Кървави книги Т.3 - Клайв Баркър

Преди време Книжното момиче ми каза, че има конкурс за ревю в "Сборище на трубадури", взех, че написах нещо. Избрах си тази книжка и се появи едно... особено същество, което е представяне на книга с художествен елемент. Нещо като разказ-ревю, в който главен герой е преводачът на "Кървави книги" - Иван Атанасов.

Вчера нещото се появи на техния сайт. Ако беше просто разказ щеше да носи името "Тайна на занаята". Разказва се за Иван Атанасов, който провежда няколко разговора с ревюиращия разказвач (може би се отъждествява с мен, но нямам претенции, е, вероятно съм аз). Разказвачът ще открие една страшна тайна, или може би забавна... Ако ви е харесъл Баркър, може би ще ви допадне този опит за нещо по... особено в ревютата, макар че не може да се мери и малко с него.

Конвенционалните ревюта малко ми омръзнаха, подготвям и второ подобно и може би още някои такива след време.

Така де. Няма да го публикувам тук. Ако искате да го прочетете, надникнете в сайта на "Трубадурите":

Точно тук!

Съжалявам за правописа. Имам грешки и ги виждам сега. Малко е тежко, но... уверявам ви, че зная как се пишат тези думи (ако искайте не вярвайте), като почна да пиша и губя внимание за всичко, дори как се пишат думите. Другото ми качество в тази дума е, че не мога да виждам грешки, просто чета думите винаги правилно :)

Имам и още един недостатък. Действието се развива набързо. За 1000 думи успях толкова, дано поне бива.

Патрул за ада 2 в 1 - Блонд и Уейн

Преди време писах за "Таласъмчето" на Никола Райков, но реших да пробвам с още една книга-игра. Едно време (... тази фраза означава, че малко годините се трупат, няма как), прочетох няколко книги-игри. Всъщност 2 или 3. Бяха забавни, но не ме грабнаха така, както направиха с някои други, които останаха обсебени от тях за няколко години.

Реших да им дам шанс сега. 20 години след като вече не са мода. Аз винаги съм бил старомоден, така че нямаше проблем с вътрешното ми чувство за достойнство.

Защо тази? Не знам. Сериозно. Не подбирах. Реших да взема просто едно заглавие и да го прочета пък каквото стане.

Е, ако обичате хумора и космическите приключения, може да се включите и вие. Но първо се престрашите да изхарчите 11 лв., което си е надута цена за книга-игра от 150 стр., която се прочита за няколко часа... да, да, разбира се, зависи колко бързо четете и колко запален почитател сте.

"Патрул за ада 2 в 1", както се разбира от името, е разделена на две части:

В първата заемате ролята на капитан Тобиас Джърк, полицай в Галактическата република, който заедно с патрула си от общо трима човека е натоварен от полк. Полковник да залови най-великия и полу-легендарен престъпник във Вселената: Езъл Мухата.

Признавам, имаше някои интересни идеи. Даже повече от няколко. Авторите са използвали всички познати клишета от научната фантастика: във филмов и литературен смисъл, за да изградят пародията си. Майтапите са забавни и свежи, без да присъстват грубости, което си е рядко на нашия пазар (особено ако авторите са българи). Прилича на тънкия хумор от семейните комедии или този на Удхаус. Някъде успя да ме "усмихне". Не се засмях никъде. Съжалявам. На едно-две места почти се случи, но никога не стана наистина. Предполагам, че ако си на по-малка възраст ще се спукаш от смях. Да кажем на 14-16. Много е подходяща някъде в този диапазон. Въпреки това и на мен ми беше забавно и не съжалявам, че и отделих време.

... но както и да е. Имаше достатъчно атрактивни приключения като например междугалактическо първенство по плетене, бой с циклопи, прокълнати космически кораби и пр.

Много повече обаче ми хареса втората част. Там героят е същият, но действието се развива 20 години по-късно и този път е преследван от своя архивраг. Освен всичко Тоби се е превърнал в истински плондер от незравословния живот и гледане на кеч. Тази критична маса обаче може да се използва подобаващо от читателя в най-различни случаи. Например, за да затиснете смъртоносно противниците си. Почти се засмях на момента, в който трябваше да направя всичко възможно, за да учеля бутон на аларма с плюнка или пък на хиляди щури преживелици около забавленията в местния ъдъграунд - грузински танци със саби, китайски боеве с нинджи, турски скадкарници... турски сладкарници на светлинни години... хах... и то през 3134 година. Наистина имаше страхотни и много свежи идеи.

Книгата има един голям недостатък в липсата на избор. Не, че не е наличен, но винаги всички възможни пътища са задънени, без един, който води в правилната посока, евентуално понякога има и заобиколен път, но това не е нито навсякъде, нито пък често. Мисля, че като за книга-игра това я прави малко... неигрова и не достатъчно "интерактивна", както феновете на "жанра" обичат да се изразяват. От друга страна, благодарение на това качество е лесна и пригодна като за начало - ако не сте играли други книги-игри.

Разбирам, че ревюто е кратко, но наистина няма какво повече да кажа освен, че беше забавно приключение от тип "става за убиване на време", но със скъпи билети.

Пустинният скорпион - Бранимир Събев

Понякога настъпват повратни моменти. Ето, събудих се. След повече от месец съм буден. Станах, огледах се и се разтъпках. Открих, че светът се е променил доста за времето, което проспах....


Реших да продължа с Бранимир Събев, след като привърших "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". По тази причина се хванах за "Пустинния скорпион", доколкото човек може да се хване изобщо за скорпион... и спазих традицията си да се улисам в четене. Предният път на два пъти си обърках метрото, сега тръгнах от вкъщи час по-рано... Е, "шефът" няма проблеми с ранобудните, поне си оползотворих всички "бонус" минути в четене, а след това видях, че съм забравил част от документите вкъщи. А това си беше мръсен номер от страна на Събев.

Сборникът прави впечатление, че... напомня по нещо на първия. Не, не, няма нищо общо сюжетно, идеите тук са си самобитни и отделни, не е и продължение, но отново е разнообразен стилово. Някъде човек се чуди дали е писал един човек. Един е, но предполагам отново през известен период от време. Споменавал съм вече, че младите автори подражават на известните.

Всъщност, това което ми направи ОГРОМНО впечатление е невъзможността на Бранимир Събев да избяга напълно от ужаса. Не "избяга" в пълния смисъл на думата, защото едва ли си го е поставял за цел, но дори в разказите, които не трябва да са хорър нещо се прокрадва. Сянката на ужаса е винаги там.

Сборникът започва с едноименния цикъл. Предпочетох да го определя така, защото това произведение не е повест - сюжетните линии не му стигат, не са и достатъчно детайлно разгледани, освен една, което е и водеща. Не е и разказ, защото в края на първата му част мисълта приключва завършено, прекъсва, и след това всички следващи части ни разказват отново за същия главен герой. Т.е. имаме няколко поредни разказа с много тясна връзка помежду си. Първата част на цикъла "Пустинния скорпион" ни запознава с Блъди Ред, странстващ стрелец в пост-апокалиптичен свят, който е силно вдъхновен от Дивия Запад и това, което познаваме от уестърните: коубои, конекрадци, стрелба с пищови, шапки с широки периферии, запуснати пустинни градове и кръчми, където изобщо не е безопасно. Една важна подробност обаче ни откъсва от обикновения уестърн - целият свят е изпълнен с ужасяващи твари, които тероризират оцелялото население на цялата планета. Това са слугите на Шериман - мрачният император на света, който го държи под ботуша си от векове. Последните останали на света членове от Братството на стрелците решават, че е време да се отърват от него и така започва приключението на Блъди.

Авторът показва силно въображение и добри идеи в изграждането на света си, някои от които почерпани от поредицата "Тъмната кула" на Стивън Кинг. Все пак този тук си е достатъчно оригинален и интересен. Личи си, че Събев доста се е забавлявал, докато е писал. Еуфорията се проявява в стила. На места той е доста динамичен, другаде преминава в сладкодумни описания. Все пак действието преобладава.

Можем да класифицираме историята като тъмно фентъзи, но в него има и много малко научна фантастика, наистина малко.

Очаквах повече. Количествено. Да, творбата е около 90 страници, но не и стигат. Не и според мен. Струва ми се, че паното е можело да бъде оше по-широко. Сюжетът е напълно линеен и героите в него са максимално улеснени да стигнат до края. Те срещат трудности по пътя, но откриват и необходимите механизми да ги преодолеят с лекота. По тази причина считам, че е можело нещата да се "забатачат" още повече. Можело е безпроблемно да се внесе пълна втора линия, дори трета. Искаше ми се, например, да разбера още за целия катаклизъм и защо света има свой мрачен владетел, но не стана съвсем ясно.

Единственото, което наистина не ми допадна особено беше прекалената хиперболизация на уменията, които имат стрелците. Бяха сякаш извадени от популярен американски екшън или може би уестърн. Не разбрах защо в края действаха поотделно...

"Кулата в леденото езеро" е фентъзи разказ, в който принц, елф и джудже ще опитат да спасят красива принцеса, затворена в омагьосана кула. По пътя си ще срещнат орди ходещи мъртъвци и всякакви други гадове, които им пречат. Отново авторът показва силно въображение и успява да измисли интересни решения като за един фентъзи свят: магията на белия мрак, различни вълшебни артефакти и пр. В разказа се прокрадва нишка хумор и като цяло е построен по типичните за едно фентъзи постулати. Историята изглежда като вдъхновена от киното и по-точно "Властелина на пръстените" и "Братя Грим" (2005). Особено вторият, ако сте го гледали, развръзката няма изобщо да ви изненада. Не знам дали е било съзнателно. Виждам и едно намигване към "Кръчма: Зелената котка" на Сибин Майналовски, което си е чиста закачка.

Стилът и идеята са по-наивни, което значи, че е го препращам към по-младата аудитория. В този смисъл сексуалното в описанието на принцесата не беше особено на място, предвид дотогавашния развой на нещата. Като цяло беше приятен за четене.

"Златин и змеят" е хумористичен разказ, вдъхновен от българския фолклор. Златин е местен юнак, осъден на вечен живот и бездетност. Той обаче ще намери своя син, макар и да не го е търсил. Много ми хареса идеята. Сюжетът също беше прекрасно построен с достатъчно обрати и непредвидими моменти.

На няколко пъти си сменях мнението за сексуалното в разказа. Някак не е каквото се очаква от нещо по темата. От друга страна има някакви мотиви в народните песни, а пък и в езическите времена, когато се е родил Златин, многоженството е било познато... така че накрая реших, че съм окей с това, но можеше да се мине и без него.

"Цикъл" - няколко кратки пътувания във времето с връзка помежду си. Няма кой знае какво за обяснение, аз не го схванах напълно. Посъветвах се и с други хора, някои прибавиха нещо към картината и можах да схвана, че героите... май се срещат помежду си в различни епохи, но явно никой не беше съвсем убеден какво точно се случва.

За мен "Бразая" е разказът с най-уникална и добра идея. Едно българско възрожденско селце, който е проплакало от набезите на същества, които изглеждат досущ като кукерите. Историята е мрачна и ако Бранимир и беше отделил повече внимание... ами достойна е дори за роман. Става и за сценарий на филм... "Кукери" или "Кукери 2: Завръщането", леле, "Кукери Тройца: Отмъщението на арапина с чалма"... макар да не гледам вече такива филми, на тези бих се натресъл в киното. Хареса ми много атмосферата. Да вкараш готически мотив във тази епоха и на споменатото място беше страхотно. Именно с разкази като "Бразая", които търсят българската митология и вплитат в нея ужасът, би могло един ден да се изгради "българска школа" в хорърът. Усетих обаче и яд - идеята заслужаваше много повече. Искаше ми се да е по-дълга и детайлна. И може би да покаже защо арапина е ключовото оръжие срещу съществата, някак не ми се видя особено специален в действията си.

Имаше и една грешка - така и не разбрах дали става дума за арабин или арапин, първото се среща изключително в авторовата реч, а второто - в тази на героите. За непросветените, арапин е чернокож, арабин е каквото си знаем и в днешно време. Героят би следвало да е арапин, но... ами не става ясно, макар че имаше някакъв намек за кожата му. Оставям тази мистерия на вас.

"Играта на боговете" - Марк Тулий Октавиус, известен като Арабик (име, което не би могло да съществува в Рим, тъй като третото име винаги е било прякор, а отделно Октавиус, никога не би могло да бъде такъв) е бивш военачалник на император Траян, който е преспал със съпругата му и ще са наложи да спечели живота се на гладиаторската арена. Две божества обаче са решили да променят хода на времето с партия "го".

Никога не съм си представял, че ще видя точно император Траян в ролята на злодей. Не е типичен, за разлика от Нерон, Калигула, Каракала и останалите. Разказът е исторически екшън, в който бойци от различни епохи се бият помежду си. Сюжетно не блести особено, но има добра идея и е забавен.

"Дракус" е доста кратичък разказ за турските нашественици на Балканите, които се впускат в нападения срещу Влад Набучвача, който обаче смята да ги изненада неприятно с интересен домашен любимец. Разказът има добър стил, добър сюжет, неочакван край. Развива се твърде набързо, защото е писан специално за конкурс, а там ограниченията в страници и думи са особено сурови.

"Битката за вселената" - макар на пръв поглед да не личи, този разказ е чадо на реализма. Започва с научно-фантастичен елемент, но ако не си падате много по този жанр като мен, не се отчайвайте. Тук няколко войника се бият за вселената с всевъзможни извънземни... върна ме към детството, когато на всеки ъгъл имаше гаражче с сегички и сонита.

"Жертвоприношение" е написан в "реалистична магия" и описва накратко целия съзнателен живот на млад български писател, който се издига до небесата благодарение на собствения си труд, малко късмет и... няколко жертвоприношения?! Личи си, че авторът е вплел някои автобиографични елементи. Сюжетът ще се понрави особено на онези, които си паднаха по ходенето на протести през последната година. Хареса ми повествованието, отново в стил Кинг. Ако познавате правото в тази държава... ами юридически куца, но хайде, това е художествен текст.

Ще ми се "Ще крача редом с теб" да е прелюдия към "Пустинния скорпион", но не мога да твърдя това. Говорим за Третата световна война, която се води между Изтока и Запада (не говорим за издателството). Това е нескончаем конфликт, погълнал цялата планета, от който няма измъкване. Главният герой е американски военен, който е заставен да се бие първо на Балкание, а после в Близкия Изток. Но в тази война няма да има победител...

Отново имаме ужас и научна фантастика. Хареса ми как са заедно са свързани войната, технологии и окултизъм. Прилича малко на някой от онези истории тип "върколаци и зомбита в съюз с Третия райх" или "летящите чинии на Хитлер".

В един момент Събев се опита да запише с перото на Хауърд Ф. Лъвкрафт, което беше сносен опит, но за съжаление неуспешен и според мен не му е направило добра услуга. Няма нищо срамно, да наподобиш Лъвкраф е трудно. Ако не с друго, последният е уникален именно с изключително специфичния си стил. Не мисля, че някой може да пише отново така. Х. Ф. Лъвкрафт не е вече между живите и ни е оставил неподражаемо наследство.

Като цяло книгата беше добра, но смятам, че първият сборник е по-добър. Там повечето разкази имаха и послание, което тук, обикновено, или липсваше, или беше само загатнато. Така и не видях разказ, който може да се мери с "Богословеният, вещицата и дяволът", който за мен е най-добрият сплатърпънк разказ писан на родна почва, а може би и най-добрия хорър разказ, който съм чел от български автор. В тази връзка, липсваше и прецизността към сексуалното. Няколкото описания, които бяха включени не ми се сториха толкова на място, можеше да се мине и без тях. Нямаше го и силният психологизъм от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

Надявам се в бъдеще Бранимир да насочи усилията си на 100% към ужаса, където го бива най-много. Нуждаем се от поне няколко постоянни автори в тази сфера, иначе жанрът никога няма да се развие на родна почва. Да имаме неговоро присъствие наоколо е добро начало и обещаващо бъдеще.

Кралят маг - Крис Бънч

Прииска ми се да ви разкажа за една чисто момчешка книга. Тук няма да ви говоря за сълзливи романчета, за дълбок подтекст, за тъжни или влюбчиви персонажи, за дълбока и проницателна философска мисъл, а за мъже до мозъка на костите си.

"Кралят маг" е идеална поредица, за всички вас, които не харесвате фентъзита от 10+ тома, които нямат свършване. Това е едва трилогия. Не, че да напишеш цели три книги за едни и същи герои е малко, но предвид наскоро обособилите се "традиции" в жанра, според които едно фентъзи трябва да включва поне 10 - 15 хил. страници печатен текст, това си е малко. Т.е. нормално количество като за всяка друга книга.

Това е най-доброто самостоятелно произведение на покойния Крис Бънч, което го прави завинаги част от плеадата автори в жанра.

Книгата не е написана в т.нар. "високо" фентъзи. Няма орки и елфи, няма джуджаци и пр. същества. Расите са само две: хората и демоните. Демоните не живеят в съшия свят и могат да бъдат извикани само с магия. Като стана дума за магията, същата има малка роля. Магията е слаба и е само добавка в механичните оръдия на труда и войната. С нея се правят дребни трикове като мъгли или слънчеви затъмнения, смаляване на предмети и т.н. Не се надявайте да видите безумно могъщ маг, който мята огнени кълбета във всички посоки. Но пък иманено един чародеец решава, че това не му стига и да достигне нови върхове като стане най-великият магьосник жевял някога. Заедно с главния герой - самюбиеца Дамантес, той ще опита да промени една изтерзана страна и да я превърне в рог на изобилието. Това е Нуманция. Речната империя без император. Е, някога е имала, но след смъртта на последния, е назначен регентски съвет, който вече стотици години управлява бездарно и граби с пълни шепи от народа.

Карта на Нуманция.

Дамантес се появява като млад войник от нуманцийската войска и в тази първа книга е показано постепенното му издигане до трибун - най-високото звание в тамошната армия. По пътя си той среща редици много култови персонажи и посещава съседните държавици, завързва интересни приятелства и покорява не едно женско сърце, бие се с демони, вещици и обикновени хора, ходи по дуели на честа и тренира здраво... абе, мъжка книга е това. Говори се много за оръжия и битки. Авторът е истински познавач на военното дело, най-малкото защото сам е ходил във Виетнам и знае как се живее на война. Всички лишенията и тънкости на занаята са му известни. Вероятно затова баталните му описания са много успешни.

Главният герой разказва историята си от първо лице и то ретроспективно. В момента на повествованието се намира в затвора на един отдалечен остров. Идеята е читателят постепенно да разбере как е попаднал там, какво е извършил или какво са му причинили. До края на първата книга мистерията не се разгадава, това се случва в следващата.

Крис Бънч
(1943-2005)

В изграждането на света си, Бънч се е вдъхновявал най-вече от древните Рим и Индия. От първият е взет целия държавен строй, облеклото на хората, маниери, сексуални навици, някои традиции и военното дело. От Индия произлизат религията, отново част от нравите на хората, кухнята, също, географските ширини и климата. Някои от идеите му са върховни. Например архитектурните: водни дворци, изпълнени с аквакултури и стотици водоскоци, градове с подземна структура от газопроводи, която осветява и задвижва всичко, тайни стаи за подслушване и всякакви други.

Еднакво добре са изградени различните дворцови интриги и военни премеждия, с което не могат да се похвалят много автори.

Сюжетът е многопластов. Има много линии, като всички са обвързани помежду си. Според мен са добре изградени. Няма празни или задънени. Читателят ще преживее всякакви премеждия докато Доманатес а' Самабю се превърне в трибун. Това някак те обвързва с героите и те приравнява към тях, кара те да се чувстваш част от самата книга.

Бънч показва и добро чувство за хумор, някъде романа е доста забавен и случките в него може да ви засмиват дори дни след като сте ги прочели.

Може би единственият недостатък са огромните количества сцени на полови сношения и удовлетворения (как само ги нарекох!!!). Книгата е наситена с тях почти колкото Кама Сутра. Едва няколко от тези описания може да се каже, че имат нещо общо със сюжета. Всички други са просто отегчителни и безсмислени епизоди, които се повтарят поне по веднъж на 10 страници и служат само за пълнеж. След известно време свикнах да ги разпознавам още от самото начало и успешно ги пропусках. За щастие в следващите две части на поредицата тези сцени намаляват значително.

Смея да кажа, че всичко друго е на шест.

Интересно ми е да прибавя, че Бънч май е бил загрижен за младото поколение, когато е писал книгата. Казвам го почти на шега, но може да е и вярно. Дамантес е абсолютен мъжкар, той тренира здраво, ходи да реже глави и преспива с едно 10 жени в книгата... поне... но не употребява никакъв алкохол... и никакви забранени субстанция... и внимателно си подбира обектите на своята страст...

Просто я прочетете, някъде ме разби от смях и уникално свежи идеи.

... има нещо гнило в това ревю, някак не се получи.

Нова година - хъх?!

Мога да пусна един пост, в който да ви покажа какво съм писал за годината, какво ми е харесало и не ми е харесало, какво оценявам като нещо голямо... Но няма. Просто си прилистете, ако желаете да видите какво съм описал тук. През 2013 прочетох някои книги, някои от тях пък описах тук. Можеше да прочета много повече, можеше и да опиша повече, но така се случи. През 2014 ще отделям още по-малко време за този блог, защото ми се очертава много тежка година, но пък, може би, през декември на тази нова година ще са първите ми почивни дни от години, а това е много!

Нова, стара, годината си е все същото каквото е било и предното. Някой просто е решил едната да свършва на 31 декември, а другата да почва на 1 януари. Празник ли е? Май не. Аз го свързвам с новата дата и месец... В Средновековна България новата година е идвала на 1 март, в Рим и Византия на 1 септември, в Езическа България на 22 декември (слънцето почва да расте). А на всичкото отгоре по стар стил е на 14 януари. С други думи... какво да ни интересува? Толкова се е сменяло, че вече не изглежда на истински празник. Всъщност от всички изброени дати, май най-много логика има в 22 декември, другите са просто произволни дати от календара.

Нова година е тъжен празник. Защо изобщо хората така обичат цифрите?

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Бранимир Събев

Купих си я от панаира и то с автограф! Така имах възможността да стисна ръката на един от авторите на книжни блогове, които следя (виж колонката по-долу). Трябваше ми обаче цяла седмица преди да събера достатъчно време и да изчета книгата за няколко часа. Преди това се задоволявах с някой и друг разказ в метрото. Защо ви разказвам всичко това? Ами защото едно от доказателствата ми, че книгата си струва е именно комичната ситуация, която се наложи да изживея в метрото - на два пъти потеглих в грешна посока, защото се улисах в четене. Не е майтап!

Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.

За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.

Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).

Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.

Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:

Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.

"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.

"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.

"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.

Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.

Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.

В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.

Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.

"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.

"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.

Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.

"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.

"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.

Когато четох първите разкази в сборника си мислех, че Бранимир Събев е добър, но ще са нужни още години, докато ни зарадва с нещо наистина страхотно. Когато привърших книгата, вече знаех, че тези години са изтекли. Смятам да следя внимателно бъдещото му развитие, защото имаме какво да очакваме!

Изповед: Истината за шест съдебни дела - Рени Цанова

Рени Цанова е известно име в българското наказателно право, а и медийно пространство. По тази причина нейната мемоарна книга би била интерес както за юристи, така и за тези, които просто обичат криминалните истории. Това се постига чрез начинът, по който шестте съдебни дела, описани в книгата, са представени... обикновен и на достъпен език. Текстът е напълно разбираем и за неспециалисти. Въпреки това той е максимално точен. Само си представете... да напишеш книга, която би трябвало да бъде море от юридически термини, да ги замениш с обикновени думи, но въпреки това всичко да си остане цялостно и точно като смисъл. Изобщо не е лесно. Особено след като свикнеш с тези ужасни думи и начин на изразяване, които никой извън професията не схваща напълно.

Респектиращата част от тази книга е, че седемте ѝ глави описват истински истории с истински хора. Трудно е, човек да повярва, че всичко това се е случило наистина. Трудно е, защото си гледал десетки... стотици криминалета и си чел такива книги. Умовете ни са наситени с такива истории. Те стават само в изкуството. Когато ни говорят за истинско убийство ни е трудно да си представим как то се случва. Как цялата тази бруталност може да бъде причинена от един човек на друг.Всеки, който е внимавал в уроците си, ако е учил право, знае какво е казал Томас Хобс: Homo homini lupus est. Човек за човека, вълк е. Ако не вярвате на това или го считате за глупост, както някога счетоха много мои колеги, е тук ще видите колко прав е бил старият мислител. Ако тази книга трябва да има някакво допълнително подзаглавие или цитат, с който да започне, това е споменатата латинска фраза.

Томас Хобс (1588-1679) - първият велик мислител на
 новото време и последният велик мислител на
средните векове. Не се стряскайте ако ви намигне.

Когато видиш обвиняемия обикновено той е смачкан от мощта на съдебната власт. Превит, закопчан, ескортиран от двама въоръжени, минаващ с наведена глава между скамейките за публиката. Никога не можеш да повярваш, че той е извършил това което обвинението твърди. Всъщност, дори да мине през залата наперено и нахално трудно ще повярвате. Хората, които не са видели нещата с очите си не могат да повярват, че между хората има зверове. Че не всички сме човеци, макар да сме в човешка кожа.

Все пак авторката е спестила изключително ужасните описания, които иначе би могла да включи. Те са само загатнати или пресъздадени по щадящ читателя начин. Не очаквайте картини ала господарите на хоръра и техните романи.

Ако книгата ме научи на нещо от професионална гледна точка то е, че за да успееш като адвокат и да защитиш някого или да обвиняваш от негово име, трябва да приемеш всичко присърце. Трябва да приемеш съдбата на подзащитния си като своя собствена. Това е правила Рени Цанова и затова е била толкова успешна в работата си.

Ревността - дяволска лудост или човешка слабост? - една ужасна история за приятелството и любовта. Две момчета, които се познават още от деца. Единият вярва, че ще открие жената на живота си, другият, напротив, счита, че всички жени не струват и стотинка. Когато първият наистина среща своята избраница обаче, вторият измисли подъл и хитроумен план, който да го "отърве" от нея и "пагубното ѝ влияние". Замисълът наистина проработва, но авторът му не знае, че истината ще излезе наяве, а и приятелят му няма да си поплюва щом разбере...

Случаят "Анна Заркова" - тъжно престъпление. От тези, които аз наричам глупави. Кому е нужно да обезобрази лицето на една млада жена с киселина? Вероятно само за да изпита някакво удовлетворение, че тя винаги ще чувства срам от лицето си. Хората, и особено жените, държат много на външния си вид. Делото показва, че ние сме едно гадно и свирепо маймунско общество. Не само заради изразеното в предните изречения, но и защото в историята е намесено едно клето момче с нелек живот, което най-накрая открива някакво щастие и смисъл в него, за да бъде въведено в тежък съдебен процес и то с несправедливи обвинения, а това му се случва само защото има скромен произход.

Момчето, което не искаше да убива - отвратителен и много гнусен случай. Няколко момчета в дискотека. Едно непознато пияно момиче на същата маса се държи наперено и надменно. Тримата приятели обаче не смятат, че могат да търпят такова отношения... и решават да си отмъстят по най-нечовешки начин. Рядко може да се чуе за чак толкова гадно престъпление в нашата страна.

Една съдебна грешка - уникалният случай "Ваньо Александров". Може би сте чували, може би не. Александров е обвиняем по обвинение за убийството на своята съпруга. Манипулираното следствие изкопчва самопризнание. Чудите се как един невинен човек би признал нещо, което не е извършил? И вас да ви затворят в следствието и вие ще признаете, стига там да искат това. Доказателствата и фактическата обстановка са особено интересни и скалъпени безумно от намесените в процеса. Причината е само защото обществото иска бързо да има осъден. Версията е следната: Ваньо спял при родителите си, когато жена му Вася се появила и вдигнала скандал, след което излязла и тръгнала сама в 12 часа през нощта. Взела такси, което я отвело някъде из София. Там тя се качила в камиона на съпруга си, той също бил вътре (?!), тръгнали за някъде, но по пътя разгневената съпруга му казала, че има любовник. Ваньо изригнал и както бил стигнал на Орлов мост, без проблеми направил обратен завой с камиона и с ремаркето (?!?!), след което извадил ножа си за хляб от жабката и убил жена си брутално. Хвърлил тялото в канал по пътя за Нови пазар. Уникално, нали? И да добавя, в каросерията нямало и какпа кръв, което не попречило обвинението да изглежда достатъчно убедително на съда. Обвинението издържало и подсъдимият влязъл на топло за 20 години. Спестявам най-различни уникални подробности по делото, които са много интересни и дори щяха да са комични, ако не бяха трагични. За щастие на невинния затворник, истинският извършител е задържан само три години по-късно. Оказва се сериен убиец, който е причинил смъртта на общо четири жертви. Според общественото мнение такива в България никога не е имало. Е, не е точно така, както разбрахте.

За капак в цялата история е намесена и баба Ванга, която още преди делото казала, че двама ще лежат в затвора и истината ще се разбере след 3 години... Просто невероятно. Ето едно видео по въпроса. В него има някои неточности и непълноти, за които можете да научите от книгата.

Златната монета - една златна пара от II в., с лика на римски император. Само две са останали в целия свят и сега тази е притежание на една стара жена, в чиито род съкровището се предава от незапомнени времена. Някой обаче дочува за нейното съществуване и пожелава да я има... до къде ли може да стигне, за да я притежава? Как може една златна люспа, макар и на хиляди години, да струва цели килограми не по-малко древни скъпоценности? Човешката мания може да направи всичко скъпо.

Солид на Валентиан II. Не знам дали именно той е бил на монетата от историята.

Бумеранг за Държавна сигурност - странна история, която заслужава да бъде филмирана. Чистка сред агентите на държавна сигурност. Някой трябва да опере пешкира. Мишената е поставена, лицето е избрано. ТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОСЪДЕНО. Тоталитарните безумия в действие - мними свидетели, фалшиви доказателства, измислени писма, предварително подбрани следователи и прокурорка. Някой обаче решава да им обърка сметките. Напълно неизвестен служител на ДС решава да се опълчи срещу системата и да развали сеира на колегите си. Кой е той... остава тайна, която никога няма да бъде разгадана. Това е най-уникалната от всички истории. Изходът ѝ е страхотен обрат, който трудно може да се измисли дори от най-добрите майстори на трилъра в света. ДС сами си хвърлят бумеранга и сами го хващат.

Книгата включва и есеистична част, наречена "Смъртното наказание няма да спре престъпленията". В нея се съдържат няколко затворнически писма на невинен човек, осъден на смърт, чиито невинност за щастие е доказана в последствие и животът му е спасен. Преди да уча право, подобно на повечето млади хора, и аз подкрепях смъртното наказание. След това определено минах към другия лагер на конфликта и категорично не го приемам. Разбира се, съдебната грешка е едната причина. Втората е много по-различна. Просто се запознах с прекалено много хора, които упражняват/ще упражняват юридическата професия. Не смятам, че голяма част от тях са достойни да имат "правото на живот и смърт", както са го наричали древните. Т.е. правото да се разпореждат с нечий живот. За да не ме наречете егоист не смятам, че за разлика от тях аз ставам за тази работа. Независимо дали си облечен в тога или не, това не те прави по-специален, умен, мъдър, велик. Защо да ти се отстъпва това тежко бреме?

Книгата е излязла в началото на века ни, но все още се намира по книжарниците за 6 лв., което за днешни времена не е много за една книга. Аз си я взех на старо от книжен пазар, където и сега върви за от 2 до 4 лв. Смятам, че всеки с интерес към криминалните истории или към професията трябва да прочете тази "Изповед". Освен всичко, книгата би била голям извор за вдъхновение за всеки, който иска да напише нещо криминално. Бъдете внимателни, сюжетите са абсолютно истински. Ако авторката имаше писателски талант, всички те биха могли да направят касови бестселъри.

В книгата са поместени и някои съдебни речи, които могат да бъдат полезни от реторическа гледна точка. Аз съм наблюдавал речта на Рени Цанова по делото "Ваньо Александров" на запис. Най-ми бе забавно, че изготвянето на записа е посочено в книгата, а също и неговия създател - мой преподавател в университета.

Не може да се мине и без някои недостатъци. Определено авторката показва пристрастност, но това е просто невъзможно за един адвокат. Той не може и не бива да е безпристрастен. Истинският проблем в книгата е, че извън участието на самата Рени Цанова в делата, няма достатъчно данни за останалото. Какво се е случило с повечето споменати лица след това в повечето случаи няма да разберете, а в това се крие част от интригата.

Солунският чудотворец - Фани Попова-Мутафова

Мина много време, но не ми се пишеше. Не, че ме четете, не съм сигурен защо изобщо публикувам в този блог. Да си губя времето ми е призвание от както се помня. Да върша безполезни работи също...

Малко късно чета този роман. Не, не след 1 през нощта, а късно като за годините ми. Вместо да го грабна на 14-15 години или хайде, малко по-късно, аз направих това едва сега. А дърто магаре съм вече. Карай. Важното е да има за четене.

Трябва да знаете, че "Солунският чудотворец" е любим роман на поколения българи. Издаден е в далечното минало, преди мрачната дата 9.9.1944 г. и много скоро след нея забранен. Авторката пък е лежала в затвора заради него. По-късно е преиздаден в редактиран и орязан вариант по соц. тертип. Сега излиза отново в пълян вариант, чрез изд. "Унископ" и благодарение на грижливата работа на Петър Величков - редактор на творбата, към който може да се изпитва само благодарност за свършената деликатна, но уместна работа.

Подобно на Отец Паисий, който написал своята "История славЪнобългарска" (както е истинското ѝ заглавие) през 1762, Фани Попова-Мутафова сякаш си е наложила да вкара в своята четирилогия програмност, подобна на тази, която е вътворил монахът от Хилендар, за да се превърне в баща на нацията. Тя го прави обаче в друго време и с друга цел.

Някога, когато е била млада и актуална писателка, Фани Попова-Мутафова е била най-четена и продавана в цялата страна! Сега обаче не е особено... "пунктоална". Вероятно защото романите ѝ не се връзват с днешното... не знам как да го нарека... на културата. Хората търсят друго. На по-възрастният контингент ще им се сторят като за деца, а на по-малките... ами едва ли ще им харесат особено. Българите ненавиждат историята си и не обичат да четат за нея, нито да им я напомнят. Отделно се залага на морал и романтизъм, които отдавна не са положителни ценности. Кръв има, но малко, пиене също - но още по-малко, секс - изобщо. Предполагам, че тук 4/5 от вас (впрочем едвали "вас" е не повече от 5 човека, като познавам лично единия) ще затворят страницата. Но както казах и по горе - карай.

НЕ ЧЕТЕТЕ! Едно от редактираните
соц. издания на романа.

Книгата се дели на две части, които целят да разкажат историята на тримата братя Асеневци - Асен, Петър и Калоян. Първата е посветена на въстанието им и царуването на първите двама, като действието се развива доста шеметно бързо. Напомня на приключенски роман. Наистина. Едно-след друго. Напред. Ама под ред. Героите се сменят. Времето лети. Сюжета. И той.

Успях ли да забързам текста? Е, не е чак толкова бързо, но все пак си е на скорост. Пренасянето на действието от едно място на друго понякога ми идваше прекалено изведнъж. Втората част е само за харизматичния цар Калоян. Тук динамиката се губи, но нещата са по-обстойно и детайлно представени. Сюжетът е доста по-пълен. Проблемът който аз откривам е, че не е наблегнато достатъчно как се превръща едно лековерно и романтично момче - Йоаница от първата част в страшния цар Калоян Ромеубиеца от втората. Има някакви елементи, които ни го показват, но определено са недостатъчни. Калоян от първата част и Калоян от втората се различават силно като поведение, мисли, действия (освен любовта към народа им - като казах това ви отказах всички да я четете, нали?). Тъй. Промяната липсва. Това ме води до извода за липса на психологизъм. Някъде той е наличен, другаде се губи, на трето място - отсъства. Там където го има е много силен и надвишава нивото на юношеската аудитория, например, мястото, което бих нарекъл "Иванко говори с Бога". ... Чакайте, за какви юноши говоря, дето ще я четат тази книга? Както вече споменах няма секс. Да добавя - няма и вампири. Забравете за юношите. Друг път обаче главите са малко повърхностни и изглеждат тъкмо като за... НЯМА НИКАКВИ ЮНОШИ!!! Така.

Определено авторката е направила подробно и качествено проучване на миналото. Между другото книгата завършва с откъси от истински исторически извори, които са много добро и любопитно приложение. Въпреки това, Фани Попова-Мутафова си е спестила да говори за едни дребни исторически истини - няколко загубени битки на първите двама Асеневци. Въстанието им не успява толкова лесно, колкото е представено. Това, аз мисля, е направила напълно съзнателно, за да не пропагандира национален нихилизъм. Нещо повече, тя залага в творбата си определена програмност, определени обществени цели - да покаже величието и издигането на България в момент сходен на съвременния ѝ. България се е освободила от чуждо владичество, издига се стремглаво, печели битки на бойното поле и воюва с една цел - да обедини всички българи под един скиптър - този на Н. В. царя на българите. Това е било по времето на Калоян, било е и по времето на Фани Попова-Мутафова. Тезата ми е, че е искала да отъждестви царуването на владетелите от Третото българско царство с тези от Второто. Да покаже как нещата са необратими - България ще бъде велика сила, ще бъде хегемон на Балканите и ще се простира от море до море, от море до Дунав. Красив идеал, който всички знаем, че не успява. Когато авторката пише романа си, тя още не знае това. Искала е чисто и просто да покаже какво вършат мъжете на фронта на техните жени, дъщери, майки и сестри. Защо отсъстват и защо гинат на бойното поле.

Романът разбива монотонността, която много често лъха от историческите романи. Героите са живи и одухотворени. Историческите събития са добре вкарани в сюжета без да изгледа натрапчиво и изкуствено. Това е истински роман, а не учебник по история. Единствено отстъпление тук са бойните сцени, които, според мен, са твърде малко на фона на педиода.

В определена степен творбата напомня историческите романи на Иван Вазов. Крачка напред е от неговия Светослав Тертер, но в никакъв случай не надминава шедьоварът Иван-Александър.

Фани Попова-Мутафова включва в книгата пророческа фраза: "Защо този смел и корав народ го разяждаше тъмен недъг? Защо този, който събира най-светлите качества на племето, този, който е белязан да води към успех съдбините му, винаги трябва да падне, задушен от клеветата, завистта и омразата на близките, своите люде?" Случило се е, нали? Случило се е с царете Асен, Петър и Калоя. Случва се и с всички идеали, които въплащава Третото българско царство и за които говори авторката на романа. Сега са просто романтика и легенди.

Препоръчвам "Солунският чудотворец" на детско-юношеска аудитория, но ще прочета и "Дъщерята на Калояна", която се счита за най-добрата книга на Фани Попова-Мутафова, преди да имам окончателно мнение за цялата поредица.

Фани Попова-Мутафова и съпругът ѝ Чавдар преди да влязат в затвора,
заедно с Николай Лилиев.

Злодеите - Симон Себаг Монтефиоре

Злодеите винаги са вълнували хората около тях и след тях. Те разпръскват особено любопитство към собствената си персона, което ни кара да се интересуваме от животите им, странните прищевки, които имат, ужасяващите злодеяния, които са вършили. От къде идва този интерес? Защо ни харесва да четем за ужасите, вършени от хора като нас, срещу други себеподобни? Казвам ви го направо: определено не, защото искаме да се поучим от грешките им или лошите им помисли и да не ги повтаряме в личен или обществен план. Това вълнува хората най-малко от всичко. По-скоро причините са две: разбира се, защото човешкият ум има незадоволим глад за странни, ужасни, интригуващи истории, и вероятно, защото искаме да разберем защо злодеите са го правили? Защо са били злодеи? Тази тайна почти никога не може да се разкрие, а непреодолимите загадки винаги ни карат да мислим креативно, да се чувстваме обгърнати от мистериозна атмосфера.

И ето "Кръгозор" са издали този луксозен том на Симон Себаг Монтефиоре, която е насочена по-скоро за популярната публика, отколкото за професионалните историци. Това го прави "високоамплитудна" книга. Т.е. с много положителни и много отрицателни страни. Тя е разделена на 101 богато илюстрирани глави, всяка посветена на един злодей от човешката история. Почти винаги има и кратка добавка в каренце за други по-дребни или неизвестни злодеи.

Понеже би било безсмислено, пък и непосилно, да разглеждам книгата глава по глава ще разделя личностите в нея на "ешелони":

Първи злодейски ешелон включва всеизвестните и всепризнати от всички ни тирани. Те са ни толкова познати, че присъствието им чак дразни и бие на скука. Това са Йосиф Сталин, Адолф Хитлер, Владимир Ленин, Мао, Пол Пот и пр. други, за които сме слушали достатъчно много. Книгата е населена с огромно количество римски императори, кой от кой по безумен. Като Калигула, Нерон и Комод. Поне за първия и последния съм сигурен в менталните им проблеми, за втория има толкова много спорове. Включването, да кажем, на Калигула в книгата, обаче, поне според мен, е малко спорно. Трябва ли един луд да намери място сред злодеите? Разбирам, защо е добавен Чингис хан, неговите злодеяния са огромни, но той ги е вършил с ясна мисъл, за разлика от Калигула, а също и Джак Изкормвача, който е намерил място в книгата. Последният наистина е убил особено садистично няколко проститутки в Лондон през XIX в., което го прави най-известния сериен убиец в историята, но дали е бил злодей? Съвременните изследователи мислят, че той е по-скоро болен човек. Вероятно шизофреник. Не знам. Включването на подобни персонажи прави труда на Монтефиоре по-изчерпателен, но и по-спорен. Поне според мен. Често обаче границата между лудостта и чистото злодейство е много тънка. Иван Грозни е красноречив пример. Това е човекът убил хиляди цивилни волжки българи, няколко от съпругите си (една от които погребва жива) и дори собствения си син, а и нероденият си внук, само заради параноичните си проблеми. Така сам прекъснал династията си. Между другото, някои от притесненията му, че някой иска да го свали от трона, са били основателни. Особено трагикомично звучи момента, в който царят се разболял тежко и свикал болярите, като определил пред тях наследника на престола. Те като видели умиращия си господар отказали да изпълнят последното му желание и радостни очаквали кончината му. Той обаче оздравял... "Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем", това били думите на Иван Грозни. Да, негови са, не на Сталин, както се тиражира усърдно. Цар Иван... все пак бил отровен... така че явно наистина е бил заобиколен от заговорници.

"Иван Грозни убива сина си" от руския художник Иля Репин.
Едва ли някой е създавал по-живи образи от него.

Втори ешелон. Тук са включени по-малко известни злодеи, за които не знаем толкова много. Пардон, известно е, но не и на широката маса. Да кажем всички казват, че Хайнрих Химлер е бил от лошите, но малко знаят защо и какво точно е вършил. Тук включвам и Василий II Българоубиец, който извън България и Гърция не е особено познат. Като стана дума за византийски императори имаме включен и Андроник I Комнин, който освен изключителен сладострастник убива законния престолонаследник и води некадърна политика сам. Макар, че не е бил стока, едва ли може да е чак злодей като за тази книга. Така и не разбрах защо вътре е попаднал и Юстинян II Носоотрязания - защото убил двамата предатели, които го свалили от трона... хм... на фона на останалите злодеи някак не го приемам за чак толкова ужасен. За сметка на това имаме само един турски султан - Селим I, който въвел традицията владетелят на Империята да избива всички други наследници на трона. Като си помисля какви други злодеи е "дарила" на света тази държава само един тук е смешно на фона на толкова много римски и византийски монарси.

Едва ли тук някой е чувал за Николай Ежов по чието нареждани са били екзекутирани около 1 000 000 души в СССР, осъществявайки брутален червен терор. Собствената му смърт е още една ужасна трагикомедия. Палачът се възгордял толкова много, че веднъж, когато се напил, извикал, че ако иска може арестува дори и самия Сталин... Вождът явно не бил поласкан и Ежов станал жертва на същия този терор, който така успешно осъществявал.

Човекът в дясно от Сталин на първата снимка е Николай Ежов. След изпадането му в немилост и последващата му екзекуция, същата снимка е ретуширана, за да бъде премахнат.

В трети ешелон съм включил злодеите, които... не са истински злодеи, не и колкото останалите. Д-р Крипен например... който убил само и единствено жена си, макар и особено брутално. Някак не е като за тази книга. Има прекалено много други като него. Тук поставям и Византийската Императрица Теодора. Вярно че организирала "политическа полиция", която да спомага задържането на мъжът ѝ на трона и преследвала заговорници, но чак пък... или англичанинът Роджър Мортимър, който бил любовник на Изабела - кралицата на хомосексуалния Едуард II, а в последствие го убил доста брутално, поне според някои полулегендарни известия...

Настоящият президент на Иран... той пък защо дори се споменава... Разбирам, че на Запад не го харесват, но някак... все още не е извършил нищо особено.

Някои от включените в книгата са били просто синове на своето време. Да, от днешна гледна точка, са вършели неприемливи неща, но не и когато са живели и са ги правили. Например английският крал Ричард II, който просто организирал военни походи, хвърлял заговорници в тъмници и потушил едно селско въстание, което преди това разорило няколко града напълно... убил само водачите, другите пуснал... сериозно какво прави тук той?

Има още един проблем в книгата. Ползвани са източници без никаква критика върху тях. Много легендарни и преувеличени данни са приети за чиста монета. Ричард I Лъвското сърце бил хомосексуален, само защото живеел аскетично... Или пък 8% от всички мъже в цяла Азия носили гени от Чингис хан, поради многобройните жени, които бил насилил... е, хайде де... Оргиите на императрица Теодора и какво ли още не.

Липсват и някои титулярни злодеи, например Катерина Медичи.

Така де, книгата е на високи амплитуди, както споменах. Някъде е брилянтна и много интересна, другаде странна и съмнителна, в тези части минава за жълта литература повече от необходимото. Ако търсите реални исторически знания, то този том не е за вас, ако искате просто забавление, може да я пробвате.

За оформлението и изработката на книжното тяло, обаче забележки не би могло да има. Великолепни са.

Избрано - Робърт Луис Стивънсън

Отдавна не ми се беше случвало някоя книга да ме увлече до толкова, че трескаво да нямам търпение след всеки ред да премина към следващия. Духът на този сборник е напълно обсебващ и страстният читател изпитва тръпки, които полазват пръстите му, щом прелиства страниците. "Избрано" на Р. Л. Стивънсън е върховно изживяване за всеки, който обожава старите необикновени истории на английските класици от XIX в, което носи очарованието на Викторианската епоха.

Чели сте "Островът на съкровищата" и това ви е създало някаква представа за твореца, евентуално сте посягали и към нещо, което е било включено към този най-известен негов роман. Но трябва да знаете, освен със своите приключенски истории, Стивънсън е много прочут и с една своя повест. Става дума за бележитата

"Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд". Това е произведение, което мнозина знаят, или са чували или познават като мотив от друго изкуство (най-често киното), но обикновено не са чели и съответно не го свързват с името на автора. А с тази кратка история Робърт Луис Стивънсън остава завинаги класик на ужаса. И като става дума за ужас, това е нещо много по-голямо, велико и заслужаващо внимание от повечето съвременни заглавия в тази област. Авторът ни въвлича в дебрите на тайнствена мистерия, която свързва по някакъв начин учтивият, възпитан и уважаван Хенри Джекил, д-р по медицина и д-р по право, и коварният, груб и садистичен мистър Едуард Хайд. Докато единия извършва обществено полезна дейност и работи за науката, помага на болните и се ползва с огромен авторитет на добър християнин и джентълмен, другият се е отдал на порока и върши предимно злодеяния. Старите другари на Джекил се безпокоят за здравето му и проблемите, които неговото приятелството със свирепия Хайд може би ще донесе. Но те не подозират истината, която ще разкрият твърде скоро.

Кой е мистър Хайд? А кой д-р Джекил? Къде е коренът на злото и къде този на доброто? Кое от двете е по-силно. Имаме ли право на избор между двете? Стивънсън ни занимава със същността на човешката душа... или може би души. Добри ли са хората по природа, както смята Кант, или пък зли, както счита Томас Хобс? И колко души може да съжителстват в едно човешко тяло? Порокът може да се окаже по-силен от нас, но ако се изкушим да му се поддадем, спасение няма. Прав е авторът, и всеки, който се огледа наоколо - във външния свят, ще види това. Жаждата за елементарни удоволствия не ще доведе до нищо добро.

Именно, защото разглежда в дълбочина важни морални и философски въпроси, освен да запленява читателя с невероятен сюжет и тайнственост, ужасът на старите майстори е много по-добър от този на повечето по-нови автори.

Англоезично издание на "Клубът на
самоубийците"

Умишлено оставям за сега вторият разказ от подборката и се пренасям на следващия цикъл от три разказа "Клубът на самоубийците". Оригинално той излиза в том първи на книгата "Нови хиляда и една нощ" (издавана е и на български с друг превод), който включва два сбора от общо седем циклични разкази, написани по подобие на Шехерезадините приказки. Тази първа част, която единствена в включена в "Избрано" се състои от три истории в рамките на една по-голяма. Първата е тази за "Младежа със сметановите сладкиши". Там Стивънсън ни представя за пръв път двамата си главни герои - принц Флоризел Бохемски и полковник Джералдин, негов предан слуга и приятел, които обичат да се дегизират като обикновени хора и да се забавляват по елементарен начин, неприсъщ за високото им положение, като се хранят с неизискани ястия в запуснати ресторанти, посещават занемарени барове, за да пийнат по едно и т.н. Така разнообразяват монотонността на багреницата с нови цветове от големия град. По този начин те срещат споменатия отчаян от живота младеж, който решава да ги заведе до Клубът на самоубийците - местно тайно общество, което помага на онези, които не им стиска, да отнемат живота си. Какво обаче се случва там няма да  ви разкажа, за да не развалям удоволствието от четенето. Ето я и основната идея:

"Аз отричам, че любовта е силна страст. Страхът е силната страст. С него трябва да си играете ако искате да усетите пълна радост от живота."

Цитатът е на един от героите. Този възглед е напълно погрешен и това ще бъде убедително доказано от автора. Страстта към нещо може да пребори всеки инстинкт за самосъхранение.

В "Историята на доктора и пътния куфар", който е продължение на предния разказ, се говори за млад американец, окрилен от републикански идеи, които авторът иронизира изключително елегантно. Монархията винаги е била някак нормалното стечение на нещата, докато републиката - по-скоро натрапник. Особено за един британец. Това е само между другото, а истинската сюжетна линия ни води към едно пътешествие с много перипетии. От трън, та на глог е мотото, което тук следва нашият герой и добре, че е Негово Височество принц Флоризел, да му помогне.

Старото издание на "Нови хияда и една нощ",
което включва част от целата "колекция".

"Приключението с двуколката" пък е завършекът на цикъла, който и дава отговори на всички въпроси, които не са били доизяснени в предходните две части. Началото е много тайнствено и дори малко забавно, обратът към средата е напълно непредсказуем, а финалът много философски: "Животът на човека изглежда толкова малък, когато го отнемаш, и толкова голям, когато го употребиш за нещо, добро или зло."

В тези три истории е много интересен изворът на място на действието. Кой би предполагал, че обикновеният прашен, претъпкан и голям град може да се превърне в такава джунгла от приключения, в която не знаеш какво те дебне. Изглежда, че ако си в светът на Стивънсън е не по-малко интересно да бъдеш пират и търсач на съкровища, от турист или лекар в Лондон.

Жалко, че липсва и вторият цикъл от четири разказа, в който главните герои са същите.

Последният разказ в този сборник е "Крадецът на трупове" и сякаш почива на известният Дантев цитат, че "най-горещите места в ада са предназначени, за онези, които по време на големи морални изпитания са запазили неутралитет." Двамата асистенти на известен професор-анатом, знаят мрачна тайна за труповете, които той използва в експериментите си, макар той самия да не е наясно с нея. Единият от тях си мълчи, ще си замълчи ли и другият и как ще отговори провидението на взетата от него позиция? Хората са вълци и овце и в повече случаи, вълците успяват, защото се хранят с останалите и заемат позициите, които те са изпуснали, но понякога кариерата не си струва и е по-добре да си останеш сред стадата преживни, вместо да си пилиш зъбите.

Франсоа Вийон

"Подслон за през нощта" оригинално излиза с втория том на "Нови хиляда и една нощ", но пък не е включен в онова стара издание, което споменах по-горе. Между другото е и дебютна творба за автора. Оставих го за накрая, защото това е един малко по-особен разказ. Той е просто форма за мотивите, които Стивънсън излага чрез него. Това е произведение, което, по мое мнение, масово се тълкува погрешно от читателите си. Главен герой е реалната историческа личност и френски поет Франсоа Вийон (1431-1463) и за да разбере човек какво се случва, не е зле да познава малко от биографията му. Та той се родил в бедно семейство, но благодарение на един свещеник, който го взел под крилото си, получил много добро образование - завършил Сорбоната и станал магистър по изкуства. Той имал голям талант в поезията и бил обещаващ млад мъж. Вместо да се възползва от това обаче, Вийон предпочел да се отдаде на разгулен живот и се замесил в престъпления - най-вече убийства и кражби и накрая бил наказан с изгнание от Париж, като оставил само малко литературно наследство. Именно на това стъпва авторът. Той ни показва, че един човек с огромни заложби и шанс в живота може да не седне където по право му е мястото, а вместо това, воден от консуматорската си същност, да се стреми към пари, храна и женски ласки за нощта. За какво са му на Вийон неговите десет пръста? Не и за да пише, макар че понякога го прави. Те му носят пари, но по друг начин. Той пилее талант в името на лесния живот. Читателят може да се учуди ако открие, че всички негови мисли и думи са насочени към тези дребни щастия. Той дори пише "Балада за пържената риба", не тъжи за мъртвия човек, а за това, че той не е успял да доизхарчи последните си пари и т.н. Във втората половина на историята среща благородник, с който води продължителен разговор, като двамата застават на противоположни страни, единият на консуматорското общество, който гълта всяко дребно животинско удоволствие, и сам забравя, че умът му може да бъде използван и за нещо добро, а другият опитва да защитава честта и доблестта. Вийон така и не го разбира, той не може да бъде променен той ще пропилее до край таланта си.

Робърт Луис Стивънсън (1850-1894)

Книгата е върховна и нужна на всеки, който харесва ужасът и класиката на XIX в. Робърт Луис Стивънсън е абсолютно непредвидим и намеренията си. Обикновено авторите не могат да ме изненадат особено с един или друг ход, но този играе партиите си зашеметяващо.

Иначе жалко, че корицата е толкова зле направена, изтърква се за секунди. Преводът е добър, но тук там имам леки забележки, по-скоро козметични и относно звученето на някои фрази, на места има и неточности във връзка с юридическата терминология (среща се само на едно място), която е объркана, но това би подразнило само читател, който е наясно с тази област на познанието. Също, транскрипцията на едно-две френски имена е погрешна. Нужен е бил редактор със зорко око.

Хайде стига, стана тя дълга и широка. Съмнявам се, че сте стигнали чак до тук, постовете в един блог трябва да са по-кратки.