петък, 26 септември 2014 г.

Десет малки негърчета - Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъка Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.
Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.
Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

неделя, 21 септември 2014 г.

Кралят демон - Крис Бънч

Чудя се защо пиша за тази книга, все пак е за хора на...16 години. Опа, след 18, но не повече от 21, защото вече си твърде възрастен, за да ти е особено интересна... Пак е готина, но не е същото (с тоя мой песимизъм прекалявам, нямаше нищо вярно в това твърдение). Ако не сте чели нищо за нея, айде, бързо да погледнете едно кратичко представяне на Кралят-маг. Това е втората част от поредицата. Вероятно сбърках, че разделих книгите. Те трите са едно цяло, трилогия дето се вика, и трябваше да ги свържа в една публикация, но хайде ще има три за пълнеж.

Дамантес - нашият любим герой от първата част, и неговият повелител и приятел - Тенедос (по-всяка вероятност името не е случайно, защото го носи и демон от гръцката митология и означава "смърт") продължават военните си приключения изпълнени с жесток реализъм... да, жесток реализъм във фентъзи роман.

"Кралят-маг" описва, както ви бях подшушнал предния път, как Дамантес постепенно се издига от редник в нуманцийската армия до трибун - най-високото звание в нея. Втората книга разказва за живота му на висш военен. Изминали са десетина години от времената, в които кралят-маг Тенатос се е възкачил на трона и младостта на Дамантес като че ли все повече се превръща само в блян. Героят се е променил, а историите от предната книга са вече само спомен и избледняват от паметта му. Е, да, но... има още живец в старото куче, защото един улегнал Дамантес е като бесен жребец, а жените в Никияс (столицата на Нуманция) все още са също толкова развратни и кралят-маг винаги може да намери още работа за своя любим трибун. 

Този път той е замислил поход към една огромна страна. Виждате ли картата по-долу? Е, значи вече знаете колко по-огромно е магическото кралство Майсир, в което всеки един малко по-добре изучен вълшебник може да срита задника на който и да е чародеец от армията на Тенедос... е, може би не точно...



"Кралят демон" е много по-впечатляваща от "Кралят-маг". Освен, че героите вече отчетливо се променят, книгата е блестяща откъм описанията на войната. Това, че Бънч е бил ветеран от Виетнамската война си казва думата и той буквално е разказал десетки дребни истории, които сам е виждал с очите си. Животът на война е представен в пълнота. От епичните боеве, до разпилените черва на бойните ти другари, от бляскавите доспехи и униформи, до противните инфекции и болести, от смелите саможертвени бойци, до плашливите мародери, от офицерите-аскети, до онези, които си пълнят гушите и крият провизии. Всичко това е вплетено на едно място като в огромна нишка, обсипана с моряшки възли и поставена в общият голям контекст на войната. Обикновеният войник е пионка на своя офицер, а той - на генерала си, който е само марионетка за Тенедос - кралят-маг. За общата картина Бънч черпи вдъхновение от нахлуването на Наполеоновите армии в Русия. Майсир е същата империя - крепостни селяни, обширни степи, страшната зима, самодържеца господар. Дори казаците намират своя еквивалент в негаретите. И като стана дума за това, Тенедос е същински Наполеон - хитър, умен, интелигентен, далновиден... алчен за власт, лукав, непримирим използвач. Читателят с ужас наблюдава как цялата "романтика" на предната книга постепенно отмира, как симпатичните за него герои малко по малко си отиват, как цели градове, които Бънч го е накарал да построи във въображението си, се сгромолясват.

Дамантес предвожда своите червени пикеносци,
фенарт.
... Великите умове са неразбираеми за нас. Те искат още и още и не могат да се спрат, когато стане твърде късно. Те използват останалите за своите цели. Понякога си струва да го направят, понякога не. Имат правото над живота и смъртта на останалите. Както pater familias в Рим е можел да използва своята patria potestas, за да унищожи целия си род, така и великият водач може да погуби всичко онова, което е създал за народа си, заедно със самия него и дори себе си. Могат ли бащите на обществата да ги рушат по своя воля, както по-рано са решили да ги въздигнат от прахта на разрухата и корупцията? Имат ли наистина това право? Какво е чувството да разбереш, че инструмент в ръцете на един такъв човек?

Ужасяващият, но и героичен цвят на войната се смесва с този на магията във фентъзито, с цял пантеон могъщи богове, със страшни демони и господарите, които са ги призовали, и еротични сцени, които за щастие са много по-малко и не толкова подробни, за разлика от първата част на поредица. Съвсем спокойно мога да твърдя, че това е съкратена еротична, фантастична версия на "Война и мир".

... има ли Тенедос господар? Има ли зад него крал-демон или това е само плод на лъжливи възприятия? Или може би той сам е сатана?

Ако ви се чете, ето я безплатно онлайн. Заповядайте и първата част.