Защо фентъзито успява и защо ни е нужно?

Имам си книга за описване, но ще я оставя за по-нататък. Реших вместо това тази седмица да ви разкажа за един мой възглед относно фентъзи литературата, който се зароди в главата ми още преди много време.

От къде се е взел този жанр и защо има успех. И за какво ни е... Последният въпрос е най-естествен, защото без потребност дадена литература не би съществувала.

Изглежда фантазията на човек е съществувала... от както той е човек, а не животно. Знам, някои усилено се опитват да ни принизят до останалите видове на планетата, но аз не съм съгласен, човека и животното са напълно различни. Това е друг въпрос и го оставян на размишленията на всеки, който му се занимава с него.

Преди достатъчно много години, още в зората на човешката история се зараждат различни легенди и предания, които обикновено целят да обяснят някои природни пък и други феномени, все пак науката още не е била достатъчно напреднала, за да играе тази роля. Да кажем в северните страни викингите са вярвали, че северното сияние са светлини, които указват на мъртвите герои пътят към Валхала. По-рано можем да открием фантастични мотиви и в скалните рисунки на първобитните хора. Сигурен съм, че освен тази изцяло "обществена" функция, различните истории за света и неговото устройство, са служили и за развлечение.

Кой знае какво са нарисували тук...

Това е продължило и през Античността и първите 2/3 от Средновековието. По-нататък обаче нещата по малко се променят. С Къстното Средновековие и началото на Ренесансът и в последствие през Просвещението, науката изживява невероятен възход, част от историите за призраци, таласъми, тролове и странни светлини в небето намират своето рационално обяснения и престават да имат познавателна функция. С това те всъщност стават излищни. Не, не, все още са интересни за слушане и остават да съществуват с тази цел, но именно в това е разликата. Те вече не се задължителни, на човек не му е нужно да знае, че има суша, защото еснафът на тухларите е направил магия за това, като е погребал живо магаре, което някога е било разпространено българско обяснение във... Северозападните ни земи или пък, че житните класове се оклюмали, защото местната вещица е омагьосала техния цар, като го е отрязала и т.н. Тия истории се превръщат в чисто забавление, а като такова, устното предание неусетно започнало да се губи, изтичало е и се е забравяло като брашно от скъсан чувал.

На помощ на човешкия глад за необясними и невероятни истории обаче идва литературата и също... новите открития.

Крали Марко - ярък български легендарен
пресонаж

Рицарските романи и Романтизмът решили да се върнат към тези истории, като ги претворят в повествователните си форми, за да служат за развлечение на хората. Рациото дошло в повече, човешката мисъл започва да се бунтува срещу еднообразито и мнотонността на научните обяснения и се впуска отново във фантастичното. Появяват се много шедьоври за духове, за квазинауки като алхимията и съживяването на мъртавци, за странни създания, и за вълшебни земи, омагьосани замъци и др. Родили се гении като Лермонтов, като Шели и По. Започват да се събират старите приказки и легенди. Братя Грим са красноречивият прмер, те видели в историите на хората "духът на немския народ", така се изразяват сами, и считали, че събирането му на едно място ще обедини и германците отново в една държава. Така и се случва. При нас подобна толя играят братя Миладинови.

Великите георгафски открития донасят още много истории за далечни земи и техните напълно реални екзотични обитатели, животни, хора, странни нови растения и храни. Тези особени по онова време истории били на почит и техния възход продължил доста дълго.

Романтизмът обаче отмрял с новите пристапи на науката, в негова опозиция се появил реализмът и изглежда за известно време удържал първенството, а географските открития по малко спрели да бъдат толкова вълнуващи. Особено сега, когато всеки може да цъкне дистанционното и да се нагледа на странни животни и местности по научно-популярните канали или да си отвори някоя илюстрирана енциклопедия за космоса, за Африка или за океаните. Белите мечки вече не са толкова далеч. На един бутон разстояние :)

Рационалното отново надделяло и само в моменти на върховни изпитания за човека фантазията успявала да се пребори и да излезе наяве. За кратко периодидте след двете световни войни и вдъхвали отново живот. Явно реалността идва в повече, за да се занимава човек с нея.

"Властелинът на пръстените", вероятно най-
четената фентъзи книга.

И тъй стигнахме до днешно време. И до фентъзито, такова каквото го познаваме. То черпи своята енергия от старите легенди и предания, от рицарските романи и от приключенските на XIX и началото на XX в., а и от ранните сказания, които вече мъртви, възкръсват в тази форма, за да ни забавляват отново - нас, отегчените от реалността. Анормалното е нужно за човешкия мозък и душа също колкото и реалното познание. Цялата тази подреденост от следствия, първопричини и съпътстващи факти, изглежда е твърде тежка за мисълта ни. Поне за някои от нас.

Това и исках да ви споделя. Фентазито ни е нужно за да избягаме от реалността и да се потопим в един друг свят, също както някога сме го правили с устните предания, които вече силно са отстъпи назад. За щастие ние имаме този корав аванпост, прелитал от съзнание към съзнание и тъй до безкрай, в днешната му литературна форма.

Винаги имам по едно непрочетено фентъзи вкъщи. Не се знае кога ще ми потрябва. Забелязвам, че използвам това тайно оръжие винаги в напрегнати моменти или непосредствено след тях.

Бедни хора - Ф. М. Достоевски

Исках тази статия да бъде за "Играчът на рулетка", все обаче отлагах. Отлагам я и сега. Вместо това ще ви представя "Бедни хора". Изглежда ми е по-лесно да пиша за нея.

Това е още един роман скроен по Гоголовия "Шинел". Прочетете тази именита творба преди "Бедни хора". Задължително. Иначе просто няма да е същото. Причината е проста. В произведението на Фьодор Михайлович Достоевски главен герой е отново Акакий Акакиевич, само дето се казва Макар Девушкин и говори от първо лице. Тези две лица са литературни двойници. Девушкин носи мислите на Акакиевич и неговото обаяние. Дори в илюстровани издания двамта изглеждат почти идентично, независимо кой и кога ги е рисувал. Те са изваяни по съвсем еднакъв начин. Младият Достоевски е бил силно повлиян от великия си предшественик.

Романът е епистоларен. Изграден е от дневници и най-вече писмата, които си разменят Макар (канцеларски преписвач) и неговата втора братовчедка Варвара Доброселова (шивачка и гувернантка), които живеят от различни страни на една и съща улица. Те са бедни хора, които живеят под наем и в мизерия, хранят се оскъдно, работят за по няколко копейки, ревностно пазят всяка книга, с която се сдобият и намират утеха като си споделят. Знам, знам, тук всички се мислим за бедни, но героите от този кратък роман наистина са такива, а не престорено като нас. И тези бедни хора, които често си лягат гладни, които ходят със съдрани палта и отлепени подметки, които кътат и се радват на всяка дребна монета, а работят ли работят са истински. Също като нас. Те са не по-малко реални, но ние не ги забелязваме. Авторът се е натоварил със задачата да ни ги покаже.

Велико е умението да разкажеш най-обикновена история по вълнуващ сетивата начин. Това е невероятно силната черта на "Бедни хора". Разговорите между Макар и Варвара не се свеждат до нищо особено. Какво се е случило с работата, какво има да се купи, какви пари са били спечелени, някои спомени от миналото, какво Макар е решил да подари на Варвара или коя книга е намерил и решил да ѝ изпрати или пък препише част от нея на ръка с прекрасния си почерк.

Макар Девушкин пише поредното си писмо

Могат ли бедните хора да мечтаят? Двамата главни герои са доволни и на малкото, което имат и препечелват, стига им да има какво да хапнат, да поспят на топло, да се облекат и да прочетат някоя книжка. Но те имат своите блянове. Те не се целят високо: да зарадват близките си или да решат някои всекидневни проблеми. Основната идея на автора е именно в тази. Мечтите и неговите бедни хора са несъвместими. Постижими ли са за тях или не? Достоевски многократно го показва. За тях един успех е винаги внезапен и идва по случайност, от Провидението. По същия начин веднага след него ще последва удар на съдбата, за да го обезсмисли. За тях всеки блян е безсмислен, защото или няма да се сбъдне или дори това да стане, не биха могли да го задържат. Ето някои конкретни сцени, които ме навеждат на тази мисъл:

*Разкрива се важна част от сюжета, четете на свой риск!*

- Бедният Горшков, съседът на Макар, успява да реши тежките си съдебни дела в своя полза, най-накрая семейството е освободено от дългове си, и го очаква щастлив живот, същата вечер обаче той умира, лишавайки ги от препитание.

- Старият Покровски, баща на беден студент, който пък е бил учител на младата Варвара преди години, тъкмо се е освободил от вредните си пиянски навици, за да зарадва своя син. Той прави всичко само за станат отново близки. Тъкмо когато успява, обаче... синът му почива.

- И най-силно прозира тази идея в последния взор на студента Покровски, отправен към небето, покрито от мръсни сиви облаци, изливащи потоци дъжд, когато последното му желание е било да види слънцето преди да издъхне.

Мечтите са обречени да паднат в калта и да си останат там.

Трябва да споделя мислите си и за безрадостния финал. Макар, чиято единствена радост е Варвара, остава сам.Тя намира щастие в някой друг, в неговите пари и охолство и повече никога не отговаря на писма му. Тя вече не е беден човек, вече не може да го разбере. Той е също толкова невидим за нея, колкото и за всички останали.
*Разкриващата част свършва*

Фьодор Михайлович Достоевски
(1821-1881)

Сякаш Достоевски ни е дал възможност да погледнем като с микроскоп на обществото, чрез творбата му. Можем само да му благодарим.

Авторът успява да привързва читателя към героите си, да го накара да скърби или да се радва за тях. В речта им той вкарва много истинска реч, прекалено истинска, от която прозират чувства, които се вливат в душата на читателя. Интересен е похватът му да поставя в центъра едни личности, а да прехвърля емоционалната тежест на други. Да се случи нещо лошо или пък добро на един герой, а ти да скърбиш или радваш за друг.

Бих нарекъл руската класическа литература "фина литература". Тя е изработена съвсем прецизно и детайлно. Обърнато е особено внимание на малките подробности от околния на героите свят, които играят ролята на символи. В този смисъл при нея са важни дори въпроси като: Какъв цвят рокля носи Анна Каренина в началото и в края на едноименния роман?; Какви са тапетите в стаята на Разколников от "Престъпление и наказание"? и пр. "Бедни хора" не прави изключение и тук въпросът би бил... кога вали? Хм... изглежда сякаш винаги вали, а така не е...

Играта на Джералд - Стивън Кинг

Новото издание на "Бард"

"Играта на Джералд" не е нов роман на Стивън Кинг. Тази пролет издателство "Бард" го пусна отново на пазара двадесет години откакто за последно старото издание на "Хемус" се намираше по книжарниците. Преводът обаче е един и същ (за щастие) и кое от двете книжни тела ще притежавате няма особено значение, освен от колекционерска гледна точка. Даже може да прочетете безплатен електронен вариант. Ако ви интересува, аз съм я чел на хартия.

Тази книга бих препоръчал на няколко групи читатели. На тези които са отявлени почитатели на Кинг и не могат да утолят жаждата си за неговите слова (а), на тези които си падат по не толкова фантастичните му и ужасни произведения ("Огън", "Дългата разходка", "Гняв" и т.н.) (б) и на тези, които не харесват този писател (в). Това е защото аз не открих ужас, който всички търсят, когато става дума за него. Наистина, има моменти, които будят отвращение и такива, които са наситени с напрежение, но съвсем няма нищо страшно, няма и нищо фантастично (последното не е задължително за един ужас, разбира се). По тази причина, считам, че "Играта на Джералд" е чедо на реализма. Има малко трилър, има щипка ужас и така...

*Разкрива се част от сюжета*
Сюжетът се развива в лятната къща на сем. Бърлингейм край езерото Кашуакамак. Адвокатът Джералд и съпругата му Джеси, и двамата на средна възраст, и двамата без деца. Решават да се отдадат на някои нестандартни креватни забавления, които включват белезници. Или по-точно Джералд Бърлингейм решава това. Скоро обаче след като заключва жена си към таблата на леглото получава сърдечен удар (не без нейна помощ) и се строполява мъртъв на пода. От там нататък целият роман е посветен на Джеси и опитите ѝ да се измъкне. Действието се развива паралелно в настоящето и миналото. Главната героиня е преследвана от жестока детска травма, която вече десетилетия не може да преодолее. Но не само. Една мрачна фигура понякога я наблюдава под прикритието на нощта, но дали изобщо е реална или плод на въображението ѝ?

*Няма повече разкриване*

Изданието на "Хемус" от 1993 г.

"Играта на Джералд" е роман за преодоляването на страховете. За тяхното могъщество, за грозната им същност, за силата им и за белезите, които оставят върху нас. Могат ли те да бъдат заличени и как? Как да се изплюеш в лицето на страха и да го накараш да си отиде завинаги? Шоуто трябва да продължи. Независимо от това, което се е случило ти си останал и трябва да живееш и да се опиташ да го правиш нормално, без страхът да се държи в свой плен. Темата е съпроводена с тази за стоицизма, което се среща много честно при Кинг. Неговите герои показват силна воля и непреклонност независимо от събитията. Някои може би ще са склонни да търсят и феминизъм, но според мен, дори да има някакъв, е само нотка, голямата тема е споменатата по-горе.

Образът на Джеси е един от най-пълно развитите в цялото творчество на автора. Дълбочината на психологизма е много голяма. Това се постига с "аз форма" на повествованието. Героинята излага винаги собственото си мнение. В мислите ѝ, на немалко места, авторът надига глава, за да ни заговори чрез нейния глас. Речта му е красива и философска. Ето го любимият ми цитат:

"При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост." - (превод - Иванка Спасова);

За съжаление обаче романът е пълен и с вулгаризми. Просто съм такъв, съжалявам, не ги харесвам. Не мисля, че това е недостатък за всички читатели, а само на един малък процент. Не, че предпочитам да липсват, обикновено са си на място, но можеше поне да са по-малко. В случай, че решите да четете тази книга се подгответе за доста цинизми. Някои оформени като сентенции и повтарящи се като рефрени. Този похват обаче допринася за пълнотата на атмосферата - тя просто ТРЯБВА, тя ЦЕЛИ, да отврати читателя. Той трябва да почувства погнуса към описаното. Към жестокостта и към темите, които се разглеждат, за да си извади сам нужните поуки. Справил се е Кинг.

- Хей, Кинг! Колко още трябва да лежа така?

- Само около шестстотин страници...

Някои считат за недостатък това, че голяма част от събитията са размишления и спомени, че не стават наистина, а са заместени от въображението и мислите на Джеси. Аз не мисля, че това е проблемно. Дори идеята ми хареса. Макар че тя лежи, почти през цялото време, завързана за леглото, действието не е толкова статично, колкото изглежда. Има достатъчно премеждия, които я спохождат и в текущото ѝ състояние и като сенки от миналото. Има някои доста динамични сцени и зловещи последни глави, които, според мен, биха заситили гладните за напрежение читатели.

"Играта" има и някои връзки с друго заглавия от същия автор. Особено с "Долорес", която може да се открие само втора ръка (или трета-четвърта-пета-пр.). Главните героини сякаш преплитат мислите си във видения и сънища. За да се забележи трябва да се прочетат и двете книги без значение в реда. Другата книга с препратка е "Неизживени спомени" и "Тъмната половина", но тя е чак накрая и само в няколко изречения. Може би, ще видите, че се споменава един второстепенен герой на Кинг.

Не съжалявам, че я прочетох.

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.

Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!

Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!

Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.

За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

Книги за които няма да пиша повече от това... Тамерлан, Спартак и Полунощ

Понякога се случва човек да попадне на заглавия, за които не би говорил с други хора, колкото и да му се приказва за литература с тях. И дори да си намери слушатели (нещо достатъчно трудно само по себе си). Не знам какви причини ви хрумват, може би, че приятелите ви са сноби и се страхувате да им признаете, че четете фентъзи, което те ще приемат за прекалено детско четиво. Или пък се срамувате, че често четете... еротични романи. Или... хм, вие си решете. Аз явно не мога да пиша за книги, които не харесам особено или, които са толкова повърхностни, че няма особено какво да се каже. Понеже за тях няма как да отделя по "статийка", а ако ще направя това, ще е само препазказ на сюжет или разтягане на локуми или пък ще е просто някакво хулителство за заглавието и автора, предпочитам само да скицирам всички тези заглавия. Просто не искам да влизам в детайли. До сега се опитвах да създавам повече, но виждам, че понякога няма смисъл. Ето ги и тях:

Тамерлан Велики на Кристофър Марлоу не беше лошо четиво... добре, де, беше труден за четене. Не, не беше изпълнен с философски разсъждения, които да те хвърлят в меланхолични чувства, мъка, или неразбираемо написана. Просто беше прекалено накъсана, в действие. Книгата съдържа две драми на вече познатия от друг мой постинг творец - двете части на Тамерлан Вилики, които разказват за живота и смъртта на големия завоевател от монголски произход. Бягам от истинския проблем. Той е преводът. Не знам дали е правен на бързо. Но е някакво кабинетно творение, в което лириката почти изцяло отсъства. Някъде са подбрани възможно най-чепатите думи. Дори да мислите не виждам как ще успеете да ги докарате такива. Вярно е и, че в английската версия има такива, но... Не ми се влиза в детайли, но ако четете паралелно на английски и на български, както направих аз, ще видите, че някъде преводът е твърде буквален, а другаде - прекалено откъснат от истинските слова на героите. Не е пресъздадено най-важното качество на Марлоувите творби - белият стих е скован и монотонен, а не звучи естествено, макар, че трябва да е така. Прочетете "Доктор Фаустус" в превод на проф. Александър Шурбанов в "Театър на английския ренесанс", Народна култура, С., 1975 г. и ще видите огромната разлика. Бях подготвил и избрани цитати, но нека не прекалявам. Към таки творби трябва да се подходи с внимание и търпение. Ще напиша един ден нещо за "богоборчеството" в творчеството на барда.

Спартак - синът на Медика от Иван Тренев ни учи как да не пишем исторически роман, ако някога се захванем с това начинание. Авторът е направил грамадно проучване, имал е добра идея - да опише годините на Спартак като тракийски принц преди да стане роб, но някъде към средата на книгата нещата започват да се губят. Появяват се логически дупки в сюжета, натрапчиво се изтъкват различни знания на автора за тракийския начин на живот, като например, използването на непознати термини и последващото им обяснение (в авторавата реч или речта на героите). Което е неестествено, предвид, че героите са тракийци и няма защо да си обясняват един на друг как им изглеждат типичните облекла, ножове и пр. Чувството е като да се чете учебник по история. Диалозите са изкуствени. Някъде след средата сюжетът препуска с бясна скорост и се развива прекалено бързо. Първата половина на книгата е добра. Да не говорим, че заглавието не е удачно избрано (в предни издания книгата се е наричала "Завладяването на Медика"), човек на майтап или наистина ще реши, че баща на Спартак е бил някакъв медик, санитар или пък... медицински... брат.

Полунощ на Дийн Кунц е книга от типа "става за убиване на време". Разтоварваща и неангажираща с никакви дълбоки мисли, освен развитието на сюжета. Романчето е ужас с примес на научна-фантастика и може да допадне силно на някой. Разглежда проблемът за разликата между човекът и животното и какво превръща едното в противоположното. Героите са забавни и приятни. Краят обаче е предвидим и някои моменти са плоски и клиширани по холивудски. Книгата е малко по-задълбочена от някои други на Кунц, но като цяло прекалено повърхностна за моите предпочитания. Става, но наистина няма какво толкова да се каже за нея, така че мястото ѝ е в този пост.

В последно време прочетох и още, но защо така нищо не ми хареса особено нямам идея. За другите заглавия, които ми се въртят по този повод из главата май няма смисъл да споменавам и толкова. Надявам се да бъда по позитивен в бъдеще. Имаше едно малко таласъмче, което си го бива, но за това в друг пост :)

Древният враг - Дийн Кунц

Не ми се пише особено, но мина доста време и се чувствам длъжен. Вероятно затова се роди такова вдървено ревю...

Кунц е известен автор и вероятно сте се сблъсквали с него по един или друг начин: я книжка, я филмче, я фанатичните бръщолевици на някой фен. "Древният враг" се счита за една от най-добрите му книги. Написана е по холивудски, все едно четете сценарий за филм, но в повествователната форма на роман.

Повечето жители на един малък планински курорт изчезват, а останалите се търкалят брутално убити из него. Към градчето  се отправя полицейски отряд и малък военен отдел за борба с оръжия за масово унищожение. Какво обаче се случва наистина в града е една много по-голяма тайна, носена цели епохи по дълбините на морета и океани, и заровена дълбоко в земните недра за милиони години след това. Кой е Тимоти Флайт и какво знае за Сноуфилд?

Кунц ни показва собствената си версия за дялова. От къде произлиза злото и къде се намира? То избуява в душата на човека и е вечно, изконно присъщо за нея. Също като добротата.

Книгата е доста идейна, което е типично за автора. Действието също е доста наситено и детайлно. Кунц държи читателят в неведение за всичко, което се случва и после да му разкрива истината, за която никой не би предполагал.

От тази гледна точка на това колко знае читателят книгите се делят на две. В едни от тях той знае повече от героите, в други - колкото тях. Проблемът на втория е, че ако писателят не внимава случващото се може да изглежда доста налудничaво и абсурдно за клиентите му. Особено в литературата на ужаса, където границата между нелогична безсмислица и всяващ страх сюжет понякога се крепи само на изказа и техниката, които биват влагани. Само си представете някой да ви заявява следното:

- Ве, знаеш ли само каква история замислих! Човек! Клоун-сериен убиец на деца живее в канала и може да се превръща на паяк!!!

Няма ли да решите, че това е пълна глупост? Разбира се, само ако не знаете, че, в много общи линии, се има предвид "То" на Стивън Кинг, който е един... ами плашещ роман.

Дийн Кунц, поне според мен, не е успял да се справи като Кинг. В първата половина книгата изглежда много нелогична. След това, когато всички карти бъдат свалени, нещата се оправят и се чудиш как така случилото се по-рано ти се е виждало толкова странно. Ами, че то е било напълно естествено!

Ако обаче книга има някакъв проблем, то това са героите. Те не са достатъчно добре изградени, а само загатнати. Ще научите за тях почти толкова, колкото и за непознат в лондонска мъгла през дъждовна зимна нощ. Доста отчайваща е и наивността на повествованието. Липсва всякаква задълбоченост.

Въпреки това, романът е идеален ако търсите леко четиво, който да не ви натоварва. Поради това оставам с положително мнение за книгата.

Годината на върколака - Стивън Кинг

Тази книжка прочетох още, когато излезе. Не съм я описвал тук, но наскоро я разгледах отново и реших да драсна нещичко.

Стивън Кинг е автор, който не се нуждае от някакво подробно представяне. Вие вече знаете, че той е получил прозвището "крал на ужаса" и, че редовно е готов да ни кара да настръхваме от неговите произведения, които издава в доволно големи количества.

Тази книга не е толкова типична за него и поради това, не и от най-долюбваните за неговите почитатели. Не, нямам предвид, че върколак, който вилнее в малко американско градче и плаши жителите му до смърт не е в негов стил. Даже напротив, това звучи точно като Кинг, но произведението не впечатлява като сюжетна линия и герои, за разлика от други неща, които съм чел от същия автор.

Книжката, чийто сюжет, подари своята простота, беше напълно достатъчно представен в предния абзац има по-скоро колекционерска стойност. За щастие издателите от "Ибис" са се постарали. Само жалко, че кориците не са твърди. "Годината" е организирана като календар. Всяка глава е посветена на пълнолунието през отделен месец от 1983 г. Така, че книгата е изградена от дванадесет малки историйки, които са свързани помежду си и са разделени от детайлни гравюри и цветни илюстрации, допълващи атмосферата.

Сюжетът е линеен. Няма остри завои. Няма и опити на автора да заблуждава читателите си. Няма детайлни психологически описания на героите - нещо доста типично за Стивън Кинг. Няма я дори философската мисъл, с която авторът често допълва повествованието си. Не очаквайте трилър и мистерия. Всичко върви по една проста сюжетна линия, която има горе-долу предсказуем край.

Именно това може да ви разочарова. Според мен обаче - не бива. "Годината на върколака" е замислена по-скоро като глезотийка за тези които следят литературата на ужаса. Няма как един отявлен читател на всякакви истории за духове, вампири, караконджули, таласъми и пр. същества да не се зарадва щом държи в ръцете си изящна малка книжка за върколаци и то написана от самия крал на ужаса. Няма как. Целта не е да се насладим толкова на невероятен сюжет или стил, а само да си доставим едно дребно забавление. Книжка, към която да можем да се връщаме от време на време, за да разгледаме картинките. Като стар и култов хорър филм, който вече има само сантиментална стойност. Ефектите не са реалистични, често и репликите, а може би дори актьорската игра. Въпреки това обаче, го гледаме отново и отново, само защото помним какво сме изживяли, когато сме го гледали за пръв път като деца или, защото е оставил голяма следа в киното.

"Годината на върколака" е нещо такова. Кратка, изящна книга за ценители, за най-големите почитатели на жанра. Не е случайно, че първоначално американското издание е планувано в ограничен тираж.

Ха, и още нещо. Съжалявам, че не е в стихотворна форма! Щеше да му отива повече. Може би ви звучи глупаво, но си представям как същата книга би изглеждала ако я беше написал Едгар Алън По. Вероятно като дълга поема в дванадесет части.

Очаквайте още: "Играта на Джералд" - Стивън Кинг, "Древният враг" - Дийн Кунц, "Играчът на рулетка" - Ф. М. Достоевски, др.

Хусарят - Артуро Перес-Реверте

Бях решил да прочета друга книга, но тази ми изникна случайно в един кащон на пл. Славейков и то тъмко в деня след като представих тук накратко "Деветата порта" от същия автор. Зарязах останалите два романа, които чета, защото реших да усетя напълно разликата между един млад и един вече зрял писател.

"Хусарят" е първия роман на Артуро Перес-Реверте, написан между два негови военни репортажа, чийто действие ни пренаса в времената на Наполеоновите войни. Френските войски вече са окупирали цяла Испания и за неин крал е поставен Жозеф Бонапарт - брат на Наполеон I. Испанската съпротива обаче е организирала голям бунт, който може би ще освободи страната им и ще върне законният наследник на престола където му е мястото - начело на държавата.

Главният герой - младши лейтенант Фредерик Гюлнц, хусар от френската армия и току-що завършил военното училище ще участва в първата си битка някъде там в Испания, срещу няколко хиляди въоръжени до зъби селяни, който се борят за своята свобода. Романът проследява единствено това стражение, което ми се струва, че исторически не се е сътояло или поне не успях да намеря точен паралел. Действието започва от вечерта преди "големия ден" и завършва на сутринта след него, когато всичко е вече приключило.

Наистина си личи, че Перес-Реверте още е млад като автор. Няма го онзи умел и завършен стил, който демострира в "Деветата порта". Този тук е много по-изчистен. Без подробности и енциклопедични познания в текста. Няма ги дръзките експерименти. Не, не че тук испанският автор не се е спавил добре, просто стилът не е същия като този, за който писах предния път. Честно казано, докато четях началото на романа си казах, че е написан наивистично. Речта на героите, мислите им, действията им изглеждат неествествени, нереално идеализирани и може би прекалено морални. Скоро обаче разбрах каква е целта на Реверте. Първите няколко глави трябва да са такива. Последващите обаче са повече от реалистични. До брутализъм. Вихърът на битката и резултатът от нея са изполени на показ без да се крие нищо. Как войната превръща младежите с идеализирани представи за нея, за славата и честа и за живота като цяло в хора с реални и естествени разбирания за всичко това. Как един-единствен ден може да те направи мъж.

Баталното повествование е невероятно. Напоено е с динамика, от която усещаш тръпки. Винаги съм смятал, че описанията на бойни сцени е нещо много трудно, тъй като много действие е събрано на едно място. Реверте се е справил чудесно. Имах чувството че съм някъде там и наблюдавам всички сцени на живо.

Артуро Перес-Реверте

Повърхностният размисъл върху "Хусарят" може да накара читателят да помисли, че основния мотив на автора е да покаже безсмислието на войната. Една изтъркана идея, която се появява в творчеството на много писатели, художници и пр. Ако се погледне по внимателно на нещата обаче... изводът ще бъде друг. Артуро Перес-Реверте е испанец. Той обаче избира да покаже войната от френската страна като не спестява жестокостите, които се извършват и от двете страни в конфликта. Това не е случайно. Той възхвалява героизма на собствения си народ, показвайки, че за французите завладяването на Испания е нещо напразно. Сляпо следване на пътя, по който ще бъде утолена жаждата за власт на един безумец - Наполеон Бонапарт. Нещата обаче не стоят така за испанците. Войната за тях е свещена и справедлива, защото бранят собствените си земи. Това е отлично пресъздадено и може да се докаже с много споменати в сюжета събития, но които ще предпочета да спестя, за да не ви развалям четенето на книгата. Вие можете да ги откриете и сами. По този начин авторът е използвал интересен трик. Ако влезеш "на страната" на лошите и не ги представиш като съвсем лоши (защото излагаш нещата от тяхна гледна точка) ще демострираш реалистичност на повествованието (дори тя да липсва, а тук си я има, както споменах). В същото време, ще се измъкнеш от патоса и хиперболизацията, с които иначе би увенчал добрите в историята. Но няма да намалиш тяхната слава, нито че излезе, че възхваляваш лошите. Това е много добър похват при историческите романи, върху който писателите и читателите с интерес могат да размишляват много дълго. Нашите съвременни автори изглежда са слепи за подобни нелоши идеи. Вероятно не четат колегите си. Вместо това изпадат в една или друга крайност, стигайки до безумия: осмиване на национални герои и собствения си народ или пък прекалената му идеализация.

Книгата напомня на приключенски роман от XIX в., но носи трилърови и натуралистични елементи, които са присъщи за модерното изкуство и които старите автори обикновено ни спестяват. Така, че ако харесвате Александър Дюма-баща или пък началото на "Пармският манастир" от Стендал, което предхожда любовните преживявания на Фабрицио дел Донго, то "Хусарят" е тъкмо като за вас. Ако си падате по история и военното дело пак няма да сбъркате с това заглавие.

Деветата порта - Артуро Перес-Реверте

Здравейте отново, след месец и половина отсъствие, поради независещи от мен причини, се връщам на линия, за да описвам книгите, които чета. Беше ми тъжно за блогчето... по-скоро за книгите през тези страшно натоварени и скучни 40-50 дена. Обратното броене обаче приключи и бих искал да ви представя "Деветата порта" на испанския автор Артуро Перес-Реверте.

Може би познавате книгата от нейната едноименна холивудска екранизация с участието на Джони Деп в главната роля. Ако е така не бива да се отричате от нея. Филмът е доста различен и набляга само на една от няколкото ѝ сюжетни линии. Така че само ще спечелите ако я прочетете, въпреки, че част от нея ще ви бъде позната.

Историята се развива около Лукас Корсо. Самотник, които обича да пие джин в големи количества и упражнява доста интересна професия - ловец на ценни книжни издания с колекционерска стойност, за които някои биха платили десетки хиляди. Една такава книга ще му донесе неочаквано приключение - "Деветте порти от царството на сенките", която крие мистериозна тайна. Отпечатана от безизвестния в днешно време испански печатар Аристиде Торча през далечната 1666 г. и веднага след това заклеймена от Инквизията, иззета и унищожена, а нейният издател - изгорен на кладата. Заедно с нея се появява и напълно запазен ръкопис на "Анжуйското вино" - гл. XII от известния роман на Александър Дюма - баща "Тримата мускетари". Корсо трябва да провери автентичността и на двете реликви. И не само това. Читателят с интерес ще проследи и разкриването на други загадки. Можели книгата на Торча наистина да призовава дявола? Какво е клубър "Дюма"? Има ли изобщо дявол и къде се крие той? Има ли нещо общо между него и Дюма?

Испанското издание с неговото оригинално
заглавие "Клубът Дюма"

Авторът има уникален стил. Такъв, какъвто никъде другаде не бях срещал. Словетните му експрименти са доста забавни и биха представлявали интерес особено за тези от вас, които искат да усвоят различни творчески трикове. Все пак, за един писател, начинаещ или не, всяка книга би могла да случи като учебник.

Перес-Реверте вплита в романа си и своята огромната обща култура. Книгата съдържа изключително интересна информация за велики автори, най-вече Александър Дюма - баща, и неговият прочут "мускетарски цикъл", на които има посветени десетки страници, изпълнени с какви ли не любопитни факти. Кой например е прототипът на Д'Артанян? Сам ли е писал романът си Дюма? Колко любовници е имал? И не малко подробности около животът му с тях. Ще научите и много за книгопечатането в отминалите времена, което поне на мен беше интригуващо. Има и някои неща за Наполеон Бонапарт и т.н. Всички тези подробности внасят силна доза реализъм в книгата. Толкова голяма, че аз откровено се чудех дали книгата на Торча не е съществувала наистина (въпреки че съм напълно наясно, че това е невъзможно).

Извън тази "научна" част на стила му, авторът има и много добри умения в изграждането на героите си. Всъщност, изключителен ми се стори начинът, по който той описва онова, което минава през главите на мъжете, когато са запленени от някоя жена. Всичко в тази част изглеждаше толкова автентично, че просто не може да бъде. Нито твърде първично и плътско, нито пък прекалено идеализирано и платоническо.  Виждал съм такъв успех по този фронт само на още едно място - Жак Казот и неговият "Влюбеният дявол", където читателят почти може сам да се влюби в неговата героиня. Впрочем, освен Дюма и този автор определено има някакво влияние над Реверте. По тази причина горещо ви препоръчвам преди да се спрете на "Деветата порта" да сте чели поне "Тримата мускетари" и "Влюбеният дявол", защото иначе може ви се развали четенето им.

Джони Деп в ролята на Лукас Корсо

Автентично е преставена и любовта на човека към книгите. Какво значи да си вглъбен в тях? Да изпитваш тръпка при допира и мириса им. Тези почти любовни чувства, вълнения и трепети са представени така както вероятно бихте си представили погледът на алкохолик към бутилка леденостудена... мастика. Не се преструвайте. Знаете, че е така. Книгоманията не е много по далече от пристрастяването към наркотиците. Просто не се притеснявайте да се отдадете до край на зависимостта си..., поне не е чак толкова вредна за здравето. Всеки си има своите мании.

Друго позитивно качертво на Артуро Перес-Реверте е неговото чувство за хумор, което той умело демострира, точно където му е мястото, за да разведри атмосферата. Струвами се дори, че нотка ирония има в по-голямата част от книгата.

Не може обаче да се мине и без недостатъци. За съжаление към края авторът е решил да раздвои основната сюжетна линия на две с идеята да изненада читателя. Аз поне не останах изигран, защото успях да почуствам какво ще се случи. Това не значи обаче, че този негов похват няма да ви впечатли и да се окажете с пръст в устата, когато Перес си изиграе коза. За съжаление мен не ме вкара в капана, което и ме накара да се чувствам разочарован от повествованието в предпоследните..., да кажем, 40 страници.

Странно е, че на книгата, а и на автора като цяло, не е обърнато достатъчно внимание по читателските блогове.

Трябва да отправя и една малка похвала към издателство еднорог, които са издали една книга с много добро качество, каквото вече рядко се среща на нашия пазар. Добра хартия, корици, илюстрации и всичко останало. Благодаря ви!