Новият блог :)

Любезни приятели,

Книжна видрица беше забавен проект, който започнах преди 2-3 години. Той никога не стана, онова което исках да бъде. Ако разгледате по-старите ревюта, ще видите, че разликата между различните рецензии е доста голяма. Поради различни съображения реших, че с този пост проектът ще получи ново име и нов адрес. В бъдеще ще опитам да бъда човека, който наистина съм, да пиша както действително искам - в стила на последните ми статии. Ако желаете да ме следите, можете да го сторите на:

СЛОВОЯДЕЦ

Там ще опитам да намеря повече за литературните си възгледи. Надявам се, че ще дойдете с мен :)

П.С.

Част от рецензиите тук вече са прехвърлени (последните 10). Останалите постепенно ще бъдат преработени и добавени, но предимство ще имат новите. 

Ру. Разказ за най-древните люде - Змей Горянин

"На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава."
- Змей Горянин

Като малък съм чувал мистериозното име "Змей Горянин" един-два пъти. Тогава ми беше много интересно и любопитно кой се крие зад него. Бях попаднал на прочутия псевдоним в някакво сборниче от началното училище. Не пишеше нищо освен самия него и, че използвалият го писател бил известен с творбите си за деца. Помня точния момент, когато разгръщах синята книжка на малкия бял чин. Попитах учителката, но тя ми каза, че това е стар автор, който не се изучава. Тя говореше пренебрежително за този човек. Аз и отвърнах, че и Вазов е стар, но учим "Аз съм българче". Отговорът беше, разбира се, че не можем да сравняваме някакъв си Змей Горянин с дядо Вазов. Псевдонимът обаче ме човъркаше. Исках да разбера кой е този човек. В него имаше нещо магично. Ами ако е бил вълшебник? Или истински змей!? Прибрах се вкъщи и попитах баща си. Той ми каза, че не знае за този автор, защото не са го споменавали в училище. Попитах дядо и той ми подсказа, че Змей Горянин е стар автор, който е писал исторически романи и детски книжки. Той обаче нямаше нищо в огромната си библиотека от него. Е, на следващия ден проверих в училищната... но и там нямаха нищо от Змей Горянин. Накрая отворих една стара социалистическа енциклопедия.

"Горянин, Змей - псевдоним на Светлозар Димитров. Фашистки автор и великобългарски шовинист."

Какво означават тези слова за едно дете, родено в ранните зори на демокрацията? Нищо. Знаеш само, че "фашист" е нещо лошо. Тогава тази дума още се употребяваше сравнително честно и носеше един всеизвестен специфичен заряд.

Трябваше да минат години преди да разбера, че Змей Горянин е бил един от най-добрите ни творци, които са умеели да смесват в едно твърде силен подтекст и приключения. Да, той е останал в границите на онази литература, която някои наричат "несериозна" - исторически романи с приключенски характер, творби за деца, стихове, но нима първото не е писал самия Александър Дюма - баща, а второто и третото - десетки други гении на писменото слово?

Змей Горянин (1905-1958)

Стилът на стария Змей е прелестен - изчистен, без нищо излишно, сладкодумен, добродушен, изпълнен с дух, който те грабва веднага. Повечето му истории са чудесни за деца и младежи, защото носят и добри поуки, които възпитават духа на младия човек и го правят здрав, силен, пречистен.

"Ру. Разказ за най-древните люде" е цикъл от пет малки разказчета. В тях Змей Горянин представя за младите читатели своя възглед за началото на човечеството. Ру е първобитен ловец. Скот, прехранващ се с каменна брадва и кремъчен нож, окичващ се със зъби от глигани. Той живее малко по-разумно от другите диви същества: храни се, диша, спи, поддава се на нагона да ловува. Да, това е Ру. Той е не е човек. Той е животно в човешки облик. Но разказите не са посветени само на Ру. Те са и за "най-древните люде". Повествованието на старият Змей е за превръщането на маймуната в човек. Човекът с животинска психика започва да мисли, да чувства, да създава. От вечно гладен звяр става алтруист готов да сподели храната си. Вълкът за всички други люде създава род и спечелва спътници за цял живот. Убиецът започва да спасява животи. Непреклонният пред съдбата на близките си, изгражда съвест и уважение към тях.

Именно затова Змей Горянин е добър автор за всеки малък читател. Той може да те научи какво е да бъдеш човек.

... и някога същият този безобиден и дори благотворен творец е бил забранен, само защото за няколко месеца е работил в Дирекцията за национална пропаганда. Книгите му са иззети от всички библиотеки и унищожени, а на него е забранено да публикува. Осъден на вечна забрава от червените тирани, той намира убежище в манастира "Седемте престола", където продължава да твори сам за себе си. Оформя стихосбирките и сборниците си без чужда помощ като дори ги изрисува и подшива със собствената си ръка. Надеждата в сърцето на твореца е една: някога червената мъгла ще се разсее и посланията му отново ще намерят път към публиката.

Една от саморъчните стихосбирки на Змей Горянин,
които никога не са били издадени в печатен вариант.

Това обаче никога не се случва. "Ру. Разказ за най-древните люде" е една от малкото художествени книги на Змей Горянин, издадени след средата на 40-те години на XX в. Всъщност... Господи... ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА. А авторът е нещо, което винаги е липсвало в нашите училищни програми: някой който умее да пише за увлекателни приключения като Р. Л. Стивънсън и сър Артър Конан Дойл, и също като тях вкарва в произведенията си прекрасен ненатрапчив подтекст и поука. Един забравен гений.

Тъжно. Змей Горянин никога не се е предал на съдбата си. Не се е оставил да бъде влачен от нея, но изглежда ние сме го предали. Надявам се, че някога ще изкупим греховете си. В този смисъл кратката история на Ру е една твърде ценна за всяка библиотека малка книжка.

Ще завърша с едно пророческо четиристишие на писателя:

"Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг."

Още покъртителна информация за Змей Горянин. И още малко.

Страноприемницата - Явор Цанев

Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)

Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.

"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".

Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.

Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?

И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.

На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.

Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна".

Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.

Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:

"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."

Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.

Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.

"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.

Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.

В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.

С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.

Призрак по избор - сър Артър Конан Дойл

Сър Артър Конан Дойл е известен предимно с историите за Шерлок Хоумс. Това важи особено за България и цяла Източна Европа, тъй като ужасът е бил низвергнат от социалистическата критика. "Жанрът" е бил считан за вулгаризация на готиката и по-низш като литература. Според официалната доктрина: "След "Франкенщайн или новият Прометей" на Мери Шели "готическият роман" се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повторят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите "занаятчии", които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. (...) Разбира се, художествените открития на "готиците" ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото." (Цанков, Г. - "Следи от копитата на дявола", В: "Готически романи", Нар. култура, С. 1986, с. 32) Това отвратително, обидно и дълбоко погрешно мнение, което е резултат не толкова от познаването на класическия хорър, а на официалната политическа доктрина, е било господстваващо в продължение на 45 години сред критиката и все още обладава умовете на мнозина. Дори се е считало, че ужасите предизвикват нервни болести, психически проблеми и подтикват към извършване на престъпления. Нещата се затоплят едва към края на режима, но от печат излизат само някои по-безобидни истории.

Сега издателите от време на време пускат по нещо от цялото онова огромно сладководно море, което не сме изпили - хилядите класически истории на ужаса, неиздадени никога на български език. Но стига толкова с този мой лекционен курс.

Бързам да ви кажа, че сборничето с разкази "Призрак по избор" има амбициозната цел да събере всички "свръхестествени" (издателите ни все още се боят от думата "ужас") истории на д-р Дойл. Книжката се базира на ето това англоезично издание, но за разлика от него включва само 10 от 18 разказа и по тази причина е негов съкратен вариант. Разбира се, прочутият шотландец (а не "ирландец", както по някаква причина пише в епилога на книгата) има още много къси произведения за духове, таласъми, върколаци и какви ли не мрачни същества, които не са включени в нито една от двете книги, за които стана дума.

Не е нужно да викате истински призраци. Може просто да прочетете книга като тази :)

Подбраното в сборника, с малки изключения, не е съвсем онова, което бихте нарекли "пълнокръвни" разкази. Това са десет прекрасни истории за привидения, прокълнати предмети и псевдонаука, които бихте си разказвали някоя вечер, когато токът е спрял. Вярно, случва се все по-рядко в наши дни, но... е можете да угасите лампата или да отидете на палатка в гората. Историите доста приличат като вид и усещане на онези в "Нови хиляда и една нощ" на Р. Л. Стивънсън и ужасите на Уошингтън Ървинг. В тях пътуването е по-важно от финала. По тази причина напомнят и на писаното от Х. Ф. Лъвкрафт. Някои от сюжетите тук са загатнати в творчеството на последния, което е типично за него. Той обикновено взима идеи от своите литературни кумири и ги развива по своему.

Основните теми са типични за свръхестествения ужас от края на XIX в.: псевдонауки, хипноза, привидения и сенки, древни предмети с особена сила и значение

... и мрачни легенди.

... като тази за "Кафявата ръка", която сър Артър Конан Дойл е научил от свои колеги, практикували медицина в Индия. В нея престарял английски лекар ампутирал китката на млад индиец, който обаче се споминал скоро след операцията... и решил да поиска ръката си обратно. Звучи интригуващо, нали? Същото може да се каже за "Насилникът от Брокас Корт", където при пълнолуние край малка пътна отсечка се подвизава мистериозен мъж, който предизвиква странстващи пътници на боксови двубои. Опасната тайна, която се крие зад грозноватото му лице е пропита с кръв, бой и безбройни победи. Дали изобщо има някой, който може да му се опълчи?

Много от героите на д-р Дойл са лекари също като него. Авторът обича да използва реалии и... не-съвсем-реалии, с които е добре запознат. По тази причина не е пропуснал една от любимите си теми - спиритуализмът. През XIX в. призоваването на духове е било широко разпространено забавление, на което са се отдавали хиляди, а може би и милиони, подпийнали компании и други, запленени от всякакви любопитни истории за отвъдното. "Игра с огъня" налива масло именно в тази тема. Френски медиум гостува при свои приятели в Англия и заедно с тях ще си направи опасен спиритуалистичен експеримент, който ще хвърли всички в пълен потрес.

Сър Артър Конан Дойл е събирал снимки, които доказват съществуването
 на привидения. Тази е една от тях. Източник (вж. там за още).

В "Фиаското в Лос Амигос" Дойл ни разказва за една интересна псевдонаучна теория. Намесени са осъден на смърт престъпник, електрически стол, най-мощната електроцентрала на света и... тайната на неуязвимостта. Мощното развитие на науката през XIX в. е размило границите между разпространените фолклорни вярвания и рационалното. Преходът между двете е твърде рязък и това кара много викториански автори да ги преплитат в произведенията си.

Два от разказите не са толкова страшни, колкото хумористични. "Големият експеримент в Кайнплац" на пръв поглед изглежда на изтъркан комедиен холивудски сюжет, но ви уверявам, че когато е писан, това съвсем не е било така. Срещаме се с първообраза на една камара произведения на киното и литературата, в които странни експерименти или стечения на обстоятелствата ще ви накарат да се събудите в чуждо тяло... и да си мислите какво ли върши в същото време вашето. Като агностик сър Артър е вярвал в съществуването на свръхестествени сили, но е считал, че те не могат да бъдат обяснени с човешкото познания и вероятно този негов възглед е родил споменатия сюжет.

Титулният разказ "Призрак по избор" разглежда по смешен начин темата за новобогаташите. Като всеки истински английски патриот, Дойл се прекланя пред божественото право на благородните фамилии да държат властта в свои ръце. Тук един забогатял гражданин се опитва да уреди живота по аристократичному и да заприлича на ърл или пък маркиз. Е, да си купиш замък и пищно обзавеждане е лесно, можеш да платиш на някой да ти нарисува герб и фалшиви портрети на предците ти от времената на Вилхелм Завоевателя до наши дни, дори ще има кой да ти съчини родова история за пари, но... ами какво правим с фамилния призрак?! Всеки благородник има призрак в имението си! Дойл е непоклатим в мнението си: кръвта вода не става. Селянинът ще си остане такъв, той не би могъл да бъде аристократ и няма как да си купи истинска история, с каквато разполага един благородник.

Кадър от филма Мумията (1932), който до началото на двехилядните става първообраз
 на десетки други холивудски продукции. Източник.

Сър Артър Конан Дойл е бил запален по египтологията. Именно по тази причина се увлича в разкази като интересната и трагична любовна история в "Пръстенът на Тот", която, заедно с още няколко негови разказа, е послужила като основа на класическия филм "Мумията" от 1932 г. (авторските права са сдали багажа, заповядайте). Дойл е създател дори на тази известна поредица, а не просто на "Джурасик парк" (чрез "Изгубеният свят") и "Шерлок Хоумс". Но, не, това не е просто изтърканата тема за оживяващата мумия. Нищо подобно. Тя е само дребен елемент, който е загатнат в цялостното пано на повествованието, възкресяващо цял Древен Египет в рамките на двадесеттина страници. 

Невероятните истории за прокълнати старини са повече от една. "Сребърната брадвичка" е разказ за огромна колекция от антики, една изчезнала сребърна брадва и безжалостен убиец, който извършва престъпленията си без всякакъв мотив.

В сборника са включени и два разказа изпълнени с намеци за садо-мазо, връзване и камшици. "Хоръристи"... к'во да ги прайш. Все такива неща са им в главата. "Джон Барингтън Каулс" е може би най-доброто произведение. Едноименният герой е обсебен от жена, която има пълна власт над мъжете около себе си... буквално... Има ли нужда ви казвам у кого ще е вината, ако един от двамата мистериозно... изчезне, се поболее, изпадне в нервен срив? Нашата привлекателна героиня е енигма, изпълнена с ярост и страст. Тя забелязва всичко и обича да наказва онези, които са в нейна власт, за прегрешенията им. Е... кой знае, камшичните удари може би са по-сладки, когато ги получаваш от жена, облечена в семпла черна рокля, покриваща снежнобялото ѝ тяло като змийска кожа..., а може би не :) Разказът е повлиял Х. Ф. Лъвкрафт да напише "Нещото на прага", както и още няколко други писатели.

Сър Артър Конан Дойл (1856-1930) като доброволец във
Втората англо-бурска война (1899-1902). Източник.

В "Кожената фуния" се разкрива тайната на старинен предмет с неизвестно предназначение. Тя ни отвежда към ужасите на средновековните мъчения за изтръгване на самопризнания и екзекуции. Този разказ също ми допадна много, заради интригуващата мистерия, която се разплете пред очите ми.

И накрая, любимият ми цитат от книгата е "Брюнетките трябва да се редуват с блондинки". Е, разбира се, авторът го е казал в напълно различен контекст, а извадено от него това изречение пробужда същото недоразумение, което изникна в главата ви като го прочетохте. :)

Майтапът на страна, книгата е добра.

Морският вълк - Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.

Впечатляващ вариант за корица. Източник.

Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?

Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.

"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)

Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.

Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.

По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.

Последният череп на маркиз дьо Сад - Жак Шесекс

Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад скандализира обществото с особените си философски идеи и разпуснат сексуален живот от близо два века. След като преди 10-20 години неговите възгледи за света от патология се превърнаха в здравомислие, не бих казал, че някой изобщо би се възмутил поне от чисто философската страна на нещата. Не съм сигурен обаче, че четящите дьо Сад разбират напълно какво ни казва в творбите си - основата под онова, което откриваме на повърхността (атеизъм и детайлни описания на всякакви сексуални извратености и нормалности, според собственото ви възприятие за нещата) е критика на обществения договор, възхвала на естественото състояние и оправдаване на престъпната душа, принизяване на човека към животното. Не искам да се оправдавам за нищо от това, което пиша. Маркизът е бил гений, макар и по своему, но не съм сигурен, че е бил съвсем прав в някои от разсъжденията си. Доводите му често са доста добри, премерени и правилни. Другаде обаче той стига твърде далеч в критиките си към идеите на Русо и Монтескьо и вижданията им за човешкото общество, а те определено са разсъждавали в по-правилна насока. Все пак мястото му в световната философия е важно, а в съвремието ни - определящо и водещо. Но нека си поговорим за идеите на смия дьо Сад по-обстойно другаде...

... така или иначе това не е негова книга, а книга за него и... неговия последен череп. Четири години след смъртта на известния... сладо... садомазострастник (що се отнася до г-н дьо Сад в тази дума не можете да вложите онова, за което се мислите, трябва да стигнете по-далеч, да, по-далеч, независимо за какво се сещате в момента), та, четири години след като почива, неговият череп е изровен, за да бъде изследван. След това преминава през ръцете на десетки колекционери, почитатели, учени, философи, гении и ненормални (малко документална история на черепа). Реликвата и нейната история е вдъхновила много творци, преди да бъде безвъзвратно изгубена. Може би най-известният пример е един разказ на ужаса от Робърт Блох. На Жак Шесекс изглежда не му е достигнала скандалността, който доби, защитавайки "правата не педофилите" и е решил допълнително да си създаде авторитет на стар развратник като опита да имитира Маркиза.

... не бих казал, че успява.

Предполагаема снимка на истинския череп. Източник.

В първата част книгата му е посветена на последните дни от живота на Маркиза, през които той е затворен в лудница, но продължава да се забавлява по своя си начин, изпълнен с всякакви сексуални... действия. Извратени и по-нормални. Авторът прибавя в образа на героя си щрихи на полу-фантастично същество, което го прави по-мистериозен, но истинската цел е да го свърже с преизподнята. Така го въздига в нещо като син на дявола и антипод на Христос, който е дошъл да учи човеците на разврат и чиято плът и кръв са екскрементите и урината, отделяна по време на извратените му сеанси със същества от другия пол.

Тази първа част остава на едно средно ниво. Образът на Маркиза не ми допадна, колкото, да кажем, във филма Quills (2000). Докато там беше устроумен, забавен, трагичен персонаж, който оставя твърде приятно впечатление, тук той е просто извратен и гнусен разплут старец. Винаги съм си представял истинския човек в първото амплоа. То му подхожда много повече.

За разлика от истинския Сад, Шесекс не умее да създава онази твърде особена атмосфера, в която съжителстват задълбочена философия и сексуална патология. Без тази симбиоза нещата не се получават толкова добре. Тук разсъжденията за живота, обществото, властта, страстите, изкушенията липсват, а картинните описания на разврат са просто гнусни, лишени от символиката и остроумието на Маркиза.

Жак Шесекс (1934-2009). Източник.

Втората част се развива след смъртта му и разказва историята на черепа, който преминава от ръка на ръка през два века чак до съвремието и носи със себе си духа на Маркиза. Тук ромът се фрагментаризира и се превръща в сбор от десетина кратки новели, които, поне на мен, ми бяха забавни. Те вече са написани в стил "дьо Сад" и си струват четенето. Използвайки добре повечето оръжия на сюрреализма Шесекс излага идеята, че Маркиза не може да умре. Неговата лудост и неговия гений винаги ще съществуват, ще преодоляват вековете, ще се загнездват в чужди умове и ще ги карат да грешат.

Книгата идеологизира маркиз дьо Сад. Превръща го в обект на някакъв особен индивидуален култ, който авторът и останалите герои в книгата следват. Те го усещат в себе си и му се подчиняват. Макар че идеята и интересна, може би дори добра, не съм сигурен, че един бележит "генерал" в редиците на атеистите би бил доволен от подобна възхвала. Не, убеден съм, че това не би му допаднало.

Романът си остава ценен, за всеки с интерес към личността и творчеството на маркиз дьо Сад.

Ето две интересни представяния на книгата тук и тук.

Фермата на животните - Джордж Оруел

Писмо от един обикновен читател към г-н Джорж Оруел, което щеше да бъде изпратено, ако последният бе между живите:

Уважаеми г-н Джордж Оруел,

пиша Ви това писмо, не безпричинно, а за да ви изкажа голямото негодувания, което изпитах при четенето на Вашето произведение "Фермата на животните".

Прочетох книгата Ви за първи път, когато бях дете, без разрешението на родителите ми. Тогава тя много ме натъжи, но въпреки това започнах да я препрочитам още на следващия ден, а после дори изгледах анимационната адаптация. Това ме направи още по-тъжен. Сега, след толкова години, отново отворих краткия Ви роман и го прочетох за трети път, а това върна детските ми спомени и сълзи.

Разберете, аз съм романтик. Въпреки че ме болеше при всеки от тези три прочита, аз продължавах до края. Вероятно съм правил това, защото винаги съм искал животните от книгата накрая да заживеят щастливо, и съм се надявал тайно, че някак това ще се случи. Естествено, това никога не става. Винаги ми се иска магарето Бенджамин да свали Наполеон от власт и да се превърне в справедлив монарх, а не да си остане символ на интелигентния човек, който мълчи умишлено в тоталитарното общество, за да запази живота си. Ще ми се също трудолюбивият кон Оувес да намери заслужена почивка на старини, а не да се прилича на изтерзан старец, чийто жизнени сокове са били изсмукани от човеконенавистен политически режим. Ах, накрая, препоръчвам ви да направите Наполеон и останалите прасета на винен кебап - вкусен е, макар и не особено здравословен, пък и те си го заслужават. Моля Ви да нанесете тези корекции, както бих настоявал пред Плутарх да изменят историческите си съчинения така, че въстанието на Спартак да успее и както бих накарал Апиан да направи от Картаген унищожител на Рим, а не негова жертва.

Прикачам към писмото тази твърде успешна корица по книгата Ви.
Източник.

Разбирам, че идеята Ви е да покажете определени обществени процеси в развитие, чрез цялата голяма и твърде явна метафора с животните, които свалят от власт човешкия си господар, започват да се самоуправляват като социална народна република (сравнявате народните републики с Фермата на животните), която твърде скоро се извращава в тираничен диктаторски режим, а накрая очите на жителите ѝ се замазват пред фалшива либерализация на политическата реалност. Оказва се, че целият този фарс, този експеримент е бил безсмислен за животните, че са можели да живеят добре още при здравата ръка на г-н Джоунс - вероятно символизиращ строг, но справедлив монарх. Да, г-н Оруел, разбирам всичко това, но съм роден и отраснал в държава, в която исторически всичко това се е случило, и виждам, че още през 1945 г., когато тук законната власт дори не е била официално и престъпно напълно премахната от разпространителите на червената чума, вие сте били наясно какво ще се случи. Не просто около тази дата, но и повече от 50 години по-късно, без да е нямало от къде да го знаете, след като светът разбира как се преминава от планова икономика към свободна стопанска инициатива една в началото на 90-те. Учебниците за това не е имало.

Не е нужно да ми обяснявате от къде се съобразили всички възможни проблеми, които биха настъпили в едно общество в следствие на един такъв сложен и пагубен социален експеримент, какъвто е комунизма. Няма защо и да ми казвате как сте събрали есенцията на този въпрос в едва стотина страници. Не се нуждая и от убеждения, че в "формата" на вашата "Ферма" нещата са показани и важат за всички човешки общества в новата и най-новата история. Аз зная това и смятам, че идеята Ви е брилянтна.

Тази също ми се видя подходяща. Още пропаганда от Фермата.

Ала защо не оставихте и малко място за позитивизъм? Аз мисля, че Вие сте хуманист и като такъв тайно, същото като мен, се надявате животните да унищожат Наполеон. Мисля го и дори съм сигурен. Защо тогава не го написахте? Може би посланието в книгата ви нямаше да изглежда толкова реално, но какво пък толкова? Или може би така сте поискал да шокирате и натъжите толкова читателите си, че те да не оставят място за Наполеон на този свят?

... обаче свинята Наполеон съществува. И в определени част на света още издава укази и декрети, още се кичи с ордени и медали, още експлоатира подчинените си, още живее в лукс, който другите творят за него, още търгува с истински души. Още властва. Прави го дори тук - в цяла Европа, но облича стремленията си в благоприлични фрази, високопарни изрази и "демокрация".

Моля Ви, г-н Оруел, дайте шанс на животните в романа си да променят тъжната си съдба. Макар и глупави, мисля че го заслужават. Докато не направите това, аз ще препрочитам книгата Ви периодично, ще се взирам в собственото ни общество и ще се надявам, че нещата ще се бъдат променени от самите герои. Ако Вие не го сторите, дано те го направят, въпреки че не им давате шанс в размишленията Ви. Аз вярвам в тях, макар че с нищо не оправдават доверието ми. Нужни са твърде много хора... пардон, магарета, като Бенджамин, за да научат останалите на истините в живота и да съкрушат Наполеон завинаги. Затова трябва да се четат книги.

С уважение,
Слави Ганев

П.С.
Благодаря Ви предварително!

П.П.С.

Анимацията никак не свършва чак толкова зле, колкото дистопичния Ви роман, но все пак ви благодаря, че сте го написали.

Герой на нашето време - Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.

Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?

"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.

Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).

"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

Дванадесетте стола - Илф и Петров

Гаврила чете за столове дванайсет,

Гаврила книгата прочете...

- из "Гаврилиада"

Хумористичната литература винаги ми е убягвала... не била достатъчно задълбочена, нямала интересен стил, смехът всъщност липсвал...

... а иначе имам някакво чувство за хумор. 

... оказа се, че е било така защото съм чел предимно западни хумористи, които са твърде далеч от предпочитанията ми. Падам си по истински български хумор. Не обаче по онзи гнусен балканизъм, който се развива в днешното ни изкуство, а по тънките и добродушни литературни забавления. Говоря за онзи смях, който българите обичаха преди да деградират до нивото на средния жител от Балканите. Този хумор отдавна не съществува, а вероятно и повечето не го предпочитат. Друго си е пошлото, просташкото, циничното, нихилизма...

"Дванадесетте стола" ми показват една друга страна на хумористичната литература, за която голяма част от българските читатели отдавна са забравили, че съществува. А изглежда тя може да бъде съчетана с дълбока вътрешна идея и да притежава наистина забавен сюжет, свързващ твърде любопитни сцени, които макар и абсурдни, изглеждат реалистични... Всяка една глупост в романа може би се е състояла наистина.

За разлика от изключително популярния в днешно време Удхаус, в заплетените приключения бившия предводител на дворянството Иполит Матвеевич "Писанчо" Воробянинов и неговият спътник - великия комбинатор Остап Бендер, "има някаква система". Смехът не е самоцел, той е оръжие, което освен, че разтегля усмивки по лицето ви, може и да предизвика мисли. Да ви насочи към определено мнение. Да ви разкрие дълбоките идеи, залегнали в авторовата мисъл.

Макар и хумористичен, романът няма да развали впечатлението ви за тоталната сериозност на руската литература и вниманието ѝ към детайла, което често стига до маниакалност.

Книгата сигурно е трудно разбираема ако не се познава социалния и културен контекст на времето, до което се отнася. Не знам как е постигнала успехът си извън рамките на бившите социалистически републики, но той е факт. На Запад романът е доста познат и уважаван. Предполагам, че там интересът е насочен към различните идиотски ситуации, в които изпадат героите и не толкова към детайлите, описващи съветското общество.

Статуя на великия комбинатор Остап Сюлейман-Берта-Мария Бендер - бей.

... та годината е 1927. Изминало е десетилетие от Болшевишката революция в Русия. Авторите ни представят едно странно общество, родено от червената чума. Времето е твърде особено. Страната е преживяла световна война, революция, национализация. Обикновеният човек е хвърлен от един слой на бурята в друг, подмятан от вълните. Колелото на историята е било смазано с кръв и е отвело всички оцелели в напълно различна епоха. Хаосът в обществото, пригодено да съществува в една съвсем различна обстановка, е неизбежен.

Тези първи десет години след "Революцията" в Русия, твърде много приличат на 90те в България: държавнически хаос, обществена анархия, масова параноя от политически репресии, съмнителни начини за изкарване на пари, морален крах, шествие на глупостта. За щастие това време в Русия е отминало. Отминало е и при нас. Това десетилетие на идиотията е данъка, което обществото плаща за моралните си прегрешения. 

Целият този държавнически абсурд поставя единицата в странни ситуации. Обикновените хора не са виновни, че се оказват принудени от обстоятелствата да действат странно.

... познавайки всички тези абсурди, които се наблюдаваха в българската действителност, до към края на 90те години, заемам радикалната позиция, че всичко в този роман изглежда твърде реално.

Двамата ни главни герои се впускат в един куп лудории, за да намерят брилянтите на някогашната дворянка мадам Петухова, които тя е успяла да скрие под тапицерията на един от столовите в гостната си по време на "Революцията". Разбира се, мебелите са национализирани и в неизвестност.

Един от смешните лозунги в книгата, който звучи твърде реален за отминалите времена.

И така, "господа съдебни заседатели, ледът се пука"! Столовете изкачат малко по малко, а в един от тях се крие несметно богатство.

"Дванадесетте стола" е литературен музей на комунизма. Или по-точно на прехода от нормалното общество към тази антиутопия. Първото ѝ издание на български е от 1937 г. и ако повече хора бяха размишлявали над подобни книги по-усърдно, може би червената чума нямаше никога да ни залее в исторически познатите ни мащаби.

Романът разглежда всички нива на съветското общество от онова време. Силно е иронизирана Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин и странните му възгледи за правото като например декриминализацията на измамата (поради, което симпатични мошеници като Остап Бендер вилнеят из страната) и извънсъдебният развод с напъждане.

Идиотските промени в законодателството се размиват в море от кухи и смехотворни комунистически лозунги, новите имена на улиците, партийни оргии в чест на идеологически празници, манипулирана журналистика, опашките за продукти от първа необходимост, честите подмятания за разликите с царските времена. Тъгата по тях никъде не е изразена пряко, но е очевидна. Говори се за някогашната по-качествена продукция, по-охолен живот, липса на престъпност, неподкупност на държавния апарат.

Дори прелестните дворци, превърнати в музеи и галерии, след като са били отнети от собствениците им, пробуждат носталгия. Героите се вълнуват много повече да видят как и къде е живял някой знатен техен сънародник, отколкото да гледат експонатите - също национализирани от предишните им притежатели. Като се замисля и ние имаме един такъв музей, който се посещава основно със същата цел.

Двойното издание на "Труд", включващо и втория роман
за Остап Бендер - "Златният телец".

"В Москва обичат да заключват вратите. (...) И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (...), се пускат в ход скрити врати от всички видове:

1. Бариери.

2. Прегради.

3. Обърнати пейки.

4. Забранителни надписи.

5. Въжета.

Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.

С тях се прегражда достъпът до нужния чиновник. (...)

Преградата се прилага на улицата.

Поставят я през пролетта на шумната улица (...) и в един мит тя опустява. (...)

Надписите понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани. (...)"

И т.н. Критиката над целия режим е пълна. Авторите умело я маскират като ирония единствено срещу НЕП, което им позволява да публикуват книгата, защото политическата идея на другаря Ленин е била заклеймена още през 1928 - годината, в която е публикуван романа - което я прави обект на подигравки.

 Илф и Петров. Ето как се пише роман съвместно от двама автори.

Макар и смешна, иронична, забавна, добродушна, книгата ме настрои носталгично. Защо е било нужно всичко това? За да живеем все още в пародия на онова общество, което някога сме имали? За да имаме държава власт, която е смешно подобие на онази преди нея?

Авторите все пак съзират и нещо положително в социалистическия строй. Виждането им за парите и собствеността е повече от ясно и показва колко близко до националсоциализма е бил комунизма: собствеността, макар и лична трябва да служи на цялото общество иначе притежанието ѝ се обезсмисля. Собственикът има задължение да е обществено полезен. Мрачната финална глава, съдбата на отец Фьодор и ироничната развръзка в самия край сочат именно в тази посока.

Всъщност това интересно правно гледище и до днес е част от Конституцията на Федерална Република Германия.

Безплатно в интернет е достъпен един непълен стар превод.

Манон Леско - абат Прево

Корица от първото издание на
романа.

Епохата на Просвещението ни е предоставила възможността да наблюдаваме някои интересни явления свързани с разбиранията на хората, преди Френската революция да я удави в кръв. И макар че едни съвременни автори предпочитат да осмиват тази ера като я описват чрез похватите на гротеската, смятам че някои от културните ѝ наследства са повече от достойни за уважение.

Самият абат Прево е едно твърде любопитно явление. По-скоро най-любопитно е това, което стои пред името му. Ако прочетете книгата, за която ще ви говоря по-нататък, "абат" едва ли ще е първото, което ще ви хрумне щом чуете "Прево". Авторът съвсем не притежава най-каноничната мисъл в християнския свят и няма да ви занимава особено с нравствени поучения. Не и в стила, който сигурно очаквате. В "Манон Леско" канонът е накъсан, пренареден, изстискан. Прево е много повече философ, отколкото абат.

Ах, Манон, Манон... Какво си ти? Метафора или жена? Съблазнителна красавица или отблъскваща блудница? Манон е просто от онези жени в диплите на чиито рокля искаш да скриеш лице, за да лазиш зад нея и да целуваш земята, където малките ѝ крачета стъпват.

Манон е бедната богата. Тя е примерът, че обикновените хора са вещи в ръцете на онези, които имат власт и в същото време символ на тяхната глупост. Абатът предвидливо прави изводите си по този основен за романа проблем още от самото начало: "Телесните и духовни качества са дадени на бедните като средство да се измъкнат от оскъдицата и мизерията. Едни получават своя дял от богатството на благородниците, като им доставят развлечение и ги изиграват, другите ги обучават и се опитват да ги направят достойни хора; действително те  рядко успяват, но не там се крие божията мъдрост - бедняците получават винаги плодовете на своите усилия, като живеят със средствата на богатите; и по какъвто и начин да се извършва това, глупостта на богатите и на благородниците е неизчерпаем източник на доходи за бедните." Манон живее по тези постулати. Тя забавлява богатите с тялото, ума, чувствата и прелестните си рокли. Това са мемоарите на една гейша от Париж, на която всеки може да плаща за удоволствието да е с нея. Въпреки това Манон не е проститутка, както сигурно сте решили. Тя би се справила в ролята си много по-добре от една "жрица на любовта", защото нейната любов се състои в почитта ѝ към лукса и разкоша, а тази любов е истинска, за разлика от онази, която би предоставила една платена проститутка на своя клиент. Това не е просто престорената обич на някоя компаньонка, възпитана добре в актьорското майсторство, нито гнусното отдаване под наем на нечие тяло, с което сводниците въртят своя бизнес. Манон наистина обича разкоша и ако ѝ го предоставите, ще обича и вас. Действително, чувствата ѝ към парите ви ще са много по-силни, но това ще ви вълнува слабо, дори да се замислите, защото само един неин поглед би отърсил умът ви от всякаква вменяемост.

Плакат от операта на Джакомо Пучини по романа.
Източник.

Манон е създала марксическия материализъм преди Маркс да се е родил. За пораждането на чувствата ѝ, е необходима материална основа.

Манон е престъпница. Тя е рецидивист. Тя е като "роденият престъпник" на Чезаре Ломброзо, който не може да се отърве от вредния си навик да си играе с всички мъже наоколо като с кукли на конци. Желанието на Манон за това е неудържимо. Дори да осъзнае грешката си, едва ли ще издържи ако пред нея се появи мъж с още по-голяма кесия, а вместо това ще се хвърли подмокрена на шията му, предвкусваща оргазмите от предстоящия разкош, който би могъл да ѝ осигури. Спечелете повече, осигурете повече и тя ще се върне при вас. Да, Манон не е обикновена лека жена. Тя иска да живее лесно и знае как да постигне това с невероятния си чар. Тя може да превърне принц в просяк, милиардер в милионер, знатен рицар в крадлив негодяй. Връзката с идеята на филма "Първороден грях" (2001) тук не може да убегне.

На български романът е публикуван в поредицата
"Световна класика" на "Народна култура".

Представете си сега, че сте един от тях - обожателите ѝ. Но не кой да е от стотиците, а тъкмо онзи, който ѝ е най-верен и който самата тя действително обича. Ето това, драги любители на книгите, е "Историята на кавалера де Грийо и Манон Леско", каквото е пълното име на романа.

Де Грийо е обсебен от Манон. На няколко пъти той успява да спечели сърцето ѝ с богатства и мечтае да го задържи завинаги. За разлика от нея, той е символ на безкористността. Този герой на абат Прево има особена мисия. Той трябва докаже, че любовта, дори в най-разпътните ѝ форми, не е грях. Да, разбрахте правилно, един абат е искал да предаде точно това нелогично на пръв поглед за него послание. Авторът изтъква, че добродетелта и любовта не се изключват взаимно, че жертвите, които някой прави в името на искрената си обич, са не по-малко тежки, важни и морално възвишени, от онези, които допуска заради добродетелите; че християнският рай за добродетелния, е осъщественото любовно мечтание за влюбения. Абат Прево се нагърбва с нелеката задача да разнищи из основи какво е любовта и стига до твърде любопитни изводи. Изглежда тя има един и същ механизъм с религията. Нима не е така? Ако хулим религията на един дълбоко вярващ човек, той едва ли би се отказал от нея, ако по същия начин клеветим любовта на някого, нима той ще отстъпи? Не би го направил. Ще остане сляп за недостатъците на своята любим(а). 

"Ние сме създадени така, че насладата е нашето щастие; това е единственото правилно разсъждение. На сърцето не са необходими дълги размисли, за да почувства, че от всички блаженства най-прелестни са любовните. (...) Вие, проповедници, които желаете да ме възвърнете към добродетелта, докажете ми, че не може без нея, но не скривайте от мен, че тя е сурова и тяготсна. Докажете, че любовните сладости са преходни, забранени, че ще бъдат последвани от вечни мъки и нещо повече дори - че колкото по-сладки и прелестни са те, толкова по-благосклонно ще ни възнагради небето, ако ги пожертваме. Но признайте, че докато в гърдите ни бият сърца, истинското блаженство е тук, долу на земята."

Абат Прево (1697-1763)

Е, господин абат, съвсем не очаквах нещо толкова дълбоко философско от вас. И макар романът да е твърде кратък за философско съчинение, това качество съвсем не е недостатък. Ако произведението беше по-дълго и съдържаше повече подробности от интимния живот на героите, щеше да се превърне в скучен и клиширан любовен роман, но така както е построен, "Манон Леско" притежава подтекст, измислица, любов и действие в подобаваща пропорция. Това можеше безпроблемно да бъде един безмозъчен любовно-еротичен роман, но за щастие притежава мозък и невероятна дълбина на философските разсъждения.

Абатът стига до крайния извод, че единственият начин за човек като Манон да се отдаде на истинска любов е ако всички богатства на този свят изчезнат, ако станат недостъпни. Безкористността е изтъкната като най-важната добродетел в любовта, независимо дали е плътска, платонична, приятелска, чисто човешка или друга. Стига да е безкористна всяка любов е благо.

"Манон Леско" вдъхновява мъжките сърца от векове. Изникнали са стотици опери, постановки, музикални произведения и други, изпълнени с еротика, женска красота и сладострастие. Вариациите са най-разнообразни:

... веднъж Манон е изискана дама, облечена в барокови тоалети, друг път предпочита да се въргаля в сатен, понякога напомня онези пластмасови кукли Барби, защото облеклото ѝ е твърде сладникаво и дори абсурдно, а има случаи, когато се появява в съвременния свят изпълнен с наркотици, секс и... виолини и използва клишета от съвременното кино за да съблазнява. Срещат се дори версии с порнографски сцени на живо, много голи тела, садо-мазо и камшици...

... да не пропусна и пресъздаването ѝ като играчка лего и давеща се в бижута съвременна жена.

Манон Леско може да бъде всичко това за вас, стига да имате достатъчно пари.

Цитатите са в превод на Пенка Пройкова.