понеделник, 23 март 2015 г.

Ру. Разказ за най-древните люде - Змей Горянин

"На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава."
- Змей Горянин

Като малък съм чувал мистериозното име "Змей Горянин" един-два пъти. Тогава ми беше много интересно и любопитно кой се крие зад него. Бях попаднал на прочутия псевдоним в някакво сборниче от началното училище. Не пишеше нищо освен самия него и, че използвалият го писател бил известен с творбите си за деца. Помня точния момент, когато разгръщах синята книжка на малкия бял чин. Попитах учителката, но тя ми каза, че това е стар автор, който не се изучава. Тя говореше пренебрежително за този човек. Аз и отвърнах, че и Вазов е стар, но учим "Аз съм българче". Отговорът беше, разбира се, че не можем да сравняваме някакъв си Змей Горянин с дядо Вазов. Псевдонимът обаче ме човъркаше. Исках да разбера кой е този човек. В него имаше нещо магично. Ами ако е бил вълшебник? Или истински змей!? Прибрах се вкъщи и попитах баща си. Той ми каза, че не знае за този автор, защото не са го споменавали в училище. Попитах дядо и той ми подсказа, че Змей Горянин е стар автор, който е писал исторически романи и детски книжки. Той обаче нямаше нищо в огромната си библиотека от него. Е, на следващия ден проверих в училищната... но и там нямаха нищо от Змей Горянин. Накрая отворих една стара социалистическа енциклопедия.

"Горянин, Змей - псевдоним на Светлозар Димитров. Фашистки автор и великобългарски шовинист."

Какво означават тези слова за едно дете, родено в ранните зори на демокрацията? Нищо. Знаеш само, че "фашист" е нещо лошо. Тогава тази дума още се употребяваше сравнително честно и носеше един всеизвестен специфичен заряд.

Трябваше да минат години преди да разбера, че Змей Горянин е бил един от най-добрите ни творци, които са умеели да смесват в едно твърде силен подтекст и приключения. Да, той е останал в границите на онази литература, която някои наричат "несериозна" - исторически романи с приключенски характер, творби за деца, стихове, но нима първото не е писал самия Александър Дюма - баща, а второто и третото - десетки други гении на писменото слово?

Змей Горянин (1905-1958)

Стилът на стария Змей е прелестен - изчистен, без нищо излишно, сладкодумен, добродушен, изпълнен с дух, който те грабва веднага. Повечето му истории са чудесни за деца и младежи, защото носят и добри поуки, които възпитават духа на младия човек и го правят здрав, силен, пречистен.

"Ру. Разказ за най-древните люде" е цикъл от пет малки разказчета. В тях Змей Горянин представя за младите читатели своя възглед за началото на човечеството. Ру е първобитен ловец. Скот, прехранващ се с каменна брадва и кремъчен нож, окичващ се със зъби от глигани. Той живее малко по-разумно от другите диви същества: храни се, диша, спи, поддава се на нагона да ловува. Да, това е Ру. Той е не е човек. Той е животно в човешки облик. Но разказите не са посветени само на Ру. Те са и за "най-древните люде". Повествованието на старият Змей е за превръщането на маймуната в човек. Човекът с животинска психика започва да мисли, да чувства, да създава. От вечно гладен звяр става алтруист готов да сподели храната си. Вълкът за всички други люде създава род и спечелва спътници за цял живот. Убиецът започва да спасява животи. Непреклонният пред съдбата на близките си, изгражда съвест и уважение към тях.

Именно затова Змей Горянин е добър автор за всеки малък читател. Той може да те научи какво е да бъдеш човек.

... и някога същият този безобиден и дори благотворен творец е бил забранен, само защото за няколко месеца е работил в Дирекцията за национална пропаганда. Книгите му са иззети от всички библиотеки и унищожени, а на него е забранено да публикува. Осъден на вечна забрава от червените тирани, той намира убежище в манастира "Седемте престола", където продължава да твори сам за себе си. Оформя стихосбирките и сборниците си без чужда помощ като дори ги изрисува и подшива със собствената си ръка. Надеждата в сърцето на твореца е една: някога червената мъгла ще се разсее и посланията му отново ще намерят път към публиката.

Една от саморъчните стихосбирки на Змей Горянин,
които никога не са били издадени в печатен вариант.

Това обаче никога не се случва. "Ру. Разказ за най-древните люде" е една от малкото художествени книги на Змей Горянин, издадени след средата на 40-те години на XX в. Всъщност... Господи... ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА. А авторът е нещо, което винаги е липсвало в нашите училищни програми: някой който умее да пише за увлекателни приключения като Р. Л. Стивънсън и сър Артър Конан Дойл, и също като тях вкарва в произведенията си прекрасен ненатрапчив подтекст и поука. Един забравен гений.

Тъжно. Змей Горянин никога не се е предал на съдбата си. Не се е оставил да бъде влачен от нея, но изглежда ние сме го предали. Надявам се, че някога ще изкупим греховете си. В този смисъл кратката история на Ру е една твърде ценна за всяка библиотека малка книжка.

Ще завърша с едно пророческо четиристишие на писателя:

"Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг."

Още покъртителна информация за Змей Горянин. И още малко.

събота, 21 март 2015 г.

Страноприемницата - Явор Цанев

Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)

Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.

"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".

Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.

Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?

И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.

На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.

Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна".
Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.

Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:

"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."

Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.

Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.

"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.

Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.

В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.

С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.