, или липсваше, или беше само загатнато. Така и не видях разказ, който може да се мери с "Богословеният, вещицата и дяволът", който за мен е най-добрият сплатърпънк разказ писан на родна почва, а може би и най-добрия хорър разказ, който съм чел от български автор. В тази връзка, липсваше и прецизността към сексуалното. Няколкото описания, които бяха включени не ми се сториха толкова на място, можеше да се мине и без тях. Нямаше го и силният психологизъм от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Надявам се в бъдеще Бранимир да насочи усилията си на 100% към ужаса, където го бива най-много. Нуждаем се от поне няколко постоянни автори в тази сфера, иначе жанрът никога няма да се развие на родна почва. Да имаме неговоро присъствие наоколо е добро начало и обещаващо бъдеще.