неделя, 19 май 2013 г.

Сняг в траур - Анри Троая

Срещам се с това известно име от литературата едва сега. Ако го бях направил по-рано със сигурност щях да съм изчел много повече от тази тънка книжка, която може да се открие само в електронната книжарница на Book Store срещу символичната цена от един лев.

"Сняг в траур" ни разказва за двама братя, които обитават схлупена къщурка в планинско френско селце. Единият е огромен на ръст, но добродушен и отзивчив. Изай някога е бил прочут планински водач, но отдавна е прекъснал алпинистките си занимания. Другият - Марслен е развейпах, който иска на всяка цена да напусне бащиния си дом, воден от неосъществими мечти за богатство като изобщо не неговото бягство би обрекло брат му на самота и много трудности, поради неговия недъг.

Всеки от братята живее според своите собствени разбирания, макар да съжителстват в един същ дом. Дните им текат нормално, бавно, монотонно, когато някъде там, на заснежените алпийски върхове пада самолет от далечна страна. Това събитие преобръща напълно живота в селото. Ще се реши ли някой да тръгне към неизвестното? Към ледниците на планината, стискаща безпощадно малкото селце в могъщата си хватка. Защо би рискувал живота си? За материална изгода или за да докаже, че е човек? Защото за истинския човек добротата е присъщо качество.

Роман за братството или роман за една вечна борба на различните характери? Троая ни показва сблисъка между материализма и идеализма в техните крайни форми като ги облича в кожите на двамата братя. Докато единият мисли само за другия - как да му помогне, да го направи щастлив, как да прекарват времето по-добре заедно, то този друг е погълнат от силен егоизъм и мисли само как да получава колкото може повече от живота и как да използва собствения си брат за постигане на личните си цели.

Читателят наблюдава как двамата братя разменят надмощието си един спрямо друг. В самото начало домира Марслен (материализма), но когато се качат горе в планината - там където всичко е бяло, макар и в траур, нещата се обръщат и господството се въплъщава от Изай (идеализма). Той изглежда не просто като човек, а като истински син на планината, сякаш той сам е част от нея.
Анри Троая

Авторът има прекрасен език, който може да бъде красив и нежен, бавен и спокоен:

"Недоверчиво, то още се колебаеше. Тогава Изай се престори, че се извръща на другата страна. Тоз час агънцето се приближи до него и подуши плахо обувките му. Изай ловко го подхвана през тялото и го притисна до гърдите си. Малка, топла, трескава плът тръпнеше в ръцете му, мяташе се, извърташе се, блееше сърцераздирателно. Изай се смееше и милваше с лявата си ръка коприненото коремче, крехкото трепкащо вратле, откъдето идеше гласът на страха." (стр. 7)

но и бурен и динамичен:

"Изай завъртя в широки, вълнообразни кръгове въжето, то подскочи върху скалата, проточи се и се откачи със свистене. В същия миг сподаван вик дойде от бездната. Изай се хвърли напред. Марслен загуби равновесие поради тежестта на раницата, беше изпуснал хватката. Въжето, теглено надолу, се спускаше с необикновена бързина. Всеки миг Изай можеше да бъде изтръгнат от козирката, погълнат от пропаста, смазан върху железния клин. Въжето се плъзгаше между вкочанените му ръце. Старите ръкавици пращяха, късаха се. Ужасно парени раздираше оголената кожа. Изай стискаше с пръсти това огнена влечуго. Душеше го с всички сили. Да сре въжето. Да убие въжето." (стр. 76)

Не избирам случайно тези два откъса. Те показват един и същи герой в различни ситуации и все пак... подобни. Действията му, настроението което предизвиква у читателя и изобщо... осанката му са като на двама различни души. Това е майсторството на Троая, главните герои - братята Водан, са много умело и пълно изградени. Читателят може да надникне в мислите им, чувствата, картините, които рисува психиката им.

Като външни препратки мога да посоча Аго от "Ако можеха да говорят" на Йордан Йовков, който сякаш само в първите страници участва и тук, но под друго име. Определено вдъхновението за творбата може да се търси в "За мишките и хората" на Джон Стайнбек, чиито двама персонажи, много напомнят братята от "Сняг в траур". Творбата може би ще хареса и на тези, които са оценили положително "Огън" на Стивън Кинг (ако са отворени и към друг тип литература, освен хорър, макабра и пр.).

петък, 10 май 2013 г.

Малтийският евреин - Кристофър Марлоу

Кой е Кристофър "Кит" Марлоу? Не сте го чували? Не се срамувайте. По нашите географски ширини много хора едва ли знаят за него. Всъщност... много хора и по други краища на земното кълбо, които знаят за него, не са сигурни кой точно е той.

Знаем, че е живял в Англия през Елизабетианската епоха и, че е писал пиеси и поеми също като много по-известния в днешно време Уилям Шекспир. Приживе обаче Марлоу е бил много по-популярен и поставян на сцената. Роден само два месеца преди Евънския бард (да, това пак е Шекспир) и умира само две седмици преди той да публикува първото си произведение - поемата "Венера и Адонис" (не я търсете в онзи голям том на "Труд", макар да се твърди обратното, той е непълен). Знаем също, че е имал някои проблеми с властта заради обвинения в еретизъм, атеизъм и богохулство, дори... хомосексуализъм (нито едно от обвиненията не остава доказано). Критиците и съвременните литератори твърдят, че съдбата ни е лишила от втори Шекспир само поради ранната кончина на Кит - едва на 29 години. Но дали... Според някои изследователи... Марлоу е инсценирал убийството си, за да избегне последващ съдебен процес и екзекуция и не само това, но... бяга надалеч от Лондон и... започва да пише под псевдонима... Уилям Шекспир. Явно човешкият мозък винаги е бил готов да сътвори поредната конспирация около смъртта на някой известен и обичан от почитателите си творец. Спомнете си за Елвис, 2Pac и Майкъл Джаксън в по-ново време... даже какво... ? В България до към около 1950 г. се носят слухове, че Христо Ботев е жив и се крие някъде из Балкана. Не се шегувам, излизали са като топ новина по първите страници на сериозни вестници.

Та така, Шекспир или не, Марлоу ни оставя седем пиеси. От тях на български са се появили три. "Малтийският евреин" е една от тях. Представя ни я издателство "Обсидиан" в изящно книжно тяло.

Историята се развива в смутния период на войни между християнските държави в Европа и турците, които за пореден път се опитват да завладеят остров Малта. На фона на тези събития  безжалостният евреин-лихвар Варава решава да си отмъсти на всички, които са му отнели най-скъпото за него нещо на земята - богатство му. Героят е така изграден, че сякаш не може да изпитва нищо друго освен омраза и ненавист. Той докарва длъжниците си до лудост и самоубийство, нощем убива бедни и просяци, защото счита че няма за какво да живеят. Варава е чисто зло. Той е винаги в центъра на пиесата. Около него се гради всичко, което значи, че на сцената трябва да го изиграе актьор с много силно присъствие. Този похват е много типичен за Марлоу и присъства в почти всички негови произведения - "Тамерлан Велики", "Трагичната история на доктор Фауст", "Едуард II" и т.н.

Ето как изглежда Варава на сцената.

Друго специфично е произведението е динамиката. Поне няколко пъти си казвах "добре, а сега какво още би могло да стане", виждайки, че имам 100 и повече страници след някоя от "развръзките", които се оказват завръзки без читателят/зрителят да разбере. Марлоу винаги има какво още да измисли. Това обаче не прави историята линейна, куха и изкуствено продължена. Когато е най-малко очаквано, нещо ще се случи и ще обърне всички наопаки!

Представянето на Варава като едно принципно зло, което пречупва всяка своя мисъл през призмата на отмъщението, ламтежа за богатства и власт или просто омразата, кара някои критици да нарекат автора антисемит и расист. Аз обаче не съм съгласен. Доводите за това никак не са малко.

*Разкрива се част от сюжета*
Вярно е, че Марлоу прибавя редица демонични краски в образа на Варава. Само обаче изключително повърхностният поглед върху нещата може да ни отведе до извод, че авторът е антисемит. Основната движеща сила и мотивация в трагедията е не расизма, а покварата на парите. Изборът на главен герой е вероятно повлиян от широко разпространения стереотип за алчния евреин-лихвар от тогавашните времена. Защо считам така? Освен Варава в пиесата присъства и мюсюлманинът Итамор, който е не по-малко покварен и зъл персонаж. Той се издига заедно с Варава, за да пропадне стремглаво в мига щом... пожелае богатството му. Не е само това. Представени са и двама францискански монаси, който погубват сами себе си заради  златото на евреина. Нещата не спират и до тук. Падението на малтийският говернатор започва, когато решава да задържи част богатството на Варава за себе си, вместо да го използва за народа си! Двамата влюбени младежи от първите действия, наричат общата си любима "диамант". Ще видите какво се случва с тях. И т.н. и т.н. Ако тези аргументи не са ви достатъчни, нека добавя и още един: може би единствените герои, които остават с чиста съвест до края и не показват лоши страни от характера си, са синът на султана Селим, който е мюсюлманин и... дъщерята на Варава - еврейката Авигейл. За какъв антисемитизъм може да става дума тогава?
*Край на разкриващата сюжета част*

"Малтийският евреин" не може да не ви изненада и с още нещо. Това са връзките с Шекспировите произведения. Нещата напомнят силно на "Венецианският търговец". Между другото, последното е било честа причина двете пиеси да се представят на сцена в един театрален сезон, като един и същ артист заема ролите и на Варава и на Шейлок.

За какво друго обаче става дума? Няма да ви обяснявам, а само ще ви покажа един малък пример:


Кристофър "Кит" Марлоу
"Ромео и Жулиета", действие II, сцена 2:

"But, soft! What light through yonder window breaks?
It is the east, and Juliet is the sun"

"Но стой, каква е тази светлина,
която от прозореца изгрява?
Той изток е, а Жулиета - слънце!" (1)
(Бел.: говори след като вижда любимата си.)

"Малтийският евреин", действие II, сцена 1:
"But stay! What star shines yonder in the east?
The lodestar of my life, if Abigail!"

"Ала каква звезда на изток свети?
Зорницата ми, мойта Авигейл" (2)
(Бел.: говори след като вижда любимата си.)

Хайде още един пример:

"Хенри VI, част трета", действие II, сцена 5:
"THESE ARMS OF MINE shall be thy winding-sheet;
My heart, sweet boy, SHALL BE THY SEPULCHRE,"

(Бел.: говори след като разбира, че синът му е убит)

Нямам превода на тази пиеса, а не смея сам да бутам Шекспир.

"Малтийският евреин", действие III, сцена 2:
"These arms of mine shall be thy sepulchre."

"В прегръдките ми грабница ела" (3)
(Бел.: говори след като разбира, че синът му е убит)

Тези съвпадения са доста интересни, а има и още. Подобни и почти дословни приповтаряния има и в други драми от големия Шекспир. Явно той е бил много силно повлиян от Марлоу. После как някои конспиративни мозъци няма да измислят, че са били един и същ човек, а? 

Бих искал да споделя и едно разочарование. Изданието страда от някои проблеми. Преводът очевидно е правен с много старание и труд, но... не е достатъчно добър. Губи се лиричността на текста. Марлоу заслужава повече. Другото нещо, което дразни е, че бележките са сложени най-накрая на книгата и не са обозначени в текста. Това беше доста досадно.

Пиесата може да се чете на английски в Мрежата, но бихте могли да се възползвате само ако владеете достатъчно добре езика.

Но накрая. Всички вие, които харесвате Шекспир е време е да се запознаете с неговия "литературен татко".

(1) Превод: Валери Петров в Уилям Шекспир - "Събрани съчинения. Т. 3", Захарий Стоянов, С., 1999
(2) Превод: Евгения Панчева, "Малтийският евреин", Обсидиан, С., 2006, с. 63
(3) Пак там, с. 92

петък, 3 май 2013 г.

Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин

ИК "Бард" пуснаха на пазара първите томове от фентъзи сагата на Джордж Мартин преди около десет години. Както повечето от вас обаче и аз попаднах в тази франчайзна клопка едва наскоро.

Има ли смисъл да ви занимавам със сюжетното развитие на книгата? Но все пак... имаме едно голямо кралство, разположено на цял континент. То се състои от седем други държави, но има само един върховен владетел. Вероятно първообраз на тази идея е някоя от средновековните европейски конфедерации или пък  големите империи основани на лична уния. Ръката на краля (нещо като канцлер) умира при странни обстоятелства. Крал Робърт Баратеон назначава за нов пръв министър свой приятел от по-младите си години, който обаче се усъмнява в причините за смъртта на своя предшественик и започва разследване. Около това се върти и основната сюжетна линия, която не е сама, а е съпроводена с още десетки. Докато тя проследява с невероятна детайлност всевъзможни дворцови интриги и лицемерие, останалите са съсредоточени върху събития, които се случват на север, където се надига древно зло и на запад от където ордите на племенния народ дотраки се готви да връхлети върху континента.

Всичко това ми заприлича на рицарски роман, но в измислен свят. Фентъзито почти липсва. Поне в този първи том нещата са много "по-земни". Магията присъства чат-пат, същото важи и за различни странни същества, които всички сме свикнали да срещаме в повечето заглавия от жанра. Основното, на което се залага са дворцовите интриги и задкулисни тайни в управлението на едно фантастично кралство. По тази причина поредицата вероятно ще допадне на всички, които харесват исторически романи.

"Игра на тронове" е едва пролога на една по-голяма сага. В тази книга читателят се запознава с героите и основните сюжетни линии, които ще търпят развитие в следващите части. Онова, което обикновено са първите 20 страници в другите книги или..., хайде, първите глави, тук е цял том. Усещането за мащабност ви залива още от самото начало на повествованието. Авторът е изтъкал гигантско платно от какви ли не легенди, биографийки, рицари, принцеси и крале и поне девет колена напред и назад в родовете им. За съжаление това е и един от големите недостатъци на поредицата. Всички тези детайли понякога идват в повече. При това много от тях са напълно ненужни и ако изобщо имат някакво значение, то е да подсилят легендарното звучене, което създава много добра атмосфера, позната ни от приказките, митологията и рицарските романи, но заедно с това и някои проблеми. На всеки се случва да му изневери паметта... Да, някак няма как да не ви изиграе лоша шега щом се спомене сър лорд граф "X Y" за първи път от 400 страници, при положение, че преди това е бил само в мислите на някой от героите, заедно с още поне пет-шест други благородни мъже и жени.

Мартин постъпва хитро в развитието на сюжета. Линиите му не водят до задънени улици, а се преплитат и сливат една с друга. Липсват всякакви изкуствено създадени моменти, които да спасят или помогнат на героите и то въпреки, че авторът определено има някои любимци сред тях. Това прави нещата логични и добре премерени откъм възможно и невъзможно. Много писатели на фентъзи не успяват да преборят себе си по този начин и възползвайки се от фантастичната същност на света и жанра удрят по едно рамо на добрите и симпатичните. Явно Мартин се е постарал много в предварителното планиране на историята (поне до края на третия том). Именно на това се възхищавах много и считах за голямото предимство на поредицата. След като разбрах какво се случва в последните два тома обаче, започнах да се съмнявам в способностите на автора, но това бих разгледал в други публикации, посветени на "Песен за огън и лед".

В случай, че сте гледали сериала и го харесвате трябва да ви натъжа с нещо. В него се залага много повече на похот, голотии и кръв, отколкото в книгата. Именно за това ви препоръчвам литературното, а не филмовото произведение, което залага на по-елементарните зрелища и дори добавя персонажи и събития, липсващи изцяло в книгата.

И така. Ако ви се чете нещо увлекателно, дълго и дори изтощително за четене (в най-добрия смисъл на това), нещо като много дълга приказка или легенда поредицата "Песен за огън и лед" е тъкмо за вас.

Смятам да прибавя коментари и за другите книги, но не искам да пренасищам блога с една и съща поредица. Определено обаче един ден ще прочета "Колелото на времето" и "Малазанската книга на мъртвите", които са другите две много обичани от фентази феновете заглавия и ще се опитам да представя и тях.

Очаквайте още: Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски, Играта на Джералд - Стивън Кинг, др.