събота, 26 октомври 2013 г.

Избрано - Робърт Луис Стивънсън

Отдавна не ми се беше случвало някоя книга да ме увлече до толкова, че трескаво да нямам търпение след всеки ред да премина към следващия. Духът на този сборник е напълно обсебващ и страстният читател изпитва тръпки, които полазват пръстите му, щом прелиства страниците. "Избрано" на Р. Л. Стивънсън е върховно изживяване за всеки, който обожава старите необикновени истории на английските класици от XIX в, което носи очарованието на Викторианската епоха.

Чели сте "Островът на съкровищата" и това ви е създало някаква представа за твореца, евентуално сте посягали и към нещо, което е било включено към този най-известен негов роман. Но трябва да знаете, освен със своите приключенски истории, Стивънсън е много прочут и с една своя повест. Става дума за бележитата

"Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд". Това е произведение, което мнозина знаят, или са чували или познават като мотив от друго изкуство (най-често киното), но обикновено не са чели и съответно не го свързват с името на автора. А с тази кратка история Робърт Луис Стивънсън остава завинаги класик на ужаса. И като става дума за ужас, това е нещо много по-голямо, велико и заслужаващо внимание от повечето съвременни заглавия в тази област. Авторът ни въвлича в дебрите на тайнствена мистерия, която свързва по някакъв начин учтивият, възпитан и уважаван Хенри Джекил, д-р по медицина и д-р по право, и коварният, груб и садистичен мистър Едуард Хайд. Докато единия извършва обществено полезна дейност и работи за науката, помага на болните и се ползва с огромен авторитет на добър християнин и джентълмен, другият се е отдал на порока и върши предимно злодеяния. Старите другари на Джекил се безпокоят за здравето му и проблемите, които неговото приятелството със свирепия Хайд може би ще донесе. Но те не подозират истината, която ще разкрият твърде скоро.

Кой е мистър Хайд? А кой д-р Джекил? Къде е коренът на злото и къде този на доброто? Кое от двете е по-силно. Имаме ли право на избор между двете? Стивънсън ни занимава със същността на човешката душа... или може би души. Добри ли са хората по природа, както смята Кант, или пък зли, както счита Томас Хобс? И колко души може да съжителстват в едно човешко тяло? Порокът може да се окаже по-силен от нас, но ако се изкушим да му се поддадем, спасение няма. Прав е авторът, и всеки, който се огледа наоколо - във външния свят, ще види това. Жаждата за елементарни удоволствия не ще доведе до нищо добро.

Именно, защото разглежда в дълбочина важни морални и философски въпроси, освен да запленява читателя с невероятен сюжет и тайнственост, ужасът на старите майстори е много по-добър от този на повечето по-нови автори.

Англоезично издание на "Клубът на
самоубийците"
Умишлено оставям за сега вторият разказ от подборката и се пренасям на следващия цикъл от три разказа "Клубът на самоубийците". Оригинално той излиза в том първи на книгата "Нови хиляда и една нощ" (издавана е и на български с друг превод), който включва два сбора от общо седем циклични разкази, написани по подобие на Шехерезадините приказки. Тази първа част, която единствена в включена в "Избрано" се състои от три истории в рамките на една по-голяма. Първата е тази за "Младежа със сметановите сладкиши". Там Стивънсън ни представя за пръв път двамата си главни герои - принц Флоризел Бохемски и полковник Джералдин, негов предан слуга и приятел, които обичат да се дегизират като обикновени хора и да се забавляват по елементарен начин, неприсъщ за високото им положение, като се хранят с неизискани ястия в запуснати ресторанти, посещават занемарени барове, за да пийнат по едно и т.н. Така разнообразяват монотонността на багреницата с нови цветове от големия град. По този начин те срещат споменатия отчаян от живота младеж, който решава да ги заведе до Клубът на самоубийците - местно тайно общество, което помага на онези, които не им стиска, да отнемат живота си. Какво обаче се случва там няма да  ви разкажа, за да не развалям удоволствието от четенето. Ето я и основната идея:

"Аз отричам, че любовта е силна страст. Страхът е силната страст. С него трябва да си играете ако искате да усетите пълна радост от живота."

Цитатът е на един от героите. Този възглед е напълно погрешен и това ще бъде убедително доказано от автора. Страстта към нещо може да пребори всеки инстинкт за самосъхранение.

В "Историята на доктора и пътния куфар", който е продължение на предния разказ, се говори за млад американец, окрилен от републикански идеи, които авторът иронизира изключително елегантно. Монархията винаги е била някак нормалното стечение на нещата, докато републиката - по-скоро натрапник. Особено за един британец. Това е само между другото, а истинската сюжетна линия ни води към едно пътешествие с много перипетии. От трън, та на глог е мотото, което тук следва нашият герой и добре, че е Негово Височество принц Флоризел, да му помогне.
Старото издание на "Нови хияда и една нощ",
което включва част от целата "колекция".

"Приключението с двуколката" пък е завършекът на цикъла, който и дава отговори на всички въпроси, които не са били доизяснени в предходните две части. Началото е много тайнствено и дори малко забавно, обратът към средата е напълно непредсказуем, а финалът много философски: "Животът на човека изглежда толкова малък, когато го отнемаш, и толкова голям, когато го употребиш за нещо, добро или зло."

В тези три истории е много интересен изворът на място на действието. Кой би предполагал, че обикновеният прашен, претъпкан и голям град може да се превърне в такава джунгла от приключения, в която не знаеш какво те дебне. Изглежда, че ако си в светът на Стивънсън е не по-малко интересно да бъдеш пират и търсач на съкровища, от турист или лекар в Лондон.

Жалко, че липсва и вторият цикъл от четири разказа, в който главните герои са същите.

Последният разказ в този сборник е "Крадецът на трупове" и сякаш почива на известният Дантев цитат, че "най-горещите места в ада са предназначени, за онези, които по време на големи морални изпитания са запазили неутралитет." Двамата асистенти на известен професор-анатом, знаят мрачна тайна за труповете, които той използва в експериментите си, макар той самия да не е наясно с нея. Единият от тях си мълчи, ще си замълчи ли и другият и как ще отговори провидението на взетата от него позиция? Хората са вълци и овце и в повече случаи, вълците успяват, защото се хранят с останалите и заемат позициите, които те са изпуснали, но понякога кариерата не си струва и е по-добре да си останеш сред стадата преживни, вместо да си пилиш зъбите.

Франсоа Вийон
"Подслон за през нощта" оригинално излиза с втория том на "Нови хиляда и една нощ", но пък не е включен в онова стара издание, което споменах по-горе. Между другото е и дебютна творба за автора. Оставих го за накрая, защото това е един малко по-особен разказ. Той е просто форма за мотивите, които Стивънсън излага чрез него. Това е произведение, което, по мое мнение, масово се тълкува погрешно от читателите си. Главен герой е реалната историческа личност и френски поет Франсоа Вийон (1431-1463) и за да разбере човек какво се случва, не е зле да познава малко от биографията му. Та той се родил в бедно семейство, но благодарение на един свещеник, който го взел под крилото си, получил много добро образование - завършил Сорбоната и станал магистър по изкуства. Той имал голям талант в поезията и бил обещаващ млад мъж. Вместо да се възползва от това обаче, Вийон предпочел да се отдаде на разгулен живот и се замесил в престъпления - най-вече убийства и кражби и накрая бил наказан с изгнание от Париж, като оставил само малко литературно наследство. Именно на това стъпва авторът. Той ни показва, че един човек с огромни заложби и шанс в живота може да не седне където по право му е мястото, а вместо това, воден от консуматорската си същност, да се стреми към пари, храна и женски ласки за нощта. За какво са му на Вийон неговите десет пръста? Не и за да пише, макар че понякога го прави. Те му носят пари, но по друг начин. Той пилее талант в името на лесния живот. Читателят може да се учуди ако открие, че всички негови мисли и думи са насочени към тези дребни щастия. Той дори пише "Балада за пържената риба", не тъжи за мъртвия човек, а за това, че той не е успял да доизхарчи последните си пари и т.н. Във втората половина на историята среща благородник, с който води продължителен разговор, като двамата застават на противоположни страни, единият на консуматорското общество, който гълта всяко дребно животинско удоволствие, и сам забравя, че умът му може да бъде използван и за нещо добро, а другият опитва да защитава честта и доблестта. Вийон така и не го разбира, той не може да бъде променен той ще пропилее до край таланта си.
Робърт Луис Стивънсън (1850-1894)

Книгата е върховна и нужна на всеки, който харесва ужасът и класиката на XIX в. Робърт Луис Стивънсън е абсолютно непредвидим и намеренията си. Обикновено авторите не могат да ме изненадат особено с един или друг ход, но този играе партиите си зашеметяващо.

Иначе жалко, че корицата е толкова зле направена, изтърква се за секунди. Преводът е добър, но тук там имам леки забележки, по-скоро козметични и относно звученето на някои фрази, на места има и неточности във връзка с юридическата терминология (среща се само на едно място), която е объркана, но това би подразнило само читател, който е наясно с тази област на познанието. Също, транскрипцията на едно-две френски имена е погрешна. Нужен е бил редактор със зорко око.

Хайде стига, стана тя дълга и широка. Съмнявам се, че сте стигнали чак до тук, постовете в един блог трябва да са по-кратки.

събота, 19 октомври 2013 г.

Защо фентъзито успява и защо ни е нужно?

Имам си книга за описване, но ще я оставя за по-нататък. Реших вместо това тази седмица да ви разкажа за един мой възглед относно фентъзи литературата, който се зароди в главата ми още преди много време.

От къде се е взел този жанр и защо има успех. И за какво ни е... Последният въпрос е най-естествен, защото без потребност дадена литература не би съществувала.

Изглежда фантазията на човек е съществувала... от както той е човек, а не животно. Знам, някои усилено се опитват да ни принизят до останалите видове на планетата, но аз не съм съгласен, човека и животното са напълно различни. Това е друг въпрос и го оставян на размишленията на всеки, който му се занимава с него.

Преди достатъчно много години, още в зората на човешката история се зараждат различни легенди и предания, които обикновено целят да обяснят някои природни пък и други феномени, все пак науката още не е била достатъчно напреднала, за да играе тази роля. Да кажем в северните страни викингите са вярвали, че северното сияние са светлини, които указват на мъртвите герои пътят към Валхала. По-рано можем да открием фантастични мотиви и в скалните рисунки на първобитните хора. Сигурен съм, че освен тази изцяло "обществена" функция, различните истории за света и неговото устройство, са служили и за развлечение.
Кой знае какво са нарисували тук...

Това е продължило и през Античността и първите 2/3 от Средновековието. По-нататък обаче нещата по малко се променят. С Къстното Средновековие и началото на Ренесансът и в последствие през Просвещението, науката изживява невероятен възход, част от историите за призраци, таласъми, тролове и странни светлини в небето намират своето рационално обяснения и престават да имат познавателна функция. С това те всъщност стават излищни. Не, не, все още са интересни за слушане и остават да съществуват с тази цел, но именно в това е разликата. Те вече не се задължителни, на човек не му е нужно да знае, че има суша, защото еснафът на тухларите е направил магия за това, като е погребал живо магаре, което някога е било разпространено българско обяснение във... Северозападните ни земи или пък, че житните класове се оклюмали, защото местната вещица е омагьосала техния цар, като го е отрязала и т.н. Тия истории се превръщат в чисто забавление, а като такова, устното предание неусетно започнало да се губи, изтичало е и се е забравяло като брашно от скъсан чувал.

На помощ на човешкия глад за необясними и невероятни истории обаче идва литературата и също... новите открития.

Крали Марко - ярък български легендарен
пресонаж
Рицарските романи и Романтизмът решили да се върнат към тези истории, като ги претворят в повествователните си форми, за да служат за развлечение на хората. Рациото дошло в повече, човешката мисъл започва да се бунтува срещу еднообразито и мнотонността на научните обяснения и се впуска отново във фантастичното. Появяват се много шедьоври за духове, за квазинауки като алхимията и съживяването на мъртавци, за странни създания, и за вълшебни земи, омагьосани замъци и др. Родили се гении като Лермонтов, като Шели и По. Започват да се събират старите приказки и легенди. Братя Грим са красноречивият прмер, те видели в историите на хората "духът на немския народ", така се изразяват сами, и считали, че събирането му на едно място ще обедини и германците отново в една държава. Така и се случва. При нас подобна толя играят братя Миладинови.

Великите георгафски открития донасят още много истории за далечни земи и техните напълно реални екзотични обитатели, животни, хора, странни нови растения и храни. Тези особени по онова време истории били на почит и техния възход продължил доста дълго.

Романтизмът обаче отмрял с новите пристапи на науката, в негова опозиция се появил реализмът и изглежда за известно време удържал първенството, а географските открития по малко спрели да бъдат толкова вълнуващи. Особено сега, когато всеки може да цъкне дистанционното и да се нагледа на странни животни и местности по научно-популярните канали или да си отвори някоя илюстрирана енциклопедия за космоса, за Африка или за океаните. Белите мечки вече не са толкова далеч. На един бутон разстояние :)

Рационалното отново надделяло и само в моменти на върховни изпитания за човека фантазията успявала да се пребори и да излезе наяве. За кратко периодидте след двете световни войни и вдъхвали отново живот. Явно реалността идва в повече, за да се занимава човек с нея.
"Властелинът на пръстените", вероятно най-
четената фентъзи книга.

И тъй стигнахме до днешно време. И до фентъзито, такова каквото го познаваме. То черпи своята енергия от старите легенди и предания, от рицарските романи и от приключенските на XIX и началото на XX в., а и от ранните сказания, които вече мъртви, възкръсват в тази форма, за да ни забавляват отново - нас, отегчените от реалността. Анормалното е нужно за човешкия мозък и душа също колкото и реалното познание. Цялата тази подреденост от следствия, първопричини и съпътстващи факти, изглежда е твърде тежка за мисълта ни. Поне за някои от нас.

Това и исках да ви споделя. Фентазито ни е нужно за да избягаме от реалността и да се потопим в един друг свят, също както някога сме го правили с устните предания, които вече силно са отстъпи назад. За щастие ние имаме този корав аванпост, прелитал от съзнание към съзнание и тъй до безкрай, в днешната му литературна форма.

Винаги имам по едно непрочетено фентъзи вкъщи. Не се знае кога ще ми потрябва. Забелязвам, че използвам това тайно оръжие винаги в напрегнати моменти или непосредствено след тях.

сряда, 9 октомври 2013 г.

Бедни хора - Ф. М. Достоевски

Исках тази статия да бъде за "Играчът на рулетка", все обаче отлагах. Отлагам я и сега. Вместо това ще ви представя "Бедни хора". Изглежда ми е по-лесно да пиша за нея.

Това е още един роман скроен по Гоголовия "Шинел". Прочетете тази именита творба преди "Бедни хора". Задължително. Иначе просто няма да е същото. Причината е проста. В произведението на Фьодор Михайлович Достоевски главен герой е отново Акакий Акакиевич, само дето се казва Макар Девушкин и говори от първо лице. Тези две лица са литературни двойници. Девушкин носи мислите на Акакиевич и неговото обаяние. Дори в илюстровани издания двамта изглеждат почти идентично, независимо кой и кога ги е рисувал. Те са изваяни по съвсем еднакъв начин. Младият Достоевски е бил силно повлиян от великия си предшественик.

Романът е епистоларен. Изграден е от дневници и най-вече писмата, които си разменят Макар (канцеларски преписвач) и неговата втора братовчедка Варвара Доброселова (шивачка и гувернантка), които живеят от различни страни на една и съща улица. Те са бедни хора, които живеят под наем и в мизерия, хранят се оскъдно, работят за по няколко копейки, ревностно пазят всяка книга, с която се сдобият и намират утеха като си споделят. Знам, знам, тук всички се мислим за бедни, но героите от този кратък роман наистина са такива, а не престорено като нас. И тези бедни хора, които често си лягат гладни, които ходят със съдрани палта и отлепени подметки, които кътат и се радват на всяка дребна монета, а работят ли работят са истински. Също като нас. Те са не по-малко реални, но ние не ги забелязваме. Авторът се е натоварил със задачата да ни ги покаже.

Велико е умението да разкажеш най-обикновена история по вълнуващ сетивата начин. Това е невероятно силната черта на "Бедни хора". Разговорите между Макар и Варвара не се свеждат до нищо особено. Какво се е случило с работата, какво има да се купи, какви пари са били спечелени, някои спомени от миналото, какво Макар е решил да подари на Варвара или коя книга е намерил и решил да ѝ изпрати или пък препише част от нея на ръка с прекрасния си почерк.

Макар Девушкин пише поредното си писмо
Могат ли бедните хора да мечтаят? Двамата главни герои са доволни и на малкото, което имат и препечелват, стига им да има какво да хапнат, да поспят на топло, да се облекат и да прочетат някоя книжка. Но те имат своите блянове. Те не се целят високо: да зарадват близките си или да решат някои всекидневни проблеми. Основната идея на автора е именно в тази. Мечтите и неговите бедни хора са несъвместими. Постижими ли са за тях или не? Достоевски многократно го показва. За тях един успех е винаги внезапен и идва по случайност, от Провидението. По същия начин веднага след него ще последва удар на съдбата, за да го обезсмисли. За тях всеки блян е безсмислен, защото или няма да се сбъдне или дори това да стане, не биха могли да го задържат. Ето някои конкретни сцени, които ме навеждат на тази мисъл:

*Разкрива се важна част от сюжета, четете на свой риск!*

- Бедният Горшков, съседът на Макар, успява да реши тежките си съдебни дела в своя полза, най-накрая семейството е освободено от дългове си, и го очаква щастлив живот, същата вечер обаче той умира, лишавайки ги от препитание.

- Старият Покровски, баща на беден студент, който пък е бил учител на младата Варвара преди години, тъкмо се е освободил от вредните си пиянски навици, за да зарадва своя син. Той прави всичко само за станат отново близки. Тъкмо когато успява, обаче... синът му почива.

- И най-силно прозира тази идея в последния взор на студента Покровски, отправен към небето, покрито от мръсни сиви облаци, изливащи потоци дъжд, когато последното му желание е било да види слънцето преди да издъхне.

Мечтите са обречени да паднат в калта и да си останат там.

Трябва да споделя мислите си и за безрадостния финал. Макар, чиято единствена радост е Варвара, остава сам.Тя намира щастие в някой друг, в неговите пари и охолство и повече никога не отговаря на писма му. Тя вече не е беден човек, вече не може да го разбере. Той е също толкова невидим за нея, колкото и за всички останали.
*Разкриващата част свършва*


Фьодор Михайлович Достоевски
(1821-1881)
Сякаш Достоевски ни е дал възможност да погледнем като с микроскоп на обществото, чрез творбата му. Можем само да му благодарим.

Авторът успява да привързва читателя към героите си, да го накара да скърби или да се радва за тях. В речта им той вкарва много истинска реч, прекалено истинска, от която прозират чувства, които се вливат в душата на читателя. Интересен е похватът му да поставя в центъра едни личности, а да прехвърля емоционалната тежест на други. Да се случи нещо лошо или пък добро на един герой, а ти да скърбиш или радваш за друг.

Бих нарекъл руската класическа литература "фина литература". Тя е изработена съвсем прецизно и детайлно. Обърнато е особено внимание на малките подробности от околния на героите свят, които играят ролята на символи. В този смисъл при нея са важни дори въпроси като: Какъв цвят рокля носи Анна Каренина в началото и в края на едноименния роман?; Какви са тапетите в стаята на Разколников от "Престъпление и наказание"? и пр. "Бедни хора" не прави изключение и тук въпросът би бил... кога вали? Хм... изглежда сякаш винаги вали, а така не е...

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

Играта на Джералд - Стивън Кинг

Новото издание на "Бард"
"Играта на Джералд" не е нов роман на Стивън Кинг. Тази пролет издателство "Бард" го пусна отново на пазара двадесет години откакто за последно старото издание на "Хемус" се намираше по книжарниците. Преводът обаче е един и същ (за щастие) и кое от двете книжни тела ще притежавате няма особено значение, освен от колекционерска гледна точка. Даже може да прочетете безплатен електронен вариант. Ако ви интересува, аз съм я чел на хартия.

Тази книга бих препоръчал на няколко групи читатели. На тези които са отявлени почитатели на Кинг и не могат да утолят жаждата си за неговите слова (а), на тези които си падат по не толкова фантастичните му и ужасни произведения ("Огън", "Дългата разходка", "Гняв" и т.н.) (б) и на тези, които не харесват този писател (в). Това е защото аз не открих ужас, който всички търсят, когато става дума за него. Наистина, има моменти, които будят отвращение и такива, които са наситени с напрежение, но съвсем няма нищо страшно, няма и нищо фантастично (последното не е задължително за един ужас, разбира се). По тази причина, считам, че "Играта на Джералд" е чедо на реализма. Има малко трилър, има щипка ужас и така...

*Разкрива се част от сюжета*
Сюжетът се развива в лятната къща на сем. Бърлингейм край езерото Кашуакамак. Адвокатът Джералд и съпругата му Джеси, и двамата на средна възраст, и двамата без деца. Решават да се отдадат на някои нестандартни креватни забавления, които включват белезници. Или по-точно Джералд Бърлингейм решава това. Скоро обаче след като заключва жена си към таблата на леглото получава сърдечен удар (не без нейна помощ) и се строполява мъртъв на пода. От там нататък целият роман е посветен на Джеси и опитите ѝ да се измъкне. Действието се развива паралелно в настоящето и миналото. Главната героиня е преследвана от жестока детска травма, която вече десетилетия не може да преодолее. Но не само. Една мрачна фигура понякога я наблюдава под прикритието на нощта, но дали изобщо е реална или плод на въображението ѝ?

*Няма повече разкриване*
Изданието на "Хемус" от 1993 г.

"Играта на Джералд" е роман за преодоляването на страховете. За тяхното могъщество, за грозната им същност, за силата им и за белезите, които оставят върху нас. Могат ли те да бъдат заличени и как? Как да се изплюеш в лицето на страха и да го накараш да си отиде завинаги? Шоуто трябва да продължи. Независимо от това, което се е случило ти си останал и трябва да живееш и да се опиташ да го правиш нормално, без страхът да се държи в свой плен. Темата е съпроводена с тази за стоицизма, което се среща много честно при Кинг. Неговите герои показват силна воля и непреклонност независимо от събитията. Някои може би ще са склонни да търсят и феминизъм, но според мен, дори да има някакъв, е само нотка, голямата тема е споменатата по-горе.

Образът на Джеси е един от най-пълно развитите в цялото творчество на автора. Дълбочината на психологизма е много голяма. Това се постига с "аз форма" на повествованието. Героинята излага винаги собственото си мнение. В мислите ѝ, на немалко места, авторът надига глава, за да ни заговори чрез нейния глас. Речта му е красива и философска. Ето го любимият ми цитат:

"При събуждане сънищата приличаха на празните пашкули на молците или на разпукналите се шушулки на дивия памук: мъртви черупки, в които животът се е завихрил за миг в неудържими, но крехки ураганни процеси. Някога тази амнезия — ако това беше амнезия — й се струваше тъжна. Не и сега. Никога не й се бе случвало толкова бързо и цялостно да отъждестви забравата с Божията милост." - (превод - Иванка Спасова);

За съжаление обаче романът е пълен и с вулгаризми. Просто съм такъв, съжалявам, не ги харесвам. Не мисля, че това е недостатък за всички читатели, а само на един малък процент. Не, че предпочитам да липсват, обикновено са си на място, но можеше поне да са по-малко. В случай, че решите да четете тази книга се подгответе за доста цинизми. Някои оформени като сентенции и повтарящи се като рефрени. Този похват обаче допринася за пълнотата на атмосферата - тя просто ТРЯБВА, тя ЦЕЛИ, да отврати читателя. Той трябва да почувства погнуса към описаното. Към жестокостта и към темите, които се разглеждат, за да си извади сам нужните поуки. Справил се е Кинг.

- Хей, Кинг! Колко още трябва да лежа така?
- Само около шестстотин страници...
Някои считат за недостатък това, че голяма част от събитията са размишления и спомени, че не стават наистина, а са заместени от въображението и мислите на Джеси. Аз не мисля, че това е проблемно. Дори идеята ми хареса. Макар че тя лежи, почти през цялото време, завързана за леглото, действието не е толкова статично, колкото изглежда. Има достатъчно премеждия, които я спохождат и в текущото ѝ състояние и като сенки от миналото. Има някои доста динамични сцени и зловещи последни глави, които, според мен, биха заситили гладните за напрежение читатели.

"Играта" има и някои връзки с друго заглавия от същия автор. Особено с "Долорес", която може да се открие само втора ръка (или трета-четвърта-пета-пр.). Главните героини сякаш преплитат мислите си във видения и сънища. За да се забележи трябва да се прочетат и двете книги без значение в реда. Другата книга с препратка е "Неизживени спомени" и "Тъмната половина", но тя е чак накрая и само в няколко изречения. Може би, ще видите, че се споменава един второстепенен герой на Кинг.

Не съжалявам, че я прочетох.