Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.
За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.
Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).
Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.
Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:
Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.
"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.
"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.
"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.
Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.
Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.
В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.
Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.
"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.
"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.
Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.
"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.
"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.
"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.
Няма коментари:
Публикуване на коментар