петък, 25 юли 2014 г.

Гешев остава жив след 9.IX.1944 г. - Иван Бутовски, Петя Минкова

Царство България си е отишло безвъзвратно. Цялото му материално и духовно наследство е било унищожено. Последната независима държава на българите не съществува от близо 70 години.

Когато чета за нея винаги има какво да ме изуми. Девета икономика в Европа, първа по ръст в света. Тогава на всеки пост, дори по-нисък, е имало извънредно подготвени и образовани личности, които са давали всичко от себе си за благоденствието на страната.

Обичам да чета за някогашната ни родина. Обичам да научавам отново и отново как от тя започва да се създава молекула по молекула в края на XIX в. и как зародишът ѝ расте малко по-малко в първите години от новото столетие. Грандиозният финал обаче са 30-те и 40-те години, когато Царството изживява своя апогей. Тогава творят най-надеждните му дъщери и синове. Можем само да си мечтаем, те да бяха продължили работата си до ден днешен, защото споменатият зенит не е нищо особено в сравнение с потенциала, който е можел да се разгърне през следващите десетилетия.

Книгата, на която е посветен този пост, разказва за начина, по който е бил абортиран плодът на българската нация. Методът, прилагането на който е сломило духа ни, унищожило е вярата ни, премахнало е общите ни цели, отнело ни е волята за развитие и творчество. Той ни е превърнал в днешното си уродливо малформирано отроче, което съвсем неправилно наричаме "българското общество" (та такова по-скоро не съществува).

Тук е коренът на нихилизма.

Тук е краят на историята.

Колелото спира да се върти.

Едва от малкото доказано автентични снимки на Никола Гешев.
Образът му е противоречив. Можем да го приемем за герой,
избягъл от ада, или пък предател, който е имал необходимото оръжие
да изкара още много хора от там. Може би цял народ. Истината остава скрита.
Никола Гешев (1896 - ?) е бил интересна личност. Безкрайно умен и логичен в постъпките си изключително надежден кадър, за какъвто днешните тайни служби могат само да се надяват. Личността му буди огромен интерес дори днес - повече от 70 години след като е слязъл от сцената и е прекратил обществената си роля. Най-малкото доказателство за това е, че четох тази книга във влака и големите червени букви на корицата, които съставят името му, привличаха всички погледи наоколо. Цялото купе реши да ми я поискаха за малко, а после се появиха хора и от съседното. Накрая няколко души си записаха заглавието и авторите.

Шантава работа.

Изследването на двамата журналисти Бутовски и Минкова се спира на различни архивни, гласни и други доказателства, които потвърждават факта: Никола Гешев, известният началник на "царските тайни служби", е останал жив след 9 септември 1944, а не е убит на турската граница ден по-късно, каквато е била официалната версия на тогавашната власт.

Това, разбира се, не е сензация. Данни за тези обстоятелства изтекоха още отдавна, а догадки е имало винаги. Най-малкото как би могъл да праща тайно писма на роднините си до 1984 г. от фалшиви адреси из целия свят :)

Хубава идея е, че книгата се опитва да вкара читателя в мозъка на Гешев. Да научи как е разсъждавал, какви идеи е поддържал и що за нрав и мироглед е притежавал. Наред с това няколко глави са посветени на цялостната обстановка в страната и описват една нищожна част от червения терор и зверствата, които са били извършените след черната дата. Авторите ни запознават и с онова, което Гешев е имал на разположение към този момент. Така много по-лесно можеш да погледнеш през неговите очи и да видиш дали планът му за бягство е бил възможен.

Ким Филби, двоен агент, работил за Великобритания
и СССР, който може би има роля в бягството на Гешев.
Изследването на Бутовски и Минкова не е просто конспиративна теория, която на пръв поглед звучи правдоподобно. Тя е подкрепена с реални факти. Много от цитираните документи са приложени като фиксимилета и се четата от първа ръка. Вероятно това е най-ценната част от книгата. Можеш да надникнеш направо в секретните досиета и доноси, които отлежават в папките на Държавния архив.

Въпреки, че е посветена на Никола Гешев, чиято противоречива личност може да ви накара да го почитате като герой или го заклеймявате като предател, много по-въздействащо и интригуващо за мен бе съдържанието, което се спира на други известни личности, които се намесват в историята: Трайчо Костов, неговия живот, дело и смърт; британския таен агент Ким Филби; министър-председателят Богдан Филов; червените вождове Тодор Живков и Вълко Червенков; екзекуторът Лев Главинчев и много други, за които може би сте чували, а може би не. Последните няколко глави са посветени на семейството и потомците на Гешев, начинът по-който са преживявали след 9 септември и делата им преди тази дата. Вероятно най-интересните факти са, че Георги Гешев, брат на Никола Гешев, е първият български шампион по шах, а Емауил Гешев е основал футболния отбор Славия и е създател на българската пенсионна система от 30-те години (знаете ли, проучвал съм я от по-рано и е много по-надеждна от днешната, всъщност е била явление в световен мащаб и по тази причина днес неговият модел се прилага в Дания и още няколко европейски страни).

Големият български трудовоправник и основател на
ФК "Славия" Емануил Гешев. След 1944 г. е принуден
да живее в немотия в непознат за него град. Трудът на
живота му е бил заклеймен, въпреки безспорните качества,
които притежава.
Книгата е демонична. Докато четеш за реалните събития в нея те побиват тръпки, стига да можеш да си ги представиш и осъзнаеш, че наистина са се случвали, защото някои от тях са толкова чудовищни, че чак не ти се вярва да са били реални. Обстоятелствата обаче си остават такива. Искаше ми се да не е така, но написаното на тези 180 страници се е състояло. Ужасно е да разбереш или да си припомниш колкото много хора са били "наказани" единствено заради ума, вярата, политическите си разбирания, любовта към науката и изкуството... и как онези, които са ги премахнали, са доживели до спокойни старини в луксозните си домове. Много по-противно става, когато си помислиш за други факти, които не се споменават в тази книга: да си припомниш, че още съществуват градове, села и улици, които носят техните имена, че още стоят част от паметниците и възпоменателните им надписи, че някои хора дори ги възхваляват.

Да излезеш с пречупен кръст в Германия е престъпление. Да нарисуваш съпр и чук в България е нещо, на което ще се гледа с безразличие. Да преименуваш град, защото е бил кръстен на червен идеолог или да измислиш ново име на улица, която се нарича "Българска комуна" или нещо от сорта изглежда дребнаво. Някой би казал, че ако "Септември" спре да се изучава в училищата, това би било неуважение към твореца и историята. Ако свалиш портрета на Тодор Живков от входа на блока, някои съседи сигурно ще се подразнят. Да, може би всичко това е вярно, но промяна не би могло да има без тези дребни промени, защото те ще окажат огромно влияние на развитието ни като общност. В Нацистка Германия е имало улици и селища, които са носили имената на силните към момента, имало е и поети, които са ги възхвалявали. Сигурно някои от тях са пишели добре, може би дори шедьоври, също като Гео Милев, но въпреки това цялото духовно наследство на Третия Райх е било премахнато. Положителните резултати са налице от години. Това ме кара да се замисля, не е ли крайно време да стане същото и тук?

Но хора, ако четете историята ще видите, че българската нация отново се гради. Същите стъпки, които е направила в края на XVIII в. се извършват плахо и сега. Днешното поколение няма да види резултата от тях. Няма да разбере дали ще бъдат прекършени по същия начин. Колелото на историята пак ще се върти за нас.

Кратък откъс от изследването можете да прочетете тук.

Съжалявам, че днес прекалих с тези политически съждения, обикновено ги избягвам, но този път не успях, все пак книгата го изискваше, иначе нямаше как да я представя. Дано не съм ви подразнил.

Очаквайте в следващите няколко седмици: "Градска готика" - Брайън Кийн, "Демонични песни" - Ф. П. Уилсън, "Още по-голямото приключение на малкото талъсъмче" - Никола Райков

събота, 19 юли 2014 г.

Мизъри - Стивън Кинг

Подхванах тази книга, защото исках отново да се почувствам като в ученическите си години - тогава завършвах всеки учебен ден с четене на ужаси и фентъзи на нощната лампа.

Време ми беше да забравя, че някога съм чел и друго на тоя свят...

Когато бях 12ти клас една от учителките ми по литература ме попита какви книги чета (нямам идея защо). Аз и казах, че ми допадат ужасите, а тя ми препоръча да хвърля едно око на "Мизъри", защото била натоварена с много силна филосовия. Не го направих, защото тогава още се намираше само старото издание на романа. В последствие ИК "Бард" пуснаха ново, но все забравях препоръката....

... накрая си спомних и успях да намеря заглавието преди да се е изчерпало напълно. Преди няколко дни, когато прочетох част от книгата, разбрах, че съм бил в ужасна грешка...

... трябвало е да прочета тази книга много порано...

... "Мизъри" е брутално-садистично-философка книга...

... и това я прави страхотна.

Бакман според снимката,
която Кинг е представял за негова.
Когато пише романа Стивън Кинг е планирал той да излезе под знаменития му псевдоним Ричард Бакман. Типичното за тези романи е напрежението, с което зареждат читателя (Все едно си стъпал на пръсти върху ръба на скала...), болката, която му внушават (..., покрита със счупени стъкла...) страхът, който всяват (... и гледаш надолу.).

Повечето книги на Бакман са земни. В тях липсва фантастичното (изключваме "Проклятието") и точно това ги прави най-ужасни. Чудовищата са истински и бродят между нас. Днес мина през пазара за клиграм чареши. Кой ти ги продаде? Не знаеш. Нямаш идея и с кой си се разминал по пътя. Спокойно, не искам да те параноизирам (нова дума!), но как би могъл да знаеш, каква са хората на улицата.

Ани Уилкс е някъде там. На улицата или другаде. Можеш да я срещнеш и дори да я попиташ за часа и тя да ти отговори, но никога няма да разбереш каква е всъщност, защото е хитруша.

Пол Шелдън е богат писател. Направил кариера благодарение на поредица мелодрамитични романи, посветени на Викторианската епоха и главната му героиня - Мизъри. Пол ненавижда най-известните си книги и жадува да се откъсне от превзетия свят на суета, любовни тиъгълници, гордост и предрасъдъци (простете ми, че ги наредих в този ред, Книжното момиче ме подучи. Обещах, че ще се оплача от нея ;). Пол иска да пише за себе си, но не може, защото почитателите, издателите и редакторите му не позволяват да излезе от калъпа. От това, което масовата публика обожава.

... а борбата на писателя с подобни пречки е сама по себе си унищожителна. Да не пишеш това, което желаеш и да загърбраш идеите, които наистина дават израз на цялата ти душа, е като да късаш живи късове от собственото си тяло.

Пол почти успява да излезе от сереотипа, когато среща Ани Уилкс - мила женица на средна възраст, която го спасява при автомобилна катастрова, пренася го в дома си, шинира смазаните му крака и го лекува на собствени разноски...

Сцена от театрална постановка по романа.
... Ани обаче иска нещо в замяна. Тя иска Пол да напише един още един роман за Мизъри специално за нея. О, да, тя иска Пол да твори само за нея. Само за Мизъри и само заради Ани, а последната има много начини да го принуди ако той не е съгласен.

Напрежението в книгата понякога може би идва в повече. Цялата гадост и ужас на ситуацията - също. Ако чета за вампири и се стресна ще си спомня, че вампири не съществуват. Ако чета за извънземни и се уплаща, ще си кажа, че дори да има друг живот в цялата огромна вселена, то той няма никаква връзка със Земята. Ако чета чудовището на Франкенщайн, веднага ще реша, че науката не е достигнала до подобно ниво и няма да го достигне докато съм жив. Ако чета за Ани Уилкс обаче, ще зная, че тя броди някъде навън, защото тя е просто откачалка, която властите не са прибрали. Именно това прави тази книга на Кинг един от най-ужасяващите му романи. То кара една книга от около 350 страници с едва две наистина детайлни и гнусни сцени на насилие да изглежда много по-страшна от десетки други заглавия на същия автор и е мотивирало самия него да отвърне по следния начин в едно свое интервю:

Въпрос: Кой от вашите герои имате най-малко желание да срещнете в реалността?
Кинг: Ани Уилкс. Медицинската сестра от "Мизъри". Защото тя щеше да бъде моят почитател № 1 и щеше да ме кара да пиша каквото пожелае. Ta това си е истински кошмар.

Here's... Annie! За този леденостуден поглед и цялостното си
представяне във филма по романа Кати Бейтс печели Оскар за най-
добра женска роля през 1990 г. 
Като съм почнал с цитатие искам да поставя тук още едно мнение. Това е коментар на потребитяля Darth Vader във форума "Тъмната кула" от темата посветена на книгата, който много точно обобщава авторовата идея:

"Една от любимите ми книги. Чел съм я отдавна и искам отново да си я припомня, но съм я дал на някой, който явно не бърза да я връща... :) Мисля, че ще открия още много неща там.
Имам малко по-различно тълкувание на този роман. В случая за мен Ани Уилкс е нещо друго. Тя е олицетворение на посредствеността и битката на добрия автор с нея. Израз е също на стремежа и натиска на пазарът и книгоиздаването да работиш по определени правила, схеми и да правиш касов продукт със съмнително качество. Пазарът и очакванията да те влачат и притискат. Борбата на твоята по-добра, съкровена,талантлива половина да прави и пише това, което е по сърце и душа. Не виждам никакъв ужас, макар книгата да е много въздействаща. Има битка на ценности, които в крайна сметка надделяват над уродливото чудовище посредственост и алчност, великолепно въплътени в Ани Уилкс. Определено ще прочета тази книга отново. :) "

Дали Пол ще намери изход от ситуацията? Да задоволи желанията както на Ани, така и своите собствени. Кинг дава отговор, но той е в книгата. Хубавото на книгите е, че ако те интересуват можеш да ги прочетеш. Тази все още се намира тук и там (на старо се вижда често, на ново я има например в книжарницата на "Бард" на пл. "Славейков" в София, както и на други места, качена е и безплатно в Читанката.). 

петък, 11 юли 2014 г.

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?




И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.


Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.
Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.
Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.



Ах, искам да напиша пиеса по тази книга... толкова много.


Още от Достоевски: Бедни хора;