вторник, 23 април 2013 г.

Ако няма брегове - Ивайло Петров

Ивайло Петров е оставил забележителна следа в нашата литература. Неоправдано обаче не е твърде популярен в последните години. Поне не и сред по-младото поколение. Извън "Преди да се родя и след смъртта ми" и може би "Хайка за вълци", които са малко по-познати на масата читатели, останалото му творчество сякаш е забулено в мъгла. Ивайло Петров обаче е писал и друго... И то изобщо не е нискокачествено. Поради това забвението му е необяснимо.

Този сборник с повести е доказателство за това. Разнообразието им е голямо, макар да са само четири. Има такива, който могат да те разсмеят, но и такива, които могат да те натъжат. Винаги съм мислел, че именно в това умение се крие част от голямото майсторство на този автор.

По някаква причина изпитвам нуждата да разгледам творбите в обратен ред. Просто така ги чувствам:

4. Ако няма брегове - един художник отива в малко добруджанско селце край морето, за да намери вдъхновение далеч от прашните софийски улици. Там се запознава с различни хора, среща нова любов, но дали ще я последва? Дали героят е преодолял бреговете си? Морето винаги се е стремяло към това. То се блъска в скалите, бунтува се, иска да излезе от оковите си, за да бъде свободно. Тогава то би било спокойно, също като езеро, а не безкрайна пулсираща и синя шир. Но не е ли в този бурен нрав и неговият чар? А нашият герой? Той вярва, че го не направил, че вече няма какво да го спира.

Най-силен е, разбира се, финалът. Тогава читателят проумява една истина, една тайна и крещи в ума си до полуда. Художникът сам не разбира, че освен млада красива девойка, освен баща ѝ - уморен човек на труда, освен кръчмаря - безделник, който само се чуди от къде да изкара още пари по най-лесен начин, освен всякакви други хора наоколо, среща самия и себе си. Себе си, но след повече от 30 години. От всички хора, които вижда в това малко селце, той не проумява само срещата със самия себе си. Нима ще се промени толкова много в бъдеще... Бих могъл да изпъстря това представяне с цитати, но няма да го направя. Речта се лее като изтъкана от сентенции. Не си играйте да ги преписвате. Скоро ще осъзнаете, че не изпускате и дума.

3. Най-добрият гражданин на Републиката - е повест със щипка магически реализъм... и подправена с хумор. Може ли един човек да бъде обявен за най-добър гражданин на Републиката и какви ще бъдат последиците от това? Как ще го възприемат околните? Горкият бай Анчо. Вероятно най-забавните моменти са около "обявяването на гражданина за виновен" пред съда, че е изпълнил най-съвестно всички законови разпоредби, поради което следва да му се присъди званието "най-добър гражданин на Републиката", народна пенсия и почивка в курорт на морето. Там бай Анчо ще се запознае с много чужденци, които ще си умират от почуда как така един народ е излъчил най-добър гражданин сред себе си, а приятелите на героя ще се заливат със западните питиета, които чуждестранните му гости носят за почерпка. И всичко в духа на XXII конгрес на КПСС..., от решенията, на който, по косвена линия, може да се изведе, че буржоазният алкохол трябва да се уважава.

На фона на тия забавни моменти се разигра и сериозната част. "Фактът, че ние окачваме орден на една добра човешка постъпка, за да я даваме за пример на хората показва, че тези хора не стоят на оная висота, на която ги поставяме". Бай Анчо е извършил много добрини и това е доказано на съдебен процес, но истината е, че "той е извършил онова, което всъщност върши всеки нормален човек". "Ако осемдесет на сто от гражданите на нашата страна не постъпваха в такива случи като него, ние не бихме представлявали нито страна, нито народ". Всички тези цитати са от защитната реч на адвоката на главния герой, зад който вероятно се крие самият автор.

Добротата си е наоколо, просто ние не винаги я забелязваме. Свикнали сме да се вглеждаме по-продължително в лошото.

Аз виждам. Ние все още сме народ.

2. Глупава повест - в епохата на комунизма не веднъж се разразява яростен спор за същността, предназначението и стойността на литературата. Силните на деня считат, че истинските творци пишат романи, предимно исторически и "прогресивни", изпълнени с мъката на изстрадалия народ, борещ се за своята свобода от класовия гнет на буржоата. Разказите и повестите са без особена стойност. Посветеното на теми, които не са социални се счита за несериозно и глупаво.

В това свое произведение Ивайло Петров използва едно от най-силните си оръжия - иронията.  С нейна помощ той осмива доста ефектно тези дидактически възгледи. Сюжетът разглежда част от животът на няколко забавни персонажи от малък провинциален град. Разказвачът е герой в собствената си творба (нещо също типично за автора), която той изгражда напълно "несериозно", най-малкото защото за герои използва свои съграждани, а не активни борци, царе или войводи. Разбира се, произведението му е осмято от останалите пенсионери в града, които пишат дебели исторически романи.

Забавните моменти, които превръщат порядките на социалистическото общество в чист хумор, са десетки: партийни събрания, които следва да решат дали жълтото е буржоазен цвят, преизпълнение на годишни планове с 0,006 на сто, невероятните приключения на антифашистите от 40те години и "геройствата им". Най-хубавото от всичко това обаче е, че липсата на язвителен сарказъм, нещо което щеше да направи творбата грозна и непривлекателна и, което съвременните ни автори не разбират или пък забравят.

1. Божи работи - богохулна пародия на Стария завет, която развива някои от възгледите на писателя за света. Той търси коренът на злото в човешкия род. Кой вятър е донесъл семето, от което всичко лошо води началото си? Как е покълнало и как се е развило? Защо в човека няма само доброта, щом той е създаден по образ и подобие на Бога? Тези въпроси карат Ивайло Петров да отиде назад във времето чак до дните, когато хората са обитавали райската градина и да построи свой възглед за изгонването им от нея. Едновременно присъстват смешни и сериозни моменти. Отново ярка е тънката ирония на писателя.

Няма да крия, останалите произведения в томчето ми харесаха много повече.

Накрая само ще добавя: Ивайло Петров е добър автор. Не го пренебрегвайте, само защото някоя криви учителка ви е накарала да го намразите. Това не е негов недостатък.

Очаквайте още: Ирачът на рулетка - Ф. М. Достоевски, Играта на Джералд - Стивън Кинг, Игра на тронове - Джордж Р. Р. Мартин, др.

понеделник, 15 април 2013 г.

Смехотворен газ - П.Г.Удхаус

- Чарлз, нещо ми убива в обувката! Виж какво е!
- Камъче, сър Джон.
- И какво прави това камъче в обувката ми?
- Убива ви, сър Джон.

Това го няма в книгата, но подобни сцени не липсват. Удхаус пълни книгите си с благородни британски персонажи отпреди Втората световна война независимо кога се развива действието. Заедно с тях навсякъде е и тънкият английски хумор.

"Смехотворен газ" едва ли е най-доброто произведение на гомелия писател, но определено демострира достатъчно добре прекрасното му чувство за хумор.

Ако се чудите от къде произлиза вече поизтърканият холивудски сюжет с размяната на тела между двама нищо неподозиращи души, нищо чудно да откриете първоизточникът му тук. Упоени с едновременно с райски газ в зъболекарски кабинет душите на не особено умен английски граф и не особено възпитано момче с блестяща актьорска кариера се разменят. Докато детето-звезда се наслаждава на живота в масивното тяло на лорда, последният не остава приятно изненадан от последствията на това да си филмова звезда на невръсна възраст. Цялата тази комплицирана история е предхождана, съпровождана и последвана от редица шантави преживявания на героите, които ще ви забавляват. Например, ще научите, че винаги трябва да изваждате пурата от устата си преди да целунете вашето момиче, че портокаловите дървета могат да бъдат животоспасяващи в определени моменти, че рогатите мексикански жаби си имат определено предназначение и не на последно място, че трябва да цените живота, който имате, защото дори нещата да са зле, винаги могат да станат по-зле.

Подобно на останалите книги на Удхаус и тази е за моменти, когато имате нужда от пълна почивка и разтоварване. Тя е особено подходяща сега, през пролетта, когато човек е почти постоянно уморен и депресиран. Ако обаче сте от тези, които винаги търсят дълбок смисъл в книгите, то тя едвали е за вас. Това се отнася и за останалите книги на гениалния хуморист.

сряда, 10 април 2013 г.

Истории от квартала - Светлин Стратев




"Истории от квартала" е тънка книжка. Забавна и едновременно тъжна. На места клиширана, но не по лош начин. Изпълнена е със свеж хумор, който може да роди само човек с голямо въображение. В същото време обаче се долавят нотки на тежка ирония и съжаление към описаното, които на моменти нарастват до истинска симфония на тъгата.

Става дума за група момчета от краен софийски квартал. Става дума за различни забавни пиянски моменти, приятелство, абсурдни планове за бъдещето, пиянство, мързел и безделие и ... за пиене. Героите сами не осъзнават цялата си окаяност, е поне не до последната част от романа. Макар и пълни загубеняци те са страшно симпатични. Книгата си струва дори само заради техния колорит и целия абсурд, който представляват животите им. Това си го мислиш и се смееш на глупостите, които вършат, но неизменно в един момент се сещаш, че те са някъде там и бродят сред панелките. Смехът секва.

Хареса ми и идеята. В днешно време повечето хора не се раждат осъдени на един или друг живот. Те сами избират пътя си и все имат шанс за един завой в друга посока стига да не е твърдя късно. Много по-често сами се проваляме или реализираме. Обикновено не го прави държавата, родителите ни или някой друг. Ние винаги зависим много повече от самите себе си.

Много добро хрумване на автора е, че се приравнява на нивото на героите си. Той "слиза" при тях. Мисли и говори в техен стил. Това е хитро. Създава усещане, че той живее сред тях. Дори сега не съм сигурен дали това не е наистина така. Малко с негативно гледам обаче на нецензурните думи в авторовата реч. Да ги сложи в устата на героите, стига да не е прекалено натрапчиво, придава автентичност, при автора обаче поне аз не мога да ги възприема добре. Все пак този ход подсилва още споменатия по-горе ефект на свързване между автор и персонажи.

Извън този половинчат недостатък има още два: Единият е излишната и затормозяваща глава "Freestyle", където Стратев се опитва да имитира Георги Господинов. Тази част е просто изрезки от вестници и книги, объркани мисли, истории за известни личности и разговори нахвърляни на куп. Има и смислени неща, които са няколкото сцени с героите от книгата.

Другият недостатък е похвален, защото щом го откривам, значи книгата е била интересна. Тя просто е твърде кратка. Можеше да има още няколко весели истории за Роко и дружината му преди развръзката.

Накрая става да спомена, че откривам силно влияние на Джон Стайнбек и неговия роман "Тортила Флет". Дори финалът е доста сходен, само дето тук всичко свършва добре за героите. Така, че ако си падате по едното, би трябвало да харесате и другото.

събота, 6 април 2013 г.

Кървави книги. Том II - Клайв Баркър

Страниците на кървавите книги се разрастват. Изглежда доктор Флореску продължава да чете и преписва (при това на български!) ужасите, които съдържа кожата на злощастния Макнийл. За какво говоря ще разберете, ако прочетете първият том на поредицата.

Баркър отново показва, че не е просто автор на хорър разкази, а използва тяхната форма доста умело, за да ни казва и по още нещо.

Не крия, че очаквах вторият том с нетърпение. Колибри го забавиха доста, но какво да се прави. Той включва пет разказа:


1. Ужас - Един студент се е превърнал в преподавател и изследовател на философията на ужаса. Защо да няма и такава наука след като вече има философия на науката, на езика и пр.? Неволно негови ученици се оказват други двама учащи в университета.

Страховете на всеки имат своя собствена идентичност, за да ги изкараш на яве се изисква доста труд и креативност, но процесът е истинско... приключение. Ще издържат ли тези двама нещастници на игричките на своя професор Страх? А той би ли могъл да издържи сам на експеримент като своя? Тази идея води до лека прилика с Франкенщайн (Мери Шели), Моби Дик (Херман Мелвил), Овалният портрет (Едгар Алън По) - фиксидеите на твореца и учения не водят до нищо хубаво за самия него ако нямат граници. Разказът ме води и към този въпрос: дали Баркър не се забавлява по същия начин с читателите си?

2. Адска надпревара - атлетическо състезание между Ад и Земя, който ще определи владетел на света за следващите сто години. В този разказ авторът вплита и малко готика, което дава своето отражение на атмосферата. Темата на подтекста е много или малко (по-скоро първото) изтърката. Съдбата на света лежи върху раменете на чернокож младеж, а негов главен опонент е бял южноафриканец. Е, когато текстът е писан (началото на 80те) темата за расовото неравенство в ЮАР е наболяла, но днес е клиширана. Ще добавя към този ред на мисли само финала на разказа, който ни показва, как всички зрители са възмутени и ужасени от станалото в края на състезанието, но никой от тях не взема никакви други мерки освен истерични крясъци. Устата, която остава отворена на лицето на чернокожия атлет също е еднозначен знак - говори си, това няма значение, света е глух за теб, защото си черен. Не разкривам много, за да не ви разваля четенето, но по подтекста на този разказ може да се напише поне едно есе. Въпреки политическото говорене, което занижава развлекателната му стойност разказът е динамичен и написан в добър стил.

3. Джаклин Ес - последна воля и завещание - жена открива в себе си невероятната способност да контролира човешкото тяло с мисъта си. Това ще донесе много болка на мъжете наоколо, но не по-малко и на самата нея.

Джаклин иска сила и мощ. Иска да покаже превъзходство, но колкото по-освободена става, толкова по-заробена е всъщност. До толкова, че губи всичко с изключение на тялото си. Не са го причинили другите. Причинила си го е тя самата. Разказът е изцяло метафора за мислите, желанията, стремежите на жените. Докато Джаклин е създадена като реалистичен персонаж (като изключим особените ѝ сили), всички останали не са. Това, разбира се, е нарочно. Финалът прокарва идеята, че половете не бива да са в конфликт по принцип, а напротив - те заедно са едно цяло. Само така те намират покой.

Хорарът е само форма, с която авторът борави, за да ни разкрие водещата идея.

4. Кожите на бащите - в пустините край самотен град живеят странни чудовища, които на определен период напускат подземните си бърлоги. Макар да не вещаят зло (поне в началото), хората решават, че те са заплаха. Явно водещ мотив е приликата между хората и тези странни същества. Във всеки се крие по едно ужасно същество, което чака да разкъса кожата му отвътре и да излезе на яве за почуда на всички останали.

5. Нови убийства на улица "Морг" - навява спомени за класиката от Едгар Алън По - автор, който има известно творческо влияние над Баркър. Убийства наистина има. Разследване също. Престъпникът обаче ще ви изненада. Ще ви изненада много. Не заклеймявайте разказът в първия момент, когато разберете. Струва си да го довършите. Именно в този шантав развой откривам частица от ужасът в литературата на XIX в. Там невероятното в квазинауката има силни устои. Героите са интересни и добре изградени. Според мен бяха най-добри за всички разкази в книгата. Развитието на сюжетът обаче е доста предвидимо.


Като изключим разказите 1 и 5 при всички останали ужасът отстъпва на подтекста. Изглежда в този том авторът е предпочел есеистичното и сюрреалистичното. Поне такова е моето мнение. Първата част от поредицата беше безспорно по-добрата. Не мога да знам, но тъй като тя е била дебютна на писателя, предполагам, че той е подбрал за нея най-добрите си разкази. Вероятно по тази причина този том е една крачка назад. Очаквам същото и за следващия. Нещата след него по всяка вертояност ще се променят. Накрая... ами накрая... оценявам книгата като добра. Ако сте чели първата, няма как. Трябва да прочетете и тази, защото някъде по това време вече сте станали почитатели на Клайв Баркър.

Очаквайте още: Ако няма брегове - Ивайло Петров, Истории от квартала - Светлин Стратев, др.

сряда, 3 април 2013 г.

Преображение - Мери Шели

Този блог следва да преживее истинско преображение, ако искам някой да го чете... така че...


Мери Шели е от онези автори, които напълно незаслужено са известни на широката публика само с едно свое произведение. Разбира се, говоря за "Франкенщайн". За такива автори е типично нашите издатели да отлагат до последно разпространяването на други заглавия освен безспорният хит. Не ги виня, правят го с пълно право.

Мери Шери, не беше издавана преди 1981 г., защото ни развратяваше с пагубно западно влияние. В последствие (1981) с либерализацията на режима се появи "Франкенщайн или новият Прометей". След 1989 г. друго не последва. Едва преди няколко години се появи книжката, която ще ви представя, а през 2012 новото издание на най-значимия ѝ роман.

По тези причини малко изобщо знаят, че голямата Мери Шели е писала и нещо друго освен своето най-прочуто произведение. Дори малко знаят, че именно тя му е автор.

Сборникът "Преображение" съдържа три разказа от творчеството на тази представителка на готиката. За съжаление едва три..., всички останали страници са заети с черно-бели фотографии, които са интересни, но не са текст, което щеше да е по-добре. По тази причина високата корична цена на изданието не е съвсем оправдана - цели 10 лв.! Тъй като обаче купувачи няма (казах ви, че отлагат с право), електронната книжарница на Booktrading ви я предлага на нищожната цена от 2 лв.! Уверявам ви, че единствената причина за липсата на интерес е неизвестността на включените творби, които обаче са прекрасни.

1. "Преображение" - едноименният разказ представя история, която ни учи, че достойството не е най-важното нещо на света. По-добре е да те води собственото ти сърцето, отколкото гордостта. Непреодолимо чувство за чест кара един млад мъж да провали живота си и да сключи сделка с Дявола. Не за душата му обаче, а за неговото тяло. Но дали е бил Сатаната? Ами ако е ангел, който е решил да му върне ума в главата?

2. "Безсмъртният смъртен" - тук ще усетите сянката Франкенщайн. Сякаш този разказ е подготвил авторката за безсмъртното ѝ произведение. Корнелий Агрипа е изобредил елексир с  интересно въздействие над човешкото тяло. Какво би станало ако някой го изпие? Какво е да си на 323 години? За какво би мечтал един безсмъртен човек? Той би се надявал животът му да има край (нима до тук не ви напомня някои дилеми от Франкенщайн?). Когато го четох си спомних, че боговете от гръцките митове завиждали на хората, за дето са тленни. По-добре ли е, че сме създадени такива? Всеки се ражда веднъж, ако и не умира поне веднъж... нещата остават незавършени. Сякаш осъденият да живее вечно е несъвършен! Философската същност на творбата е безспорна. Тя надига десетки подобни въпроси в ума читателя. Ако харесвате идеята, препоръчвам да прочетете и "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг, водещото в разказа е същото.

3. "Лошото око" - единственият разказ, в който няма нищо свръхестествено. Приключение на Балканския полуостров от XIX в., за което Шели се е вдъхновила от разказите на своя приятел Лорд Байрон за Гърция, Албания и турците. Авторите от тази епоха често се запленяват по нашата част от Европа, която по това време е доста екзотичен примес от европейски и ориенталски традиции. "Лошото око" ни учи, че не всеки със зловеща слава е задължително опасен, че злото може да причини само зло и за в бъдеще, но и че всеки може да се поправи. Че кръвтта вода не става е другият водещ мотив. За съжаление разказът е с предвидим развой, което обаче не го прави слаб. Ако сте романтик и обичате историите с добър край, значи "Лошото око" ще ви хареса най-много.

Това от мен. Книгата е страхотна. Чете се за много кратко време поради обема си. Мери Шели е невероятна, готическата литература също. Хвалби, хвалби, хвалби... Просто я прочетете, струва едни 2 лв., които иначе ще изхарчите за някой боклук в кварталния магазин, на репа за вестници или кой знае. Инвестицията си струва. Ще я държа в библиотеката си до в ляво от "Франкенщайн" и избраните съчитения на Едгар Алън По. Това си е почетно място.


Очаквайте още: Кървави книги, Том 2 - Клайв Баркър, Ако няма брегове - Ивайло Петров, др.