сряда, 31 декември 2014 г.

Парфюмът - Патрик Зюскинд

Веднъж се запознах с крадец на колела. Няма да ви споменавам името му, защото то е твърде известно, пък и една тънка книжка написана в проза ми пречи. Ала мога да ви кажа всичко останало. Та запознах се с крадец на колела, който междувременно има проблеми с алкохола, занимава се с измами и още някои "по-интелигентни" престъпления. Извън тези си занимания обаче той е уважаван "обещаващ млад творец", "белег на новата интелигенция", "талант", който има купища почитателки повечето, от които готови да си легнат с него, стига да ги пожелае. Той има особена аура. Тя непрекъснато струи от него и не секва дори след като веднъж си го видял с потни, мръсни дрехи, вонящ на спирт и нарамил две прясно откраднати колела на гръб. Да, той беше точно този боклук, но продаваше и все още продава съмнителните си произведения с огромен успех. Живее на гърба на обществото с престъпленията си, но въпреки това всички го обожават, освен онези които завиждат на успехите му. Вероятно дори те го боготворят, но се срамуват да признаят.

Той е някъде там. Да, плът и кръв е и вие го обичате, но не знаете нищо за тайния му живот.

На какво се дължи тази харизма? Този неестествен аромат на обожание, който някои излъчват, омагьосвайки всички около себе си?

Тук имаме една тънка немска книжка, която е претърпяла четири издания на български език. Това, драги мои, е истинско изключение за нашето книгоиздаване, което можем да оправдаем единствено с огромен успех сред нашите читатели. Върху всички тези томове посветени на отвратителните зловония и прелестните аромани в нашето общество имаме изрисувана по една прекрасна червенокоса девойка, омаяна в сън, сякаш тя самата е полъх на парфюм.

Сред дългите изречения, обсипани с много прилагателни, изброявания и необичайни за обикновения език думи, сред тежкия, но увлекателен изказ, сред редовете на тази така типична за немската литература творба (тя направо крещи, че  е писана от германски автор) се спотайва младият Жан-Батист Грьонуй, роден в първата половина на XVIII в. във Франция и надарен с особен талант. Той умее да подуши всичко от прелестните цветя до развалена храна, от въздуха около него до водата, от камък в градината до свеж девичи дъх, чиято притежателка се намира на левги разстояние. Грьонуй е призван за парфюмерист, един от ония гении, благодарение на които науката достига своя златен век. Той свиква дотолкова с миризмите от дете, че за него става по-привично да използва носа си като ориентир, вместо очите. Той може да потъне в мрака на подземна изба и да открие бутилката която търси по сорт и реколта само осланяйки се на своето обоняние.
Кутията от филма по книгата.
... но в същото време той - Грьонуй е едно долно същество. Той не е човек, а скот. Гений, но и животно, което се осланя на носа си като див звяр. Другите сетива за него се намират на заден план. Той мисли чрез носа си, а един човек, който разчита само на това низше сетиво не може да бъде одухотворен. Зюскинд прилага обратна психология към своя герой. Авторът не придава човешки качества на животно или предмет, а вместо това превръща човек в животно. Жан-Батист сякаш е лишен от мисли. Той просто действа, тласкан от нагона на миризмите, определящ жизнените му необходимости. Това е човекът с малко "ч", който се изражда от самата си поява на белия свят щом е обграден с твърде много плът и тлен и твърде малко дух. Той не може да разбере какво е "справедливост", "обич", "мисъл", "Бог", "душа", не може да разпознае нищо безплътно, защото няма как да го подуши. Противното е присъщо за хората, но много от нас, също като Грьонуй не познават истинското значение на тези думи. Светът напоследък ражда прекалено много такива същества - човеци, които не са хора. Две трети от света са онези, които следват Жан-Батист Грьонуй, без да го познават. Може би защото е литературен герой и няма как да го подушат.

Сред миазмите на бавно течащото действие в романа се разгръща кратката история на един живот. Тя протича толкова мудно и с такова сладкодумие, че сякаш е полъх на някаква миризма. Една съвсем тънка миризма.

Грьонуй от грозен младеж ще стане невзрачен, незабележим за никого гений на парфюмерийното изкуство, който ще бълва шедьовър след шедьовър без името дори да достигне ушите на отвратителното консуматорско общество благодарение, на което се изхранва. Но и той е подготвил една изненада...

... едно велико творение, чрез което чудовището възнамерява да се превърне в човек. Или поне да си надене човешка кожа на гърба. Той иска да създаде парфюм на обичта. На онази харизма, която ни кара да обожествяваме и величаем като общество всякакви луди, престъпни елементи, мошеници, пошли и грозни индивиди. Всичката онази измет, която въпреки истинската си същност достига висините на човешкото общество.

Въпреки, че някои изтъкват невероятна дълбочина на повествованието, което Зюскинд насища с философия, основния мотив на романа винаги се свежда до една основна идея - историята за гнилия орех, който изглежда добре отвън, но иначе не става за ядене. Как се приема един човек ако гние черупката му и как ако изгнила е само душата му. Колкото и да е добър в това Зюскинд не можете да откриете в книгата многопластовите идеи на автори като Балзак, Достоевки, Гогол и пр. класици. Авторът на "Парфюмът" остава много зад тях. А поуката за гнилите орехи винаги ще бъде актуална и вероятно ще стане обект на още хиляди произведения, защото има хиляди хора, които... да кажем, се прехранват с кражби на колела и нелегално разпространение на метилов алкохол, а извън това се занимават с безпаметни пиянски оргии, но междувременно са "обещаващи млади творци". Въпреки всички опити някои да ни напомни за истинската същност на тези индивиди ние така и не се уверихме напълно в правотата на прочутата народна поговорка. Живеем в свят където много от гнилите хора са силни и обичани, а ядливите - хвърлени в боклука. В този смисъл гротеската, която Зюскинд влага във всички описания е твърде уместна, защото целият свят е просто една гротеска. Безсмислие. 

Карта на пътуванията на главния герой. Източник.
В човешките общества малкото хора, които стават "за ядене", които могат да бъдат "погълнати", за да се извлекат полезните им свойства, да се "абсорбира" положителното от тях биват отхвърляни. "Ти си това, което ядеш". Когато Грьонуй искаше да бъде човек, да се учи, да дарява красота, той остана незабелязан, неизвестен, а бе себе си. От престарелите комати, с които се храни, обществото на хората винаги изрязва здравото, изрязва дори коравото и гълта мухала с наслада. Човеците са отвратителни, а най-ужасни сред тях са ония чудовища, от които те сами създават. Също като създанието на д-р Франкенщайн те мразят своя единствен родител - обществото, но и не могат без него. Те искат да го убият от омраза, но и го обичат толкова много, че биха погинали заедно с него.

Най-ужасно остава онова чудовище, което се спотайва зад маска на човек.

Единственият грях на Зюскинд е, че избира да постави сюжета в миналото. Така читателите му отново ще решат, че това не важи за тях, че предците им са били по-глупави и са допуснали съответните грешки, които няма как да състоят днес. Че Грьонуй няма как да съществува сега. Авторът също пропагандира някои от ония пороци, които сам Грьонуй притежава без да осъзната. Героите са абсурдни, което е похват за гротеската, но според мен романът щеше да е в пъти по-въздействащ на сетивата и психиката, а и щеше да предаде много по-ефективно посланието си, ако действието се развиваше в съвременния свят. Вместо това авторът за пореден път осмива като по-глупави хората преди него или поне така изглежда. Така и един писател не разбра, че всички онези човеци от предни епохи не са по-различни от днешните.

Романът има изцяло линеен сюжет, което не е отрицателна черта и може да ви вдъхне надежда ако не можете да измислите заплетени линии на някое собствено произведение, стига това да ви притеснява - все пак "Парфюмът" е доста успешна книга. Финалът изглежда почти абсурден. Тъй като с методите на реализма той не би могъл да се постигне без да звучи странен, Зюскинд е прибягнал до последната надежда на всеки писател - deus ex machina. Това прави нещата внезапни, прекалено невероятни и неестествени, което изглежда неуместно спрямо почти реалистичния сюжет до този момент. Фантастичното начало става прекомерно силно.

Книгата може да се прочете безплатно тук.

събота, 20 декември 2014 г.

Шагренова кожа - Оноре дьо Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.
Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.
Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.