четвъртък, 3 октомври 2013 г.

Играта на Джералд - Стивън Кинг

Новото издание на "Бард"
"Играта на Джералд" не е нов роман на Стивън Кинг. Тази пролет издателство "Бард" го пусна отново на пазара двадесет години откакто за последно старото издание на "Хемус" се намираше по книжарниците. Преводът обаче е един и същ (за щастие) и кое от двете книжни тела ще притежавате няма особено значение, освен от колекционерска гледна точка. Даже може да прочетете безплатен електронен вариант. Ако ви интересува, аз съм я чел на хартия.

Тази книга бих препоръчал на няколко групи читатели. На тези които са отявлени почитатели на Кинг и не могат да утолят жаждата си за неговите слова (а), на тези които си падат по не толкова фантастичните му и ужасни произведения ("Огън", "Дългата разходка", "Гняв" и т.н.) (б) и на тези, които не харесват този писател (в). Това е защото аз не открих ужас, който всички търсят, когато става дума за него. Наистина, има моменти, които будят отвращение и такива, които са наситени с напрежение, но съвсем няма нищо страшно, няма и нищо фантастично (последното не е задължително за един ужас, разбира се). По тази причина, считам, че "Играта на Джералд" е чедо на реализма. Има малко трилър, има щипка ужас и така...

*Разкрива се част от сюжета*
Сюжетът се развива в лятната къща на сем. Бърлингейм край езерото Кашуакамак. Адвокатът Джералд и съпругата му Джеси, и двамата на средна възраст, и двамата без деца. Решават да се отдадат на някои нестандартни креватни забавления, които включват белезници. Или по-точно Джералд Бърлингейм решава това. Скоро обаче след като заключва жена си към таблата на леглото получава сърдечен удар (не без нейна помощ) и се строполява мъртъв на пода. От там нататък целият роман е посветен на Джеси и опитите ѝ да се измъкне. Действието се развива паралелно в настоящето и миналото. Главната героиня е преследвана от жестока детска травма, която вече десетилетия не може да преодолее. Но не само. Една мрачна фигура понякога я наблюдава под прикритието на нощта, но дали изобщо е реална или плод на въображението ѝ?

*Няма повече разкриване*
Изданието на "Хемус" от 1993 г.

"Играта на Джералд" е роман за преодоляването на страховете. За тяхното могъщество, за грозната им същност, за силата им и за белезите, които оставят върху нас. Могат ли те да бъдат заличени и как? Как да се изплюеш в лицето на страха и да го накараш да си отиде завинаги? Шоуто трябва да продължи. Независимо от това, което се е случило ти си останал и трябва да живееш и да се опиташ да го правиш нормално, без страхът да се държи в свой плен. Темата е съпроводена с тази за стоицизма, което се среща много честно при Кинг. Неговите герои показват силна воля и непреклонност независимо от събитията. Някои може би ще са склонни да търсят и феминизъм, но според мен, дори да има някакъв, е само нотка, голямата тема е споменатата по-горе.

Образът на Джеси е един от най-пълно развитите в цялото творчество на автора. Дълбочината на психологизма е много голяма. Това се постига с "аз форма" на повествованието. Героинята излага винаги собственото си мнение. В мислите ѝ, на немалко места, авторът надига глава, за да ни заговори чрез нейния глас. Речта му е красива и философска. Ето го любимият ми цитат:

"При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост." - (превод - Иванка Спасова);

За съжаление обаче романът е пълен и с вулгаризми. Просто съм такъв, съжалявам, не ги харесвам. Не мисля, че това е недостатък за всички читатели, а само на един малък процент. Не, че предпочитам да липсват, обикновено са си на място, но можеше поне да са по-малко. В случай, че решите да четете тази книга се подгответе за доста цинизми. Някои оформени като сентенции и повтарящи се като рефрени. Този похват обаче допринася за пълнотата на атмосферата - тя просто ТРЯБВА, тя ЦЕЛИ, да отврати читателя. Той трябва да почувства погнуса към описаното. Към жестокостта и към темите, които се разглеждат, за да си извади сам нужните поуки. Справил се е Кинг.

- Хей, Кинг! Колко още трябва да лежа така?
- Само около шестстотин страници...
Някои считат за недостатък това, че голяма част от събитията са размишления и спомени, че не стават наистина, а са заместени от въображението и мислите на Джеси. Аз не мисля, че това е проблемно. Дори идеята ми хареса. Макар че тя лежи, почти през цялото време, завързана за леглото, действието не е толкова статично, колкото изглежда. Има достатъчно премеждия, които я спохождат и в текущото ѝ състояние и като сенки от миналото. Има някои доста динамични сцени и зловещи последни глави, които, според мен, биха заситили гладните за напрежение читатели.

"Играта" има и някои връзки с друго заглавия от същия автор. Особено с "Долорес", която може да се открие само втора ръка (или трета-четвърта-пета-пр.). Главните героини сякаш преплитат мислите си във видения и сънища. За да се забележи трябва да се прочетат и двете книги без значение в реда. Другата книга с препратка е "Неизживени спомени" и "Тъмната половина", но тя е чак накрая и само в няколко изречения. Може би, ще видите, че се споменава един второстепенен герой на Кинг.

Не съжалявам, че я прочетох.

Няма коментари:

Публикуване на коментар