четвъртък, 26 септември 2013 г.

Конан - Лъва на пустинята - ?Р. Е. Хауърд и П. Дж. Тайлър?

Наистина не съм наясно кой точно е авторът на петте разказа в тази книга. На корицата са изписани имената на Робърт Е. Хауърд и Питър Дж. Тайлър. Последното е псевдоним на нашенеца Пламен Митрев. Кои разкази на кой са, не е обозначено конкретно. От друга страна ИК "Бард" през 1997 издават книгата "Конан - войнът", която съдържа два от разказите тук, като на корицата е написан само Хауърд, но автор не е той, а Леон Спранг де Камп. Предположих, че са били започнати от Хауърд, който е оригиналният автор на историите за Конан, но не са били завършени. Хауърд отнема сам живота си, когато е само на тридесет години. Оказва се, обаче, че те двата - "Red Nails" ("Градът на вечното отмъщение") и "Jewels of Gwahlur" ("Скъпоценностите на Гвалур") са били публикувани в списанието "Weird Tales" още приживе, така че за тях можем да сме сигурни. Може би другите разкази са били дописани от Пламен Митрев и включени в сборника или пък са негови авторски. Нямам идея. Не съм чел всички разкази на английски и може да не съм попадал на тези.

Книгата е от 2002 и може да се открие само на старо. Това важи и за споменатото издание на Бард.

Както вече разбрахте, съдържанието се състои от пет разказа за Конан Кимериеца - идолът на всяко малко момче от деветдесетте. Сега е позабравен, но, хайде де! Кой не знай Конан Варварина, кой не е слушал за него? Поне сте гледали филма от преди 20 години или все знаете, че е един корав мъжага, живял в далечното минало и свят изпълнен с магии и приключения, който раздава правосъдие и тупаници, трупа богатства, пропилява ги и между временно търчи след всяка срещната хубава жена.

Разказите би трябвало да образуват цикъл, защото са отбелязани като пролог и поредни части, но се съмнявам, че е така. Наистина имат някаква връзка, но тя е доста косвена. Освен, че главният герой е един и същ, всички се развиват из разни пустинни царства (но не изцяло) и тук-там някои споменавания за събития от предни разкази (всъщност това го има само веднъж) други белези на цялостност няма. Дали ще се чете поред или не, няма особено значение.
Книгата е илюстрирана. Кой е художникът обаче... познайте! Нямам идея!
Историите започват с "По вълчата пътека" - разказ за племе, вдъхновено от арабските народи в реалния свят, което е тормозено от мистериозно чудовище в образ на вълк, което излиза само при пълнолуние. Типична история, позната от десетки други произведения на киното и литературата. Увлекателно и забавно написана. Основната мисъл, която човърка мозъка на читателя е кой е звяра. Аз не успях да го предскажа до развръзката, когато така или иначе всеки би се досетил. По принцип това е нетипично за мен. Обикновено не влизам в капана на авторите.

"Градът на вечното отмъщение" е повестта чиито действие се развива непосредствено след "По вълчата пътека". Зловещ и занемарен, огромен призрачен град, който се обитава от два враждуващи клана, в чиито вени тече една и съща кръв. Отмъщението е всепоглъщащо и единствена тяхна жизнена цел, макар причината за конфликта им да е преминала преди десетилетия. Въпреки че това е най-пространната творба мисля, че можеше да е по-дълга. Някои неща останаха прекалено неясни, а за други събития нямаше достатъчно подготовка от... автора и създаваха впечатление, че стават твърде изведнъж. Идеята е пригодна за цял роман. Не знам дали беше тук или в следващия разказ, но една от героините внезапно си сменя цвета на косата (не става дума за козметични процедури), което е пропуск на превода или автора.

"Скъпоценностите на Гвалур" идва трети по ред. Обожествена принцеса мумифицирана в древен храм, чието тяло е запазено така, сякаш спи. Веднъж на определено време жреците от култа ѝ я питат как да свършат това и онова. Този път въпросът се отнася до бъдещето на изключително ценните скъпоценности на Гвалур. Ами ако някой реше, че богинята трябва да каже нещо точно определено? Ако някой поиска съкровището за себе си? Отново увлекателна и дори леко забавна история.

Нещата са добре докато не се появява "Пълзящият ужас". Сюжетно започва да дублира елементи от "Градът на вечното отмъщение", отново подобно селище, отново мрачна жена, забулена в мистерия и още някои неща. Не само това, но и не е особено развит. По-точно истински сюжет май няма. Просто екшън. Бой, бой, бой, бой... като онези филми, в които още малко и субтитрите ще се сбият помежду си. Нищо запомнящо се.

В "Звездата на Хорал", който е последният разказ от сборника нещата са по-добри, но не особено. Отново няма почти никакъв сюжет (по-скоро е недоразвит), а най-вече действие. Изгубена ценна реликва, зли жреци, които я искат, гола танцьорка, която бяга от полудения си любим по улиците на града. "Феноменалната" развръзка, която явно би трябвало да хвърли читателя в недоумение и да го изненада изобщо не постига ефекта си. Не, че е елементарна за предвиждане, но просто се отнася до нещо толкова странично, че изобщо не те интересува. Става.

Стилът на всички определям като сладкодумно многословие и ми хареса повече от този в изданието на Бард, цитирано по-горе. Голям поток от сравнително добре подбрани думи, които създават усещане за приказност и легендарност. Някъде са допуснати тавтологични и стилистични грешки. По тази причина смятам, че прецизността на работата върху текста не е доведена до край. Идеите, които са добри, са реализирани качествено.

Добра книга за разпускане.

понеделник, 23 септември 2013 г.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...
Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!
Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.
За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта http://prikazka-igra.com, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

петък, 20 септември 2013 г.

Книги за които няма да пиша повече от това... Тамерлан, Спартак и Полунощ

Понякога се случва човек да попадне на заглавия, за които не би говорил с други хора, колкото и да му се приказва за литература с тях. И дори да си намери слушатели (нещо достатъчно трудно само по себе си). Не знам какви причини ви хрумват, може би, че приятелите ви са сноби и се страхувате да им признаете, че четете фентъзи, което те ще приемат за прекалено детско четиво. Или пък се срамувате, че често четете... еротични романи. Или... хм, вие си решете. Аз явно не мога да пиша за книги, които не харесам особено или, които са толкова повърхностни, че няма особено какво да се каже. Понеже за тях няма как да отделя по "статийка", а ако ще направя това, ще е само препазказ на сюжет или разтягане на локуми или пък ще е просто някакво хулителство за заглавието и автора, предпочитам само да скицирам всички тези заглавия. Просто не искам да влизам в детайли. До сега се опитвах да създавам повече, но виждам, че понякога няма смисъл. Ето ги и тях:

Тамерлан Велики на Кристофър Марлоу не беше лошо четиво... добре, де, беше труден за четене. Не, не беше изпълнен с философски разсъждения, които да те хвърлят в меланхолични чувства, мъка, или неразбираемо написана. Просто беше прекалено накъсана, в действие. Книгата съдържа две драми на вече познатия от друг мой постинг творец - двете части на Тамерлан Вилики, които разказват за живота и смъртта на големия завоевател от монголски произход. Бягам от истинския проблем. Той е преводът. Не знам дали е правен на бързо. Но е някакво кабинетно творение, в което лириката почти изцяло отсъства. Някъде са подбрани възможно най-чепатите думи. Дори да мислите не виждам как ще успеете да ги докарате такива. Вярно е и, че в английската версия има такива, но... Не ми се влиза в детайли, но ако четете паралелно на английски и на български, както направих аз, ще видите, че някъде преводът е твърде буквален, а другаде - прекалено откъснат от истинските слова на героите. Не е пресъздадено най-важното качество на Марлоувите творби - белият стих е скован и монотонен, а не звучи естествено, макар, че трябва да е така. Прочетете "Доктор Фаустус" в превод на проф. Александър Шурбанов в "Театър на английския ренесанс", Народна култура, С., 1975 г. и ще видите огромната разлика. Бях подготвил и избрани цитати, но нека не прекалявам. Към таки творби трябва да се подходи с внимание и търпение. Ще напиша един ден нещо за "богоборчеството" в творчеството на барда.

Спартак - синът на Медика от Иван Тренев ни учи как да не пишем исторически роман, ако някога се захванем с това начинание. Авторът е направил грамадно проучване, имал е добра идея - да опише годините на Спартак като тракийски принц преди да стане роб, но някъде към средата на книгата нещата започват да се губят. Появяват се логически дупки в сюжета, натрапчиво се изтъкват различни знания на автора за тракийския начин на живот, като например, използването на непознати термини и последващото им обяснение (в авторавата реч или речта на героите). Което е неестествено, предвид, че героите са тракийци и няма защо да си обясняват един на друг как им изглеждат типичните облекла, ножове и пр. Чувството е като да се чете учебник по история. Диалозите са изкуствени. Някъде след средата сюжетът препуска с бясна скорост и се развива прекалено бързо. Първата половина на книгата е добра. Да не говорим, че заглавието не е удачно избрано (в предни издания книгата се е наричала "Завладяването на Медика"), човек на майтап или наистина ще реши, че баща на Спартак е бил някакъв медик, санитар или пък... медицински... брат.

Полунощ на Дийн Кунц е книга от типа "става за убиване на време". Разтоварваща и неангажираща с никакви дълбоки мисли, освен развитието на сюжета. Романчето е ужас с примес на научна-фантастика и може да допадне силно на някой. Разглежда проблемът за разликата между човекът и животното и какво превръща едното в противоположното. Героите са забавни и приятни. Краят обаче е предвидим и някои моменти са плоски и клиширани по холивудски. Книгата е малко по-задълбочена от някои други на Кунц, но като цяло прекалено повърхностна за моите предпочитания. Става, но наистина няма какво толкова да се каже за нея, така че мястото ѝ е в този пост.

В последно време прочетох и още, но защо така нищо не ми хареса особено нямам идея. За другите заглавия, които ми се въртят по този повод из главата май няма смисъл да споменавам и толкова. Надявам се да бъда по позитивен в бъдеще. Имаше едно малко таласъмче, което си го бива, но за това в друг пост :)