Кървави книги. Том II - Клайв Баркър

Страниците на кървавите книги се разрастват. Изглежда доктор Флореску продължава да чете и преписва (при това на български!) ужасите, които съдържа кожата на злощастния Макнийл. За какво говоря ще разберете, ако прочетете първият том на поредицата.

Баркър отново показва, че не е просто автор на хорър разкази, а използва тяхната форма доста умело, за да ни казва и по още нещо.

Не крия, че очаквах вторият том с нетърпение. Колибри го забавиха доста, но какво да се прави. Той включва пет разказа:


1. Ужас - Един студент се е превърнал в преподавател и изследовател на философията на ужаса. Защо да няма и такава наука след като вече има философия на науката, на езика и пр.? Неволно негови ученици се оказват други двама учащи в университета.

Страховете на всеки имат своя собствена идентичност, за да ги изкараш на яве се изисква доста труд и креативност, но процесът е истинско... приключение. Ще издържат ли тези двама нещастници на игричките на своя професор Страх? А той би ли могъл да издържи сам на експеримент като своя? Тази идея води до лека прилика с Франкенщайн (Мери Шели), Моби Дик (Херман Мелвил), Овалният портрет (Едгар Алън По) - фиксидеите на твореца и учения не водят до нищо хубаво за самия него ако нямат граници. Разказът ме води и към този въпрос: дали Баркър не се забавлява по същия начин с читателите си?

2. Адска надпревара - атлетическо състезание между Ад и Земя, който ще определи владетел на света за следващите сто години. В този разказ авторът вплита и малко готика, което дава своето отражение на атмосферата. Темата на подтекста е много или малко (по-скоро първото) изтърката. Съдбата на света лежи върху раменете на чернокож младеж, а негов главен опонент е бял южноафриканец. Е, когато текстът е писан (началото на 80те) темата за расовото неравенство в ЮАР е наболяла, но днес е клиширана. Ще добавя към този ред на мисли само финала на разказа, който ни показва, как всички зрители са възмутени и ужасени от станалото в края на състезанието, но никой от тях не взема никакви други мерки освен истерични крясъци. Устата, която остава отворена на лицето на чернокожия атлет също е еднозначен знак - говори си, това няма значение, света е глух за теб, защото си черен. Не разкривам много, за да не ви разваля четенето, но по подтекста на този разказ може да се напише поне едно есе. Въпреки политическото говорене, което занижава развлекателната му стойност разказът е динамичен и написан в добър стил.

3. Джаклин Ес - последна воля и завещание - жена открива в себе си невероятната способност да контролира човешкото тяло с мисъта си. Това ще донесе много болка на мъжете наоколо, но не по-малко и на самата нея.

Джаклин иска сила и мощ. Иска да покаже превъзходство, но колкото по-освободена става, толкова по-заробена е всъщност. До толкова, че губи всичко с изключение на тялото си. Не са го причинили другите. Причинила си го е тя самата. Разказът е изцяло метафора за мислите, желанията, стремежите на жените. Докато Джаклин е създадена като реалистичен персонаж (като изключим особените ѝ сили), всички останали не са. Това, разбира се, е нарочно. Финалът прокарва идеята, че половете не бива да са в конфликт по принцип, а напротив - те заедно са едно цяло. Само така те намират покой.

Хорарът е само форма, с която авторът борави, за да ни разкрие водещата идея.

4. Кожите на бащите - в пустините край самотен град живеят странни чудовища, които на определен период напускат подземните си бърлоги. Макар да не вещаят зло (поне в началото), хората решават, че те са заплаха. Явно водещ мотив е приликата между хората и тези странни същества. Във всеки се крие по едно ужасно същество, което чака да разкъса кожата му отвътре и да излезе на яве за почуда на всички останали.

5. Нови убийства на улица "Морг" - навява спомени за класиката от Едгар Алън По - автор, който има известно творческо влияние над Баркър. Убийства наистина има. Разследване също. Престъпникът обаче ще ви изненада. Ще ви изненада много. Не заклеймявайте разказът в първия момент, когато разберете. Струва си да го довършите. Именно в този шантав развой откривам частица от ужасът в литературата на XIX в. Там невероятното в квазинауката има силни устои. Героите са интересни и добре изградени. Според мен бяха най-добри за всички разкази в книгата. Развитието на сюжетът обаче е доста предвидимо.


Като изключим разказите 1 и 5 при всички останали ужасът отстъпва на подтекста. Изглежда в този том авторът е предпочел есеистичното и сюрреалистичното. Поне такова е моето мнение. Първата част от поредицата беше безспорно по-добрата. Не мога да знам, но тъй като тя е била дебютна на писателя, предполагам, че той е подбрал за нея най-добрите си разкази. Вероятно по тази причина този том е една крачка назад. Очаквам същото и за следващия. Нещата след него по всяка вертояност ще се променят. Накрая... ами накрая... оценявам книгата като добра. Ако сте чели първата, няма как. Трябва да прочетете и тази, защото някъде по това време вече сте станали почитатели на Клайв Баркър.

Очаквайте още: Ако няма брегове - Ивайло Петров, Истории от квартала - Светлин Стратев, др.