Десет малки негърчета - Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъка Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

Кралят демон - Крис Бънч

Чудя се защо пиша за тази книга, все пак е за хора на...16 години. Опа, след 18, но не повече от 21, защото вече си твърде възрастен, за да ти е особено интересна... Пак е готина, но не е същото (с тоя мой песимизъм прекалявам, нямаше нищо вярно в това твърдение). Ако не сте чели нищо за нея, айде, бързо да погледнете едно кратичко представяне на Кралят-маг. Това е втората част от поредицата. Вероятно сбърках, че разделих книгите. Те трите са едно цяло, трилогия дето се вика, и трябваше да ги свържа в една публикация, но хайде ще има три за пълнеж.

Дамантес - нашият любим герой от първата част, и неговият повелител и приятел - Тенедос (по-всяка вероятност името не е случайно, защото го носи и демон от гръцката митология и означава "смърт") продължават военните си приключения изпълнени с жесток реализъм... да, жесток реализъм във фентъзи роман.

"Кралят-маг" описва, както ви бях подшушнал предния път, как Дамантес постепенно се издига от редник в нуманцийската армия до трибун - най-високото звание в нея. Втората книга разказва за живота му на висш военен. Изминали са десетина години от времената, в които кралят-маг Тенатос се е възкачил на трона и младостта на Дамантес като че ли все повече се превръща само в блян. Героят се е променил, а историите от предната книга са вече само спомен и избледняват от паметта му. Е, да, но... има още живец в старото куче, защото един улегнал Дамантес е като бесен жребец, а жените в Никияс (столицата на Нуманция) все още са също толкова развратни и кралят-маг винаги може да намери още работа за своя любим трибун. 

Този път той е замислил поход към една огромна страна. Виждате ли картата по-долу? Е, значи вече знаете колко по-огромно е магическото кралство Майсир, в което всеки един малко по-добре изучен вълшебник може да срита задника на който и да е чародеец от армията на Тенедос... е, може би не точно...

"Кралят демон" е много по-впечатляваща от "Кралят-маг". Освен, че героите вече отчетливо се променят, книгата е блестяща откъм описанията на войната. Това, че Бънч е бил ветеран от Виетнамската война си казва думата и той буквално е разказал десетки дребни истории, които сам е виждал с очите си. Животът на война е представен в пълнота. От епичните боеве, до разпилените черва на бойните ти другари, от бляскавите доспехи и униформи, до противните инфекции и болести, от смелите саможертвени бойци, до плашливите мародери, от офицерите-аскети, до онези, които си пълнят гушите и крият провизии. Всичко това е вплетено на едно място като в огромна нишка, обсипана с моряшки възли и поставена в общият голям контекст на войната. Обикновеният войник е пионка на своя офицер, а той - на генерала си, който е само марионетка за Тенедос - кралят-маг. За общата картина Бънч черпи вдъхновение от нахлуването на Наполеоновите армии в Русия. Майсир е същата империя - крепостни селяни, обширни степи, страшната зима, самодържеца господар. Дори казаците намират своя еквивалент в негаретите. И като стана дума за това, Тенедос е същински Наполеон - хитър, умен, интелигентен, далновиден... алчен за власт, лукав, непримирим използвач. Читателят с ужас наблюдава как цялата "романтика" на предната книга постепенно отмира, как симпатичните за него герои малко по малко си отиват, как цели градове, които Бънч го е накарал да построи във въображението си, се сгромолясват.

Дамантес предвожда своите червени пикеносци,
фенарт.

... Великите умове са неразбираеми за нас. Те искат още и още и не могат да се спрат, когато стане твърде късно. Те използват останалите за своите цели. Понякога си струва да го направят, понякога не. Имат правото над живота и смъртта на останалите. Както pater familias в Рим е можел да използва своята patria potestas, за да унищожи целия си род, така и великият водач може да погуби всичко онова, което е създал за народа си, заедно със самия него и дори себе си. Могат ли бащите на обществата да ги рушат по своя воля, както по-рано са решили да ги въздигнат от прахта на разрухата и корупцията? Имат ли наистина това право? Какво е чувството да разбереш, че инструмент в ръцете на един такъв човек?

Ужасяващият, но и героичен цвят на войната се смесва с този на магията във фентъзито, с цял пантеон могъщи богове, със страшни демони и господарите, които са ги призовали, и еротични сцени, които за щастие са много по-малко и не толкова подробни, за разлика от първата част на поредица. Съвсем спокойно мога да твърдя, че това е съкратена еротична, фантастична версия на "Война и мир".

... има ли Тенедос господар? Има ли зад него крал-демон или това е само плод на лъжливи възприятия? Или може би той сам е сатана?

Ако ви се чете, ето я безплатно онлайн. Заповядайте и първата част.

Още по-голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Очаквах продължението на тази детска книжка да се казва "Още по-голямото приключение на още по-малкото таласъмче", но някак нямаше логика таласъмчето да се смалява, вместо да расте... макар от предната книга да е минала само седмица. Е, от моето представяне на първото приключение изтече почти година и сега е крайно време да напиша нещо и за втората книжка.

Да си бавачка не е лесно, драги ми читателю. Трябват ти много, много умения: да си кукловод, главен архитект по строене на замъци от карти, майстор сладкар, магистър по редене на пъзели, оцветяванкограф, доктор по игрология и още какво ли не... но има и по-лесен начин: да разтвориш тази шарена книжка и да се разходите заедно с детето в нейния магичен свят.

И така аз бях бавачка (или бавач?!) на едно малко момиченце и приключенията на Таласъмчо ми свърши прекрасна работа.

"А-а-а колко приказна книжка!", бяха първите ѝ думи щом я видя и започна яростно да разлиства, за да разгледа картинките, които между другото са също толкова изпипани като в първата част. Даже веднага ви прикачам любимата картинка на малката Радостина:

Тя я описа с едно "при-и-и-и-ка-а-а-а-зно-о-о-о". Явно тази дума за едно дете е голям комплимент :) Едва ли може да предположите колко я гледахме и какви аргументи изтъквахме докато изберем кое таласъмче на нея е най-сладко. Накрая решихме, че най-"миличко" е оригиналното с керемидената козина, а първи негов подгласник е бялото с кафяво петно около окото.

Освен, че качеството на илюстрациите е същото, авторът е запазил стила и "механиката" на книжката. Отново имаме едно приказно начало, което води малките и големите читатели към няколко избора. Типично за книгите-игри развитието на сюжета е въпрос, който детето решава (или пък възрастният, който няма търпение да разбере какво става). Тук обаче отделните елементи, или епизоди, са по-дълги от онези, които може би помните от първата част, а самата книжка също е по-дълга. Дам... приключението на Таласъмчо наистина е още по-голямо. 

С Радостинка бързо прочетохме първата глава и после трябваше да решим на къде да потеглим. Практически това са си три книжки в едно изящно детско томче. Към коя от трите да се впуснете ще решите след тази глава:

1. Пътешествие до Африка, което може да се обърне с главата надолу (или краката нагоре). Аха. В Африка е топло дори да нямаш къде да се подслониш, но ако случайно кривнеш малко на север може и да я подминеш.

2. Морско приключение с Рачо Капитана! То води до неочаквани случки, изпълнени с дружелюбни пирати, съкровища и подводни градове.

3. И накрая: разходка в страната на сънищата, където можеш да си "изсънуваш" каквото пожелаеш и да се озовеш при някои познайници от първата част, а също едно доста лакомо бебе солетено чудовище (на мен това ми стана любимата част).

Опа... плюшен Таласъмчо с тумбеста структора
на коремчето.

Радостинка веднага ме повлече към лодката "Параход" и заедно с Рачо заплавахме към едно безкрайно голямо море, после, както си пътувахме, на авторът му щукна нещо и като махна с ръка направи половината море от мляко със захар, "Ехааа! Аз искам от какао!". Добре че бяхме приготвили предварително какао с кексчета, защото последваха някои глави, изпълнени със сладки приключения.

След няколко такива невероятни действия на автора в книгата, кой се превръща в истински супер герой и направо ти се приисква да се запознаете, но не се безпокойте, дори него ще срещнете, стига да поискате.

Историята се върти все около неща, които са любими на децата: странни, мили и шарени животинки, пирати, сладкиши, плюшени животни, циркови представления, пухкави и добронамерени чудовища, коледните празници и пр. Може би това ще накара детето да се интересува от книжки и по-нататък. При всеки вариант за край на историята има и поука, която ще научи малчугана на нещичко: ако намери чужда вещ да провери дали не е на някого, да не преяжда със сладкиши и какво ли не. Аз харесах най-много края на гл. 20: "И Таласъмчо разбра, че понякога само с думи не става, пък дори и вълшебни. И че най-голямото вълшебство трябва сам да си го направиш."

Изключително ще се радвам ако Никола Райков успее да научи не само българските деца, но и тези по целия свят на някои от тези поуки. Може би детските книги шлифоват част от съзнанието ни в най-ранна възраст. Ако това е вярно как би могло нещо написано с такава любов и доброта да не ни направи по-човечни като възрастни?

Няколко бройки от англоезичното издание на първата книжка.
Изрових ги от фейсбук ;)

Накрая, нека ви оставя и една препратка. Преди време авторът е махнал с ръка и е направил книжката от хартиена електронна... и безплатна. Ако искате да я прочетете на детето си без да я купувате, заповядайте!

Ах, да, щях да забравя. В случай, че искате да видите истински таласъм, потърсете в пералнята и около нея. Обикновено живеят в близост. Ние погледнахме, но не открихме нищо, защото таласъмчетата се крият добре... или може би нашето беше отишло на някое голямо приключение.

Интересно дали ни очаква "Най-голямото приключение на малкото таласъмче"?

Очаквайте още: "Кралят демон" - Крис Бънч, "Лирически балади" - Уърдсуърт и Колдридж

Спартак - Хауърд Фаст

Удари той с меча трикратно по щита,

ехото далеч прозвъни,

и ето: тълпата, охолна и сита,

крещи пак от всички страни.

Но странно: от дързост незнайна обзети,

край него се роби тълпят,

захвърля той щита и скръства ръцете

на голата бронзова гръд:

Днес ще бъда безкрайно откровен. Бих искал всички на света да прочетат тази книга, но понеже това е невъзможно ще се задоволя и с хората, които влизат в блога ми. Наистина го искам, а се боя, че думите ми няма да стигнат за да опиша романа както го заслужава.

Чудех се дали да ви разкажа повече за историята на книгата в българското книгоиздаване. Тя е зашеметяваща. Преди това издание има още едно в 3000 екземпляра, което в последствие е било забранено и изгорено. Някои случайни бройки са оцелели в частни колекции и сега се срещат по сергиите за стари книги изключително рядко на баснословни цени. Но защо аз да ви разказвам това. Ето какво казва Георги Марков в своите "Задочни репортажи":

"Неговият роман „СПАРТАК“ беше смятан за голямо художествено произведение и се изучаваше задължително по кръжоци и читателски групи. Но след като в знак на протест срещу съветското нашествие в Унгария през 1956 година и смазването на унгарското народно въстание Хауърд Фаст хвърли партийния си билет, диалектиката отново направи своя окус-фокус. Фаст беше наречен ренегат, книгите му бяха изхвърлени от библиотеките и ни беше обяснено, че всъщност творбите на този слуга на американската реакция били бедни художествено. Горкият Хауърд Фаст! (...) В последното издание на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, не ще намерите нито името на Хауърд Фаст, нито името на Джон Стайнбек. Те не съществуват. Превеждането и преиздаването на произведенията им е спряно."

... независимо обаче какво привидно са мислили червените бащи на нашето общество за целите на пропагандата, факта си е факт: речта на Хауърд Фаст се лее като потоп и ще ви завлече надалеч... много надалеч.

Годината е 71 пр. Хр., а въстанието на Спартак тъкмо е завършило. Няколко римляни от висшите етажи на обществото се срещат във вила около Капуа, където преди четири години робите са се разбунтували. Всеки от тях знае по нещо за чутовните събития, които са разтърсили света и същевременно не разбира нищо за тях. Те имат какво да си споделят. Крас - унищожителят на Спартак, ще разкаже за военните си проходи срещу него и онова което е научил от ланиста Батиат (бившия собственик на гладиатора), младият Кай пък помни нещо от посещението си в капуанската гладиаторска школа, където е наблюдавал една от битките на Спартак на арената и т.н.

Кадър от "Спартак" (1960), който е базиран на романа.

Фаст разказва за всичко това толкова убедително, непретенциозно и естествено, че все едно сам е живял в Рим по онова време, като че помни и разказва всичко. Няма нито ред, който наподобява учебник по история, няма нито буква, която да не звучи на мястото си (като изключим печатните грешки). Всяка подробност за това отминало общество е вкарана в текста художествено ненатрапчиво, така както за нея биха разговаряли сами хората от епохата.

"О, блудни, пияни патриции, пак ли

жадувахте кърви и смърт?

И тази ли вечер разискрени факли

за диви възторзи горят?

Безумци! Стоманен е всеки мой мускул

и меча ми в кръв е кален,

че тая арена не съм я напускал

от никого в бой победен.

Пронизвах аз братя. Все нови и нови!

О, жертви, без име, без брой!

Но таз вечер вие бъдете готови,

аз вас призовавам на бой..."

Рим е бил антиутопия. Истинска антиутопия като древна Спарта и като днешна Северна Корея. Фаст описва блестящо римското общество, нрави, народопсихология. Той обаче иска да стигне и по-далеч. Той иска да ни убеди, че днес не сме надминали много римската цивилизация и по-голямата част от хората в днешния свят са просто роби като онези от Древността. Да, той може би е писал с пропагандни цели, но това не пречи да е прав. То не означава, че и днес повечето от нас работят само заради някой друг, че дори когато си сам в дейността си облагодетелстваш някой друг, че робовладелческият строй е загинал само защото е по-евтино за хората от висшите етажи на властта да държат в подчинение свободни хора.

"Ние казваме на народа: "Вие сте силата. Вие сте единственият свободен народ в света. Няма нищо по-ценно от вашата свобода, нищо по-очарователно от вашата цивилизация. Вие я контролирате. Вие сте сила!" И после те гласуват за нашите кандидати, плачат за нашите поражения, смеят се и радват на нашите победи."

Не ви ли звучи познато мнението на римския политик?

Кадър от "Спартак" (2004), заснет отново по романа.

Да, точно така. Фаст иска да ви убеди, че не само Рим е антиутопия. САЩ е такава, СССР е бил така, ЕС е такава и всички вие сте просто "оръдия с глас". Хора, чиято воля няма значение, също като робите на Спартак, които са опитали да променят това. Нима някой се заблуждава, че тук автора не е прав?

Сред ужас нечакан, сред паника бурна,

патриции хукнаха в миг,

а вдигна той меча, и вихром се втурна

тълпа- гладиаторска с вик.

Смутената стража изпречи се с крясък

пред буйната робска вълна;

и мигом обагри се жълтия пясък

със кървави тъмни петна.

За римските герои фигурата на Спартак е представена страшна и ужасна като на свръхестествено чудовище от роман на ужасите. Те не знаят дали той наистина е мъртъв след бунта, страхуват се от сенките, в които може би се спотайва с тракийски нож в ръка. Да, авторът го е обрисувал така, както великите воини са били представяни от враговете им, за да плашат децата си. По същия начин, както кадъните са стряскали непослушните малчугани с ужасния Бял рицър (Янош Хуняди) така и римляните са ги плашили със Спартак. В същото време, в очите на другите - на робите, Спартак е пътеводна светлина и топлина. И двете му лица са представени толкова правдиво. Въпреки всичко това авторът никога не е пристрастен. Той е реалист и представя всичко от очите на героите си, както те са го виждали наистина. Без нападки, без подмолни игри и манипулации. Той описва Рим какъвто е, робите каквито са и събитията каквито са били. Разказва всичко като мит. Спартак се превръща в легенда още в деня след края на въстанието му, още след като се разнася мълвата за неговата смърт или оцеляване. Романът е именно легенда, разказана реалистично. На места толкова реалистично, че ти трябва време да се съвземеш в прекъсванията от четенето, чувстваш се като сянка, живееш в света на сказанието. Другото слабо те вълнува. Не защото не е важно, а просто не го чувстваш толкова истинско и живо. Определени моменти са толкова внушителни и силни, че не можеш да четеш нататък, защото си се вглъбил токова в тях, че след това не вникваш в текста.

Колко ли може да се говори за човешките чувства в романа? Изглеждат толкова безкрайно истински, толкова типични. Рядко се среща автор, който ги описва такива, каквито са. Много по-простички, отколкото някои опитат да ги изкарат, но и изключително силни и значими.

В похватите си Фаст действа с целия репертоар на съвременния автор. С трилът, хорър, екшън. Да, всичко това го има и е поставено точно на мястото му. Той може да описва подробно, напрегнато, картинно бойни сцени, да ви накара да се страхувате, когато и героите му се боят, да ви натъжи, когато и те са опечалени. Именно това качество го отличава много силно. Той може да предизвика всякакви чувства у читателя, за разлика от повечето писатели, които се спират само на едно или две.

Хауърд Фаст (1914-2003)

Това е най-добрия исторически роман, който съм чел. Не обичам да се изтъквам, но не съм прочел малко. Спрямо него въздействието на някои други произведения от жанра е като блясъкът на отдалечено на хиляди светлинни години бяло джудже, когато си застанал до огромен червен гигант и гориш в огньовете му. Това е усещането да четеш "Спартак" на Хауърд Фаст.

Накрая. Този роман трябва да се прочете, за да не се окаже накрая, че онези, които някога са го забранили, накрая са успели. Дори само заради това си струва.

Но втурнал се първи, той първи възпре се,

простре се с пронизана гръд;

през трупа му с рев се тълпата понесе,

пробила си шеметно път.

И само робинята спря бледолика:

в кръвта му намокри едва

тя края на своята снежна туника

и тръгна, привела глава.

А там - из града, за разплата желязна

тълпите повел бе Спартак

и бурно ехтеше в нощта златозвездна:

"На крак, братя роби, на крак!"

Цитатите от стихотворението са от "Гладиатор" на Христо Смирненски.

Новото издание аз открих в Хеликон. Не го срещам на много други места като търся и предполагам, че тиражът му е малък. Казвам ви това в случай, че се двуомите на кое място в списъка си да наредите романа.

Демонични песни - Ф. Пол Уилсън

Веднъж в терариума на една зоологическа градина наблюдавах как хамелеонът сменя цветовете си. Зеленото се превърна в оранжево, а черното в червено, после цветовете се измениха в синьо и зелено, след това в жълто и бяло... тогава си помислих на шега, че ако си взема подобно гущерче за домашен любимец сигурно доста лесно ще го изгубя :)

Ако обаче имах хамелеон щях да го кръстя Уилсън, защото тия дни наблюдавах как един писател със същото име умее да криви стила, жанра, атмосферата и душата на творбите си до неузнаваемост. Не всички автори излизат от коловозите си, някои обаче успяват да го направят и потеглят с пълна пара извън тях. Доказателството е настоящата малка книжка, която издателство "Гаяна" представи на българските читатeли в първите месеци на годината.

Локомотивът "Ф. Пол Уилсън" тегли във всички посоки. Кой иска да се качи, за да провери? Ще ви пусна една пробна обиколка.

Начална гара: "Демонична песен" - започваме пътешествието си далеч назад в миналото през Първата епоха, когато на земята още са живели вещици, дракони, могъщи магове и свирепи герои, които са размахвали легендарни мечове, възпети от прочути бардове. Авторът ни запознава с двама от тримата си най-известни герои: Глекен и Расалом, които се изявяват още по-ярко в романите "Пазителят на меча" и "Проклятието", които ИК "Бард" издаде във времена, които днес изглеждат далечни поне колко класическата античност. Е, този кратичък разказ е предисторията на едно приятелство, което Уилсън описва в поредица от шест тома (споменатите два са единствените издадени от тях).

Атмосферата е мрачно фентъзи, пропито с мъгла и неясноти. Светът е тайнствен като в сън. Отвсякъде мирише на гениалния Робърт Хауърд и неговия чутовен Конан. Уилсън със сигурност се е вдъхновил от тях. Глекен е натоварен с мисия да погуби всесилен магьосник, който трови една цяла област от кралство. Наградата е 10 000 жълтици.

Хареса ми основната идея на автора. Каквото и да опитваш, прекалено високите цели са непостижими и безсмислени за повечето от нас.

Първият роман от поредицата, чиято "нулева"
част е "Демонична песен"

Следваща спирка: "Майстор Джак: Домашни поправки" - споменах, че три са най-известните герои на Уилсън. Джак, майсторчето, е трети в списъка. Бих казал, че е хитър, остроумен и харизматичен поне колкото Джонатан Деветте Пръста на г-н Майналовски. Освен всичко е антигерой и няма как да не допадне на всички онези от вас, които имат слабост към гадните копелета (като онзи тип, който натиска главата на Лео ди Каприо обратно под водата в последната сцена на "Титаник"... ах, такъв май-нямаше, но винаги ми се е искало да има). Maister Джак е момче за всичко с принципи. Да, той е наемник, но скруполите му го карат да приема само случаи, в които ще е сигурен, че ще защити справедливостта.

Разказите за Джак са тип агент 007 с малко криминале, но наистина малко, "Хорейшу" го няма, затова не го търсете. Ах, и много трилър.

Тук нашият човек ще получи оферта да отстрани един рядко гаден насилник, който редовно издевателства над съпругата си. Много ми е трудно да напиша още без да разваля четенето на някой, затова ще кажа само, че финесът който демонстрира героят в решенията си показва и този, с който Уилсън може да размишлява. Нужни са ти съответните рам-памет и мегахерцове в главния мозъчен процесор, за да се справиш с този разказ. За мен всички "обръщалки" в сюжета бяха едно прекрасно изживяване.

Продължаваме напред към гара с кратък престой: "Моля те, не ме наранявай" - внимавайте, тук влакът на Уилсън потегля твърде скоро. Разказът е написан само в пряка реч, което го прави изключително четивен и доста бегло го оприличава на кратко сценично произведение. Между другото, както повечето творби на автора, е подходящ за филмиране.

Та, тук имаме млада дама и джентълмен, които се усамотяват след вечер на бара. Госпожицата е малко пияна, той може би повече. Тя обаче крие някои тайни, които алкохолът ще я накара да му сподели, а те съвсем не са приятна изненада.

Отново хамелеонът Уилсън се променя със замах. Тук той се опира само на речта на героите и чрез нея показва всички техни емоции и действия. Е, не се справя умело колкото Елин Пелин (това е негов специален похват), но ме навежда на мисълта, че начинаещите писатели могат да вземат този мини-разказ за пример. Драги, ако някой от вас чете, упражнявайте се да пишете такива текстове, после можете да вмъквате елементи от този похват в речта на героите си. Това ги прави по-пълнокръвни.

Уилсън представя една от книгите си за майстор Джак.

"Ноемврийска игра" е продължение на "Октомврийска игра" от маестро Рей Бредбъри и представлява брилянтен до изящество психологически ужас, който наистина може да ви стресне. Тук умаме затвор и заключен в него баща, който е извършил ужасяващо убийство, спомените за което не спират да го преследват. Почти до края читателят не схваща напълно дали главният герой е умопомрачен или с всичкия си. За мен това е най-добрия и въздействащ разказ в книгата. Мрачна лирика. Точно това е "Ноемврийска игра" на Уилсън. Отново, стилът е толкова различен, че все едно принадлежи на някой друг.

Авторът няма да ви остави шанс ако вече сте си намерили място в неговия влак. Той ще ви завлече накъдето пожелае, защото просто едва ли ще поискате да слезете преди да го е направил. "Когато беше прекрасен" е свръхестествена история за неудачник, който намира неочакван нов шанс в живота си и се възползва от него с пълни шепи. Идеята прилича малко на "Джекил и Хайд" от Р. Л. Стивънсън, но тук като че ли мистър Хайд изобретява д-р Джекил, а не обратното.

Основната идея се разкрива най-добре с перифраза на една известна наша поговорка: по дрехите посрещат... и по дрехите изпращат.

Съжалявам, но и тук ще се огранича с малко, защото просто не става да разкрия повече, без да разваля четенето на някой. Уилсън гради историите си с неочаквани обрати, които са вплетени в сюжета. Моето многословие би ги направило предвидими.

"Сънища" е вдъхновен от готическия роман "Франкенщайн" на ирландката Мери Шели. Луд учен, мистицизъм, странни и зловещи експеримент, мрачна дъждовна атмосфера. Това е модернизирана готика със силно въздействие над читателя.

Всяка вечер странни сънища спохождат младо момиче. Сънища, които са толкова живи, че приличат на реалност. Реалност, от която да те побият тръпки и в която можеш да правиш каквото пожелаеш, без да имаш угризения. Ще се поддадеш ли?

Във всички разкази авторът показва едно обаятелно чувство за човечност и морал, включително и някаква деликатна привързаност към християнски ценности, която не е натрапчива, нито фанатична, а чисто хуманистична. Може би тя най-силно е разгърната в "Зарод". Тук авторът осъжда поп културата и стремежът да си винаги в крак с модата, желанието ако се наложи дори да изоставиш човешката си същност, за да бъдеш желана компания. За мен разказът е в чист реализъм. Той е страхотен пример как може да се пише готика в съвременния свят и за него. Едновременно с това, общото чувство в историята е и някак саркастично. Да убиеш животно, за да се облечеш в кожата му в миналото е било въпрос на оцеляване, днес е просто нещо, което блазни сетивата, повдига самочувствието, извисява те над другите. Е, струва ли да получиш всичко това, ако единственият начин е да носиш дрехи от човешка кожа?

Кадър от филма по "Среднощна меса".

"Среднощна меса" е най-дългото произведение в книгата. Повестта е типичен постапокалиптичен ужас с вампири за радост на всички онези като мен, които не понасят новият сълзлив и любвеобилен образ на тези твари. Някога те бяха свирепи кръвопийци, които не можеха да изпитват чувства, които нямаха душа и обичаха правят мръсно на човешкия род. Днес са способни силно да любят, но не и да мразят. Е, върнете се назад във времето със "Среднощна меса", когато вампирският жанр още не беше опорочен и се подчинявяше на типичните за него постулати: сияещи кръстове, свещени църкви, ужасяващи нощи, изпълнени с кръв, смърт и дебнещи сенки, отчаяни хора, борещи се за живота си, безсрамни колаборационисти и безстрашен свещеник, който решава да се опълчи на вампирските орди, но и... юдейският равин, който иска да му помогне. 

Богословски трилър с вампири. Какво повече може да иска човек? В тази книга обикаляш всички жанрове, които познаваш : )

"Майстор Джак: Интерлюдия при Дуейн" - тук завършваме пътуването си. Връщаме се при майсторчето. Това е единственият разказ, който не ми хареса особено, защото е подчинен изцяло на порядките на екшъна. Сюжет има, но не е кой знае какво и като че ли основната цел е да постави на изпитание изобретателността на Джак. Тук имаме магазин при обир със заложници. Нашият любимец трябва да се справи с банда главорези без верния си пистолет. Скоро обаче на всички ще им стане ясно, че майсторът винаги е въоръжен с ума си и това му е предостатъчно.

Имайте предвид, че преди всяка творба има кратка история на написването и, която понякога е доста интересна, но друг път разкрива някои елементи от сюжета, поради което препоръчвам да се чете след съответния разказ, за който се отнася.

Накрая, начинът, по който можете да си поръчате книгата е малко криминален. Ако искате да се сдобиете с нея, пуснете имейл на dracus@abv.bg или пробвайте през фейсбука на издателството. Надявам се след време да си направят сайт и нещата да станат малко по лесни :)

Очаквайте в следващите седмици: "Още по-голямото приключение на малкото таласъмче" - Никола Райков, "Спартак" - Хауърд Фаст, "Градска готика" - Брайън Кийн

Гешев остава жив след 9.IX.1944 г. - Иван Бутовски, Петя Минкова

Царство България си е отишло безвъзвратно. Цялото му материално и духовно наследство е било унищожено. Последната независима държава на българите не съществува от близо 70 години.

Когато чета за нея винаги има какво да ме изуми. Девета икономика в Европа, първа по ръст в света. Тогава на всеки пост, дори по-нисък, е имало извънредно подготвени и образовани личности, които са давали всичко от себе си за благоденствието на страната.

Обичам да чета за някогашната ни родина. Обичам да научавам отново и отново как от тя започва да се създава молекула по молекула в края на XIX в. и как зародишът ѝ расте малко по-малко в първите години от новото столетие. Грандиозният финал обаче са 30-те и 40-те години, когато Царството изживява своя апогей. Тогава творят най-надеждните му дъщери и синове. Можем само да си мечтаем, те да бяха продължили работата си до ден днешен, защото споменатият зенит не е нищо особено в сравнение с потенциала, който е можел да се разгърне през следващите десетилетия.

Книгата, на която е посветен този пост, разказва за начина, по който е бил абортиран плодът на българската нация. Методът, прилагането на който е сломило духа ни, унищожило е вярата ни, премахнало е общите ни цели, отнело ни е волята за развитие и творчество. Той ни е превърнал в днешното си уродливо малформирано отроче, което съвсем неправилно наричаме "българското общество" (та такова по-скоро не съществува).

Тук е коренът на нихилизма.

Тук е краят на историята.

Колелото спира да се върти.

Едва от малкото доказано автентични снимки на Никола Гешев.
Образът му е противоречив. Можем да го приемем за герой,
избягъл от ада, или пък предател, който е имал необходимото оръжие
да изкара още много хора от там. Може би цял народ. Истината остава скрита.

Никола Гешев (1896 - ?) е бил интересна личност. Безкрайно умен и логичен в постъпките си изключително надежден кадър, за какъвто днешните тайни служби могат само да се надяват. Личността му буди огромен интерес дори днес - повече от 70 години след като е слязъл от сцената и е прекратил обществената си роля. Най-малкото доказателство за това е, че четох тази книга във влака и големите червени букви на корицата, които съставят името му, привличаха всички погледи наоколо. Цялото купе реши да ми я поискаха за малко, а после се появиха хора и от съседното. Накрая няколко души си записаха заглавието и авторите.

Шантава работа.

Изследването на двамата журналисти Бутовски и Минкова се спира на различни архивни, гласни и други доказателства, които потвърждават факта: Никола Гешев, известният началник на "царските тайни служби", е останал жив след 9 септември 1944, а не е убит на турската граница ден по-късно, каквато е била официалната версия на тогавашната власт.

Това, разбира се, не е сензация. Данни за тези обстоятелства изтекоха още отдавна, а догадки е имало винаги. Най-малкото как би могъл да праща тайно писма на роднините си до 1984 г. от фалшиви адреси из целия свят :)

Хубава идея е, че книгата се опитва да вкара читателя в мозъка на Гешев. Да научи как е разсъждавал, какви идеи е поддържал и що за нрав и мироглед е притежавал. Наред с това няколко глави са посветени на цялостната обстановка в страната и описват една нищожна част от червения терор и зверствата, които са били извършените след черната дата. Авторите ни запознават и с онова, което Гешев е имал на разположение към този момент. Така много по-лесно можеш да погледнеш през неговите очи и да видиш дали планът му за бягство е бил възможен.

Ким Филби, двоен агент, работил за Великобритания
и СССР, който може би има роля в бягството на Гешев.

Изследването на Бутовски и Минкова не е просто конспиративна теория, която на пръв поглед звучи правдоподобно. Тя е подкрепена с реални факти. Много от цитираните документи са приложени като фиксимилета и се четата от първа ръка. Вероятно това е най-ценната част от книгата. Можеш да надникнеш направо в секретните досиета и доноси, които отлежават в папките на Държавния архив.

Въпреки, че е посветена на Никола Гешев, чиято противоречива личност може да ви накара да го почитате като герой или го заклеймявате като предател, много по-въздействащо и интригуващо за мен бе съдържанието, което се спира на други известни личности, които се намесват в историята: Трайчо Костов, неговия живот, дело и смърт; британския таен агент Ким Филби; министър-председателят Богдан Филов; червените вождове Тодор Живков и Вълко Червенков; екзекуторът Лев Главинчев и много други, за които може би сте чували, а може би не. Последните няколко глави са посветени на семейството и потомците на Гешев, начинът по-който са преживявали след 9 септември и делата им преди тази дата. Вероятно най-интересните факти са, че Георги Гешев, брат на Никола Гешев, е първият български шампион по шах, а Емауил Гешев е основал футболния отбор Славия и е създател на българската пенсионна система от 30-те години (знаете ли, проучвал съм я от по-рано и е много по-надеждна от днешната, всъщност е била явление в световен мащаб и по тази причина днес неговият модел се прилага в Дания и още няколко европейски страни).

Големият български трудовоправник и основател на
ФК "Славия" Емануил Гешев. След 1944 г. е принуден
да живее в немотия в непознат за него град. Трудът на
живота му е бил заклеймен, въпреки безспорните качества,
които притежава.

Книгата е демонична. Докато четеш за реалните събития в нея те побиват тръпки, стига да можеш да си ги представиш и осъзнаеш, че наистина са се случвали, защото някои от тях са толкова чудовищни, че чак не ти се вярва да са били реални. Обстоятелствата обаче си остават такива. Искаше ми се да не е така, но написаното на тези 180 страници се е състояло. Ужасно е да разбереш или да си припомниш колкото много хора са били "наказани" единствено заради ума, вярата, политическите си разбирания, любовта към науката и изкуството... и как онези, които са ги премахнали, са доживели до спокойни старини в луксозните си домове. Много по-противно става, когато си помислиш за други факти, които не се споменават в тази книга: да си припомниш, че още съществуват градове, села и улици, които носят техните имена, че още стоят част от паметниците и възпоменателните им надписи, че някои хора дори ги възхваляват.

Да излезеш с пречупен кръст в Германия е престъпление. Да нарисуваш съпр и чук в България е нещо, на което ще се гледа с безразличие. Да преименуваш град, защото е бил кръстен на червен идеолог или да измислиш ново име на улица, която се нарича "Българска комуна" или нещо от сорта изглежда дребнаво. Някой би казал, че ако "Септември" спре да се изучава в училищата, това би било неуважение към твореца и историята. Ако свалиш портрета на Тодор Живков от входа на блока, някои съседи сигурно ще се подразнят. Да, може би всичко това е вярно, но промяна не би могло да има без тези дребни промени, защото те ще окажат огромно влияние на развитието ни като общност. В Нацистка Германия е имало улици и селища, които са носили имената на силните към момента, имало е и поети, които са ги възхвалявали. Сигурно някои от тях са пишели добре, може би дори шедьоври, също като Гео Милев, но въпреки това цялото духовно наследство на Третия Райх е било премахнато. Положителните резултати са налице от години. Това ме кара да се замисля, не е ли крайно време да стане същото и тук?

Но хора, ако четете историята ще видите, че българската нация отново се гради. Същите стъпки, които е направила в края на XVIII в. се извършват плахо и сега. Днешното поколение няма да види резултата от тях. Няма да разбере дали ще бъдат прекършени по същия начин. Колелото на историята пак ще се върти за нас.

Кратък откъс от изследването можете да прочетете тук.

Съжалявам, че днес прекалих с тези политически съждения, обикновено ги избягвам, но този път не успях, все пак книгата го изискваше, иначе нямаше как да я представя. Дано не съм ви подразнил.

Очаквайте в следващите няколко седмици: "Градска готика" - Брайън Кийн, "Демонични песни" - Ф. П. Уилсън, "Още по-голямото приключение на малкото талъсъмче" - Никола Райков

Мизъри - Стивън Кинг

Подхванах тази книга, защото исках отново да се почувствам като в ученическите си години - тогава завършвах всеки учебен ден с четене на ужаси и фентъзи на нощната лампа.

Време ми беше да забравя, че някога съм чел и друго на тоя свят...

Когато бях 12ти клас една от учителките ми по литература ме попита какви книги чета (нямам идея защо). Аз и казах, че ми допадат ужасите, а тя ми препоръча да хвърля едно око на "Мизъри", защото била натоварена с много силна филосовия. Не го направих, защото тогава още се намираше само старото издание на романа. В последствие ИК "Бард" пуснаха ново, но все забравях препоръката....

... накрая си спомних и успях да намеря заглавието преди да се е изчерпало напълно. Преди няколко дни, когато прочетох част от книгата, разбрах, че съм бил в ужасна грешка...

... трябвало е да прочета тази книга много порано...

... "Мизъри" е брутално-садистично-философка книга...

... и това я прави страхотна.

Бакман според снимката,
която Кинг е представял за негова.

Когато пише романа Стивън Кинг е планирал той да излезе под знаменития му псевдоним Ричард Бакман. Типичното за тези романи е напрежението, с което зареждат читателя (Все едно си стъпал на пръсти върху ръба на скала...), болката, която му внушават (..., покрита със счупени стъкла...) страхът, който всяват (... и гледаш надолу.).

Повечето книги на Бакман са земни. В тях липсва фантастичното (изключваме "Проклятието") и точно това ги прави най-ужасни. Чудовищата са истински и бродят между нас. Днес мина през пазара за клиграм чареши. Кой ти ги продаде? Не знаеш. Нямаш идея и с кой си се разминал по пътя. Спокойно, не искам да те параноизирам (нова дума!), но как би могъл да знаеш, каква са хората на улицата.

Ани Уилкс е някъде там. На улицата или другаде. Можеш да я срещнеш и дори да я попиташ за часа и тя да ти отговори, но никога няма да разбереш каква е всъщност, защото е хитруша.

Пол Шелдън е богат писател. Направил кариера благодарение на поредица мелодрамитични романи, посветени на Викторианската епоха и главната му героиня - Мизъри. Пол ненавижда най-известните си книги и жадува да се откъсне от превзетия свят на суета, любовни тиъгълници, гордост и предрасъдъци (простете ми, че ги наредих в този ред, Книжното момиче ме подучи. Обещах, че ще се оплача от нея ;). Пол иска да пише за себе си, но не може, защото почитателите, издателите и редакторите му не позволяват да излезе от калъпа. От това, което масовата публика обожава.

... а борбата на писателя с подобни пречки е сама по себе си унищожителна. Да не пишеш това, което желаеш и да загърбраш идеите, които наистина дават израз на цялата ти душа, е като да късаш живи късове от собственото си тяло.

Пол почти успява да излезе от сереотипа, когато среща Ани Уилкс - мила женица на средна възраст, която го спасява при автомобилна катастрова, пренася го в дома си, шинира смазаните му крака и го лекува на собствени разноски...

Сцена от театрална постановка по романа.

... Ани обаче иска нещо в замяна. Тя иска Пол да напише един още един роман за Мизъри специално за нея. О, да, тя иска Пол да твори само за нея. Само за Мизъри и само заради Ани, а последната има много начини да го принуди ако той не е съгласен.

Напрежението в книгата понякога може би идва в повече. Цялата гадост и ужас на ситуацията - също. Ако чета за вампири и се стресна ще си спомня, че вампири не съществуват. Ако чета за извънземни и се уплаща, ще си кажа, че дори да има друг живот в цялата огромна вселена, то той няма никаква връзка със Земята. Ако чета чудовището на Франкенщайн, веднага ще реша, че науката не е достигнала до подобно ниво и няма да го достигне докато съм жив. Ако чета за Ани Уилкс обаче, ще зная, че тя броди някъде навън, защото тя е просто откачалка, която властите не са прибрали. Именно това прави тази книга на Кинг един от най-ужасяващите му романи. То кара една книга от около 350 страници с едва две наистина детайлни и гнусни сцени на насилие да изглежда много по-страшна от десетки други заглавия на същия автор и е мотивирало самия него да отвърне по следния начин в едно свое интервю:

Въпрос: Кой от вашите герои имате най-малко желание да срещнете в реалността?

Кинг: Ани Уилкс. Медицинската сестра от "Мизъри". Защото тя щеше да бъде моят почитател № 1 и щеше да ме кара да пиша каквото пожелае. Ta това си е истински кошмар.

Here's... Annie! За този леденостуден поглед и цялостното си
представяне във филма по романа Кати Бейтс печели Оскар за най-
добра женска роля през 1990 г. 

Като съм почнал с цитатие искам да поставя тук още едно мнение. Това е коментар на потребитяля Darth Vader във форума "Тъмната кула" от темата посветена на книгата, който много точно обобщава авторовата идея:

"Една от любимите ми книги. Чел съм я отдавна и искам отново да си я припомня, но съм я дал на някой, който явно не бърза да я връща... :) Мисля, че ще открия още много неща там.

Имам малко по-различно тълкувание на този роман. В случая за мен Ани Уилкс е нещо друго. Тя е олицетворение на посредствеността и битката на добрия автор с нея. Израз е също на стремежа и натиска на пазарът и книгоиздаването да работиш по определени правила, схеми и да правиш касов продукт със съмнително качество. Пазарът и очакванията да те влачат и притискат. Борбата на твоята по-добра, съкровена,талантлива половина да прави и пише това, което е по сърце и душа. Не виждам никакъв ужас, макар книгата да е много въздействаща. Има битка на ценности, които в крайна сметка надделяват над уродливото чудовище посредственост и алчност, великолепно въплътени в Ани Уилкс. Определено ще прочета тази книга отново. :) "

Дали Пол ще намери изход от ситуацията? Да задоволи желанията както на Ани, така и своите собствени. Кинг дава отговор, но той е в книгата. Хубавото на книгите е, че ако те интересуват можеш да ги прочетеш. Тази все още се намира тук и там (на старо се вижда често, на ново я има например в книжарницата на "Бард" на пл. "Славейков" в София, както и на други места, качена е и безплатно в Читанката.). 

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?

И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.

Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.

Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.

Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.

Ах, искам да напиша пиеса по тази книга... толкова много.

Още от Достоевски: Бедни хора;

Немски сказания - братя Грим

Като малки са ви чели приказките на братя Грим, нали? Разбира се, само че в онзи преразказан вариант за деца. Истинските са твърде жестоки и сурови, за да се харесат на повечето малчугани.

Знаете ли, че в истинската "Спящата красавица" принцът не е в първа младост и консумира няколко пъти любовта си към принцесата докато тя спи? Знаете ли, че в това време тя ражда няколко деца насън? Знаете ли, че след като принцът най-накрая решава да я събуди с целувка, тя не изпитва особено желание да се омъжи за него, но вече се чувства задължена? Интересно, струва ми се, че не сте чували тези подробности.

Знаете ли, че в истинския финал на "Синята брада", главната героиня увисва на кука за месо, а злодеят просто затваря вратата на тайната си стаичка зад своята поредна жертва?

За съжаление повечето оригинали на тези приказки никога не са излизали на български език. Ще се наложи да ги четете на немски, май има и английско издание, но не съм сигурен. Ако обаче искате да се докоснете до част от духа им, можете да го направите чрез двата тома "Немски сказания", които предлага изд. "Алтера". Това е втората голяма и важна публикация на известните германски братя след приказките.

Книгите представляват един огромен куп истории, общо 585, които са подредени тематично. Една част от събраните легенди са исторически и обясняват произхода на древни немски племена, животът на крале, князе и пр. Например, знаете ли защо лагобардите (бг.: дългобради) са останали известни с това име? Защото като водили война, боговете се скарали помежду си, докато отсъждали на кой да дарят победата. Накрая решили да я предоставят на тези, които имали по-дълги бради. Съпругата на главния бог обаче издала това на лангобардките, които отрязали косите си и ги залепили на лицето си все едно са бради. Лангобардите, разбира се, победили.

Има много истории за духове, дяволи, чудовища които са наистина ужасни. Има истории за магически пивници, за тайни изби, които джуджетата държат под руините на древни градове, планини и крепости и допускат в тях само най-добрите хора на земята, за да споделят виното им. Едно от най-прекрасните сказания е за чифт вълшебни халби, в които бирата никога не пресъхва, освен ако не издадеш, че ти ги е подарило едно определено джудже. Ако си достатъчно глупав да го направиш като главния герой... ще останеш на сухо. Какво да се прави :) Има цял цикъл сказания за русалки, за гноми, за магьосници, за обсебени от духове замъци... просто не можете да си представите. По-магически определено е първият том. Във втория се залага на историческите легенди, макар че това разделение не е въведено съвсем последователно.

В някои от историите ще видите първообразите на приказките. Те обаче са само загатнати. "Сказанията" са твърде различни. Те са много по-първични и недообработени. Те са по-сурови. Те са точно онези истории, които хората са си разказвали край огньовете късно вечер, с които са плашили непослушните деца и, да... някои съвсем не са смешни, а наистина брутални и ужасни: огромно същество, което живее в реката, отвлича млади жени, сношава се с тях и после те раждат изроди, които избиват близките си. Други легенди обаче са просто очарователни: двойка малки човечета искат да направят сватбеното си тържество в кухнята ви. Ще ги пуснете ли? Ако го направите после те ще ви подарят вълшебен пръстен, осигуряващ богатство на целия ви род до девето коляно и нататък, стига да го пазите.

Ако сте приживели едни определени смутни времена от средата на
90те, със сигурност помните тези приятелчета.

С други думи тези два тома са истинска съкровищница за вдъхновени и забавление. Изключително ценни книги, които винаги могат да ви предоставят по някоя кратка история. Тя ще ви свърши не една-две услуги: може да ви разтовари, може да ви даде почва за размисъл, може да ви накара да напишете или разкажете нещо на някой друг.

Накрая. Много интересен и приятен превод на Цочо Бояджиев. Запазил е духа на сказанията. Изглеждат все едно са били разказани на български език.

Проблемно е обаче книжното тяло. Меката корица просто не е приемлива за нещо такова. Изданието няма да издържи дълго, освен ако не го дадете на книговез, което си има своите предимства и недостатъци. Вярно е, че има издание и с твърди корици, но се то продава само в комплект с цялата поредица... а това са много пари. Като изключим тази подробност имаме две страхотни книги, които са гордост за всяка библиотека.

От "Алтера" ми подшушнаха, че може би ще излезе и трети том. Той ще събира още около 120 истории, които братята са публикували поотделно. Нещо ми подсказва обаче, че сигурно никога няма да го видим. Все пак надеждата умира последна.

Альоша - Анри Троая

Напоследък не чета. Не мога. Сърце не ми дава. А наскоро и очите не ми даваха. Хвърлях по някой и друг поглед на тази книжка в метрото. Може да сте ме засекли там. Все пак е ярко червена и претрупана с комунистически символи.

За Анри Троая вече съм говорил на едно място. Повечето му книжки са кратки, но много... пълнокръвни. В 100-200 страници може да ви каже много повече от хора, които пишат томове. Напоследък "кухата" литература ми писна и реших да хвана нещо малко по-дълбокомислено.

Альоша е момче на 14 години, което живее в Париж. В семейство на изгнанници от собствената си държава. Сигурно сте чували за митичните белогвардейци, които са се сражавали срещу болшевишките орди, загубили са, а после са се разселили из целия свят.

Атмосферата на повестта е изпълнена с тъга по отминалото време на два почина. От една страна имаме скръбта на самите герои към законна царска Русия, от друга твоята собствена мъка, читателю. Романтичните времена на онези години винаги могат да ти липсват.

Върху историческото пано от смъртта на червения цар Ленин, размириците, които последват в СССР, бъдещото признаване на тази държава-мутант от западните сили и обречеността на руската имиграция, Троая ни разказва за младия Альоша и приятелството му с едно френско момче. Алексей мечтае да е французин, да има френско име, да говори френски без акцент, да бъде френски писател, да знае всичко за културата на тази страна. Той не се интересува от руското минало на родителите си, въпреки че те опитват да му го открият. От другата страна Тиери е начетен младеж, роден французин, но и с физически недъг. Приятелството на двете момчета е предопределено, защото и двамата са изхвърлени от обществото, поради различията си.

Повестта ни разказва за силата на кръвта, за любовта към родината, за непреклонността на изгнанника. Красивият език на автора описва една тежка и мъчна картина, в която личното е смесено и общия социален, културен и исторически контекст.

Изключителна е носталгията към царството, към истинската Русия, която е безвъзвратно изгубена.

По много причини повестта е близка до българската действителност. Случилото се в Русия е станало и тук, проблемите на Альоша са проблеми и за много български деца, които са откъснати от родината, заради родителите им емигранти. Проблеми, автентични и реални.