Този сборник с повести е доказателство за това. Разнообразието им е голямо, макар да са само четири. Има такива, който могат да те разсмеят, но и такива, които могат да те натъжат. Винаги съм мислел, че именно в това умение се крие част от голямото майсторство на този автор.
По някаква причина изпитвам нуждата да разгледам творбите в обратен ред. Просто така ги чувствам:
4. Ако няма брегове - един художник отива в малко добруджанско селце край морето, за да намери вдъхновение далеч от прашните софийски улици. Там се запознава с различни хора, среща нова любов, но дали ще я последва? Дали героят е преодолял бреговете си? Морето винаги се е стремяло към това. То се блъска в скалите, бунтува се, иска да излезе от оковите си, за да бъде свободно. Тогава то би било спокойно, също като езеро, а не безкрайна пулсираща и синя шир. Но не е ли в този бурен нрав и неговият чар? А нашият герой? Той вярва, че го не направил, че вече няма какво да го спира.
Най-силен е, разбира се, финалът. Тогава читателят проумява една истина, една тайна и крещи в ума си до полуда. Художникът сам не разбира, че освен млада красива девойка, освен баща ѝ - уморен човек на труда, освен кръчмаря - безделник, който само се чуди от къде да изкара още пари по най-лесен начин, освен всякакви други хора наоколо, среща самия и себе си. Себе си, но след повече от 30 години. От всички хора, които вижда в това малко селце, той не проумява само срещата със самия себе си. Нима ще се промени толкова много в бъдеще... Бих могъл да изпъстря това представяне с цитати, но няма да го направя. Речта се лее като изтъкана от сентенции. Не си играйте да ги преписвате. Скоро ще осъзнаете, че не изпускате и дума.
3. Най-добрият гражданин на Републиката - е повест със щипка магически реализъм... и подправена с хумор. Може ли един човек да бъде обявен за най-добър гражданин на Републиката и какви ще бъдат последиците от това? Как ще го възприемат околните? Горкият бай Анчо. Вероятно най-забавните моменти са около "обявяването на гражданина за виновен" пред съда, че е изпълнил най-съвестно всички законови разпоредби, поради което следва да му се присъди званието "най-добър гражданин на Републиката", народна пенсия и почивка в курорт на морето. Там бай Анчо ще се запознае с много чужденци, които ще си умират от почуда как така един народ е излъчил най-добър гражданин сред себе си, а приятелите на героя ще се заливат със западните питиета, които чуждестранните му гости носят за почерпка. И всичко в духа на XXII конгрес на КПСС..., от решенията, на който, по косвена линия, може да се изведе, че буржоазният алкохол трябва да се уважава.
На фона на тия забавни моменти се разигра и сериозната част. "Фактът, че ние окачваме орден на една добра човешка постъпка, за да я даваме за пример на хората показва, че тези хора не стоят на оная висота, на която ги поставяме". Бай Анчо е извършил много добрини и това е доказано на съдебен процес, но истината е, че "той е извършил онова, което всъщност върши всеки нормален човек". "Ако осемдесет на сто от гражданите на нашата страна не постъпваха в такива случи като него, ние не бихме представлявали нито страна, нито народ". Всички тези цитати са от защитната реч на адвоката на главния герой, зад който вероятно се крие самият автор.
Добротата си е наоколо, просто ние не винаги я забелязваме. Свикнали сме да се вглеждаме по-продължително в лошото.
Аз виждам. Ние все още сме народ.
2. Глупава повест - в епохата на комунизма не веднъж се разразява яростен спор за същността, предназначението и стойността на литературата. Силните на деня считат, че истинските творци пишат романи, предимно исторически и "прогресивни", изпълнени с мъката на изстрадалия народ, борещ се за своята свобода от класовия гнет на буржоата. Разказите и повестите са без особена стойност. Посветеното на теми, които не са социални се счита за несериозно и глупаво.
В това свое произведение Ивайло Петров използва едно от най-силните си оръжия - иронията. С нейна помощ той осмива доста ефектно тези дидактически възгледи. Сюжетът разглежда част от животът на няколко забавни персонажи от малък провинциален град. Разказвачът е герой в собствената си творба (нещо също типично за автора), която той изгражда напълно "несериозно", най-малкото защото за герои използва свои съграждани, а не активни борци, царе или войводи. Разбира се, произведението му е осмято от останалите пенсионери в града, които пишат дебели исторически романи.
Забавните моменти, които превръщат порядките на социалистическото общество в чист хумор, са десетки: партийни събрания, които следва да решат дали жълтото е буржоазен цвят, преизпълнение на годишни планове с 0,006 на сто, невероятните приключения на антифашистите от 40те години и "геройствата им". Най-хубавото от всичко това обаче е, че липсата на язвителен сарказъм, нещо което щеше да направи творбата грозна и непривлекателна и, което съвременните ни автори не разбират или пък забравят.
1. Божи работи - богохулна пародия на Стария завет, която развива някои от възгледите на писателя за света. Той търси коренът на злото в човешкия род. Кой вятър е донесъл семето, от което всичко лошо води началото си? Как е покълнало и как се е развило? Защо в човека няма само доброта, щом той е създаден по образ и подобие на Бога? Тези въпроси карат Ивайло Петров да отиде назад във времето чак до дните, когато хората са обитавали райската градина и да построи свой възглед за изгонването им от нея. Едновременно присъстват смешни и сериозни моменти. Отново ярка е тънката ирония на писателя.
Няма да крия, останалите произведения в томчето ми харесаха много повече.
Накрая само ще добавя: Ивайло Петров е добър автор. Не го пренебрегвайте, само защото някоя криви учителка ви е накарала да го намразите. Това не е негов недостатък.
Очаквайте още: Ирачът на рулетка - Ф. М. Достоевски, Играта на Джералд - Стивън Кинг, Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин, др.
Няма коментари:
Публикуване на коментар