сряда, 25 декември 2013 г.

Човекът, който обичаше Стивън Кинг - Бранимир Събев

Купих си я от панаира и то с автограф! Така имах възможността да стисна ръката на един от авторите на книжни блогове, които следя (виж колонката по-долу). Трябваше ми обаче цяла седмица преди да събера достатъчно време и да изчета книгата за няколко часа. Преди това се задоволявах с някой и друг разказ в метрото. Защо ви разказвам всичко това? Ами защото едно от доказателствата ми, че книгата си струва е именно комичната ситуация, която се наложи да изживея в метрото - на два пъти потеглих в грешна посока, защото се улисах в четене. Не е майтап!

Сборникът е излязъл миналата година и събира 14 разказа, повечето доста кратки. Жанрово те са много разнообразни и можете да срещнете типичен ужас, фентъзи и исторически елементи, екшън, криминале, трилър, еротика. С други думи - за всекиго по нещо.

За пръв път чух за Бранимир Събев от самия него - случайно попаднах на блога му. После разбрах, че има издаден сборник разкази, който беше публикуван в Мрежата. Казва се "Хоро от гарвани" и събира ранни творби на автора. От него прочетох няколко историйки. Имаха добри идеи, но определено в реализацията имаше още много какво да се желае.

Тук нещата са отишли на ново ниво. Идеите са все така добри, но и техниката на автора се е извисила много над тази в "Хорото". "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" също е типичен сборник за писател в ранните си години. Разказите се разминават по стил в едни или други нюанси. Младите автори винаги първоначално се лутат между един или друг вече утвърден писател и наподобяват неговите похвати. Това става обикновено, както волно, така и неволно. Тук също е така. Поради големите различия между отделните заглавия в книгата смятам, че те, със сигурност, са писани в голям интервал от време, т.е. не в рамките на 1-2 години. Определено една част са много по ранни от последните няколко разказа. Много силно е влиянието на Стивън Кинг, например, чест похват на Бранимир Събев е да ни връща ретроспективно към различни биографични данни за героите си - нещо което Кралят на ужаса също прави непрестанно. В последните три разказа обаче той сякаш е открил себе си и демонстрира личен стил, почти или напълно завършен (трябва да прочета повече за да го твърдя).

Обаянието в стила на Бранимир Събев е в това, че той използва някои чисто разговорни думи, които обикновено не бихте срещнали в повечето художествени книги. По това текстовете му отново понапомнят Кинг, който понякога прави същото.

Първите три разказа са определено по-ранни или така изглеждат. Те и "Хижата" наподобяват по "механика" на онези, които са публикувани в "Хоро от гарвани". Написани са сравнително "по холивудски" и на пръв поглед изглеждат по-повлияни от сюжетите и изразите в различни популярни филми (третият не толкова). В "Арлекин" ни се открива възможността да надникнем в ума на сериен убиец, психопат, вманиачен в играта Го (може би ще я оприлича на онова, което тук наричаме "шашки"), който играе с жертвите си преди да ги убие. Разказът не е лош. Идеята е страхотна и добре е развита. Но исках мистерията да продължи да се заплита. Вместо това изходът бива предрешен много рано - още в първите страници, което прави историята предвидима. Има и една логическа грешка, или аз просто не мога да схвана:

Как разследващите разбраха, че убиецът е бял и играе Го с жертвите си преди да го хванат и при положение, че нямат свидетел. Да кажем, че е бял, добре може да са го мернали някъде, но че играе... до колкото разбирам това той правеше тайно.

"Бягството" ни вкарва е един меко казано екзотичен и особен затвор в САЩ, който не би могъл да съществува, не и във вашите представи. Отново много разчупена идея, макар и да прилича по всичко останало на десетките затворнически филми, които всички сме гледали. Повествованието отново е на ниво и историята е забавна, но за мен се развива прекалено набързо, искаше ми се да е по-дълга и детайлна.

"Котешкият господар" за мен е крачка напред от първите два. Определено тук започвам да виждам някакви наченки на собствен стил у автора - много по-отчетливи от тези в споменатите до сега разкази. В него ще се запознаете с африканско племе и неговите английски колонизатори. Един млад нубиец ще покаже особен талант, който дава фантастичен заряд на разказа. Хареса ми и основната идея - навсякъде, във всяка раса и всеки народ, има както боклуци, така и достойни и честни хора, които не биха цапали ръцете си с чуждо страдание.

"Хижата", за която споменах вече, е разказ за литературен конкурс в Шумен, който се превръща в неочаквано приключение за неговите лауреати и който един от тях със сигурност ще помни завинаги. Тук историята е напълно непредвидима и отново стилово има нещо различно. Нещо покълва и чака да порасне. В какво обаче се е превърнало се вижда в следващите разкази.

Три разказа може би следва да наречем "сюрреалистичен лиризъм", както пише на задната корица за един от тях. Аз бих нарекъл с по-обикновеното "лирика в проза". В два от тях основната идея е само загатната. Както казват сюрреалистите "това не е лула". Да, гледаш го, прилича на нея. Даже е нея. Но не е. Авторът иска да каже нещо зад формата и картината. Сюжетно тези два разказа не са толкова развити, както казах, за тях важни са картините, които описват и различните загатвания, които ни оставят. Първият е "Жените на живота ми". Аз лично не прозрях съвсем идеята. Иначе обстоятелствата са интересни. Гробище, мрачно и черно, самотник с тъжни мисли за отминалите си любови. Какво ли се крие в тъмнината около него? "Кралят" е другият такъв разказ. Един смазан от живота човек открива... шанс в живота? Е, предполагам. Вдъхновен е от песен, която не съм слушал и не бих могъл да зная. И в двата има зачатъци на реален сюжет, той обаче не е важен. Важна е лириката и формата. И двата са много добре развити и с завидно добро повествование. Както казах, разказите идеално илюстрират развитието, през което минава един млад писател. Стига се до там, че лириката придобива сюжет в "Любов моя, ангел мой". Тук тя започва да отстъпва, но е налична. И то не само в началото, но през цялото време. Идеята отново е интригуваща. Мъж и жена изгарящи от страст един към друг. Гора и на пръв поглед - самота. Трима... изверги, които не знаят какво ги очаква. Понякога дивите зверове са по-хора от родените такива. Развоят е много предвидим ако си чел достатъчно ужаси, иначе по всяка вероятност би бил изненадващ. Финалът... за мен е грешка. Не биваше последната сцена да се опише така, а по-скоро в стила на началото - поетика и лирика.

Бранимир Събев прави още една крачка напред със "Страх от страха", където няколко ученици от прогимназиалните класове си разказват страшни и странни истории докато са на ваканция в стара и занемарена соц. сграда. Историйките са кратки, някои от тях доста шантави и поднесени със забавен тон. На някои от тях дори малко се засмях. Една-две съм срещал в други книги - сборници с народни легенди, предания и обичайно право. Интересно - събрани именно от Северозападна България, от която са учениците в разказа. Не знам дали е имало някакво проучване или авторът си ги знае по-принцип, тъй като и той е от същия регион. Финалът е забавен и неочакван. Историята прилича на някои разказани от Уошингтън Ъруинг, само дето той би се спрял по-обстойно на всяка отделна нейна част.

В "До къде водят мечтите" пак се усеща чуждо влияние. Стивън Кинг и още някой, който се страхувам директно да назова, защото не съм сигурен кой точно. Млад български автор иска да публикува свой разказ в новоизгряващото българско издателство "Нова Зора". Двамата ни герои - писателят и издателят следват своите мечти. Единият е пожертвал личния си живот, другият тепърва има да губи, за да се издигне в кариерата. Мечтите могат да са пагубни, но не и колкото липсата на самообладание и контрол на нервите. Развоят на разказа не е съвсем предвидим. Но това, което ми направи най-силно впечатление е, че тук нищо не става случайно. Всеки детайл е от значение за развитие на историята. Авторът ни остава знаци. Дори ако главният герой реши да пусне една вода това има някакво значение. Това внимание към детайла е умение, което повечето млади автори не притежават. Затова "До къде водят мечтите" е още една брънка в развитието на писателя.

Между другото на едно място фамилията на един от героите незнайно защото се променя - редакторски пропуск.

"Към Ада" водят три неща. Наркотици, кръв и един зиг зауер. Разказът е много добре построен. Докато не го завършиш не знаеш нищо. Повтарям - нищо. Нямаш никакъв шанс предварително да усетиш какво ще се случи, въпреки че авторът е оставил своите подсказки. Ще се хванеш на въдицата, капанът ще изщрака и ще се окаже, че се е случило нещо коренно различно от това което си очаквал. Едно момче иска да стигне до Свищов, не бърза, няма за къде. Кой ли ще го закара и каква тайна крият мислите му? От правна страна сюжетът е невъзможен за осъществяване, но на кой му пука? Такива подробности се набиват на очи само ако си обсебен от работата си като мен.

"Видеокасети" е още един страхотен разказ. Зареден с малко магия и доста повече ирония. Стилян е истински фен на филмите на ужаса и порнографията. Една от страстите му ще надделее и той ще се окаже в незавидна ситуация, а е можел да се хвърли в нещо, за което милиони по света мечтаят. Е, всеки сам си избира приоритетите. Чудя се дали разказът има поука :D Прочетете и ще разберете.

Внимание, остават само три разказа! Колкото и да е рисковано да твърдя това, смятам, че авторът е проявил себе си най-силно в тях. Не само себе си, но и умението, което има в писането.

"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - е великолепен разказ. Саркастична... трагикомична история на един неудачник, чиито живот е пълен провал. Той вижда един смисъл в него и това е Стивън Кинг и неговите книги. Човешките мании и резултатите от тях. Фикс-идеите, които водят до лудост. Героите са пълнокръвни, забавни, интересни, живи. Имат своя индивидуалност. До толкова, че от както прочетох този разказ се оглеждам наоколо за чичко Стиви Крадльото, когато минавам покрай пл. Славейков. Най-лошото е, че напълно разбирам този герой. Хаха! Ние книгоманите си приличаме, смешно, тъжно, каквото искане, но е истина. Не сме по-добри от алкохолиците. Може би само малко.

"Необичайно предложение" - според мен той е написан без особени влияния от други автори. Бизнесмен се е разделил с живота и е захвърлен в небитието. Самият Косач има да му предложи нещо, за което мнозина биха се изкушили. Двамата водят задълбочен разговор. Смъртта е представена като вездесъща и изконна. И може ли да бъде иначе? "Две смърти няма, без една - не може!" Или може би може?! Прочетете, ще разберете.

"Богословеният, вещицата и дяволът" - дяволът показва рогата си, а Събев - стила си. Според мен най-разгърната история. Най-добре написаната и систематизирана. Не, че другите не бяха, просто тази е идеална. Вярно, много похот, но да перифразирам Шекспир: Ако ви харесва. Но честите описания да плътски сцени, които са доста подробни и понякога брутални не нарушават сюжета. Те са част от него. Не са самоцелни, а имат да ни покажат частица от случващото се. Т.е. не са вкарани, само за да привличат погледи, както стана модерно напоследък. А и идеално се допълва със всичко останало, което се случва - пиршество на греха в един манастир. Вещица, която е прекарала над половин хилядолетие в вакханалии и продължава да живее, предимно заради тях. Дявол, който ще се възползва максимално от случващото се и богословен, който единствен ще остане непокварен. За мен е грандиозен разказ, който би написал Клайв Баркър.

Когато четох първите разкази в сборника си мислех, че Бранимир Събев е добър, но ще са нужни още години, докато ни зарадва с нещо наистина страхотно. Когато привърших книгата, вече знаех, че тези години са изтекли. Смятам да следя внимателно бъдещото му развитие, защото имаме какво да очакваме!

сряда, 11 декември 2013 г.

Изповед: Истината за шест съдебни дела - Рени Цанова


Рени Цанова е известно име в българското наказателно право, а и медийно пространство. По тази причина нейната мемоарна книга би била интерес както за юристи, така и за тези, които просто обичат криминалните истории. Това се постига чрез начинът, по който шестте съдебни дела, описани в книгата, са представени... обикновен и на достъпен език. Текстът е напълно разбираем и за неспециалисти. Въпреки това той е максимално точен. Само си представете... да напишеш книга, която би трябвало да бъде море от юридически термини, да ги замениш с обикновени думи, но въпреки това всичко да си остане цялостно и точно като смисъл. Изобщо не е лесно. Особено след като свикнеш с тези ужасни думи и начин на изразяване, които никой извън професията не схваща напълно.

Респектиращата част от тази книга е, че седемте ѝ глави описват истински истории с истински хора. Трудно е, човек да повярва, че всичко това се е случило наистина. Трудно е, защото си гледал десетки... стотици криминалета и си чел такива книги. Умовете ни са наситени с такива истории. Те стават само в изкуството. Когато ни говорят за истинско убийство ни е трудно да си представим как то се случва. Как цялата тази бруталност може да бъде причинена от един човек на друг.Всеки, който е внимавал в уроците си, ако е учил право, знае какво е казал Томас Хобс: Homo homini lupus est. Човек за човека, вълк е. Ако не вярвате на това или го считате за глупост, както някога счетоха много мои колеги, е тук ще видите колко прав е бил старият мислител. Ако тази книга трябва да има някакво допълнително подзаглавие или цитат, с който да започне, това е споменатата латинска фраза.
Томас Хобс (1588-1679) - първият велик мислител на
 новото време и последният велик мислител на
средните векове. Не се стряскайте ако ви намигне.

Когато видиш обвиняемия обикновено той е смачкан от мощта на съдебната власт. Превит, закопчан, ескортиран от двама въоръжени, минаващ с наведена глава между скамейките за публиката. Никога не можеш да повярваш, че той е извършил това което обвинението твърди. Всъщност, дори да мине през залата наперено и нахално трудно ще повярвате. Хората, които не са видели нещата с очите си не могат да повярват, че между хората има зверове. Че не всички сме човеци, макар да сме в човешка кожа.

Все пак авторката е спестила изключително ужасните описания, които иначе би могла да включи. Те са само загатнати или пресъздадени по щадящ читателя начин. Не очаквайте картини ала господарите на хоръра и техните романи.

Ако книгата ме научи на нещо от професионална гледна точка то е, че за да успееш като адвокат и да защитиш някого или да обвиняваш от негово име, трябва да приемеш всичко присърце. Трябва да приемеш съдбата на подзащитния си като своя собствена. Това е правила Рени Цанова и затова е била толкова успешна в работата си.

Ревността - дяволска лудост или човешка слабост? - една ужасна история за приятелството и любовта. Две момчета, които се познават още от деца. Единият вярва, че ще открие жената на живота си, другият, напротив, счита, че всички жени не струват и стотинка. Когато първият наистина среща своята избраница обаче, вторият измисли подъл и хитроумен план, който да го "отърве" от нея и "пагубното ѝ влияние". Замисълът наистина проработва, но авторът му не знае, че истината ще излезе наяве, а и приятелят му няма да си поплюва щом разбере...

Случаят "Анна Заркова" - тъжно престъпление. От тези, които аз наричам глупави. Кому е нужно да обезобрази лицето на една млада жена с киселина? Вероятно само за да изпита някакво удовлетворение, че тя винаги ще чувства срам от лицето си. Хората, и особено жените, държат много на външния си вид. Делото показва, че ние сме едно гадно и свирепо маймунско общество. Не само заради изразеното в предните изречения, но и защото в историята е намесено едно клето момче с нелек живот, което най-накрая открива някакво щастие и смисъл в него, за да бъде въведено в тежък съдебен процес и то с несправедливи обвинения, а това му се случва само защото има скромен произход.

Момчето, което не искаше да убива - отвратителен и много гнусен случай. Няколко момчета в дискотека. Едно непознато пияно момиче на същата маса се държи наперено и надменно. Тримата приятели обаче не смятат, че могат да търпят такова отношения... и решават да си отмъстят по най-нечовешки начин. Рядко може да се чуе за чак толкова гадно престъпление в нашата страна.

Една съдебна грешка - уникалният случай "Ваньо Александров". Може би сте чували, може би не. Александров е обвиняем по обвинение за убийството на своята съпруга. Манипулираното следствие изкопчва самопризнание. Чудите се как един невинен човек би признал нещо, което не е извършил? И вас да ви затворят в следствието и вие ще признаете, стига там да искат това. Доказателствата и фактическата обстановка са особено интересни и скалъпени безумно от намесените в процеса. Причината е само защото обществото иска бързо да има осъден. Версията е следната: Ваньо спял при родителите си, когато жена му Вася се появила и вдигнала скандал, след което излязла и тръгнала сама в 12 часа през нощта. Взела такси, което я отвело някъде из София. Там тя се качила в камиона на съпруга си, той също бил вътре (?!), тръгнали за някъде, но по пътя разгневената съпруга му казала, че има любовник. Ваньо изригнал и както бил стигнал на Орлов мост, без проблеми направил обратен завой с камиона и с ремаркето (?!?!), след което извадил ножа си за хляб от жабката и убил жена си брутално. Хвърлил тялото в канал по пътя за Нови пазар. Уникално, нали? И да добавя, в каросерията нямало и какпа кръв, което не попречило обвинението да изглежда достатъчно убедително на съда. Обвинението издържало и подсъдимият влязъл на топло за 20 години. Спестявам най-различни уникални подробности по делото, които са много интересни и дори щяха да са комични, ако не бяха трагични. За щастие на невинния затворник, истинският извършител е задържан само три години по-късно. Оказва се сериен убиец, който е причинил смъртта на общо четири жертви. Според общественото мнение такива в България никога не е имало. Е, не е точно така, както разбрахте.

За капак в цялата история е намесена и баба Ванга, която още преди делото казала, че двама ще лежат в затвора и истината ще се разбере след 3 години... Просто невероятно. Ето едно видео по въпроса. В него има някои неточности и непълноти, за които можете да научите от книгата.

Златната монета - една златна пара от II в., с лика на римски император. Само две са останали в целия свят и сега тази е притежание на една стара жена, в чиито род съкровището се предава от незапомнени времена. Някой обаче дочува за нейното съществуване и пожелава да я има... до къде ли може да стигне, за да я притежава? Как може една златна люспа, макар и на хиляди години, да струва цели килограми не по-малко древни скъпоценности? Човешката мания може да направи всичко скъпо.
Солид на Валентиан II. Не знам дали именно той е бил на монетата от историята.
Бумеранг за Държавна сигурност - странна история, която заслужава да бъде филмирана. Чистка сред агентите на държавна сигурност. Някой трябва да опере пешкира. Мишената е поставена, лицето е избрано. ТО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОСЪДЕНО. Тоталитарните безумия в действие - мними свидетели, фалшиви доказателства, измислени писма, предварително подбрани следователи и прокурорка. Някой обаче решава да им обърка сметките. Напълно неизвестен служител на ДС решава да се опълчи срещу системата и да развали сеира на колегите си. Кой е той... остава тайна, която никога няма да бъде разгадана. Това е най-уникалната от всички истории. Изходът ѝ е страхотен обрат, който трудно може да се измисли дори от най-добрите майстори на трилъра в света. ДС сами си хвърлят бумеранга и сами го хващат.

Книгата включва и есеистична част, наречена "Смъртното наказание няма да спре престъпленията". В нея се съдържат няколко затворнически писма на невинен човек, осъден на смърт, чиито невинност за щастие е доказана в последствие и животът му е спасен. Преди да уча право, подобно на повечето млади хора, и аз подкрепях смъртното наказание. След това определено минах към другия лагер на конфликта и категорично не го приемам. Разбира се, съдебната грешка е едната причина. Втората е много по-различна. Просто се запознах с прекалено много хора, които упражняват/ще упражняват юридическата професия. Не смятам, че голяма част от тях са достойни да имат "правото на живот и смърт", както са го наричали древните. Т.е. правото да се разпореждат с нечий живот. За да не ме наречете егоист не смятам, че за разлика от тях аз ставам за тази работа. Независимо дали си облечен в тога или не, това не те прави по-специален, умен, мъдър, велик. Защо да ти се отстъпва това тежко бреме?

Книгата е излязла в началото на века ни, но все още се намира по книжарниците за 6 лв., което за днешни времена не е много за една книга. Аз си я взех на старо от книжен пазар, където и сега върви за от 2 до 4 лв. Смятам, че всеки с интерес към криминалните истории или към професията трябва да прочете тази "Изповед". Освен всичко, книгата би била голям извор за вдъхновение за всеки, който иска да напише нещо криминално. Бъдете внимателни, сюжетите са абсолютно истински. Ако авторката имаше писателски талант, всички те биха могли да направят касови бестселъри.

В книгата са поместени и някои съдебни речи, които могат да бъдат полезни от реторическа гледна точка. Аз съм наблюдавал речта на Рени Цанова по делото "Ваньо Александров" на запис. Най-ми бе забавно, че изготвянето на записа е посочено в книгата, а също и неговия създател - мой преподавател в университета.

Не може да се мине и без някои недостатъци. Определено авторката показва пристрастност, но това е просто невъзможно за един адвокат. Той не може и не бива да е безпристрастен. Истинският проблем в книгата е, че извън участието на самата Рени Цанова в делата, няма достатъчно данни за останалото. Какво се е случило с повечето споменати лица след това в повечето случаи няма да разберете, а в това се крие част от интригата.