Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)
Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.
Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.
"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".
Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.
Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?
И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.
На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.
Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.
Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:
"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."
Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.
Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.
"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.
Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.
В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.
С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.
Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна". |
Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:
"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.
И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.
А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."
Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.
Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.
"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.
Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.
В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.
С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар