Защо фентъзито успява и защо ни е нужно?

Имам си книга за описване, но ще я оставя за по-нататък. Реших вместо това тази седмица да ви разкажа за един мой възглед относно фентъзи литературата, който се зароди в главата ми още преди много време.

От къде се е взел този жанр и защо има успех. И за какво ни е... Последният въпрос е най-естествен, защото без потребност дадена литература не би съществувала.

Изглежда фантазията на човек е съществувала... от както той е човек, а не животно. Знам, някои усилено се опитват да ни принизят до останалите видове на планетата, но аз не съм съгласен, човека и животното са напълно различни. Това е друг въпрос и го оставян на размишленията на всеки, който му се занимава с него.

Преди достатъчно много години, още в зората на човешката история се зараждат различни легенди и предания, които обикновено целят да обяснят някои природни пък и други феномени, все пак науката още не е била достатъчно напреднала, за да играе тази роля. Да кажем в северните страни викингите са вярвали, че северното сияние са светлини, които указват на мъртвите герои пътят към Валхала. По-рано можем да открием фантастични мотиви и в скалните рисунки на първобитните хора. Сигурен съм, че освен тази изцяло "обществена" функция, различните истории за света и неговото устройство, са служили и за развлечение.

Кой знае какво са нарисували тук...

Това е продължило и през Античността и първите 2/3 от Средновековието. По-нататък обаче нещата по малко се променят. С Къстното Средновековие и началото на Ренесансът и в последствие през Просвещението, науката изживява невероятен възход, част от историите за призраци, таласъми, тролове и странни светлини в небето намират своето рационално обяснения и престават да имат познавателна функция. С това те всъщност стават излищни. Не, не, все още са интересни за слушане и остават да съществуват с тази цел, но именно в това е разликата. Те вече не се задължителни, на човек не му е нужно да знае, че има суша, защото еснафът на тухларите е направил магия за това, като е погребал живо магаре, което някога е било разпространено българско обяснение във... Северозападните ни земи или пък, че житните класове се оклюмали, защото местната вещица е омагьосала техния цар, като го е отрязала и т.н. Тия истории се превръщат в чисто забавление, а като такова, устното предание неусетно започнало да се губи, изтичало е и се е забравяло като брашно от скъсан чувал.

На помощ на човешкия глад за необясними и невероятни истории обаче идва литературата и също... новите открития.

Крали Марко - ярък български легендарен
пресонаж

Рицарските романи и Романтизмът решили да се върнат към тези истории, като ги претворят в повествователните си форми, за да служат за развлечение на хората. Рациото дошло в повече, човешката мисъл започва да се бунтува срещу еднообразито и мнотонността на научните обяснения и се впуска отново във фантастичното. Появяват се много шедьоври за духове, за квазинауки като алхимията и съживяването на мъртавци, за странни създания, и за вълшебни земи, омагьосани замъци и др. Родили се гении като Лермонтов, като Шели и По. Започват да се събират старите приказки и легенди. Братя Грим са красноречивият прмер, те видели в историите на хората "духът на немския народ", така се изразяват сами, и считали, че събирането му на едно място ще обедини и германците отново в една държава. Така и се случва. При нас подобна толя играят братя Миладинови.

Великите георгафски открития донасят още много истории за далечни земи и техните напълно реални екзотични обитатели, животни, хора, странни нови растения и храни. Тези особени по онова време истории били на почит и техния възход продължил доста дълго.

Романтизмът обаче отмрял с новите пристапи на науката, в негова опозиция се появил реализмът и изглежда за известно време удържал първенството, а географските открития по малко спрели да бъдат толкова вълнуващи. Особено сега, когато всеки може да цъкне дистанционното и да се нагледа на странни животни и местности по научно-популярните канали или да си отвори някоя илюстрирана енциклопедия за космоса, за Африка или за океаните. Белите мечки вече не са толкова далеч. На един бутон разстояние :)

Рационалното отново надделяло и само в моменти на върховни изпитания за човека фантазията успявала да се пребори и да излезе наяве. За кратко периодидте след двете световни войни и вдъхвали отново живот. Явно реалността идва в повече, за да се занимава човек с нея.

"Властелинът на пръстените", вероятно най-
четената фентъзи книга.

И тъй стигнахме до днешно време. И до фентъзито, такова каквото го познаваме. То черпи своята енергия от старите легенди и предания, от рицарските романи и от приключенските на XIX и началото на XX в., а и от ранните сказания, които вече мъртви, възкръсват в тази форма, за да ни забавляват отново - нас, отегчените от реалността. Анормалното е нужно за човешкия мозък и душа също колкото и реалното познание. Цялата тази подреденост от следствия, първопричини и съпътстващи факти, изглежда е твърде тежка за мисълта ни. Поне за някои от нас.

Това и исках да ви споделя. Фентазито ни е нужно за да избягаме от реалността и да се потопим в един друг свят, също както някога сме го правили с устните предания, които вече силно са отстъпи назад. За щастие ние имаме този корав аванпост, прелитал от съзнание към съзнание и тъй до безкрай, в днешната му литературна форма.

Винаги имам по едно непрочетено фентъзи вкъщи. Не се знае кога ще ми потрябва. Забелязвам, че използвам това тайно оръжие винаги в напрегнати моменти или непосредствено след тях.

За метафоричната същност на изкуството (литературата) и възприятията на читателя за метафоричното

В тази кратка публикация в моя блог ще ви запозная с един от възгледите си относно художествената литература.

Посвещавам я на начина, по който разбираме художествения текст. На неговата метафорична същност и как ние тълкуваме метафоричното (макар и думата да не е най-точна за случая).

Прочитът на едно произведение често ни кара да се замислим дали авторът е вложил някакъв подтекст в творбата си. Ако е вложил... какъв? Точно така, това са същите онези питания, които се появяваха пред нас в часовете по литература още от малките класове и които обикновено се свеждаха до възпроизвеждане мнението на преподавателя, автора на учебника или някой литературен критик. Няма как - всеки обича да слуша най-вече себе си. Същото се повтаря и в подготовката за кандидат-студенстките изпити по литература (ако сте имали нещастието или късмета да готвите такъв). Там мерилото за добра оценка е подплътено със знание и цитиране изводите на светлейши критици за съответното произведение.

Това поставя окови на литеаратурата. Поставя окови и на всяка една форма на изкуството. Изкуството трябва да накара душата да лети. Въобръжението да твори. Да вдъхновява идеи. Изводите за едно произведение не са, за да се зубрят сляпо. Те са, за да се създават от представящия ги. Противното води до обезсмисляне на художественото. То няма да окаже облагородяващо въздействие върху логическото и творческото мислене. Няма дори да породи удовлетворение от проследяването на сюжета, колкото и да е запленяващ.

Литературното мислене в противоположния му вид отсъства от споменатите изпити, часове в училище и пр., защото там е нужен еталон за оценяване, а преподавателите, оценяващите и останалите не им се занимава.

Когато се формира по посочения - "освободен" начин, анализът на произведенията може да достигне най-различни варианти. Ето например да вземем тази "рисунка", която надрасках набързо в MS Paint:

Как можем да интерпретираме значението на тази "творба"? Варианти:

А) Поп Гунчо, на когото изпратих имейл ми отвърна: "Чадо, цветовете червеньо, зеленьо, синьо и жълтьо са основните цветове. Тия бои като ги смесваме получаваме цялата палитра - разнообразието на земния и тленен свят. Тия четири багри са разделени от две пресечени линии, дето образуват кръст. И туй, чадо, като се види, че цветовете са основни, а от тях - сите други, означава - Бога е в основата на всичко!";

Б) Поетът Пирдон, ми писа следната телеграма: "Цветовете са разделени, защото са четири отделни картини, четири отделни емоции. Чувства! Червеното е любов и силна страст, и то е пътят към зеленото - живот и мир. Мине ли време обаче... охладняваме един към друг и ставаме студени - затова е там мястото на синия цвят. Накрая идва раздялата, на която символ е жълтото. Но после всичко се повтаря и идва нова страст, нова любов, нов живот! Цветовете са разположени така, защото се въртят по часовника - а той е символ на времето и вечността! Има вечен кръговрат на чувствата, това е то!";

В) Кина от философския факултет написа: "Цветовете са различните типове хора по земята, а черното ги разделя и не допуска повсеместната им близост, към която те се стремят. Затова всеки е обречен да не бъде никога разбран напълно от другия и да си остане червен, зелен, син или жълт. Самотен и затворен в собствената си същност до края на дните..."

Помислете! Аз спирам до тук, защото тези са достатъчни, но всеки от вас може да даде по още едно значение, сигурен съм!

Изводите, които извличам от всичко това са следните:

1. Литературата същестувува, защото човекът има потребност от нея - да вижда в нея значението, което сам влага и което ще му достави удовлетворение да открие и сподели мислено с автора. Всеки анализ на творба може да е различен за различните хора, но еднакво стойностен за тях, защото се покрива с душевните им нужди.

2. Логиката на описаните по-горе изводи показва, че в литературата и изкуството няма ясна и  единна... логика. Тя не е и нужна.

3. Всяко изкуство и всяка творба може да се окаже стойностна за един и напълно безсмислена за друг.

Благодаря ви, че прочетохте този кратък пост! При това и пръв за моя блог.